Докато убивам, се надявам

34

Оставиха ме в университетското градче. Свалих превръзката от очите си и се отправих към къщи пеша. Но щом влязох у дома, разбрах, че дори не мога да понеса самата мисъл, че съм там. Нахвърлих малко багаж в един сак, обадих се на телефонистката, за да съобщя, че ще отсъствам няколко дни.

— Някакъв номер за препращане на разговорите, докторе?

Не очаквах никакви спешни повиквания за пациенти, затова казах:

— Не. Ще проверявам аз.

— Истинска отпуска, така ли?

— Нещо такова. Лека нощ.

— Не желаете ли да приемете съобщенията, които вече са ви оставени?

— Всъщност, не.

— Е, добре, но все пак има един мъж, който ме подлуди. Обажда се три пъти и стана доста агресивен, когато не го свързах с домашния ви телефон.

— Как се казва?

— Санфорд Морети. Звучеше като адвокат — твърди, че иска да работите по някакъв случай или нещо подобно. Продължава да настоява, че бихте искали да разговаряте с него.

Отговорът ми я разсмя.

— Доктор Делауер! Не знаех, че можете да държите и такъв език.

Скочих в колата и потеглих, разбрах, че съм поел на запад по Оушън авеню. Недалеч от кея на Санта Моника, който вече бе затворен за през нощта и в тъмнината се бе превърнал в назъбена туфа покриви над превита тръстикова камара. Близо до океана, който не се виждаше от този квартал. Морският бриз бе притихнал и океанът миришеше като бунище. Улицата бе приютила барчета за бира и сандвичи с полинезийски наименования и мотели за временно пребиваване, на които сериозна клиентела създаваше близкия автоклуб.

Проверих в едно място, наречено „Тъжни мечти“ — дванайсет кафяви, напръскани от солта врати, настанени около паркинг, който изпитваше въпиеща необходимост от асфалтиране, неоновите тръби на надписа „Свободни стаи“ бяха изпотрошени и не светеха. Един рокер с нездрав тен на лицето и кръстче на ухото се разпореждаше на рецепцията — направи ми голяма услуга, като ми прибра парите, докато се любуваше на парче пържена риба и гледаше по телевизията реклама на „Калифорния Райзинс“. В прихлупеното фоайе рамо до рамо бяха изправили снаги автомати за бонбони и кондоми, заедно с продавач на джобни гребенчета и коментарите на калифорнийския наказателен закон за кражбите и измамите на съдържатели на хотели.

Наех стая в южната част, предплатих за една седмица. Три на три метра, воня на инсектициди — няма гадинки тук — тесен и зацапан прозорец, разположен срещу парче тухлена стена, вече покафеняла от отразената улична светлина, дървени мебели, скромничко по размери легло, телевизор срещу заплащане, закрепен с болтове за пода. Четвърт долар в прореза за монети осигуряваше неясен звук и жълтеникавобежови цветове в продължение на цял час. Имах три монети в джоба. Пуснах две в процепа.

Легнах на леглото, пуснах телевизора и се заслушах в шума. От съседното барче думкаха басѝ от китара така силно, сякаш някой удряше по стената в такт две четвърти. Сърдит смях и насечен уличен жаргон на английски, испански и хиляди неразбираеми езици, приглушен смях от телевизора в съседната стая, пускане на вода в тоалетната, съскане на водопроводни канали, скърцане от ходене, тръшкане на врати, разпръснати резки звуци, които биха могли да са от изстрели с пистолет или пожар, или пък две ръце, които ръкопляскат. И като за капак на всичко монотонното бръмчене от магистралата.

Останах три дни, поддържайки се с пица и кола от едно кръчме, което обещаваше да сервира горещи ястия и студени питиета, но лъжеше и за двете. През по-голяма част от времето правих онова, от което се бях предпазвал дълго. Бях се махнал от пропъждането на чуждата неадекватност, зариването на кал с помия. Самоанализа. Толкова досадна дума за ровене из миналото в най-съкровените кътчета на душата. Греблото е наточено остро и неравно.

В продължение на три дни преминах през всичко това — ярост, сълзи, дълбоко вътрешно напрежение, от което зъбите ми затракаха, а мускулите ми заплашиха да получат спазми като при тетанус. Самота, която с радост щях да упоя с болка. На четвъртия ден почувствах, че жизнените ми сокове са изсмукани и вече съм успокоен. Бях горд, че не съм объркал това с лечение. Същия следобед напуснах мотела, за да спазя уговорката: изтичах в края на квартала до автомата за вестници на тротоара. Единствената останалата ми монета пуснах в цепката и вечерното издание бе мое, силно нагънато под мишница, сякаш бе порно издание.

Долният ляв ъгъл на първа страница.

Прочетох материала още веднъж, откъснах го от вестника и направих от него самолетче. Когато накрая успях да приземя самолетчето в тоалетната чиния, напуснах мотела.

Върнах се вкъщи и се почувствах като нов обитател, а защо не и като нов човек. Седях си пред бюрото и тъкмо се готвех да се заровя в насъбралата се поща, когато от предната врата се чу звук от чукане.

Отворих. Влезе Майло, носещ полицейската си идентификационна карта, висяща на ревера на кафявия му костюм, напоен с миризмата на полицейското управление. Гледаше ме строго изпод черните вежди, едрото му лице бе навъсено.

— Къде беше, по дяволите?

— Навън.

— Вън от какво?

— Точно сега не искам да обяснявам.

— Въпреки това, разкажи.

Не проговорих.

Той рече:

— Исусе! От теб се очакваше да дръннеш няколко телефона и да вземеш предохранителни мерки, нали помниш? Вместо това, ти взе че изчезна. Не научи ли това идиотско правило!

— Извинявай, мамче. — После, като видях изражението на лицето му казах: — Наистина взех предохранителни мерки, Майло. После изчезнах. Оставих съобщение на телефонистката.

— Точно така. Много успокояващо. — Той прищипа носа си с два пръста: — „Доктор Делауер ще отсъства няколко де-е-на.“ Къде замина, сладурче? „Той не ка-а-за.“

— Имах нужда да се махна. Добре съм. Не бях в опасност.

Изруга, удари с юмрук дланта си, опита се да използва превъзходството в ръста си, за да ме изгледа отвисоко. Върнах се в библиотеката и той ме последва, ровейки усърдно в джоба на сакото си, откъдето извади смачкано парче вестник.

Когато започна да го отвива, казах:

— Вече го видях.

— Обзалагам се, че си го сторил. — Той се наведе над бюрото. — Как, Алекс? Как, по дяволите?

— Не сега.

— Защо изведнъж започна да си играеш на криеница?

— Просто не искам отново да си спомням точно сега.

— Бай-бай, Сирил — рече той към тавана. — За първи път в живота ми моите желания се сбъдват. Но не знам…

— Не можеш ли просто да се примириш с щастливата участ? Вече си отмъстил, радвай се.

— Обичам сам да държа съдбата в ръцете си.

— Направи едно изключение.

— Ти би ли могъл?

— Надявам се.

— Хайде, Алекс, какво, по дяволите, става? В един миг изграждахме хипотези, а в следващия главата на Трап е завряна дълбоко в тоалетната чиния.

— Трап е твърде несъществена част. Просто не бих искал точно сега да обрисувам цялата картина.

Той ме погледна изпитателно, отиде в кухнята и се върна с кутия мляко и корав геврек. Откъсна си парче от него, потопи го в млякото и каза:

— Временно помилване, приятелю. Но някой ден, а той не е твърде далече, ще трябва да си поговорим надълго и нашироко.

— Няма за какво да говорим чак толкова, Майло. Както веднъж ми рече един експерт: „Няма доказателства, значи нищо не е истина“.

Той продължи да се взира в мен още малко, преди лицето му да се смекчи.

— Е, добре. Схванах. Не съществува прикриване на дело. Случай на закононарушение от страна на блюстител на реда. Ти си пуснал стръвта на въдицата, заради любовна връзка с „Малката госпожица Справедливост“, разбрал си, че не си в състояние да извървиш целия труден път. Но, по дяволите, ти си се справил с такова нещо в университета, би трябвало и сега да го издържиш, нали вече си пораснал.

— Ще те уведомя, когато съвсем порасна.

— Будалкам те, Питър Пан. Как се чувстваш, Алекс? Съвсем сериозно.

— Добре.

— Премисли ли всичко?

Кимнах.

— Приличаш на човек, който е премислял доста неща.

— Само пренастройвах системата… Майло, благодарен съм ти за грижите, високо ценя всички неща, които ти направи заради мен. Точно сега бих желал да остана сам.

— Да, добре.

— Ще се видим по-късно.

Той си тръгна, без да обели дума повече.

Робин се върна у дома на следващия ден. Облечена бе в рокля, която никога преди това не бях виждал и имаше вид на отличничка, която всеки момент ще започне да рецитира пред класа. Приех прегръдката й, после я попитах какво я е накарало да се върне вкъщи.

— Ти май не се радваш, че ме виждаш — каза тя.

— Радвам се. Ти ме изненада. — Занесох куфара й в дневната.

— Дълго мислих дали все пак да се върна. — Пъхна ръката си в моята. — Ти наистина ми липсваше. Искаше ми се снощи да си поприказваме и затова позвъних. Телефонистката отговори, че си напуснал града за известно време, без да кажеш на никого къде и за колко време заминаваш. Каза, че гласът ти е бил различен — сърдит и уморен. Ругаел си като файтонджия. Разтревожих се.

— Време за милосърдие.

Тя ме погледна, сякаш ме виждаше за първи път.

— Извини ме, но точно сега няма да бъда мъжът, когото ти желаеш.

— Май попрекалих — каза тя.

— Не. Просто на мен ми се налага много да премислям. С голямо закъснение.

Започна да мига на парцали. Очите й се навлажниха и тя се обърна с гръб.

— По дяволите!

— Част от мисленето има връзка с теб, но останалото не. Знам, че искаш да се грижиш за мен — сега то е важно за теб. Но точно в този момент не съм готов, не бих могъл да го възприема по начин, който би ти дал онова, което ти желаеш.

Краката й се подкосиха и тя седна на дивана.

Настаних се с лице към нея.

— Сега не се караме. Може би понякога тонът ми е такъв, но всъщност не е толкова просто. Има неща, които бих искал да си изясня. Нужно ми е време.

Тя мигна още няколко пъти, сложи на лицето си усмивка, която бе толкова болезнена, сякаш я бе издълбала в плътта си.

— Коя съм аз, че да споря за това?

— Не. Не го правя за отмъщение. Няма за какво да отмъщавам — в края на краищата ти ми направи услуга.

— Признателна съм ти за думите. — Сълзите започнаха да извират, но тя ги сподавяше. — Не, няма да постъпя така. Ти заслужаваш нещо по-добро. Не е престъпление, ако не можеш да подбереш точния момент, нали?

Протегнах ръка. Тя тръсна глава, хапеше устни.

— Имаше друг мъж в живота ми. Нищо сериозно, старо гадже от колежа, кафе и пай. Задуших любовта още в зародиш. Бяхме стигнали почти до края и затова ми се струва сякаш съм те предала.

— И аз също те предадох.

Тя изстена.

— Коя?

— Старо гадже от колежа.

— Тя… Ти все още…

— Не е това, никога не е било. Тя бе пленила мозъка ми, а не пениса. Сега си отиде завинаги. Но това ме промени.

Тя се отдалечи в края на стаята, скръсти ръце върху гърдите си и известно време нищо не каза.

— Алекс, ами с нас какво ще стане?

— Не знам. Но имам начини да си тръгна, преди да съм свикнал прекалено много с теб или с някоя друга.

— Харесвам те такъв, какъвто си.

— Аз също те харесвам. — Казах го толкова автоматично, че и двамата се разсмяхме.

Обърна се към мен, аз й протегнах ръка. Тя се върна и погледна нагоре в очите ми. Започнахме да се галим и възбуждаме, събличахме се взаимно, без да пророним дума. Паднахме на дивана и там се любихме. Правихме секс. Компетентен, очукан съюз, роден в практиката и ритуала, толкова без ръбове, та чак заприличваше на кръвосмешение.

Когато свършихме, тя седна и каза:

— Няма да бъде чак толкова лесно, нали?

Поклатих отрицателно глава.

— И въобще струва ли си?

Тя се откъсна от прегръдките ми, изправи се и застана пред фототапета. Осветена отзад, гола, къдриците висяха по гърба й като чепки грозде.

— Магазинът, предполагам, е в ужасен хаос. Пъхат бележки под вратата, и всички онези двусмислени поръчки.

— Продължавай. Направи онова, от което имаш нужда.

Тя се обърна, изтича обратно към мен, легна върху ми, отърка се в гръдния ми кош. Лежахме заедно, буза до буза, докато се възцари неспокойствие, после тръгнахме всеки по своя път.

Шарън, Круз, Плъха, дори и Лари. Между нас съществуваха достатъчно проблеми за запълване на цял учебник.

Отново сам, аз се замислих за всичката недовършена работа. Реших да се справя по най-лекия начин. Откривах номер в телефонния си тефтер и набирах.

Четвърто позвъняване.

— Ало?

— Госпожа Бъркхалтър? Денис? На телефона е доктор Делауер.

— О, здрасти.

— Ако моментът е неподходящ…

— Не, не е… Аз… Смешно е. Тъкмо за вас си мислех. Дерън все още плаче много.

— Можеше да се предположи.

— Всъщност, той плаче повече от преди. Прекалено. От последния път, когато ви видя. Не спи и не се храни достатъчно.

— Нещо промени ли се от последната ни среща насам?

— Само парите — макар все още да не съм го усетила. Не е станало действителност. Искам да кажа, господин Уърти твърди, че може и месеци да минат, преди да ги получим. Междувременно продължаваме да получаваме предупреждения от банката, а и застрахователната компания на мъжа ми не спира да влачи проклетите си… Защо ли продължавам така? Не това бихте искали да чуете.

— Бих искал да чуя всичко, което вие искате да ми съобщите.

Пауза.

— Наистина съжалявам. За начина, по който ви наговорих всички тези неща.

— Няма нищо. Прекалено много преживяхте.

— Така е. От деня… — Гласът й се пречупи. — Продължавам да се занимавам с другото нещо, а всъщност съм потресена за моето бебче. То непрекъснато плаче, крещи и ме удря, дори не желае да се държи с мен както по-рано. Отгоре на всичкото и това чакане. Няма никой наоколо. Просто не знам какво да правя — не мога въобще да проумея защо се случва все така.

Още една пауза. Този път моя. Терапевтична.

Тя подсмръкна.

— Съжалявам, Денис. Така ми се иска да можех да облекча болката ти.

— Вземете я и я напъхайте в една торба, а после я пуснете в канализацията. Вземете болките на всички.

— Това все пак би било нещо.

— Да. — Лек смях. — Какво би трябвало да сторя, докторе? С Дерън?

— Той игра ли си пак, както в моя кабинет?

— Това е проблемът. Не желае да си играе. Давам му колите и му казвам какво да прави, но той само ги гледа и започва да пищи.

— Ако искате да го доведете, бих го прегледал с удоволствие. Но ако пътуването ви се струва прекалено дълго, бих могъл да ви препратя към някой по-наблизо.

— Не, не това е всичко… Не е много далече. Каква друга работа имам цял ден, освен да пътувам, все пак?

— Тогава елате на всяка цена. Мога да ви видя утре като начало.

— Да. Страхотно е.

Определихме си час.

— Вие сте добър човек. Наистина знаете как да помогнете на човека.

Това ме изплакна достатъчно, за да набера втория номер.

Дванайсет без пет. Обедна почивка.

— Доктор Смол.

— Здрасти, Ада. Алекс е. Изяде ли си сандвича?

— Ще ям домашно сирене с плодове. Борба с тлъстините. Слушай, много се радвам, че се обаждаш. Опитах се да се свържа с Кармен Сийбър, но телефонът бе изключен и нямаше съобщение за нов номер.

— Не се обаждам по този повод. Заради себе си.

Нейната терапевтична пауза.

— Това дяволско нещо върши работа. Много неща ми се натрупаха. Помислих си, че ако ти смяташ, че би било подходящо да дойда…

— Винаги се радвам да те видя, Алекс. Самият ти имаш ли някакви съмнения по отношение целесъобразността?

— Никакви. Не, това не е вярно. Предполагам, че имам. Нещата между нас се промениха. Трудно е като се измъкнеш от ролята на колега, да се представяш като безпомощен.

— Ти въобще не си безпомощен, Алекс. Просто си достатъчно проницателен, за да знаеш, че не си неуязвим.

— Проницателен. — Засмях се. — Далече съм от това.

— Ти се обади, нали? Алекс, разбирам какво казваш — смяната на ролите ти прилича на връщане назад. Мога да те препратя към някой друг.

— Да започна отначало? Не, това не би ми се искало.

— Нужно ли ти е известно време, за да размислиш?

— Не, не. Бих могъл да се гмурна в това си състояние, преди да съм измислил начин да изградя отново съпротивителната си система.

— Добре тогава, уредено. Нека си проверя разписанието. — Звук от разгръщащи се страници. — Какво ще кажеш за утре в шест? Офисът ще е тих — няма да се натъкнеш на някого, когото ти си ми изпратил.

— В шест е идеално, Ада. Дотогава.

— Очаквам те с нетърпение, Алекс.

— Аз също. Чао.

— Алекс?

— Да?

— Това, което правиш, е съвсем правилно.