Докато убивам, се надявам

21

Кроти изведнъж стана много гостоприемен, предложи ни кафе и кейк, но ние благодарихме и отклонихме поканата, оставайки го да стои на портата под чана, обграден от своите животинки.

— Проклетичък старец — казах, когато вече бяхме в колата.

— Самохвалко — потвърди Майло. — Започна да лее поток от ругатни в мига, когато се оказа, че е серопозитивен.

— Оле, боже.

— Да-а. Онези хапчета не бяха витамини, а някакъв режим за укрепване на имунната система. Победи хепатита преди няколко години. Въобразява си, че ако е достатъчно проклет, ще надвие и тази болест. Затова си направих майтап с него.

Мина известно време, докато обърнем колата по алеята. Вече на „Сънсет“ Майло промълви:

— Значи Трап изплаща стари дългове на чичо си. Трябва да се провери какво прикрива сега.

— Може би убийство, което трябва да изглежда като самоубийство?

— Ти продължавай да се връщаш все към тази тема, да видим какво ще излезе. Къде обаче е доказателството?

— Белдинг и „Магна“ имат богат опит в прикриването на дейности.

— Белдинг е мъртъв.

— „Магна“ продължава да съществува.

— Какво? Някаква корпоративна тайна ли? Това страшилище от хром и стъкло.

— Не, винаги участват хора. Винаги излиза, че хора са в основата.

След няколко пресечки той каза:

— Убийствата у Круз въобще не са подправени да изглеждат като нещо друго.

— Трудно е да стане с три трупа, затова пък Трап използва версията за убийство на сексуална основа. А може би убийството на Круз не е било част от плана, ако го е извършил Расмусен, както ние си представяме.

Лицето на Майло помръкна.

— Бих пийнал — каза той.

— На мене ми е рано.

— Не казах, че искам, а че бих могъл да го сторя. Описателно изявление.

— О, така ли.

— Какво ще кажеш за теорията на Кроти? Лание и брат й шантажират Белдинг и Нюрат.

— Клипът наистина показва, че Нюрат е бил рекетиран.

— Клипът. Ония двамата порно любители къде казаха, че са го открили?

— Не обясниха. Само твърдяха, че бил скъп.

— Бих се обзаложил. Хайде да минем покрай тях и да проверим дали не биха могли да са по-конкретни.

Карах към Бевърли Хилс и завих вляво при Кресчънт. Улиците бяха празни. Хората, които си позволяваха да рушат сгради за два милиона с цел да построят нови къщи за пет милиона, предпочитаха да стоят у дома и да играят със своите играчки. Паркирахме пред чудовищната зелена сграда на Фонтейн и слязохме от колата.

Прозорците бяха затворени, паркингът празен. Майло не получи отговор на позвъняването си. Опита отново, изчака няколко минути, преди да тръгнем обратно към колата.

— Последния път тук имаше четири коли. Ясно, че не са излезли да закусят наоколо.

Преди да може да ми отговори, от съседната къща се чу тракане, което привлече вниманието ни. Пълничко, чернокосо момче на около единадесет караше скейтборда си нагоре-надолу по алеята за коли, слаломирайки между три мерцедеса.

Майло му махна с ръка. Момчето спря, изключи уокмена и се загледа в нас.

Майло му показа старата си златна значка, момчето даде тласък на скейтборда и тръгна към нас. То отвори бравата на портата, мина през нея и се засили.

— Здрасти — рече Майло.

Момчето надникна да види значката.

— Ченге от Бевърли Хилс, а? — каза то с много тънък акцент. — Така ли е, чиче?

Косата му бе блестящо черна, лицето — кръгло и пълно. Имаше шина на зъбите. Бузите му бяха с едва доловим тъмен оттенък на кожата. Носеше червено горнище на анцуг, на което имаше неотменния девиз: „КАРАЙ СЪРФ ИЛИ УМРИ“ и широки червени шорти, стигащи под коленете. Бордът му беше от черен графит. Той завъртя колелцата му и продължи да ни се усмихва.

Майло скри значката и попита:

— Как се казваш, синко?

— Равизкхад Бижан. Шести клас.

— Драго ми е да се запозная с теб, Бижан. Търсехме хората от съседната къща. Да си ги виждал напоследък?

— Господин Гордън. Разбира се.

— Правилно. И жена му.

— Те заминаха.

— Къде заминаха?

— На екскурзия.

— Къде на екскурзия?

Момчето повдигна рамене.

— Взеха куфари — „Вюитон“.

— Кога стана това?

— В събота.

— В събота, вчера ли?

— Разбира се. Заминаха. И колите им пренесоха. С голям камион. Два ролс-ройса, гангстерския линкълн с бели калници и страхотния тъндърбърд.

— Качиха всичките коли на един камион, така ли?

Кимване.

— Имаше ли някакво име на камиона?

Неразбиращ поглед.

— Букви. Отстрани на камиона. Името на транспортната фирма?

— А, да. Червени букви.

— Помниш ли какво означаваха буквите?

Тръсване на главата.

— Какво са направили? Изгорели са? Бутнали са човек?

Майло едва прикри усмивката си. Наведе се и доближи лицето си до момчето.

— Извинявай, синко, не мога да ти кажа. Следствена тайна.

Ново объркване.

— Следствена информация, Бижан. Тайна.

Очите на момчето светнаха.

— А, тайните служби. Бонд. Джеймс Бонд.

Майло го гледаше строго.

Момчето ми хвърли един поглед. Прехапах устни, за да не се разсмея.

— Кажи ми, Бижан. По кое време в събота бяха натоварени колите?

Момчето започна да жестикулира с ръце, за да ни покаже вероятно, че е било в „Нула седем, нула, нула часа“.

— В седем сутринта ли?

— Естествено, сутринта. Татко отива в офиса, аз пък му нося „Марк Кроса“.

— „Марк Кроса“ ли?

— Куфарчето за документи — предположих аз.

— Естествено — каза детето. — Чиста кожа. Като за началници.

— Ти носеше куфарчето на баща си в седем сутринта, когато видя да товарят колите на господин Гордън. Значи и баща ти ги е видял?

— Разбира се.

— Баща ти сега у дома ли си е?

— Не. В офиса.

— Къде е офисът?

— В Сенчъри Сити.

— Как се казва фирмата, в която работи?

— „Пар-Кал-Дивелъпърс“ — отвърна момчето, предлагайки доброволно телефона, който Майло си записа.

— Ами майка ти?

— Не, тя не видя. Спеше. Все още спеше.

— Някой друг, освен теб и баща ти, дали не е видял?

— Не.

— Бижан, когато товареха колите, г-н и г-жа Гордън тук ли бяха?

— Само господин Гордън. Много бе ядосан за колите.

— Ядосан.

— Винаги, когато става дума за колите. Веднъж, без да искам, ударих ролс-ройса с топка, той се ядоса, почна да врещи. Винаги е ядосан. За коли.

— Някой стори ли нещо на колите, докато ги товареха?

— Не, естествено не. Господин Гордън подскачаше наоколо, крещеше на червените мъже, казваше им да внимават, наричаше ги „Идиоти, не драскайте колите“. Винаги се сърди за коли.

— Червени мъже значи — повтори Майло. — Хората, които откараха колите, с червени дрехи ли бяха облечени?

— Естествено. Като екип от бокса на колите „Инди 500“.

— Работнически комбинезони — промърмори Майло, докато драскаше в тефтера.

— Двама мъже. Голям камион.

— Е, добре. Справяш се страхотно, Бижан. Какво стана когато колите вече бяха откарани с камиона?

— Господин Гордън се върна вкъщи. Излезе с г-жата и Роси.

— Роси коя е?

— Прислужницата — отвърнах аз.

— Разбира се — потвърди момчето. — Роси носеше „Вюитон“-ите, а може би „Гучи“.

— После какво се случи?

— Дойде таксито.

— Спомняш ли си цвета на таксито?

— Естествено. Син.

— Таксиметровата фирма от Бевърли Хилс — поясни Майло, докато записваше.

— Всички се качиха в таксито.

— И тримата ли?

— Разбира се. И „Вюитон“-ите, а може би един от „Гучи“-тата на камиона. Излязох да им махна, но те не отвърнаха на поздрава ми.

Майло сложи автографа си на един от „Найковете“ на детето, даде му визитна картичка и лист хартия от неговия тефтер с изписани инициали на полицейското управление на Лос Анджелис. Махнахме му с ръка за сбогом в отговор на неговото махване и го оставихме да се пързаля напред-назад по празната пресечка.

Влях се в трафика в източната част на „Сънсет Парк“. Паркът бе претъпкан с туристи, които се шляеха около действащите фонтани и се криеха на сянка под короните на дърветата.

Пръв се обадих:

— Събота. Те са се измъкнали в деня, когато бяха разкрити убийствата у Круз. Знаеха достатъчно, за да се страхуват, Майло.

Той кимна.

— Ще се свържа с таксиметровата фирма и ще се опитам да разбера кой е откарал колите. Да видим дали ще мога така да ги проследя. Ще проверя в техния пощенски клон за адрес, на който да им препращат кореспонденцията — не е вероятно, но човек никога не знае. Ще се обадя на бащата на детето също, въпреки че едва ли е забелязал толкова, колкото Бижан. Момчето бе с набито око, не мислиш ли?

— Ти залагаш на твоя Ралф Лорънс — казах и за първи път от много време двамата се разсмяхме.

Но веселото ни настроение бързо отшумя и по времето, когато пристигахме у дома, вече съвсем бяхме помръкнали.

— Скапан случай. Прекалено много умрели хора, прекалено отдавна.

— Видал все още е жив — подхвърлих аз. — И всъщност изглежда мозъкът му е съвсем бистър.

— Видал ли? Как го нарече Кроти — Били Сводника. От къде е тръгнал и е стигнал чак до шеф на борда на директорите. Стръмно изкачване.

— Острите шипове би трябвало да оставят белези, заедно с няколко глави, върху които трябва да се стъпи.