Докато убивам, се надявам

5

На следващата сутрин телефонирах в офиса на фирмата за недвижими имоти. Мики Мерабян се оказа жена. Гласът й напомняше този на Лорън Бакол, но имаше слаб акцент. Уговорих среща за единайсет, за да разгледам къщата, и прекарах часа, който ми оставаше, в спомени за първата ни среща.

„Нещо да ти покажа, Алекс.“

Изненада, изненада. Тя бъкаше от такива.

Очаквах да има куп от ухажори. Но поканех ли я да излезем, винаги бе на разположение, дори това да ставаше в последния момент. А когато криза у някой пациент ме възпрепятстваше да отида на срещата, тя нито веднъж не се разсърди. Никога не ме принуждаваше или насилваше да правя каквото и да е. Тя бе най-непретенциозното човешко същество, което познавах.

Любехме се почти всеки път, щом бяхме заедно, макар никога да не прекарвахме нощта в едно легло.

Първоначално избягваше да ходим у дома, искаше да го правим на задната седалка на автомобила. След няколко месеца тя се умилостиви, но дори и когато споделяше леглото ми, се държеше като на задната седалка. Никога не се събличаше напълно, въобще не заспиваше. Няколко пъти, след като излизах от екстаза след акта, я намирах седнала на ръба на леглото, напълно облечена да дърпа възглавничката на ухото си. Питах какво я притеснява.

— Нищо. Просто съм неуморима и винаги съм била такава. Не съм в състояние да спя някъде другаде, освен в собственото си легло. Сърдиш ли се?

— Не, разбира се. Мога ли с нещо да ти помогна?

— Закарай ме вкъщи, когато си готов.

Приспособих се към нуждите й: „Чукай и бягай“. Това намаляваше удоволствието, но все пак оставаше достатъчно, за да се връщам отново за още.

Нейното удоволствие — или по-точно липсата на такова — измъчваше съзнанието ми. Тя извършваше страстни и енергични движения, подхранвани от енергия, която не бях сигурен, че е еротична. Но никога не стигна до оргазъм.

Причината не бе, че тя не откликваше — напротив, лесно се овлажняваше, винаги имаше желание и сякаш се наслаждаваше на акта. Но климаксът не бе част от програмата й. Когато аз свършвах, тя ми бе отдала нещо, но не и себе си.

Дяволски добре знаех, че не е както трябва, но нейната красота и нежност, възбудата от притежанието на това създание, което бях сигурен, че всеки желае, ми даваха сили. Със сигурност това бе фантазия на прелюбодеец, но част от мен въобще не бе чак толкова прелъстителна.

Ръката й, обгърнала кръста ми, бе достатъчна да ме възбуди. Мисли за нея се процеждаха в мигове на безделие и изпълваха сетивата ми. Оставях настрана съмненията си.

Но накрая това започна да ме измъчва. Исках да дам поне толкова, колкото получавах, защото наистина я обичах.

И като връх на всичко мъжкото ми его крещеше за похвала и одобрение. Дали не бях твърде бърз? Започнах да тренирам търпението си. Тя ме изваждаше от затрудненото положение, неуморима, сякаш се бяхме впуснали в някакво атлетическо състезание. Опитвах се да бъда нежен — никакъв успех. Превъртях и се правех на първобитен човек. Експериментирахме пози, свирех на нея като на китара, работех и над нея и под нея, докато не плуввах в пот и тялото започваше да ме боли. Приемах я със сляпа привързаност.

Нищо не помогна.

Спомних си сексуалното поведение, за което бе говорила по време на упражнението. Случаят, който не можеше да преодолее — комуникационен срив. „Доктор Круз казва, че трябва да се противопоставим на собствената си защитна система, преди да сме в състояние да помагаме на другите.“

Атаката срещу нейните оправдания я бе довела до сълзи. Борих се, за да открия начина за общуване, без това да я доведе до срив. На ум съставих и отхвърлих няколко речи преди накрая да стигна до един монолог, който изглеждаше минимално болезнен.

Реших да го изпълня, докато лежахме проснати на задната седалка. Все още бяхме оплетени — главата ми върху запотената й гръд, ръката й — заровена из косата ми. Продължаваше да ме роши, докато слушаше, после ме целуна и каза:

— Не се притеснявай за мен, Алекс. Чувствам се добре.

— Искам и ти да получаваш удоволствие.

— О, наслаждавам се, Алекс. Харесва ми.

Започна да тресе бедрата си, възбуждайки ме, после ме прегърна с ръце, докато аз продължавах да нараствам вътре в нея. Тя натисна надолу главата ми, изсмука устните ми с нейните, като засилваше натиска на таза и ръцете си, поемайки тежестта, заклещвайки ме в обятията си. Извиваше тялото си като арка, после потъваше, въртеше се и се отпускаше, повишавайки възбудата, докато удоволствието бе изсмукано от мен на дълги, конвулсивни талази. Изкрещях, величествено безпомощен, почувствах гръбнака си разбит, ставите ми изскочиха от гнездата си. Когато се успокоих, тя пак започна да рови с пръсти из косата ми.

Отново получих ерекция, започнах да правя движенията. Тя се изтърколи изпод мен, навлече полата си, извади пудриерата и оправи грима си.

— Шарън…

Постави пръст върху устните ми.

— Толкова си добър с мен. Прекрасен.

Затворих очи и се унесох за няколко минути. Когато дойдох на себе си, тя гледаше вторачено някъде в пространството, сякаш въобще не бях там.

От тази нощ нататък изоставих надеждата за съвършена любов и започнах да се възползвам егоистично. Тя възнагради усърдието ми с преданост и раболепие, макар аз да бях онзи, когото моделираха.

Терапевтът у мен знаеше, че нещата вървят в грешна посока. Възползвах се от терапевтични аргументи, за да заглуша съмненията си.

Не сторих нищо, за да я принудя. Тя сама щеше да се промени, когато бе готова.

Дойде лятото и дружбата ми приключи. Шарън бе завършила първата година от следването си с най-високи оценки от всички приемни изпити. Аз току-що бях взел изпита си за лицензиране и от есента щях да започна работа в детската клиника „Уестърн Педс“. Време за празнуване, но нямах никакви доходи до есента. Писмата на кредиторите ставаха все по-заплашителни. Щом ми се представи възможност да спечеля големи пари, аз веднага се залових за нея — договор за изпълнения с танцов оркестър в Сан Франциско за осем седмици. Щях да свиря три пъти на вечер, шест вечери в седмицата в „Марк Хопкинс“. Четири хилядарки, плюс стая и храна в мотела на улица „Ломбард“.

Помолих я да дойде на север с мен, отдадох се на видения за закуска в „Сосалито“, хубав театър, Дворецът на изящните изкуства, автостоп до Тамалпе.

Тя отговори:

— Много би ми се искало, Алекс, но има неща, за които трябва да се погрижа.

— Какви са тези неща?

— Семейни работи.

— Имаш проблеми у дома?

Тя бързо отсече:

— О, не, не. Просто обичайните.

— Това нищо не ми говори. Въобще не знам какви са обичайните работи, защото никога не си говорила за семейството си.

Нежна целувка. Потръпване.

— Те са просто едно семейство, като всички останали.

— Позволи ми да отгатна. Искат да те върнат обратно в цивилизацията, за да могат да те свържат с местните фамилии.

Тя се засмя. Отново ме целуна.

— Фамилии? Едва ли.

Прегърнах я през кръста, гушнах я.

— О, да. Сега мога да си представя. Само след няколко седмици ще взема вестника и ще видя снимката ти в рубриката „Общество“, сгодена за един от онези приятели с три фамилни имена и кариера на банкер.

Това я накара да се изкикоти.

— Не мисля така, мили мой.

— Тогава защо?

— Защото сърцето ми принадлежи на теб.

Хванах лицето й в моите ръце, погледнах в очите й.

— Наистина ли, Шарън?

— Разбира се, Алекс. Ти какво си мислиш?

— Мисля, че след цялото това време не те познавам добре.

— Ти ме познаваш по-добре от всеки друг.

— Това все още не е достатъчно.

Тя задърпа ухото си.

— Наистина те обичам, Алекс.

— Тогава ела да живееш с мен, когато се върнеш. Ще си взема по-голямо и хубаво жилище.

Целуна ме толкова страстно, че помислих това за съгласие. После се отдръпна и каза:

— Не е толкова просто.

— Защо не?

— Нещата са някак… сложни. Моля те, нека не говорим за това точно сега.

— Добре. Но мисли по въпроса.

Тя облиза долната част на брадата ми и рече:

— М-м-м. Ти мисли за това.

Започнахме да се галим. Притиснах я към себе си, зарових лице в косите й, в плътта й. Приличаше на гмурване във вана със сладък крем.

Разкопчах блузата й.

— Готов съм да те загубя. Вече ми липсваш.

— Това е добре. Ще се забавляваме през септември.

После разкопча ципа ми.

В десет и четиридесет тръгнах на среща с агента по недвижимата собственост. Мекото лято накрая бе започнало да изпепелява растенията, температурите се повишиха неимоверно, а въздухът миришеше на изгорели газове от пещ. Но Никълс Кениън все още бе изпълнен със свежест — окъпан в слънчева светлина и огласен от провинциални звуци. Не бе за вярване, че Холивуд — мошениците и тъпанарите — бяха само на няколко метра оттук.

Когато стигнах до къщата, решетъчната врата бе отворена. Закарах севила нагоре до къщата и паркирах до тъмночервен „Флийтууд Бруъм“ с хромирани джанти, телефонна антена на задното стъкло и табелка с надпис „СЕЛХАУС“.

Висока, тъмна брюнетка излезе от колата. Бе в средата на четиридесетте, хубава фигура — очевидно се поддържаше с аеробика, стегната в доста прилепнали, фабрично избелени джинси, ботуши с висок ток, блузон и доста деколтиран елек от черно кадифе, украсен с изкуствени диаманти. Носеше дамска чанта от змийска кожа, огромни изкуствени бижута от оникс и стъкло и шестоъгълни слънчеви очила, фосфоресциращи в синьо.

— Докторе? Аз съм Мики.

Под очилата се разля широка, изкуствена усмивка.

— Алекс Делауер.

— Това ли е доктор Делауер?

— Да.

Премести очилата върху темето си, прецени с поглед калта върху севила, после облеклото ми — вехти панталони от рипсено кадифе, поизбеляла риза и сандали „Хуарача“.

Прилагаше наум теста на „Дън и Брадстрийт“ върху мен: „Казва, че е лекар, но градът е пълен с неуспели артисти. Кара «Кадилак Севил», но колата е на осем години. Дали не е поредният измамник? Или някой, който в миналото е имал, но е загубил?“.

— Прекрасен ден — изрече на глас. Едната й ръка беше върху дръжката на вратата, но продължаваше да гледа изпитателно и се тревожеше. Срещите със странни мъже високо по хълмовете може би карат една жена за миг да се поколебае.

Усмихнах се и направих опит да изглеждам безобиден.

— Прекрасно — и погледнах към къщата. На дневна светлина вече видяното изглеждаше още по-зле. Моето лично късче от един град на духове. Призрачен.

Тя погрешно схвана мълчаливата ми оценка за неодобрение.

— Има страхотна гледка от вътре. Наистина е по-чаровно, чудесна конструкция. Мисля, че архитект е бил един от студентите на Нойтра.

— Интересно.

— Току-що сме го обявили за продажба, докторе. Дори не сме правили подобрения. Всъщност как се добрахте до къщата?

— Винаги съм харесвал Никълс Кениън. Приятел, живеещ наблизо ми каза, че се продава.

— О. Вие какъв лекар сте?

— Психолог.

— Имате свободен ден?

— Полуден. Един от малкото.

Погледнах часовника си и се опитах да се направя на зает. Това сякаш я накара да повярва. Отново се усмихна.

— Племенницата ми иска да стане психоложка. Тя е много умно малко момиче.

— Това е страхотно. Пожелавам й успех.

— О, мисля, че сами постигаме успехите си, нали, докторе?

Тя извади ключове от чантичката си. Тръгнахме към облицованата с дървени летви предна врата. Влязохме в малко дворче с няколко засадени растения и стъклени камбанки, които помнех, че звънтяха над трегера, като ги духнеше вятъра, но оставаха неми в жаркия, неподвижен въздух.

Влязохме вътре и тя започна да си казва урока, добре изрепетиран предварително.

Правех се, че слушам, кимах с глава и промърморвах „Ъ-х-ъ“, когато моментът настъпеше. Насилвах се да я следвам, вместо да я водя. Познавах по-добре от нея мястото.

Вътрешността миришеше на препарат за почистване на килими и боров шампоан. Бе излъскано до блясък, смъртта и безредието — старателно отстранени. Но на мен ми изглеждаше погребално и отблъскващо — като в черен мавзолей.

Предната част на къщата се състоеше от едно цяло помещение, съдържащо дневна, столова, кабинет и кухня. Обзавеждането й бе пълна скръб. Боядисани в цвят на зелено авокадо шкафове, чиито пластмасови плотове пък бяха в коралова разцветка. Същото бе и кътчето за закуска, свряно в един ъгъл. Мебелите бяха от светло дърво, облицовани в пастелен изкуствен плат. Краката им пък бяха от паяково черно желязо. Стените бяха покрити с платнени бежови тапети и върху тях висяха портрети на арлекини и ведри морски пейзажи. Книжните лавици върху конзоли бяха натъпкани с томове по психология. Същите книги.

Сладникава и най-обикновена стая. Но сладникавостта насочваше погледа на изток, към стена от стъкло — толкова чисто, че бе почти невидимо. Стъклени плоскости, разделени от плъзгаща се врата, също от стъкло.

От другата страна имаше тясна тераса с теракотен под, оградена от бял, метален парапет. Над парапета — прекрасна гледка, изпълваща очите и радваща духа — високи върхове, сини небеса, лятна зеленина.

— Това вече е нещо, нали — каза Мики Мерабян, като разпери едната си ръка, сякаш панорамата бе картина, нарисувана от нея.

— Наистина е нещо.

Излязохме вън на терасата. Почувствах се замаян, припомних си една вечер на танци. Бразилски китари.

„Нещо да ти покажа, Алекс.“

Късен септември. Върнах се в Ел Ей преди Шарън. Бях по-богат с 4000 долара и дяволски самотен. Тя си бе тръгнала, без да остави адрес или телефонен номер. Разменили си бяхме само картички. Редно бе да съм обиден, макар че тя бе всичко, за което бях мислил, докато карах по брега.

Тръгнах право към „Къртис Хол“. Управителят ми каза, че е напуснала общежитието и нямало да се връща този семестър. Никакъв адрес, никакъв телефон.

Тръгнах си яростен и нещастен, сигурен, че съм бил прав: била е прелъстена обратно към сладкия живот — излиза с богатски момчета, нови играчки. Никога нямаше да се върне.

Апартаментът ми се стори по-мръсен от всякога. Гледах много да не се свъртам там. Прекарвах колкото се може повече време в болницата, където предизвикателствата на новата ми работа ми помагаха да се разсейвам. Поех всички възможни случаи от листата на чакащите, доброволно започнах да дежуря нощна смяна в залата за „Спешни случаи“. На третия ден тя се появи в кабинета ми с щастлив израз, почти трескава от задоволство.

Затвори вратата. Дълбоки целувки и прегръдки. Тя даде признаци, че съм й липсвал, позволи на ръцете ми да погалят закръглените й части. После се отдръпна, бликаща от щастие и смях.

— Свободен ли си за обяд, докторе?

Заведе ме на болничния паркинг до една блестящо червена и чисто нова „Алфа Ромео Спайдър“ кабриолет.

— Харесваш ли го?

— Разбира се, великолепно е.

Тя ми напъха ключовете.

— Карай ти.

Обядвахме в едно италианско ресторантче в Лос Фелис, слушахме оперна музика и ядохме каноли за десерт. Обратно в колата тя ми каза:

— Има нещо, което искам да ти покажа, Алекс.

Насочи ме към Никълс Кениън.

Щом завих по алеята към сивата, покрита с керемиди къща, тя попита:

— Е, какво мислиш, докторе?

— Кой живее тук?

— Винаги вярната ти.

— Под наем ли я взе?

— Не, тя е моя!

Излезе от колата и заподскача на един крак към предната врата.

Изненадах се, че къщата бе обзаведена, но изумлението ми бе още по-голямо, поради старомодния, запазен от петдесетте вид на това място. В онези времена органичното бе на голяма почит: земни тонове, домашно изработени свещи и ориенталски платове с преливащи се цветове. Всичкият този алуминий, пластмаси, монотонните и студени цветове изглеждаха декласирани, карикатурни.

Тя се плъзгаше наоколо, излъчвайки гордост от притежанието, дръпна завесите и ми показа стъклената стена. Гледката ме накара да забравя алуминия.

Не бе студентска квартира все пак. Помислих, че това е „номер“. Някой бе обзавел къщата за нея. Някой достатъчно стар, който през петдесетте е могъл да купи мебели.

Круз може би? Тя никога не бе изяснила отношенията им.

— Е, какво мислиш, докторе?

— Наистина е нещо. Как успя да се намъкнеш в нея?

Тя бе в кухнята и наливаше севън ъп в две чаши. Цупеше се.

— Не ти харесва.

— Не, наистина ми харесва. Фантастична е.

— Тонът ти ми говори нещо различно, Алекс.

— Просто се чудех как си успяла да го постигнеш. Финансово.

Тя направи театрална гримаса, погледна ме кръвнишки и отговори с гласа на Мата Хари:

— Аз водила таен живот.

— Аха.

— О, Алекс, не бъди толкова кисел. Не съм преспала с някого, за да я имам.

Това ме шокира.

— Не съм намеквал, че си го направила.

Усмивката й беше дяволита.

— Но ти мина през ума, сладък принце.

— Никога. — Гледах навън към планините. Над розово-кафявия хоризонт небето бе като прозрачна вода. Още едно съвпадение на цветовете от петдесетте.

— Нищо не ми е минало през акъла. Просто не бях подготвен. Не съм те виждал и чувал цяло лято и сега изведнъж ми сервираш това.

Тя ми подаде сода и сложи глава на рамото ми.

— Страхотна е. Не чак колкото си ти, но все пак е страхотна. Наслаждавай й се.

— Благодаря ти, Алекс. Ти си сладур.

Известно време постояхме там, пиейки на малки глътки. После тя отключи плъзгащата се врата и ние пристъпихме на терасата. Тясно бяло пространство, свободно висящо само върху две конзоли. Сякаш стъпвахме върху облак. Варовиковият мирис на сух храст се издигаше от каньоните. В далечината бе емблемата „ХОЛИВУД“ — провиснала и разбита, една реклама на съсипани мечти.

— Има и басейн — каза тя. — От другата страна.

— Искаш ли да се гмурнем голи?

Тя се разсмя и се облегна на перилата. Докоснах косата й, пъхнах ръка под пуловера и започнах да галя гърба й.

Изстена от задоволство, наведе се към мен, протегна ръка и ме удари по челюстта.

— Предполагам, би трябвало да дам обяснение. Само че е много объркано.

— Имам много време — казах.

— Наистина ли? — попита тя с внезапна възбуда. Завъртя се и хвана лицето ми в своите ръце. — Значи не трябва веднага да се връщаш в болницата?

— До шест имам само срещи. Зает съм чак в осем.

— Страхотно! Можем да поседим малко тук и да погледаме залеза. После ще те закарам обратно.

— Ти щеше да обясниш — напомних й.

Но тя вече бе влязла вътре и бе пуснала стереоуредбата. Чу се бавна бразилска мелодия — нежни китари и дискретни перкусии.

— Води ме — каза тя, връщайки се на терасата. Обви ръце около мен. — В танца се предполага, че води мъжът.

Залюляхме се заедно, корем до корем, език до език. Когато музиката свърши, тя ме хвана за ръка и ме поведе през късото антре към нейната спалня.

И още безцветни, украсени със стъкло мебели, лампион, ниско, широко легло с квадратни избелели табли. Над него — два тесни, високи прозорци.

Тя свали обувките си. Когато изритвах моите, забелязах нещо на стените: грубовати, детински рисунки на ябълки. Молив и пастел върху хартия с цвят на овесена каша. Но бяха поставени в скъпи рамки и покрити със стъкло.

Бе странно, но много не се замислих по въпроса. Тя бе спуснала плътни завеси над прозорците и стаята бе потънала в тъмнина. Усетих парфюма и ръката, която бе сложила върху слабините ми.

— Хайде — каза тя с безплътен глас, а ръцете й натиснаха раменете ми с неподозирана сила. Тя се стовари върху ми и ме просна на леглото, качи се отгоре и страстно ме целуна.

Прегърнати се търкаляхме, любихме се напълно облечени. Тя — седнала, с глава облегната на таблата, с разтворени крака, ръцете й обхванали коленете. Бях коленичил пред нея като за молитва, сякаш я набождах на кол с ръце, впити в горната рамка на таблата на леглото.

Неудобна поза като на задната седалка. Когато всичко свърши, тя изпълзя изпод мен и каза:

— Сега ще обясня. Аз съм сираче. И двамата ми родители умряха миналата година.

Сърцето ми все още биеше до пръсване.

— Съжалявам.

— Те бяха чудесни хора, Алекс. Много чаровни, изтънчени и дейни.

Безстрастен начин да се описва смъртта на нечии родители, но скръбта би могла да има много лица.

Важното бе, че тя говореше, разкриваше се.

— Татко бе художествен директор на едно от големите издателства в Ню Йорк. Мама — дизайнер по интериора. Живеехме в Манхатън, на Парк авеню и притежавахме вила в Палм Бийч и още една на Лонг Айлънд. Аз бях тяхното единствено малко момиченце.

Последната фраза бе изречена с особена тържественост, сякаш липсата на братя и сестри бе страхотна чест.

— Бяха много енергични хора, пътуваха доста. Това обаче не ме притесняваше, защото знаех, че много ме обичат. Миналата година бяха на почивка в Испания, близо до Майорка. Пътували са обратно към къщи след едно парти, когато колата им паднала от една скала.

Взех я в прегръдките си. Тя се почувства отпусната и облекчена, сякаш бе говорила за климата. Не бях в състояние да видя изражението на лицето й в тъмното. Очаквах гласът й да трепне, дишането да се учести, някаква сянка на горест. Нищо.

— Толкова ми е мъчно за теб, Шарън.

— Благодаря ти. Беше много тежко. Затова не желаех да разговарям за тях — трудно щях да го понеса. С разума си знам, че не е оптималния начин, за да се справя. Това спотайване на мъката в душата ми води към патологично страдание и повишава риска от всякакъв вид симптоми. Но с чувствата си — въобще не съм в състояние да говоря за това. Всеки път, когато се опитвах, просто не успявах.

— Не се напрягай. Всеки понася мъката по свой начин.

— Да, така е. Просто ти обяснявам защо не желаех да говоря за тях. И защо все още наистина не искам, Алекс.

— Разбирам.

— Знам, че ще го направиш. — Дълбока целувка. — Ти си толкова прав за мен, Алекс.

Замислих се за странния начин, по който току-що се бяхме любили.

— Така ли?

— О, боже, да. Пол…

— Какво Пол?

— Нищо.

— Пол ме одобрява ли?

— Не е точно това, Алекс. Но, наистина няма нищо против. Винаги разказвам колко страхотен си и той казва, че се радва, дето съм си намерила толкова добър човек. Той те харесва.

— Никога не сме се срещали.

Пауза.

— Той харесва онова, което му разказвам за теб.

— Ясно.

— Какво има, Алекс?

— Май двамата с Пол си споделяте много неща?

Почувствах ръката й да се промъква към слабините ми. Започна нежно да го извива и разтрива. Този път не се отзовах и тя пусна пръсти по-надолу, постави ги върху тестисите ми.

— Той е научният ми ръководител, Алекс. Наблюдава работата с моите пациенти. Това значи, че трябва да си говорим. — Нежно опипване. — Нека не обсъждаме него, а и никой друг повече, окей?

— Окей. Все още обаче съм любопитен откъде се взе къщата.

— Къщата ли? — каза тя с изненада. — О, къщата. Наследство, разбира се. Тя беше тяхна. На родителите ми. И двамата бяха родом от Калифорния, живели са тук преди да заминат на Изток — преди да се родя. Бях единственото им малко момиченце, затова сега е моя. Мина известно време докато се изясни собствеността, толкова много бумаги трябваше да се попълнят. По тази причина не можах да дойда с теб в Сан Франциско. Трябваше да изчистя всичко. Както и да е, сега вече имам къща и малко пари — там на Изток се намира попечителския фонд. Така и се снабдих с алфата. Знам, че е малко екстравагантно, но мисля, че си струва. Ти какво ще кажеш?

— Прекрасно е.

Продължи още малко да говори за колата, къде бихме могли да отидем с нея.

Но всичко, за което бях способен да мисля, бе къщата. Бихме могли заедно да живеем в нея. Печелех добри пари, можех да поема разходите по жилището, а и всички разходи.

— Сега вече имаме много повече пространство, достатъчно и за двама ни — казах, докато лекичко хапех ухото й.

— О, да. След спалнята, вече гледам да мога да се разпростра още. А ти ще можеш да ме посещаваш тук винаги, когато пожелаеш. Ще бъдем щастливи, Алекс.

„… с добри размери, особено според съвременните стандарти.“

Мики Мерабян бе набрала скорост.

„Страхотни възможности за обзавеждане, митично изобилие, а цената включва всички мебели. Някои от тях са истинска класика — можете да ги запазите, или да ги продадете. Всичко е тип-топ. Къщата наистина е скъпоценност, докторе.“

Обиколихме кухнята и минахме през малкото фоайе, водещо към спалнята. Първата врата бе затворена. Тя я подмина. Отворих и влязох.

— О, да. Това бе господарската спалня — каза тя.

Миризмата на дезинфекциращия шампоан тук бе по-силна и примесена с други промишлени аромати: амоняк от химикала за почистване на стъкла, препарат против насекоми, луга. Токсичен коктейл. Завесите бяха махнати, останали бяха само корнизът и връвчиците. Килимът също отсъстваше, разкривайки дюшемения под, изчистен от петна. Двата високи прозореца откриваха гледка към три върха и електрически далекопроводи. Но нямаше и повей, който да разреди химическата баня.

Нямаше и рисунки на ябълки.

Чух бръмчене. Тя също го чу. И двамата се огледахме за източника и веднага го открихме.

Рояк мушици, скупчени в средата на стаята, животински облак, чийто краища имаха формата на амеба.

„Отбелязват мястото.“

Независимо от опитите да бъде изтрита аурата на смъртта, насекомите знаеха — бяха усетили с техните примитивни малки мозъчета — какво се бе случило в стаята. Точно на това място.

Спомних си нещо, което Майло ми бе казал: „Жените убиват в кухнята, а умират в спалнята“.

Мики Мерабян видя изражението на лицето ми и грешно го прие за гнусливост.

— Отворените прозорци по това време на годината. Няма проблем да се погрижим за това. Продавачът е сериозен и изключително гъвкав. Сигурна съм, че не бихте имали проблеми да включите и всеки ремонт или подобрение като непредвидени разходи при подписване на договора, докторе.

— Защо той или тя продават?

Широката усмивка пак се появи.

— Нито е тя, нито е той, а е корпорация. Те притежават множество къщи и ги препродават често.

— Спекуланти ли са?

Усмивката замръзна.

— Това е лоша дума, докторе. Инвеститори.

— Сега кой живее тук?

— Никой. Наемателят скоро се изнесе.

— И е взел леглото.

— Да. Само мебелите в спалнята й принадлежаха. Смятам, че е била жена. — Понижи глас до конспиративен шепот. — Знаете, че хората от Ел Ей идват и си тръгват. Сега нека надзърнем и в другите спални.

Напуснахме мъртвата стая. Тя попита:

— Сам ли живеете, доктор Делауер?

Трябваше да помисля, преди да отговоря.

— Да.

— Тогава бихте могъл да използвате една от спалните за кабинет, а защо не и за преглед на пациентите.

Пациенти. Според вестника Шарън бе приемала пациентите си тук.

Чудех се за хората, които е лекувала. Влиянието, което смъртта й би могла да окаже върху тях.

После си дадох сметка, че в живота й е имало и някой друг. Някой, за когото отражението би било ужасяващо.

Мозъкът ми се преумори. Исках да бъда вън от там.

Но позволих на Мики да ме разведе наоколо, оставих дърдоренето й да минава през слуха ми известно време, преди да си погледна часовника: „О, трябва да си тръгвам“.

— Не мислите ли да ни представите оферта, докторе?

— Нужно ми е време да размисля. Благодаря ви, че ми я показахте.

— Ако търсите добър изглед, бих могла да ви покажа и други къщи от списъка.

Посочих часовника.

— С удоволствие, но точно сега нямам време.

— Защо не си уговорим среща за друг ден?

— Дори и за това нямам време. Ще ви се обадя, щом съм свободен.

— Добре — каза хладно.

Напуснахме къщата и тя заключи.

Вървяхме мълчаливо всеки към своя кадилак. Преди тя да е успяла да отвори своя „Флийтууд“, леко движение привлече вниманието и на двама ни. Шум от листа — копаещи животни?

Един мъж изскочи от зеленината и се втурна да бяга.

— Извинете! — извика Мики, борейки се да остане спокойна. В този миг съдбоносните й фантазии се отприщиха.

Беглецът се обърна, втренчи се в нас, спъна се, падна и отново успя да стане.

Млад. Разчорлена коса. Див поглед. Уста — отворена, сякаш беззвучно стенеше. Ужасен, луд, или и двете.

Пациенти…

— Онази порта — каза Мики. — Има нужда да се оправи. По-голяма безопасност — няма проблеми.

Гледах към беглеца, извиках: „Спри!“.

— Какво става? Познавате ли го?

Той увеличи скоростта, изчезна зад завоя по пътеката. Чух запалването на двигател, затичах се към дъното на алеята. Стигнах точно в мига, когато стар зелен пикап се отдалечаваше от бордюра. Свистене на скорости, лудешко взимане на завоя, твърде бърз ход, нестабилност. Някакви бели букви бяха написани на вратата, но не можах да ги разчета.

Изтичах обратно до моята кола, влязох.

— Кой е този? Познавате ли го?

— Не още.