Докато убивам, се надявам

29

Същата каменна стена, обвита с лози, същият аромат на мента, същата дълга, сенчеста алея покрай дървената табелка. Паркирах пред портала и използвах домофона отстрани на входа, за да се свържа с къщата. Отговор не получих. Опитах отново. Отговори мъжки глас с акцент.

— Домът на Блелък.

— Госпожа Блелък, моля.

— За кого да предам?

— Доктор Алекс Делауер.

Пауза.

— Тя очаква ли ви?

— Не, но би желала да се срещне с мен, Рами.

— Съжалявам, сър, но тя не…

— Съобщете й, че се отнася до подвизите на маркиза Ди Орано.

Тишина.

— Искаш ли да ти го кажа буква по буква, Рами?

Отговор не последва.

— Рами, слушаш ли ме?

— Да, сър.

— Разбира се, бих могъл да разговарям с пресата, вместо да я безпокоя. Те винаги проявяват човешко любопитство към този вид истории. Особено, когато могат да се изгаврят с някого.

— Няма нужда, сър. Един момент, сър.

Само след миг вратата се отвори. Върнах се в колата и тръгнах по алеята. Медният покрив на замъка блестеше като злато по върховете, където слънчевата светлина го докосваше. Освободени от шатрите, ливадите изглеждаха още по-необятни. Фонтаните бълваха опалови капчици, които се стопяваха още преди да са стигнали до най-високата си точка. Под тях езерцата бяха като блестящи елипси от течен живак. Спрях пред каменната стълба и се изкачих към огромната площадка, оградена от мраморните лъвове, полулегнали, но ръмжащи. Едно от крилата на двойната порта бе отворено. Рами го придържаше.

— Оттук, сър.

Никакви чувства, нито знак, че ме е познал. Влязох, минах покрай него и продължих навътре.

Лари бе казал, че входното антре е достатъчно голямо за пързаляне с кънки. Дори би могло да се пригоди за хокеен стадион. Три ката бял мрамор, богато украсен с орнаменти, статуетки и емблеми. Зад гърба им двойно мраморно стълбище, което би накарало дори имението „Тара“ да се засрами. Огромен кристален полюлей като за концертна зала висеше от инкрустирания със златни листенца таван. Подът бе също от бял мрамор, с вградени диаманти от черен гранит и полиран като стъкло.

Рами зави надясно с плавността на лимузина, само че на два крака. Преведе ме през дълга, слабо осветена галерия с портрети, после отвори още един чифт двойни врати и ме покани в топла, ярко осветена от слънцето стая, таван — висок като небостъргача „Тифани“, едната стена от подвижни огледала, а останалите три — огромни прозорци с гледка към необятни ливади и страхотно изкорубени дървета. Подът бе от малахит и гранит, подредени по начин, който би накарал дори Ешер да хлъцне. В кашпи от китайски порцелан бяха засадени чудесни палми и бромелиади. Мебелите бяха от сиво-кафява ракита, с тъмнозелени възглавници за сядане и стъклени маси.

Хоуп Блелък седеше на плетен диван. В обсега й се намираше барче на колела, съдържащо асортимент от гарафи и кристални шишета от матиран опал.

Тя далеч не бе така свежа, както растенията си. Носеше черна копринена рокля и черни обувки, никакъв грим и накити. Бе събрала косата си на кок, който блестеше като полиран абанос. Докато седеше на крайчеца на дивана — едва допирайки задните си части към него, сякаш предизвиквайки гравитацията, тя несъзнателно прокарваше ръка през косата си.

Не ми обърна никакво внимание, продължаваше да гледа през една от стъклените стени.

— Мадам — каза икономът.

— Благодаря ти, Рами.

Гласът й бе гърлен, с медни нотки. Тя отпрати иконома с ръка, а мен ме покани по същия начин да седна на един стол.

Настаних се срещу нея. Погледите ни се срещнаха. Кожата й бе с цвят на прегорели спагети, покрита с гъста мрежа от бръчици. Морскосините й очи биха могли да са красиви, но поради редките мигли и дълбоки, сиви гнезда, приличаха на два скъпоценни камъка върху потъмняло от времето сребро. Устните й бяха извити надолу. Ненапудреното й лице бе обрасло с мъх, като ехо от периода след критическата възраст.

Погледнах изпитателно чашата й.

— Мартини?

— Имате би нещо против няколко капки, докторе?

— Благодаря ви.

Грешният отговор. Намръщи се, докосна с пръст гарафата и пусна леда.

— Има мартини с водка — уведоми ме тя.

— Чудесно.

Питието бе силно и съвсем сухо, така че небцето ме заболя. Тя изчака да преглътна, преди самата да поеме своята глътка, която се оказа доста дълбока.

— Прекрасна слънчева стая, като оранжерия. Имате ли навсякъде в къщите си такива?

— Какъв точно лекар сте вие?

— Психолог.

Все едно бях съобщил, че съм магьосник.

— Ама разбира се. И какво точно желаете?

— Бих искал да потвърдите някои хипотези за вашата семейна история.

Кожата около устните побеля.

— Историята на моето семейство? Това пък какво ви засяга?

— Току-що се връщам от Уилоу Глен.

Тя остави чашата си. Треперенето на ръката й накара чашата да изтрака.

— Уилоу Глен. Все ми се струва, че там притежавахме земи, но сега вече не.

— Докато бях там, се натъкнах на Шърлий и Джаспър Ренсъм.

Очите й се разшириха, после се затвориха и пак се отвориха. С голямо усилие успя да премигне, сякаш се надяваше това да ме принуди да изчезна.

— Сигурна съм, че нямам представа за какво говорите.

— Тогава защо се съгласихте да ме приемете?

— По-малката от двете злини. Споменахте дъщеря ми, отправихте вулгарни заплахи, че ще се обърнете към пресата. Хора с нашето положение са обект на постоянен тормоз. Редно би било да знаем какъв вид безпочвени слухове се разпространяват.

— Безпочвени ли?

— И вулгарни.

Облегнах се, сложих крак върху крак и отпих една глътка.

— Трябва да ви е било много трудно. Да потулвате истината през цялото това време. В Палм Бийч. В Рим. Тук.

Устните й оформиха буквата „О“. Започна да казва нещо, поклати глава, дари ме с още едно махване с ръка и поглед, който говореше, че бях ненужна вещ, която прислугата е пропуснала да измете.

— Психолози. Пазители на тайни. — Меден смях. — Колко искате, докторе?

— Парите ви не ме интересуват.

Още по-висок смях.

— О, всеки се интересува от моите пари. Приличам на торба кръв, в която са се впили кръвопийци. Единственият въпрос е, колко кръв получава всеки от тях.

— Трудно ми е да си представя Шърлий и Джаспър като кръвопийци. Въпреки че мога да разбера как с течение на времето вие сте изопачили нещата и се виждате като жертва.

Станах и започнах да изучавам едно от растенията. Сиво-зелени листа на райе. Розови цветчета. Докоснах повърхността им. Копринена. Каквито бяха всички растения там.

— Всъщност те двамата се справят отлично, като се има предвид състоянието им. Много по-добре, отколкото вие някога сте очаквали. Колко време си представяхте, че ще могат да преживеят там, в калта?

Тя не отговори.

— Пари в брой, изпратени в плик на хора, които дори не знаят как да развалят една банкнота. Кално парцелче, две барачки и „да се надяваме на най-доброто“? Много благородно. Както и другият подарък, получен от вас. Макар по онова време да не сте го разглеждали като дар. А повече като ненужна вещ. Като старите дрехи на благотворителните ви вечеринки.

Беше се вторачила в краката си, поклати усилено треперещата си китка, която трябваше да задържи с другата ръка.

— Кой, по дяволите, сте вие? И какво желаете?

— Стар приятел съм на Шарън Ренсъм. Известна също като Джуъл Рей Джонсън. Шарън Джийн Блелък. Зависи от избора.

Тя потъна назад.

— О, господи!

— Близък приятел. Достатъчно близък, за да се безпокоя за нея, за да искам да разбера защо и как.

Главата й увисна.

— Това не можеше да се случи. Пак се започва.

— Не се започва нищо. Аз не съм Круз. Не съм заинтересован да се възползвам от проблемите ви, госпожо Блелък. Единственото, което искам, е цялата истина. От самото начало.

Разклащане на блестящата коса.

— Не. Аз… Невъзможно е… грешите.

Изправих се, хванах гарафата и напълних чашата й.

— Ще започна аз, а вие ще запълвате празните места.

— Моля ви — погледна на горе, само една бледа, стара жена. — Моля ви. Всичко свърши. Край. Очевидно знаете достатъчно, за да ви е ясно колко изстрадах.

— Патентът за страданието не е бил само ваш. И Круз е страдал…

— О, пощадете ме! Някои хора жънат онова, което са посели!

Спазъм от ненавист премина през лицето й, после се успокои, променяйки го, съсипвайки го, като някаква пареза на духа.

— Ами Лурдес Ескобар, госпожо Блелък? Тя какво бе посяла?

— Името не ми е известно.

— Не очаквах да го знаете. Тя бе прислужничката на Круз. На двайсет и две години. Просто се е случила на неподходящо място в неподходящ момент.

— Това е отвратително. Нямам нищо общо с ничия смърт.

— Вие сте задействали механизма. Опитвайки се да се справите със своя дребен проблем. Сега той вече е разрешен. Но чак след трийсет години.

— Спрете! — Тя дишаше с усилие, с ръце притиснати върху гръдния кош.

Напипах пулса върху копринената й китка. Тя подиша театрално още известно време, видя, че номерът не минава и постепенно утихна, като жарава пред угасване.

— Нямате право. Не съм достатъчно здрава.

— Истината — настоях аз.

— Истината! Истината, а после какво?

— После нищо. После си тръгвам.

— О, да. Разбира се, като вашия учител… С празни джобове. И всякакви сладки приказчици.

Приближих се до нея, погледнах я право в очите.

— Никой не ме е обучавал. Нито Круз, нито пък някой друг. А сега да ви разкажа една басня. Имало едно време една млада жена, богата и красива — истинска принцеса. И както става с принцесите от приказките, тя притежавала всичко, с изключение на онова, което най-силно желаела.

Още едно дълго, направено с усилие примигване. Когато отвори очи, нещо в тях бе умряло. Вече се нуждаеше от двете си ръце, за да поднесе чашата с питието към устните си, а после я остави празна на масичката. Ново напълване. До дъно.

— Принцесата все се молела, но нищо не помагало. Накрая един ден молбите й се сбъднали. Станало вълшебство. Но нещата не потръгнали точно както тя си мечтаела. Не можела да се справя с късмета си. Трябвало да извърши някои промени.

— Всичко ви е казал, чудовище… Той ми бе обещал… Да потъне в ада!

Тръснах глава.

— Никой нищо не ми е казвал. Информацията просто чакаше някой да я прочете. В некролога на съпруга ви през петдесет и трета не се споменава за деца. Нито пък в „Синята книга“. Това става едва през следващата година. Две нови имена: Шарън Джийн и Шери Мари.

Ръцете пак се върнаха към гръдния кош.

— О, боже мой!

— Сигурно е било мъчително за мъж като него да няма наследници.

— Него! Мъжът си е мъж, но цялото му семе беше чиста водичка! — Тя пое дълбока глътка мартини. — Това не му пречеше да обвинява мен.

— Защо не си осиновихте?

— Хенри не щеше и да чуе за това! „Трябва да е от кръвта на Блелък, момичето ми!“ Нищо не можеше да се направи!

— Смъртта му създаде удобна възможност. Брат ви Били я видя и прецени момента. Когато се появи след няколко месеца и ви съобщи какво има за вас, вие помислихте, че мечтите ви са се сбъднали. Съвпадението във времето бе отлично. Нека всички да си мислят, че старият Хенри накрая е свършил работата — в критическата възраст. Оставил ви е в наследство не едно, ами две красиви бебенца от женски пол.

— Те бяха красиви. Съвсем мънички, но вече красиви. Моите малки момиченца.

— Променихте имената им.

— Прекрасни нови имена. За новия живот.

— Брат ви къде каза, че ги е намерил?

— Не ми обясни. Просто каза, че майка им била в затруднение и повече не можела да се грижи за тях.

Затруднение. Най-голямото.

— Вие не проявихте ли любопитство?

— Съвсем не. Били каза, че колкото по-малко знам, колкото по-малко знаем всички, толкова по-добре. Така че, когато пораснеха и започнеха да задават въпроси, щях да мога съвсем искрено да им кажа, че не знам нищо. Знам, че не сте съгласен, докторе. Вие психолозите си пеете песента за откритите отношения — всеки да тормози всичко и всички. Не виждам обществото да е станало по-добро от вашата гадна намеса.

Тя отново изпразни чашата си. Бях готов с гарафата.

Щом привърши по-голямата част от новата порция, аз казах:

— Кога започнаха да се влошават нещата?

— Да стават лоши ли?

— Между момиченцата.

Тя затвори очи, облегна се на възглавницата.

— В началото всичко беше прекрасно — точно като в сбъдната мечта. Бяха като две статуйки, толкова прекрасни. Страхотни сини очи, черна коса, розови бузки — чифт захарни куклички. Накарах шивачката ми да им ушие дузини еднакви дрешки: костюмчета и шапчици, блузки и ботушки — краченцата им бяха толкова малки, че обувките бяха като напръстник. Предприех екскурзия до Европа, за да напазарувам. Донесох им най-прекрасните играчки. Пълна колекция от истински порцеланови куклички, ръчно изработени тапети за стена, чифт изключителни люлчици, стил „Луи XIV“. Спалнята им винаги миришеше прекрасно, с прясно набрани цветя и покривчици, които сама бях изработила.

Тя наклони ръката си и чашата започна да се излива. Ручейче от коктейла потече настрани и напръска каменния под. Тя не мръдна.

Намесих се в бляна й.

— Кога започнаха неприятностите, госпожо Блелък?

— Не ме предизвиквайте, млади човече.

— Те на колко годинки бяха, когато конфликтът стана очевиден?

— Рано… Не помня точно.

Гледах я и чаках.

— О! — Тя ми се закани с ръка. — Толкова отдавна беше! Как може да очаквате, че ще помня? На седем или осем месеца — не знам! Тъкмо бяха започнали да пълзят и да пипат всичко — колко са големи такива бебета?

— Обикновено седем-осем месеца. Разкажете ми за това.

— Какво има за разказване? Приличаха си като две капки вода, но бяха толкова различни, конфликтът бе неминуем.

— По какво се различаваха?

— Шери бе активна, доминантна, силна — физически и духовно. Знаеше какво иска и го постигаше, не приемаше отказ. — Усмихна се. Доволна. Странно.

— Шарън каква беше?

— Повехнало цвете. Тя седеше и си играеше с един и същи предмет продължително време. Не искаше нищо. Никога не знаехме какво мисли. Двете си бяха разпределили ролите и ги изпълняваха — водач и следовник, точно като пиеса на камерна сцена. Ако имаше нещо сладко или играчка, която и двете едновременно желаеха, Шери се втурваше, преборваше Шарън и я взимаше. В началото Шарън оказа съпротива, но не успя да надвие и скоро разбра, че по един или друг начин Шери щеше да триумфира.

И пак онази странна усмивка. Аплодираща триумфа.

Усмивката, която многократно бях наблюдавал по лицата на некадърните родители, обременени с изключително непослушни, агресивни деца.

„Той е толкова агресивен, цял тигър.“ Усмивка.

„Тя пребива момиченцето на съседите, направо изтезава горкичкото дете.“ Усмивка.

„Той е истински побойник, момчето ми. Някой ден ще си навлече големи неприятности.“ Усмивка.

Усмивка в стил „Правя каквото мисля, а не каквото говоря“. Насърчаваща, сутеньорска. Даваща разрешение за бутане, ръгане, драскане, удряне и най-вече да се побеждава.

— Бедната Шарън наистина бе потупвана — рече госпожа Блелък.

— Вие какво направихте?

— Какво бих могла да направя? Опитах се да им влея разум, казах на Шарън, че трябва да се справя сама с Шери, да бъде по-самоуверена. Показах на Шери, че една млада дама не трябва да се държи така. Но в мига, когато си тръгвах, те се връщаха към предишното поведение. И до днес съм убедена, че това си беше някаква малка игра помежду им. Сътрудничество.

Бе права по този въпрос. Но играчите не бяха подходящи.

— Отдавна съм престанала да се самообвинявам. Характерите им бяха предопределени, програмирани от самото начало. Природата винаги взима връх в края на краищата. Ето защо вашата дейност не струва пукната пара.

— Имаше ли нещо положително в отношенията им?

— О, предполагам, че се обичаха. Когато не се биеха, се целуваха и гушкаха. А и имаха техен собствен безсмислен език, който никой друг не разбираше. Като изключим ревността, те бяха неразделни — Шери водеше, а Шарън се влачеше отзад, като накрая влизаше в такт с нейните стъпки.

Но винаги тези битки. Съперничество във всичко.

„Странен феномен, огледално изображение на монозиготи… при създадената идентична генетична структура, би трябвало въобще да няма разлики…“

— Шери винаги побеждаваше. — Усмивка. — На около двегодишна възраст тя вече се бе превърнала в истински малък тиранин, малък режисьор, заповядващ на Шарън къде да застане, какво да каже и кога да го произнесе. Ако Шарън дръзнеше да не изпълни, Шери се нахвърляше върху нея бутайки, ритайки, хапейки. Опитах се да ги разделя, забраних им да играят заедно, даже им взех отделни гувернантки.

— Как реагираха при разделянето?

— Шери стана изключително непослушна, започна да чупи предмети. Шарън просто се бе свряла в един ъгъл, като в транс. Накрая винаги успяваха да се промъкнат една към друга и да се свържат. Защото се нуждаеха една от друга. Бяха недовършени една без друга.

— Мълчаливи партньори — казах аз.

Тя не реагира.

— Винаги бях външен човек. Положението не бе добро за всички ни. Те ме довеждаха до умопомрачение. Да побеждава, наранявайки сестра си, не бе добре за Шери — това също е болезнено. Дори може би повече, отколкото за Шарън — костите заздравяват, но веднъж раненото съзнание сякаш никога не оздравява.

— Костите на Шарън бяха ли някога чупени?

— Разбира се, не! — каза тя, сякаш си имаше работа с идиот. — Говорех фигуративно.

— Колко сериозни бяха раните й?

— Не бе малтретиране, ако за това намеквате. Нищо, за което си заслужава да викаме лекар. Оскубани кичури коса, ухапвания, драскане. Когато бе навършила две годинки, Шери вече знаеше как да дращи болезнено, но пак не бе сериозна работа.

— До удавянето.

Чашата в ръката й започна да се тресе. Напълних я, изчаках да я пресуши, задържах гарафата.

— На колко години бяха, когато това се случи?

— Малко над три. Нашето първо лято заедно на почивка.

— Къде?

— Къщата ми в Саутхемптън.

„Рибният пасаж“. — Това име от списъка бях прочел току-що от регистъра. „Чучулигата“ — в Холмби Хилс. „Принцът“ — в Палм Бийч. Безименен апартамент в Рим. Истинските й деца.

— Друга слънчева стая. Ограденият с решетка покрит басейн.

Познанието ми я потресе допълнително. Тя трудно преглъщаше.

— Изглежда знаете всичко. Наистина не виждам нуждата…

— Далеч не всичко. — Отново напълних чашата й. Усмихнах се. Гледаше ме с благодарност.

Тя пи, потрепери, пак пи и каза:

— Ето я знаменитата, славна истина.

— Удавянето — напомних аз. — Как стана?

— Беше последният ден от ваканцията. Ранна есен. Бях седнала в слънчевата стая. Обичам оранжериите — сливам се с природата. Имам такива във всичките си къщи. Тази в „Рибните пасажи“ бе най-хубавата, нещо повече от павилион. Всъщност изглед от Стара Англия, комфортна и гореща. Седях там, наблюдавайки Атлантика — той е по-интимен океан, не мислите ли?

— Определено.

— В сравнение с Пасифика, който е толкова… непретенциозен. Поне на мен винаги така ми се е струвало.

Тя вдигна чашата, начумери се, изплиска водката.

— Къде бяха момичетата? — попитах аз.

Тя затегна обръча около чашата, повиши глас:

— А, къде бяха момичетата! Играеха, какво друго правят малките момиченца! Играеха си долу на брега! С гувернантката — един тлъст английски пудинг! Платих й билета от Ливърпул, дадох й най-хубавите си стари дрехи, чудесно жилище. Дойде с препоръки, тази повлекана. Флиртуваше с Рами и с наетата прислуга — с всички, които носеха панталони. Този ден флиртувала с градинаря и изпуснала момичетата от поглед. Те се промъкнали при басейна — оградения с решетка покрит басейн, за който се предполагаше, че е бил заключен, но не бил. Главите ни бяха замаяни този ден. Те бяха замаяни.

Изпразни чашата си. Оригна се изискано. Имаше вид на покрусена.

Направих се, че не забелязвам това.

— После какво стана?

— Тогава — накрая — пудинга разбрал, че тях ги няма. Тръгнала да ги търси, чула смях от басейна. Когато стигнала там, Шери стояла встрани от басейна и се пляскала по коленете. Смеела се. Идиотката попитала къде е Шарън. Шери посочила към басейна. Глупавия пудинг погледнал натам и видял една ръка, стърчаща над водата. Скочила, успяла да измъкне Шарън. Басейнът бе пълен с тиня — готов за изпразване до пролетта. И двете били покрити със слизеста мръсотия. Това бе добре дошло за повлеканата.

— А Шери продължавала да се смее — казах аз.

Тя изпусна чашата, която се търкулна надолу, удари се в каменния под и се разби на късчета. Парченцата оформиха влажна мозайка като от конфитюр. Това я разсея.

— Да, смеела се — отвърна. — Такова веселие. След всичко случило се.

— Колко сериозно бе ранена Шарън?

— Не чак толкова сериозно. Ранена бе гордостта й. Бе глътнала малко вода. Оная глупачка я бе успокоила и тя бе повърнала всичко. Пристигнах точно навреме, за да видя всичко това — цялата онази кафява вода, шуртяща от устата й. Противно.

— Кога разбрахте, че не е било нещастен случай?

— Шери дойде гордо при нас, пъчейки малкия си гръден кош и каза: „Бутнах я“. Точно така — „Бутнах я“ — все едно че се гордееше със себе си. Помислих, че се шегува. Казах на Рами да я отведе, да й даде топло мляко и бисквити. Но тя започна да се бори и скимти: „Аз я бутнах! Аз я бутнах“, сякаш искаше да я похвалим. После се освободи от ръката му, отиде там, където бе Шарън и се опита да я ритне, да я търкулне обратно в басейна.

Поклащане на глава.

Усмивка.

— По-късно, когато Шарън се оправи, тя го потвърди. „Шери ме бутна.“ На гърба й имаше одрана кожа. Тънки отпечатъци от малки кокалчета.

Тя се загледа в течността на пода с копнеж. Сипах малко мартини в друга чаша и я подадох. Тя се намръщи, като видя мизерната доза, но я глътна, после облиза крайчеца на чашата с вида на дете, нарушаващо добрите маниери на масата.

— Искаше отново да го направи пред мен. Желаеше аз да я видя. В този момент разбрах, че бе… сериозно. Те не можеха… трябваше да бъдат… разделени. Не биваше да живеят заедно повече.

— Дойде братът Били.

— Били винаги добре се е грижел за мен.

— Защо избрахте Ренсъм?

— Те работеха за нас — за Били.

— Къде?

— В Палм Бийч. Оправяха леглата. Чистеха.

— Откъде са дошли — първоначално?

— Едно място близо до Евърглейдс. Един наш познат — много добър лекар — работеше с бавноразвиващи се, научил ги на честен труд, нали разбирате, те бяха най-добрите работници.

„Всичко бе излъскано с луга… всички дрехи бяха старателно подредени и сгънати, леглата бяха опънати като под конец… сякаш някой ги бе обучавал отдавна на някои основни неща.“

Живот до блатата. Цялата тази кал. Те са се почувствали съвсем като у дома си върху калното парче земя. Зелена супа…

— Докторът и Хенри бяха партньори на голф — говореше тя. — Хенри винаги бе искал да назначи на работа малоумниците на Фреди — доктора, за обработване на земята, бране на плодове, въобще рутинни неща. Той бе уверен, че наш граждански дълг е да го сторим.

— И продължихте да им помагате, след като им дадохте Шарън.

Тя не улови сарказма, схвана разумното.

— Да! Знаех, че не могат да имат деца. Шърли е била… оперирана. Фреди всички ги оперираше за тяхно добро. Били каза, че ще дадем на нея — на тях — най-големия подарък, който някога са получавали, а в същото време ще разрешим собствения си проблем.

— Излиза, че всички са спечелили.

— Да, точно така.

— Защо въобще трябваше да се направи това? Защо не оставихте Шарън у дома, а не изпратихте Шери на лечение?

Отговорът й прозвуча като предварително изрепетиран.

— Шери имаше по-голяма нужда от мен. Тя наистина бе от този тип, а и времето го доказа.

Две новородени в „Синята книга“ между 1953-та и 57-ма. След това остава само едно.

Предположенията ми се превърнаха във факт, парченцата най-накрая се наместваха. Но това ме поболяваше, като при лошите диагнози. Разхлабих вратовръзката си.

— Какво казахте на приятелите си?

Без отговор.

— Че е умряла ли?

— От пневмония.

— Имаше ли погребение?

Тя поклати глава.

— Дадохме да се разбере, че искаме нещата да останат в семейството. Уважиха чувствата ни. Вместо цветя, дарения за фондацията „Планиране на родителството“ — събраха се хиляди долари.

Надянах маската на терапевта, представях си, че тя е пациентката. Казвах си, че трябва да проявявам съчувствие, а не да бъда съдия.

Но независимо че се усмихвах, ужасът у мен остана. Основната линия, просто едно друго заболяване, случай на тормоз над дете от користолюбие, жестокост, подхранвана по психопатологичен път: слабохарактерна жена, презираща слабостта си, прехвърля тази си омраза върху едно дете, което тя преценява, че е също толкова слабо. Бъркайки проклетията на другото дете със сила. Завиждайки й, насърчавайки я.

По един или друг начин Шери успяваше да триумфира.

Тя бе отпуснала люлеещата се глава назад и се опитваше да отпие живителната течност от празната чаша. Бях замръзнал от ярост, усещах хлад в костите си.

Макар и в пропастта на пиянството, тя успя да го улови. Усмивката й изчезна. Вдигнах гарафата. Тя протегна една ръка, готова да отблъсне удара.

Заклатих глава, сипах мартини.

— Какво се надявахте да постигнете?

— Мир — каза завалено тя. — Стабилност. За всички.

— Получихте ли ги?

Без отговор.

— Не съм изненадан. Момичетата взаимно са се обичали. Те са споделяли техен общ свят, който сами са създали. Като сте ги разделили, вие сте разрушили този свят. Шери вероятно е ставала все по-лоша. Много по-зле.

Тя погледна надолу и отвърна:

— Тя си го изби от съзнанието.

— Как успяхте да го постигнете?

— Какво искате да кажете?

— Механизмът на промяната. Как точно го направихте?

— Шарън познаваше Шърлий и Джаспър — те си бяха играли с нея, бяха много мили с нея. Тя ги харесваше. Бе щастлива да тръгне с тях.

— Къде да тръгне?

— На пътешествие за пазаруване.

— Което се оказа безкрайно.

Ръката отново се издигна за защита.

— Тя бе щастлива! По-добре, отколкото да бъде малтретирана!

— Ами Шери? Какво обяснение й дадохте?

— Аз… аз й казах, че Шарън е… — Тя потопи останалата част от изречението във водка.

— Казала сте й, че Шарън е умряла?

— Че е станало нещастие и тя повече няма да се върне.

— Какво нещастие?

— Просто нещастие.

— На онази възраст Шери би трябвало да е помислила, че удавянето е причинило смъртта — че тя е убила сестра си.

— Не, невъзможно — нелепо. Тя видя, че Шарън бе спасена — това бе на следващия ден!

— На тази възраст никой не би направил разлика.

— О, не, вие ме обвинявате в… Не! Не съм… никога не бих причинила нещо толкова жестоко на Шери!

— Тя продължи да пита за Шарън, нали?

— Известно време. После престана. Изхвърли го от съзнанието си.

— И кошмари ли престана да има?

Изражението й ми даде да разбера, че всичките години учене не бяха отишли напразно.

— Не, онези… Щом знаете, защо ме карате да го преживявам пак?

— Ето още нещо, което знам: след като Шарън си е отишла, Шери е била уплашена до смърт — раздвояване на съзнанието е първичния страх на тригодишна възраст. А страхът й продължил да се усилва. Започнала внезапно да рита и да блъска, станала още по-агресивна. Нали на вас си го изкарваше?

Още едно отлично предположение.

— Да! — каза тя, копнеейки да бъде жертвата. — Правеше най-ужасяващите неща, които някога съм виждала. Риташе като бясна — животински къчове. Не даваше да я докосна, риташе ме, хапеше ме, плюеше върху ми, унищожаваше предмети — един ден влезе в спалнята ми и съвсем целенасочено счупи моята любима ваза от династията Тан. Точно пред очите ми. Когато й се скарах, тя грабна ножичката за маникюр и я заби в ръката ми. Трябваше да ме шият.

— Какво направихте, за да се справите с този нов проблем?

— Започнах по-сериозно да се замислям за произхода й — за нейната… биология. Попитах Били. Отговори ми, че родословието й не било… по избор. Но не допуснах това да ме обезвери. Реших, че главната ми задача ще бъде да я възпитам правилно. Наумих си, че промяна на обстановката може и да помогне. Затворих тази къща и я заведох с мен в Палм Бийч. Къщата ми там е… спокойна. Редки видове палми, огромни прозорци — едни от най-добрите на Адисън Мицнер. Мислех, че околната природа, ритъмът на вълните — биха могли да я успокоят.

— На няколкостотин километра от Уилоу Глен — допълних аз.

— Не! Това нямаше нищо общо. Шарън вече бе вън от живота й.

— Така ли?

Тя ме погледна втренчено, започна да плаче, но без сълзи, сякаш напълно бе пресъхнала, нямаше какво повече да отцеди.

— Направих всичко, което бе по силите ми — каза накрая със странен глас. — Изпратих я в най-добрата забавачка, най-добрата. Самата аз бях ходила там. Взимаше уроци по балет, езда, добри маниери, ветроходство. Без резултат. В присъствието на други деца тя пак не се държеше добре. Хората започнаха да говорят. Реших, че се нуждае от повече внимание, посветих се изцяло на нея. Заминахме за Европа.

Още няколко хиляди километра.

— В дома ви в Рим.

— Ателието ми. Хенри ми го подари, когато учех рисуване. На път за Рим предприехме голямо пътешествие — Лондон, Париж, Монте Карло, Гщаад, Виена. Купих й детски комплект за пътуване, да подхожда на моя, напълних гардероба й с дрехи. Можеше да бъде толкова сладка и чаровна, когато пожелаеше. Красива и отровна, точно като кралството. Исках да й покажа по-добрите неща в живота.

— За да компенсирате произхода й.

— Да. Не желаех да я виждам непоправима. Обичах я!

— Как премина пътешествието?

Не ми отговори.

— През цялото това време някога замислихте ли се пак да ги съберете с Шарън?

— То… идваше ми наум. Но не знаех как да го направя. Не мислех, че това бе най-доброто… Не ме гледайте така! Правех онова, което предполагах, че е най-правилно!

— Някога сетихте ли се за Шарън? Как ли се е справяла?

— Били ми докладваше. Тя бе добре, всичко беше наред. Те бяха сладки хора.

— Те и сега са. И свършиха много добра работа, като я отгледаха, решавайки сами как трябва да постъпват. Но вие наистина ли очаквахте от тях да се справят?

— Да, очаквах. Разбира се, че очаквах. За каква ме взимате! Тя преуспяваше! За нея това бе най-добрия шанс.

Майонеза от буркан. Прозорци с восъчна хартия. Казах на глас:

— До миналата седмица.

— Аз… аз не знаех за това.

— Не, сигурен съм, че не сте могли да знаете. Нека се върнем към Шери. При така създалите се социални проблеми, как се справяше тя с училището?

— За три години смени десет училища. После наехме частни учители.

— Кога за първи път я заведохте при Круз?

Тя погледна към празната си чаша. Налях й два пръста.

— На колко години бе, когато той започна да я лекува?

— На десет.

— Защо преди това не бяхте потърсили помощ?

— Мислех, че ще мога сама да се справя.

— Какво ви накара да промените мнението си?

— Тя… нарани още едно дете на парти по случай рождения му ден.

— Как го нарани?

— Защо е нужно и това да знаете? О, добре, какво значение има? Вече съм се предала напълно! Те боцкали опашката на магарето с карфици. Тя загубила играта и се вбесила — презираше загубата. Отворила безопасната си игла и забила върха й в задничето на рожденика. Детето бе разглезено. Родителите бяха от новобогаташите, безкрайно невъзпитани. Направиха от мухата слон. Заплашиха да се обадят в полицията, ако не я заведа на преглед.

— Защо избрахте доктор Круз?

— Бяхме от една среда. Двете фамилии се познаваха от векове. Той имаше прекрасна къща, недалече от моята с красиво обзаведени кабинети на партерния етаж. Заедно с отделен вход. Мислех, че ще бъде дискретен.

Тя се засмя. Смехът на пиян студент.

— Нямам добра… преценка, нали?

— Разкажете ми повече за лечението.

— Четири сеанса седмично. Сто двайсет и пет долара на сеанс. Авансово плащане за десет сеанса.

— Каква диагноза й постави?

— Никаква.

— Какви бяха целите и методите на лечението?

— Не, нищо такова не ми е казвал. Единствено, че има сериозни проблеми — проблеми с характера и се нуждае от интензивна терапия. Когато се опитвах да задавам въпроси, той съвсем ясно ми даваше да разбера, че всичко, което става между тях е поверително. Забранено ми бе да се бъркам. Това не ми хареса, но нали той бе лекар. Предположих, че знае какво върши. Стоях напълно настрана. Рами я водеше на преглед.

— Круз помогна ли й?

— В началото. Когато се връщаше от сеансите, бе спокойна — почти спокойна.

— Какво искате да кажете?

— Сънена. Отпусната. Сега вече знам, че я е хипнотизирал. Но каквито и подобрения да имаше, това не продължи дълго. След около час-два тя си бе същата Шери.

— Което значи?

— Агресивна, държеше неприличен език. Този ужасен характер — продължаваше да чупи предмети. Освен в случаите, когато искаше да постигне нещо — тогава ставаше най-чаровната малка кукличка в света. Сладка като захар, истинска актриса. Знаеше как да използва хората за своите нужди. Той я бе научил да го прави дори още по-добре. През цялото време аз си въобразявах, че той й помага, а той всъщност я бе учил как да манипулира.

— Казахте ли му въобще за Шарън?

— Той не би ме оставил да му кажа каквото и да е.

— Ако ви бе оставил, щяхте ли да му кажете?

— Не. Това бе… в миналото.

— Но накрая сте му казали?

— Стана доста по-късно.

— Колко по-късно?

— Много години. Тя вече бе тийнейджърка — на четиринайсет или петнайсет. Обади ми се късно една нощ, свари ме неподготвена. Обичаше да го прави. Напълно ненадейно той смени тона. И изведнъж бе абсолютно задължително и аз да участвам. Покани ме да ми направи оценка. Минаха пет години в лутане, а ето че трябваше да легна на кушетката. Исках да се отърва. По онова време вече знаех, че е безполезно, личността й вече не можеше да се промени. Тя бе затворник на своите… гени. Но той не даваше да му се противоречи. Продължи да ми се обажда и да ме преследва. Намесваше се в разговора, когато посрещах гости. Злепоставяше ме по време на партита, за да ми обяснява, че двете с нея сме… каква беше думата, която употребяваше?… Двуполюсен елемент. Деструктивен чифт полюси. Двама души на телевизионно психошоу, които се опитват да се оборят взаимно. Нейното поведение оказвало влияние на моето, трябвало да изравним нашите отношения. С цел тя да престане да върши всички онези ужасни неща, трябвало да намерим емоционалния хомеостазис, или някаква друга глупост от сорта. Усетих, че той просто искаше да има контрол над мен, но нямах намерение да се предавам. Но бе като… бормашина. Продължаваше да дълбае, докато не постигнеше своето. Все още можех да се съпротивлявам. — Горда усмивка. — Но после нещата съвсем се влошиха и аз се намесих.

— В какъв смисъл се влошиха?

— Тя започна да… прави тийнейджърски неща.

— Да бяга ли?

— Изчезваше. За по няколко дни — без предупреждение. Изпращах Рами да я търси, но той рядко я откриваше. После изневиделица се появяваше, пълзяща, обикновено посред нощ, цялата раздърпана, кална, плачеща, обещаваше повече никога да не се повтаря. Но винаги бе едно и също.

— Казваше ли къде е била?

— О, на следващата сутрин бе като дива, разказваше ужасяващи истории, с цел да ме накара да страдам — пресичала моста и ходела в квартала на цветнокожите, такива работи. Не знаех на какво да вярвам, макар че въобще не ми се искаше да вярвам на нищо. По-късно, когато бе достатъчно голяма, за да шофира сама, взимаше някоя от моите коли и изчезваше. Седмици по-късно, когато започваха да идват сметките от кредитните карти и билетите от пътуванията, разбирах къде се е движила — Джорджия, Индиана, някакви тъпи малки градчета, за които никога не бях чувала. Какво правеше там, само господ знаеше. Веднъж отиде до Марди Грас и се върна боядисана в зелено. Накрая отнех шофьорските й права, когато разби любимата ми кола — прекрасно старо „Бентли“, боядисано в лилаво, със скосени прозорци. Подарък от Хенри за десетгодишнината ни. Тя го вкарала в океана, зарязала го така и си заминала. Но винаги успяваше да намери чифт ключове и да изчезне.

По един или друг начин Шери щеше да триумфира.

Сега вече усмивката липсваше.

Сетих се, че Дел ми бе казал за следите от игла и попитах:

— Кога започна да употребява наркотици?

— На тринайсет. Пол й бе предписал успокоителни.

— Той не бе доктор по медицина и нямаше право да издава рецепти.

Тя повдигна безучастно рамене.

— Той й достави тези наркотици. Успокоителни по предписание.

— Ами уличните наркотици?

— Не знам. Предполагам. Защо не? Нищо не можеше да я спре да си прави каквото поиска.

— През този период колко често се виждаше с Круз?

— Когато тя решаваше. Той ми пращаше сметки, дори и да не беше ходила.

— Какъв бе официалният график?

— Без промяна — четири сеанса на седмица.

— Някога разпитахте ли го? Защо след толкова години лечение няма подобрение при нея?

— Той… При него достъпът бе много труден. Когато накрая повдигнах този въпрос, той се вбеси, каза, че тя била непоправимо извратена, никога нямало да стане нормална, щяла цял живот да се нуждае от лечение, просто за поддържане. И че грешката била моя — прекалено дълго съм чакала, преди да я заведа. Не можело да се очаква да вкарам каруца в сервиза, а да излезе „Ролс Ройс“ след ремонта. После отново започна да ме притиска да отида на преглед. Положението й непрекъснато се влошаваше. Той успя да ме пречупи. Съгласих се да разговарям с него.

— За какво?

— Обичайните глупости. Искаше да узнае за моето детство, сънувам ли през нощта, защо съм се омъжила за Хенри. Как нещата са ме карали да се чувствам. Той винаги говореше тихо и с монотонен глас, имаше светещи дрънкулки из офиса — малки играчки, които се движеха напред-назад. Правел го е и на партита. На бала на фондацията „Планирано родителство“ той накара някои хора да квакат като патки за развлечение. Реших да не му се оставям. Бе доста трудно — гласът му бе като горещо мляко. Но продължих да се боря. Казах, че няма никаква връзка със състоянието на Шери. Той продължаваше да ме притиска. Накрая не издържах и му съобщих, че само си губи времето, та тя дори не бе мое дете, бе продукт на гените на някоя повлекана. Това го накара да престане да дълбае и ме погледна странно.

Тя въздъхна и затвори очи.

— Сърцето ми потъваше. Опитвах се да се съпротивлявам. Бях му казала прекалено много. Дадох му точно това, от което се нуждаеше, за да ме изсмуче напълно.

— Не бяхте ли споделила с него, че тя е осиновена?

— Не бях казала на никого от деня… в който я получих.

— Как реагира на откритието той?

— Счупи лулата си на две. Удари с юмрук по бюрото. Хвана ме за раменете и здраво ме разтърси. Каза, съм губила времето му през всичките години и жестоко съм съсипала Шери. Каза, че не ме било грижа за нея и съм била ужасна майка — егоистична личност. Начинът ми на общуване бил перверзен. Потайността ми била причина тя да бъде онова, което бе! Продължаваше да говори по този начин, нахвърляше се върху мен! Бях обляна в сълзи, опитах се да напусна кабинета, но той бе застанал на вратата и ме спираше, продължаваше да ме обсипва с ругатни. Заплаших го, че ще закрещя. Той се усмихна и ми каза да започвам, но до следващия ден всички в Палм Бийч щели да узнаят и Шери щяла да разбере. Щом изляза от кабинета, той щял да й се обади и да я уведоми как съм я лъгала. Направо ме разби. Знаех, че това щеше да прелее чашата на отношенията ни. Помолих го да не й казва, молех го да има милост. Той се усмихна, върна се до бюрото си и запали следващата лула. Просто седеше там, пуфкаше и ме гледаше, сякаш бях някакъв боклук. Хълцах като бебе. Накрая каза, че ще размисли, при условие че отсега нататък ще бъда напълно честна — напълно искрена. Аз… аз му разказах всичко.

— Какво точно му казахте?

— Че бащата е неизвестен, а майката — повлекана, която си е въобразявала, че е актриса. Че е умряла скоро след раждането на бебето.

— Продължихте да криете за Шарън?

— Да.

— Не се ли безпокояхте, че Шери ще му каже?

— Как би могла да му съобщи нещо, което не знае? То бе вън от съзнанието й. Сигурна съм, защото тя никога дума не каза по въпроса, а когато се разбеснееше ми говореше всякакви неща.

— Ами ако е имала възможност да надникне в старите издания на „Синята книга“?

Поклати глава.

— Тя не обичаше книгите, не четеше, никога не успя да се научи да чете добре. Някакъв блокаж в мозъка, който преподавателите не успяха да преодолеят.

— Но все пак Круз е разбрал. Как?

— Нямам представа.

Аз пък имах: в колежа той забелязва бившата си пациентка. Установил все пак, че не е тя, а нейно копие, огледално изображение…

— Той ме шантажираше дълго време, чудовището. Надявам се да се гърчи на дъното на ада.

— Защо братът Били не уреди вместо вас този проблем?

— Не… знам. Казах на Били. Той винаги настояваше да бъда търпелива.

Отвърна поглед от мен. Сипах й още мартини, но не го изпи. Само държеше чашата и внимаваше да не я разлее. Очите й се затвориха, а дишането й бе на пресекулки. Търпението на хрътката, което нямаше дълго да трае. Формулирах следващия си въпрос с максимална точност, когато вратата с трясък се отвори.

Двама мъже нахлуха в слънчевата стая. Първият бе Сирил Трап, облечен с бяло поло, стегнати джинси, високи ботуши и черно яке с надпис „Само за членове“. Небрежната калифорнийска мода, нарушена само от напрежението на лицето му и високо вдигнатия син пистолет в дясната ръка.

Вторият мъж държеше ръцете си в джобовете, докато разглеждаше помещението с набитото око на опитен шеф. По-възрастен — в средата на шейсетте, висок и едър — огромни кости с твърда сланина по тях. Носеше цветен каубойски костюм от еленова кожа, кафява копринена риза, тънка вратовръзка с огромна игла от опушен топаз, млечнокафяви ботуши от гущер и широкопола каубойска шапка. Тенът на кожата му си отиваше с цвета на ботушите. Бе поне с петнайсет килограма по-тежък от Трап, но със същата квадратна челюст и тънки устни. Очите му се впиха в мен. Погледът му бе като на натуралист, изследващ някакво рядко, но противно същество.

— Господин Хюмъл, как вървят работите във Вегас?

Той не отговори, само раздвижи челюстта си, както го правят хората с протези.

— Млъквай — рече Трап, с насочен към лицето ми пистолет. — Сложи ръцете си на тила и не мърдай!

— Това ваши приятели ли са? — попитах Хоуп Блелък.

Тя поклати отрицателно глава. Очите й бяха изпълнени с ужас.

— Тук сме, за да ви помогнем, гус’жо — рече Хюмъл. Гласът му бе суховат бас профундо, станал дрезгав от цигари, алкохол и пустинния въздух.

Влезе Рами в безупречен черен шевиот и колосана бяла риза.

— Няма проблем, мадам. Всичко е наред. — Погледна към мен със спотаена ярост и вече знаех кой бе повикал разбойническия отряд.

Трап пристъпи напред и размаха пистолета.

— Сложи онези ръце на тила.

Не се завтекох да му правя удоволствие и оръжието бе силно притиснато под носа ми.

Хоуп Блелък изохка. Рами застана до нея.

Трап попреигра малко с оръжието. Станах кривоглед от взиране в целия този метал. Рефлективно се стегнах. Трап натисна по-яко.

— Не прекалявай, синко.

— Чудесно, чичо Рой.

Хоуп Блелък се разтрепери.

— Успокой се, С. Т. — рече Хюмъл и ме потупа по врата. Допирът ме притесни повече отколкото натиска от оръжието. — Затвори си очите, синко — заповяда той, а аз се подчиних. Натискът от револвера бе заменен с нещо стегнато и еластично около главата ми. Очите ми бяха толкова силно притиснати, че не можех да ги отворя. Силни ръце ме подхванаха под мишниците. Вдигнат бях така, че само върха на обувките ми допираше пода. Издухаха ме напред като ветрило при ураган.

Къщата се оказа прекалено голяма. Влачиха ме дълго време, преди да чуя отваряне на врата. Усетих горещ полъх в лицето.

Трап започна да се смее.

— Какво? — попита чичо му, удължавайки думата на две срички.

— Как се добрахме до този шут. Шибаният иконом го стори.