Докато убивам, се надявам

17

Чувствах се заразен, носител на някаква ужасна болест и затова отмених полета до Сан Луис. Пуснах телевизора и така си създадох електронна компания.

Убийствата у Круз бяха водещата новина в единайсет, придружена с трепкащи кадри от запис с непрофесионална камера на местопроизшествието и снимки на Пол и Сюзан като живи. Третата жертва бе идентифицирана като Лурдес Ескобар, на двайсет и две, родом от Ел Салвадор, която е работила като прислужничка у Круз. На снимката се виждаше млада жена с открито лице, черна коса на плитка и тъмни, бляскави очи.

Репортерът снижи глас, в който се процеждаше ирония и я нарече „невинна жертва“. Тя бе избягала от смутовете и бедността в родината си, водена от мечтата за по-добър живот, за да се сблъска с насилствената смърт сред въображаемия лукс в града на ангелите…

Начинът, по който философстваше, показа, че не знае нищо.

Започнах да превъртам каналите, жаден за факти. И трите новинарски емисии си приличаха по стил и липса на съдържание. Репортерите разговаряха с водещите на новините, вместо с аудиторията. Правеха догадки на висок глас дали някой от пациентите на Круз не се е превърнал в масов убиец, или пък това просто е поредното кръвопролитие в Ел Ей.

Наложи ми се да погълна ненужна информация за нападения над магазини за оръжие, атаки на изгладнели кучета. Репортерът обяви: „Един момент. Ще чуем изявление от полицията“.

Камерата се насочи към Сирил Трап, който се покашляше, за да прочисти гърлото си. Блузата му бе небесносиня. Бялата му коса блестеше като острието на стоманен бръснач. Под светлините на прожектора изпъстрената му с петна кожа имаше цвета на мръсни чаршафи. Мустачките му подскачаха. Установявайки визуален контакт с камерата, той прочете предварително подготвено изявление и помоли всички полицейски сили в Лос Анджелис да бъдат впрегнати в разрешаването на тези ужасяващи кланета. Стегната усмивка и поклащане с глава. Той каза: „Това е всичко, което ми е позволено да разглася в този момент“. И си тръгна.

Репортерът съобщи: „Ето това беше всичко, Кийт и Кели. От мястото на събитието репортер беше…“.

Изключих апарата, чудех се какво ли прави Трап на местопроизшествието. Чаках Майло да се обади и да ми обясни. След като не го направи до един часа, аз се съблякох и се пъхнах под завивките. Устните ми бяха пресъхнали и напукани, та чак небцето ме заболя. Опитах се да дишам дълбоко, но вместо да се отпусна, се доведох до състояние на пълна бодрост с широко отворени очи. Прегърнал възглавницата като любовница, направих опит да напълня главата си с приятни образи. Нито един не се яви. Накрая, малко преди пукване на зората, успях да потъна в дълбок сън.

На следващата сутрин телефонирах на Майло в участъка и ми бе казано, че все още е в отпуска. В дома му никой не отговори.

Зачетох се в сутрешния вестник. За разлика от смъртта на Шарън, тази на Круз бе отразена като сериозна новина. На трета страница заглавие с огромни букви бе заело горната половина: „Лекар и съпругата му заклани“. Авторът се казваше Дейл Конрад. Познавах го по име, защото покриваше науката за поведението и режима на работа в миналото, като предимно пишеше повърхностни статии.

И тази за Круз не правеше изключение. Независимо от голямата площ, която му бяха предоставили, Конрад не бе научил нищо за убийствата, което да не бе вече съобщено в снощните новини. Голяма част от статията бе посветена на биографични данни за Круз. В момента на смъртта е бил на шейсет, два пъти по-възрастен от съпругата си, която бе описана като бивша актриса. Роден е бил в Ню Йорк в богатско семейство. Участвал е като офицер в Корейската война. Бил прикрепен към психологическия военен корпус, получил доктората си от университет в Южна Флорида и е бил подпомаган от връзките си във висшето общество и вестникарската колона за съвети. Изградил си е рентабилна практика в Палм Бийч, преди да се премести в Калифорния. Отбелязано бе и скорошното му назначаване за декан на факултета, а неговият предшественик професор Милтън Фрейжър бил шокиран от безсмислената смърт на именития си колега.

Смъртта на Лурдес Ескобар бе в последния параграф. „Намерено е и тялото на домашната прислужничка…“

Оставих вестника. Ню Йорк, богато семейство, връзки във висшето общество — спомен за фалшивата представа, създадена от Шарън за самата нея.

Дали всичко е било измислица? Дали майка й е била неуспяла актриса? Тя живееше като богатско момиче — дрехите, колата, къщата. Вероятно Линда Лание се е оженила успешно — мечтата на „момичето на повикване“ се бе сбъднала.

Или може би тя го е постигнала по друг начин. Предала е на дъщеря си голямата хапка във вид на имение, някога собственост на умрелия милиардер, който е бил неин работодател. А имението по договор си е принадлежало на неговата корпорация, която го извади за продан на следващия ден след смъртта на Шарън.

Прекалено много въпроси. Главата започна да ме боли.

Облякох се, намерих един тефтер и моливи и напуснах къщата. Вървейки към долината, пресякох „Сънсет“ и навлязох в северния край на университетското градче. Беше единайсет и двайсет, когато минах през портала и влязох в библиотеката.

Веднага се насочих към информационния отдел, поиграх си с компютърния индекс „Мелвил“ и открих две книги за Леланд Белдинг, притежавани от библиотеката.

Първата бе от 1949-та със заглавие: „Десетте магната“. Втората бе „Инвалидът милиардер“ от Сийман Крос. Изненадан, защото смятах, че всички копия са били иззети, затърсих номерата и всичко, свързано с Лание Линда, но не намерих нищо.

Зарязах компютъра и се заех с не толкова висококвалифицирана дейност — прекарах два часа в разлистване на страници и томове на „Периодичния индекс“. И тук нямаше нищо за Линда Лание, но пък над сто статии за Леланд Белдинг. Като се започне от средата на трийсетте, та чак до средата на седемдесетте. Подбрах около дузина отправки, които се надявах, че ще бъдат достатъчно представителни, качих се на асансьора до архива и започнах да търся източниците. Към два и трийсет вече се бях скътал в едно ъгълче на четвъртия етаж, заобиколен от купчини прошнуровани списания.

Най-ранните неща за Белдинг бяха в списания за въздухоплаване, написани, когато магнатът е бил в началото на двайсетте си години. В тях Леланд Белдинг бе възхваляван като технически и финансов феномен, водещ конструктор на самолети и свързаните със самолетостроенето части и оборудване, с по три патента през всяка година от живота му. Във всеки брой бе използвана една и съща фотография — рекламна снимка на фирмата „Л. Белдинг Индъстриз“. Младият изобретател, седнал в пилотската кабина на един от неговите самолети — с широко отворени очи и шлем на главата, изцяло концентрирал вниманието си върху пулта за управление. Красив, но студен мъж.

Несметното богатство на Белдинг, ранната му зрялост, момчешки вид и стеснителност го бяха направили естествен медиен герой, а тонът на най-ранните популярни статии в списанията бе хвалебствен. В една от статиите бе описан като „най-желаният ерген на 1937-ма“. В друга го представяха като „човекът, когото Америка би короновала за свой принц“.

Предвоенно есе в „Колиърс“ обобщаваше пътя му към славата по следния начин: „Той е роден в богатство през 1910-та, единствено дете на заможна наследница от Ню Порт, Роуд Айланд и доставчик на петрол от Тексас, превърнал се в благороден фермер“.

Друга официална корпоративна снимка. Белдинг изглежда уплашен от камерата, застанал прав с навити до лактите ръкави на ризата, огромен гаечен ключ в едната ръка, в близост до смехотворна машинария от ковано желязо. Вече на около трийсет той придобива маймунски вид — с високо чело, чувствителни устни, дебели очила, които не могат да прикрият напрегнатия поглед на кръглите, черни очи. Един съвременен цар Мидас, според материала, представляващ най-позитивното от американския гений в комбинация с доброто старомодно трудолюбие. Въпреки че е роден със сребърна лъжичка в уста, той никога не е допуснал тя да потъмнее. Работел е по двайсет и четири часа на ден и не се е срамувал да си изцапа ръцете. Притежавал фотографска памет, познавал по име всеки от стотиците си работници, но не понасял идиотите, имал нетърпимост към фриволността на „коктейлните тълпи“.

Идиличният му живот като единствен син е бил прекъснат жестоко и рано, след смъртта на родителите му при автомобилна катастрофа, на връщане след едно парти към взетата под наем вила на испанския остров Ибиса, южно от Майорка.

Още един пласт. Спрях да чета, опитах се да намеря смисъла. Не успях и продължих.

По време на катастрофата Белдинг бил деветнайсетгодишен, последен курс в Станфорд, дипломиран физик и инженер. Напуснал колежа, върнал се в Хюстън, за да продължи семейния петролен бизнес и мигновено се разширил с производството на техника за търсене на петрол, използвайки проекти, разработени от него по време на студентството. Година по-късно той зарязал производството на тежки селскостопански машини, започнал да взима уроци по пилотаж и лесно получил квалификация. Посветил се на самолетостроенето. В продължение на пет години станал водеща фигура в самолетната индустрия, наводнявайки тази област с технически изобретения.

През 1939-та консолидирал всичките си фирми в „Магна Корпорейшън“ (цитат от пресата: „… ако г-н Белдинг се бе дипломирал, със сигурност вече щеше да го стори с пълно отличие“) и се преместил от Тексас в Лос Анджелис. Там построил офиси за корпорацията, завод за монтаж на самолети и частно летище на площ от 1500 акра в предградията на Ел Сегундо.

Появили се слухове за спекулации на стоковата борса. Но предположенията никога не се потвърдили, а босовете от Уолстрийт започнали да се оплакват на висок глас и дори нарекли Лий Белдинг „каубой, който е отхапал по-голям залък, отколкото би могъл да сдъвче“. Белдинг не дал изявления и продължил да разнообразява дейността си — корабостроене, железопътно строителство, частна собственост, строителство.

Спечелил договор с Министерството на труда във Вашингтон, построил евтини жилища в Кентъки и военна база в Невада. След това понатиснал профсъюзите с цел създаването на „Казбах“ — най-голямото и най-показно казино, което някога е засенчвало слънцето в Лас Вегас.

До трийсетия си рожден ден той вече бил увеличил полученото наследство трийсет пъти и бил един от петте най-богати мъже в Америка и определено най-потайният, отказващ всякакви интервюта и шумни обществени събития. Пресата му прощавала, само и само да му направят по-добро копие, а той да им разшири сферата на действие.

Личният живот, последният лукс.

Едва след Втората световна война меденият месец между Америка и Леланд Белдинг започнал да повяхва. Тъй като нацията погребала своите мъртви, а работническата класа се изправила пред едно мъгляво бъдеще, залитащите на ляво журналисти започнали да твърдят, че Белдинг е използвал войната, за да стане милиардер, скътан в убежището на „Магна“.

Последващо проучване разкрило, че между 1942-ра и 45-та приходите на „Магна Корпорейшън“ са се учетворили във връзка с успешното наддаване за хиляди правителствени военни проекти. „Магна“ била най-големия доставчик на бомбардировачи, системи за насочване на самолети, противосамолетни установки, танкове, резервни части и военни униформи.

Термини като „баронът крадец, печалбар и експлоататор на трудещите се“ започнали да се появяват във водещи статии, коментаторите изтъквали, че Лий Белдинг знае само действие „събиране“ и никога не ползва „изваждане“, че е саможив скъперник, лишен от всякакъв патриотичен дух. Един автор твърдеше, че той никога не е участвал в благотворителност, не е дал дори и пени за Мемориала на падналите във войната.

Скоро последвали слухове за корупция — намеци, че всичките тези договори не са били спечелени по честен път. В началото на 1947-ма намеците се превърнали в обвинения и се намерили достатъчно основания американският Сенат да им обърне внимание. Била създадена подкомисия, натоварена с разследване генезиса на печалбите на Белдинг през войната и с пълна ревизия на вътрешната дейност на „Магна Корпорейшън“. Белдинг не се впечатлил от фурора и насочил способностите си към филмите. Купил студио и създал ръчна камера за снимане, която обещавала да революционизира индустрията.

През ноември 47-ма сенатската подкомисия провела разследване.

Открих резюме на процесите в едно бизнес списание — консервативна гледна точка, никакви снимки, дребен шрифт, суха проза.

Но не достатъчно суха, за да прикрие расисткия характер на главното обвинение против Белдинг.

Че той е бил не толкова промишлен магнат, колкото сводник от висша класа.

Следователите от комисията твърдяха, че Белдинг е уреждал съмненията, свързани с търговете за договорите, като е правил „диви купони“ за армейските шефове, правителствените търговски представители, избирателите. Тези оргии са ставали в няколко уединени къщи в Холивуд Хилс, купени от „Магна Корпорейшън“ много набързо като „места за купони“ и там са показвани „мръсни филми“, къпали са се в алкохол, пушели са марихуана, голи танци и плувни представления от легиони „млади жени с нисък морал“.

Тези жени, описани като професионални проститутки, са имали аспирации към актьорското майсторство и са били подбирани от човек, който е ръководел студиото на Белдинг, „бивш консултант по мениджмънт“, наречен Уилям Хък „Били“ Видал.

Разследването продължило повече от шест месеца, но до сензация така и не се стигнало. Подкомисията се оказала неспособна да намери други свидетели на печално известните партита, освен конкуренти на Белдинг от бизнеса, които давали показания по слухове, но при кръстосаните разпити се провалили. А самият милиардер отказал призовката за даване на показания, на основание, че ще бъде застрашена сигурността на държавата. Подкрепило го и Министерството на отбраната.

Били Видал се появил в компанията на високоплатено юридическо светило. Той отрекъл, че главната му задача е била да подбира жени за Леланд Белдинг, направил си реклама като един от изтъкнатите консултанти по мениджмънт във филмовата индустрия с кантора в Бевърли Хилс още преди да се познава с Белдинг и представил документ, за да докаже тезата си. Дружбата с младия магнат започнала още докато двамата били студенти в Станфорд и той се възхищавал на Лий Белдинг. Но отрекъл да се е забърквал в нещо незаконно и неморално. Легион от актриси свидетелки застанали в негова подкрепа. Видал бил оневинен.

Когато призовката за счетоводните книги на „Магна“ била отказана от фирмата под претекст за защита на националната сигурност и едновременно отбраната и държавата застанали зад гърба на Белдинг, комисията изпаднала в патова ситуация и се разпаднала.

Сенаторите измили срама като отправили меко порицание към Белдинг, отбелязвайки неговия безценен принос към националната отбрана, но го предупредили да бъде по-внимателен в бъдеще като пази документацията си. После назначили персонал, който да изкомпилира доклад за техните разкрития и гласували разпускането на комисията. Някои циници предположили, че сенатори са били в списъците за участие в купоните и целият процес бил само още един пример за лисицата, която пази кокошарника. Но по онова време на никой вече не му пукало. Страната била изпълнена с оптимизъм, настроена към възстановяване и твърдо решена да изживее едно дяволски хубаво десетилетие. Ако няколко сърцати хаймани си позволяват богатство и разкош, какво пък чак толкова.

Компания за купони. Филмова връзка. Ергенски филми. Желаех да узная повече за тайния път на Белдинг Смотаняка към разгулния живот.

Преди да успея да се върна в информационния отдел, за да потърся нещо за Уилям Хък Видал от високоговорителя на тавана изпращя съобщението, че след петнадесет минути свършва работното време на библиотеката. Гушнах двете книги и толкова списания, колкото можех да нося, избрах най-прекия път до фотокопирната машина и прекарах следващите десет минути в пускане на монети. После слязох долу и използвах абонаментната си карта, за да запиша книгите. Въоръжен със съкровищата си, аз се запътих към къщи.