Докато убивам, се надявам

6

Успях да го настигна, засвятках с фарове, натиснах клаксона. Не ми обърна внимание, изцяло бе погълнат от пътя, караше бързо, но се люшкаше. Опита се да изправи колата и отново засвистяха скорости. Пикапът излезе от строя, моторът се форсираше, сякаш подаваше газ, без да отпуска педала. Изведнъж натисна спирачките и спря напълно. Останах отзад, можех да го виждам през задното стъкло, докато се бореше и дърпаше скоростния лост.

Моторът се задави. Запали, после пак заглъхна. Започна да се спуска по нанадолнището и набра известна скорост, после спря, пак тръгна и накрая запълзя.

Около ограденото с телена мрежа блато, той остави волана сам да се върти и вдигна ръце. Пикапът забуксува, промени посоката и се насочи точно към оградата.

Удари се, не силно — дори не нагъна решетката. Спрях зад него. Гумите все още продължаваха да се въртят, после моторът напълно загасна.

Преди да имам шанса да изляза от колата, той вече бе изскочил от пикапа залитайки, с ръце висящи отстрани на тялото, като на горила, в едната стискаше бутилка. Заключих колата. Той бе дошъл точно до мен и риташе гумите на севила, натискайки с две ръце моята врата. Бутилката бе празна. Той я вдигна, за да счупи прозореца ми, отпусна шепи и тя падна от ръката му. Проследи падането, предаде се и ме погледна. Очите му бяха воднисти, присвити и зачервени.

— Ще… ти пръсна… задника, човече.

Завалена реч. Театрални гримаси.

— По дяволите… преследваш ме?

Затвори очи, загуби равновесие и падна по корем. Удари си челото в покрива на колата.

Състояние на мозъчна деградация, породено от продължително пиянство. Но животът му не бе чак толкова дълъг. На колко ли беше — двайсет и две-три годишен?

Той ритна колата, сграбчи дръжката на вратата, не постигна целта си и се обърка. Нещо повече от дете. Лице на бебе булдог. Нисък — около метър и шейсет, но як, с увиснали рамене и силни, почернели от слънцето ръце. Червена коса до раменете, сплъстена, несресана. Тънки мустачки и брада с цвят на мъх. Пъпчици по брадата и бузите. Носеше подгизнала от пот тениска, бермуди, обувки за тенис без чорапи.

— По дяволите, човече — каза и протегна юмрук. Ръцете му бяха възлести, с белези и рани, спечени от мръсотия.

Завъртя се на пети, напълно излезе от равновесие и се приземи на гръб.

Постоя така за малко. Преместих се на другата седалка и излязох от пасажерската врата на севила. Гледаше ме, без да помръдне, отново остави очите си да се затворят, сякаш нямаше сила да ги държи отворени.

Тръгнах към пикапа му. Форд на трийсет години, зле поддържан. Олющени бели букви гласяха: „Ди Джей Расмусен. Дърводелство и поставяне рамки“. На вратата под този надпис бе отбелязан номер на пощенска кутия в Нюхол. В пикапа имаше две стълби, сандъче с инструменти, няколко завеси на корнизи.

Интериорът бъкаше от празни бутилки — повечето „Гейторейд“, „Саудърн Комфорт“ и няколко кофи за изстудяване на вино.

Сложих ключовете му в джоба си, махнах капачката на дистрибутора и се върнах там, където бе останал той.

— Ти ли си Ди Джей?

Втренчен поглед. Отблизо вонеше на пот и урина.

— Какво правеше там горе?

Никакъв отговор.

— Последна почит ли отдаваше? На доктор Ренсъм?

Погледът рязко се смекчи. На прав път бях.

— И аз също.

Напсува ме. Последва воняща оригня, която ме накара да отстъпя. Той мърмореше, опита се да раздвижи едната си ръка, не успя. Затвори очи. Имаше болезнен вид.

— Бях неин приятел — казах.

Оригване и гъргорене. Изглеждаше готов да повърне. Отстъпих с още няколко крачки, зачаках.

Непродуктивна суха храчка. Очите му се отвориха и гледаха в нищото.

— Бях неин приятел, а ти?

Изпъшка. Отново се опита да повърне.

— Ди Джей?

— Ох, човече… ти се…

Отдалечи се, като се влачеше.

— Какво?

— Ебаваш… с… главата ми.

— Дори не се опитвам. Просто искам да разбера защо умря тя?

Пак вопъл.

Прокара език върху устните си. Опита се да се изхрачи, но само се олигави.

— Ако тя ти е била нещо повече от приятелка, сигурно за теб е било по-трудно. Загубването на терапевта може да бъде като загубването на родител.

Отново ме напсува.

— Тя лекуваше ли те, Ди Джей?

— По дяволите! — След няколко опита най-накрая успя да се изправи на крака, дойде до мен и падна върху ми.

Отпуснат като дрипа, с огромни ръце, но мъртво пиян, не можа да възпроизведе удар. Лесно го парирах с ръка на гърдите. Хванах и двете му ръце и го поставих обратно на земята.

Показах му капачката и ключовете.

— Хей, човече… какво, по…

— Не си в състояние да шофираш. Ще ги задържа, докато не ми покажеш, че си се съвзел.

Пак изпсува, но не така убедително.

— Кажи ми Ди Джей. Тогава ще се пръждосам.

— За… какво?

— За това, че си бил пациент на доктор Ренсъм.

Ненормално тръскане на главата. „Ъх-ъх… не съм… луд.“

— Каква е връзката ти с нея?

— Болен гръб.

— Силни болки?

— Ударих се… шибана работа. — Докато си спомняше, усилено хапеше устни.

— Доктор Ренсъм ти помагаше да преодолееш болката ли?

Кимване.

— И… после… — Направи отчаян опит да си върне ключовете. — Дай си ми ги.

— После какво?

— Върни ми ги, човече!

— След като тя ти излекува болката, какво стана?

— Шибай се! — изстена той. Жилите на врата му изпращяха, той изстреля диво юмрук, не уцели, направи опит да стане, не можеше да повдигне задник от земята.

Бях налучкал нещо. Това ме накара да се замисля.

— По дяволите, нищо след това! Дяволски нищо!

Той скръсти ръце, изпсува, опита да се изправи, залюля се.

— Кой те насочи към доктор Ренсъм, Ди Джей?

Мълчание.

Повторих въпроса.

— Ши-бай-се!

— Може би има и други пациенти, които се чувстват толкова зле, колкото ти, Ди Джей.

Усмивката му бе болезнена. Поклати немощно глава. „Ъ-х-ъ.“

— Ако можехме да открием кой ги е насочвал, щяхме да се свържем. Да им помогнем.

— Няма… никакъв… шибан… начин.

— Някой трябва да се свърже с тях, Ди Джей.

— Аз съм… ти да не си някакъв… шибан Робин Худ?

— Приятел. Психолог като нея.

Той се огледа наоколо. Изглежда за пръв път успя да забележи околността.

— Къде съм?

— Встрани от пътя. Точно под дома на доктор Ренсъм.

— Ти кой си? Някой шибан… Робин Худ?

— Приятел. Кой ти я препоръча, Ди Джей?

— Лекар.

— Кой лекар?

— Кармен.

— Доктор Кармен?

Той се закикоти.

— Кармен… лекар.

— Докторът на Кармен ли?

Кимване.

— Коя е Кармен?

— Шибай се!

— Как се казва лекарят на Кармен?

Още няколко заобикалки, докато каже: „Бев… Хилс… евреин… Уайн…“. Не бях сигурен, името ли ми казва, или моли за питие.

— Вино ли?

— Доктор Уайнши-и-ба-н.

— Уайн и още нещо? Уайнстайн? Уайнбърг?

— Градина, расте, расте, расте.

— Уайнгардън? Д-р Уайнгардън ли?

— Голяма… уста, еврейка.

Свлече се и падна, остана да лежи на една страна.

Сръгах го. Не помръдна. След като си записах номера на пощенската кутия от вратата на пикапа му, затърсих между бутилките в кабината, намерих една пълна наполовина и я изпразних. После изпуснах въздуха на две от гумите му, взех едно от одеялата върху седалката, скрих ключовете под останалите две, напъхах капачката на дистрибутора на дъното на сандъчето за инструменти. Ако допуснем, че би се справил с всичко това, тогава той би бил достатъчно изтрезнял, за да шофира сам. После проснах одеялото върху него и го оставих да се наспи.

Карах и си казах, че ще използвам пощенската кутия, за да го открия след няколко дни. Щях да му дам кураж да се обърне към друг терапевт.

Бог ми е свидетел, той се нуждаеше от помощ. Въпреки че алкохолизмът бе добра основа и съдържаше голям потенциал за насилие — едно от тези жестоко изтерзани млади бичета, израснали под силен натиск, които оставят нещата да се нажежат до край, а после избухват, без да заплашват с юмруци, остриета, вериги, кокалчета и пистолети.

Не съвсем типичен пациент от частната практика. Къде ли го е намерила Шарън? Колко ли други като него е лекувала? И колко ли лесно раними личности са на предела на нервната криза, защото тя повече няма да е там, за да ги поддържа?

Припомних си внезапната ярост на Расмусен, когато попитах какво е станало след излекуването на болката.

Глупавото предположение, което не можех да докажа, но то не искаше да избледнее бе, че отношенията му с Шарън са прехвърлили границата на лечението. Нещо достатъчно силно, за да го върне обратно към дома й. Търсене? На какво?

По стъпките на Трап…

Би ли могла тя да спи и с двамата? Дадох си сметка, че съм се чудел за същото по отношение на шейха на партито. И за Круз преди много години.

Може би съм продължил да следвам тази мисловна линия, измислял съм. Предполагал съм сексуални връзки, които никога не са съществували, защото собственото оплитане с нея бе толкова плътско.

Както би казал Майло: „Ограничено мислене, приятелче“.

Ограничено или не, обаче не можех да се освободя от него.

Върнах се вкъщи в един и половина, намерих бележка от Мора Бенън — стажант репортерката и от детектив Делано Харди. Дел разговаряше по другия телефон, когато се обадих и затова извадих телефонния указател и започнах да търся доктор Уайнгардън от Бевърли Хилс.

Имаше двама с това име — Айзък на улица „Бедфорд Драйв“ и Лесли на „Роксбъри“.

Айзък Уайнгардън отговори на собствения си телефон. Звучеше като възрастен човек с мек, любезен глас и виенски акцент. Когато разбрах, че е психиатър, бях сигурен, че това е моя човек, но той отрече да познава Шарън или Расмусен.

— Изглеждате ми разтревожен, млади човече. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Не, благодаря.

Телефонирах в офиса на Лесли Уайнгардън. Секретарката каза: „Докторът има пациент сега“.

— Можете ли да му предадете, че става въпрос за доктор Шарън Ренсъм.

— Той е тя. Не прекъсвайте връзката.

В продължение на няколко минути слушах Мантовани. После: „Докторът не може да бъде безпокоен. Каза да взема номера ви, ще ви се обади“.

— Бихте ли могли да ми кажете, дали доктор Уайнгардън изпраща пациенти на доктор Ренсъм?

Забавяне. „Нямам представа. Предавам само онова, което ми нареди докторът.“

В два и петнайсет се обади Дел Харди.

— Здрасти, Дел. Как вървят работите?

— Претрупан съм. Колкото по-горещо става, все повече работа ще се отваря. Какво мога да направя за теб?

Казах му за Шарън и Сирил Трап. За бързата продажба на къщата.

— Трап ли, ха? Интересно.

Но не звучеше заинтригуван. Въпреки че бе един от малкото детективи близък и на Майло, това приятелство не прерасна в дружба. Трап бе товар, който той не искаше да споделя.

— Никълс Кениън е към отдела в Холивуд. Така че не бих могъл дори да разбера кой се занимава със случая. С огромната работа, която имаме, целият отдел гледа да се отърве от рутинните случаи бързичко и върши много неща по телефона.

— Чак толкова бързо?

— Обичайно не, но никога не може да се каже със сигурност.

Не реагирах.

Той започна:

— Ти каза, че ти е била приятелка.

— Да.

— Мисля, че мога да задам няколко въпроса.

— Наистина ще ти бъда благодарен, Дел. Във вестника се казва, че не са били открити членове на семейството. Но аз знам, че имаше сестра близначка. Срещнах я преди шест години.

„Бях единственото им малко момиченце.“ Друга изненада.

— Име?

— Шърлий, с две „и“-та. Тя бе инвалид. Живееше в сиропиталище в Глендейл. Саут Бренд — на около два километра след Галериа.

— Име на мястото?

— Само веднъж бях там, не го забелязах.

— Ще проверя. — Понижи глас. — Слушай, оная работа за Трап. Капитанът не би се занимавал с някакви си безславни самоубийства. Значи присъствието му там е било нещо лично — може би във връзка с имението. Някои приятелчета се занимават с частна собственост, опитват се да им излезе евтино. Не в смисъл на добър вкус, но нали знаеш как става.

— Доналд Тръмп на местопрестъплението.

Той се засмя.

— Ти го каза. Още една възможност — жертвата беше ли богата?

— Произхождаше от богато семейство.

— Тогава, това ще да е — рече той, като в гласа му звучеше нотка на облекчение. — Някой е натиснал няколко копчета. От високо място е заповядано да се пази тишина, бързо са го изчистили. Трап е свикнал да работи с отдела в Холивуд — може би някой си е спомнил това и го е помолил да услужи.

— Персонифицирана услуга?

— Винаги се случва. Най-важното, когато си богат е, че притежаваш нещо, което никой друг не може да си позволи, нали? В днешно време всеки може да си купи мерцедес на изплащане. Наркотик, дрехи, все същите неща. Но тайна на интимния живот — това е върховен лукс в този град.

— Добре — казах, но се чудех кой ли е натиснал копчетата. Мигновена мисъл — шейхът на партито. Нямаше начин да го разбера от Дел, затова отново му благодарих.

— Не го споменавай. Скоро да си се чувал с Майло?

— Не. А ти? Мисля, че трябва да се върне в понеделник.

— Нито дума. Шефът по дежурствата каза, че трябва да бъде обратно в канцеларията в понеделник. Доколкото познавам Майло, това значи, че ще си бъде в града още в събота или неделя, ще ходи напред-назад и ще псува. Но няма да е скоро, убеден съм. Сега паразитите са на власт.

След като той затвори, погледнах в указателя. Няколко минути по-късно Мал Уърти позвъни, да ми напомни за утрешното даване на показания под клетва. Той ми се стори разтревожен за моето душевно състояние, продължи да ме разпитва дали съм добре.

— Чувствам се превъзходно. Дори и Пери Мейсън не би могъл да измъкне нещо по-добро от мен.

— Пери Мейсън бе компютър. Ти внимавай с онези приятелчета от застрахователното. Между другото, Денис определено твърди, че на Дерън не са му необходими повече сеанси. Тя иска сама да се справи. Но това между нас казано. Докато другата страна не бъде убедена, лечението на детето ще продължава до края на живота му. Че и повече.

— Дерън как се справя?

— Все същото.

— Накарай я да продължи лечението, Мал. Ако иска някой друг, ще й дам препоръки.

— Тя е доста непоколебима, Алекс, но ще продължавам да се опитвам. Междувременно се тревожа повече да й помогна да сложи нещо на масата. Чао.

През следващите няколко часа се подготвях за даването на показания и бях прекъснат от телефона.

— Д-р Делауер ли е? Мора Бенън? „Лос Анджелис таймс“?

Звучеше като че бе на тринайсет, имаше висок глас с леко съскане и акцент от Ню Ингланд и обърна съобщенията си във въпроси.

— Здравейте, госпожице Бенън.

— Нед Бионди ми даде номера ви? Толкова се радвам, че ви хванах — чудя се дали можем да се срещнем?

— С каква цел?

— Вие познавахте доктор Ренсъм, нали? Помислих си, дали не можете да ми дадете някаква допълнителна информация за нея?

— Не мисля, че ще ви бъда от полза.

— О? — Звучеше унило.

— Не бях срещал доктор Ренсъм от години.

— О. Само си помислих… Добре, нали знаете, опитвам се да дам добре оформена картина, да вложа някакъв подтекст? За биографията й? Толкова странно нещо, психоложка да се убие по този начин — все едно човек да ухапе куче, нали знаете? Хората ще се заинтересуват да разберат защо.

— Вие успяхте ли да научите нещо повече от онова, което написахте в първата статия?

— Не. Не успях, доктор Делауер. Има ли още нещо за откриване? Защото, ако има, наистина ще ви бъда много благодарна да го науча. Мисля, че полицията ми обръща гръб. Няколко пъти им се обаждах, но никой не се отзова. — Пауза. — Мисля, че не ме вземат на сериозно.

„Тайната на интимния живот, най-големият лукс.“

— Бих искал да ви помогна, но наистина нямам какво да добавя.

— Господин Бионди каза…

— Ако съм накарал господин Бионди да мисли нещо друго, много съжалявам, госпожице Бенън.

— Окей. Но, ако откриете нещо, моля ви да ме уведомите.

— Ще направя всичко възможно.

— Благодаря, доктор Делауер.

Седнах и се загледах през прозореца, усетих настъпващата самота.

Нещастието обича компанията — колкото е по-голямо нещастието на другия човек, толкова по-добра е компанията. Телефонирах на информацията в „Нюхол“ и поисках номера на Ди Джей Расмусен. Нямаше го в указателя.

Сетих се за единствената ми друга връзка с младия пияница и се обадих в кабинета на доктор Лесли Уайнгардън.

— Тъкмо щях да ви позвъня — каза секретарката. — Докторът може да се срещне с вас след последния си пациент, около шест.

— Наистина нямам нужда да си записвам час. Просто исках да поговоря с нея по телефона.

— Предавам онова, което тя ми каза, доктор Делауер.

— В шест е добре.