Докато убивам, се надявам

18

Точно пред мястото ми за паркиране бе спрял бял автомобил и бе запушил севила ми. Млада жена вървеше бавно, като четеше книга в движение.

Когато ме видя, отскочи като ужилена.

— Здравейте! Вие ли сте доктор Делауер?

— Да.

— Доктор Делауер, аз съм Мора Бенън. От „Таймс“. Материалът за доктор Ренсъм? Дали бих могла да поговоря с вас, само за минутка?

Тя бе висока и слаба, около двайсетгодишна, с продълговато, луничаво лице, което се нуждаеше от грим. Носеше жълт анцуг и бели маратонки. Косата й бе подстригана по момчешки късо, боядисана в оранжево с розови нюанси, като цвета на очната линия около светлокафявите й очи. Имаше обратна захапка и голямо разстояние между предните горни резци.

Книгата в ръцете й бе „Ехо в мрака“ на Уомбаф и тя бе отбелязала някои страници с жълти показалци. Ноктите й бяха изгризани до живеца.

— Как открихте адреса ми, госпожице Бенън?

— Ние репортерите си имаме начини.

Усмихна се. Заприлича на дванайсетгодишна.

Когато видя, че не отвръщам на усмивката, реши да отговори.

— Във вестника има ваше досие. Отпреди няколко години. Когато сте се занимавали със залавянето на онези мъчители на деца.

Тайната на личния живот, последният лукс.

— Разбирам.

— От прочетеното стигнах до извода, че сте сериозен човек. Не се занимавате с далавери и мошеничества. А всички ми пробутват само глупости.

— Кой го прави?

— Шефовете ми. Всички. Първо ми наредиха да забравя случая Ренсъм. Сега, щом поисках да отразя убийствата у семейство Круз, те го възложиха на онова леке Дейл Конрад — искам да кажа, че приятелчето никога не си мърда задника от бюрото. Има толкова шофьорски стаж, колкото би могъл да измине един ленивец под действие на приспивателно. Когато се опитах да се добера до господин Бионди, секретарката му ми съобщи, че бил извън града. Заминал за Аржентина на някакъв курс по испански. После ми връчи заповед да проследя някаква история с кон за надбягвания, някъде си в Анахайм.

Усетих нежния и горещ повей на бриза, който се носеше от другия край на долината. Той разлисти бележките в книгата й.

— Интересно ли е четивото? — попитах аз, държейки моите книги така, че да не се виждат заглавията.

— Чудесно. Искам да стана криминална писателка, да стигна до същността на доброто и злото. Затова ми е необходимо да се потопя в истинския живот. Представях си, че ще ми дават най-интересните случаи — мъжът бе ченге с много опит и солидна основа. А хората в тази история са толкова странни — на пръв поглед уважавани, но толкова шантави. Като хората в истинския случай.

— Кой случай?

— Всъщност случаите. Доктор Ренсъм. Доктор Круз. Двама психолози умират само за една седмица. Двама психолози, свързани помежду си. Ако са имали връзка в живота, може би така е и в смъртта? Нещо повече — отлична студентка, а той е бил шеф на изпитната й комисия при защита на доктората.

— От къде знаете това?

— Имам си източници за информация. Хайде, доктор Делауер, престанете да скромничите. И вие сте следвали по същата програма. Познавали сте я. Има голяма вероятност да сте познавали и него, нали?

— Много задълбочено.

— Просто си върша работата. А сега ще имате ли нещо против да поговорим? Няма да се откажа от случая така лесно.

Чудех се всъщност колко ли знаеше и какво да я правя.

— Искате ли едно кафе?

— Имате ли чай?

Щом влезе у дома, веднага започна да изследва обстановката.

— Имате ли „Камомайл“? Тук е много хубаво. Съвсем в стила на Лос Анджелис.

— Благодаря.

Погледът й се вторачи в купчината вестници и неотворена кореспонденция и подуши наоколо. Дадох си сметка, че къщата е придобила дъх на застояло и непроветрявано.

— Сам ли живеете?

— За момента да.

Отидох в кухнята и набутах донесеното от библиотеката в един бюфет, приготвих за нея чаша чай, а за мен нес кафе, наредих всичко върху поднос, заедно със сметана и захар и го занесох в дневната. Тя се бе полуизлегнала на дивана. Седнах срещу нея.

— Всъщност вече не бях студент, когато доктор Круз е пристигнал в университета. Бях се дипломирал предишната година.

— Два месеца по-рано. През юни 74-та. Открих и вашата дисертация.

Изчерви се, разбра, че е издала източниците си и се опита да се съвземе, като гледаше строго.

— Все съм готова да се обзаложа, че сте го познавали.

— Прочетохте ли дисертацията на Ренсъм?

— По диагонал.

— За какво се отнася?

Тя потапяше и изваждаше торбичката с чай и наблюдаваше как водата в чашата потъмнява.

— Защо вие не отговорите на някои от моите въпроси, преди аз да дам отговор на вашите?

Спомних си как изглеждаха Круз в смъртта си. Лурдес Ескобар. Ди Джей Расмусен. Камара от трупове. Връзки с големите пари. Заличаване на следи.

— Госпожице Бенън, не е във ваш интерес да проследявате този случай.

Остави чашата.

— Това пък какво ли трябва да означава?

— Задаването на грешни въпроси би могло да се окаже опасно.

— Хайде де — рече подигравателно тя, като въртеше очи. — Не вярвам на тая работа. Протекционизъм на слабия пол.

— Полът няма нищо общо. На колко сте години?

— Това няма отношение!

— Има връзка с натрупването на опит.

— Доктор Делауер — каза тя, изправяйки се. — Ако всичко, което ще правите, е да ме предпазвате, няма да участвам.

Изчаках.

Тя отново седна.

— За ваше сведение вече четири години работя като репортер.

— В колежанския вестник ли?

Този път се изчерви по-дълбоко. „Довиждане, луничавке.“

— Ще трябва да ви уведомя, че това колежанско вестниче свърши много черна работа. След едно от моите разследвания двама чиновници бяха уволнени за присвояване.

— Поздравления. Сега обаче, говорим за съвсем друго ниво. Няма да е хубаво да бъдете изпратена обратно в Чикаго в ковчег.

— Айде стига бе — изрече на глас, но в очите й имаше страх. Тя го замаскира с възмущение. — Струва ми се, че съм сбъркала по отношение на вас.

— И аз така мисля.

Тя тръгна към вратата. Само бях възбудил интереса й.

— Може и да сте права за връзката между смъртта на психолозите. Но до този момент всичко, с което разполагам, са само догадки. Нищо, което да си струва обсъждане.

— Догадки ли? Та вие самият слухтяхте! Защо?

— Това е личен въпрос.

— Да не сте били влюбен в нея?

Отпих от кафето.

— Не.

— Тогава какво му е личното?

— Вие сте едно много непослушно малко момиче.

— Зависи от гледната точка, доктор Делауер. И като е чак толкова опасно, как така за вас е безопасно да си пъхате носа навсякъде?

— Имам връзки в полицията.

— Връзки в полицията ли? Много смешно. Точно ченгетата прикриват цялата работа. Открих, с помощта на моите връзки, че в случая „Ренсъм“ те са изпълнили номера „Уотъргейт“. Цялата правна документация е изчезнала — все едно че никога не е съществувала.

— Моята връзка е различна. Встрани от главното течение. Честно ви казвам.

— Онова педерастче от случая с изтезаването на деца ли?

Хвана ме на тясно.

Тя изглеждаше доволна от себе си. Дребна рибка, безгрижно плуваща между баракудите.

— Можем да се съюзим — казах аз.

Дари ме с нещо, което трябваше да прилича на строга усмивка на познавач.

— А, време за отстъпление. Но защо си въобразявате, че трябва да сключвам сделка?

— Защото, ако не се договорим, няма да стигнете до никъде. Това е обещание. Разкрих информация, до която вие никога не бихте могли да се доберете. Нещо, което в настоящия си вид е напълно безполезно за вас. Ще го проследя докрай. Ще имате изключителни права върху информацията, независимо докъде ще я докарам — ако даването на гласност не се окаже опасно за нашето здраве.

Обиди се.

— О, та това е страхотно! Няма нищо страшно за големите юнаци да ходят на лов, а индианците да си стоят в шатрите през това време, така ли?

— Изборът е ваш, Мора.

Започнах да събирам чашите.

— Това вони — каза тя.

Махнах й за довиждане.

— Тогава си вършете работата сама. Вижте до какво ще се доберете.

— Нокаутирахте ме, а сега правите тур за овации.

— Нали искате да станете криминална писателка? Предлагам ви шанс, а не гаранция, да се доберете до криминален разказ. И да живеете достатъчно дълго, та да видите произведението си отпечатано. Другият вариант ви е да преливате от пусто в празно като Нанси Дрю. Тогава ще свършите или като ви опушкат и ви пратят вкъщи с безплатен полет, или ще ви натоварят в багажното отделение в същото физическо състояние като семейство Круз и тяхната прислужничка.

— Слугинята ли? Никой нищо не казва за нея.

— Защото просто тя е излишна, Мора. Няма пари, няма връзки — човешки боклук, направо в помийната яма.

— Това е жестоко.

— Това не е тийнейджърска детективска фантасмагория.

Тупна с крак и загриза нокътя на палеца си.

— Ще го направим ли в писмена форма?

— Кое?

— Че сме сключили споразумение. Договор? Имам изключителни права първа да публикувам вашата информация.

— Мислех, че сте журналистка, а не адвокатка.

— Правило номер едно: „Пази си задника“.

— Грешка, Мора. Първото правило е никога да не оставяш следи.

Занесох подноса в кухнята. Телефонът иззвъня. Преди да мога да се добера до него, тя вече бе вдигнала деривата в дневната. Когато се върнах, тя тъкмо окачваше слушалката и се усмихваше.

— Тя затвори.

— Коя е тя?

— Една жена. Казах й да почака, за да те повикам. Тя рече: „Забравете“. Звучеше ядосана. — Лукава усмивчица. „Ревнива.“ Повдигна рамене. — Извинете ме.

— Много кофти, Мора. Липсата на всякакви маниери да не е част от служебните ти задължения?

— Съжалявам. — Този път изглежда наистина се извиняваше.

Една жена. Посочих вратата.

— Сбогом, госпожице Бенън.

— Слушайте, това наистина бе просташко. Извинявам се.

Отидох до вратата и я отворих.

— Вече казах, че съжалявам. — Пауза. — Окей. Забравете за договора. Искам да кажа, щом не ви вярвам, едно парче хартия не би имало никаква стойност, нали? И така, аз ви вярвам.

— Трогнат съм — завъртях бравата.

— Казвам ви, че съм съгласна.

— Време за отстъпление — подхвърлих.

— Добре де, какво искате в замяна?

— Три неща. Първо — обещание да стоите на страна.

— Колко дълго?

— Докато не ви кажа, че е безопасно.

— Неприемливо.

— Пожелавам ви всичко хубаво, Мора.

— По дяволите! Много ви се иска!

— Преди да продължим, нека да бъдем наясно. Никакво следене, подслушване, никакви измами.

— Веднага схванах.

— Кой е връзката ти в участъка? Човекът, който ти е съобщил за липсващото досие.

Тя се шокира.

— Какво ви кара да мислите, че той или тя са от управлението?

— Ти спомена юридически данни.

— Не си въобразявайте разни работи. — Мъчеше се да изглежда загадъчна. — Както и да е, няма да издам източниците си.

— Просто се увери, че той или тя са безпристрастни. За собствена безопасност.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Да! Това второ ли беше?

— Не, първо. Второ — трябва да ми съобщаваш всичко, което научиш за връзката между Ренсъм и Круз.

— Само онова, което вече ви съобщих. Дисертацията. Той е бил научният й ръководител. Имали са общ кабинет в Бевърли Хилс.

— Това ли е всичко?

— Това е.

Гледах я достатъчно дълго, преди да реша дали й вярвам.

— А третото какво е?

— На каква тема беше дисертацията?

— Вече ви казах, че я прегледах набързо.

— Какво запомни?

— Ставаше дума нещо за близнаци — близнаци и раздвояващи се личности и мисля още за его интегритет. Използвала бе много терминология.

— Трето — да ми направиш фотокопие.

— Няма да стане. Да не съм ви секретарка!

— Не си. Върни я там, откъдето си я взела — вероятно университетската библиотека, отдела по психология. Сам ще си направя фотокопие.

— По дяволите, ще взема да донеса утре ксерокопието.

— Никакви посещения — напомних й аз. — Изпрати го с експресна поща.

Написах адреса и й го подадох. Тя го пъхна между страниците на книгата.

— По дяволите! И с пациентите ли се държите толкова авторитарно?

— Това е положението. Имаме общ бизнес.

— Вие, да. Аз не получих нищо, освен голи обещания.

Начумери се.

— Най-добре е да бъдете в моя отбор, доктор Делауер. Ще се добера до тази история на всяка цена.

— Когато науча нещо, което може да бъде изнесено в пресата, вие ще бъдете първия човек, на когото ще се обадя.

Вече на половината път към вратата тя се обърна:

— Още нещо — не съм някаква скапана тийнейджърка. На двайсет и една съм. От вчера.

— Честит рожден ден! И дано да доживеете още много такива.

След като се уверих, че колата й е потеглила, набрах Сан Луис Обиспо, за да се опитам да оправя някак възникналото недоразумение с Робин. Разговорът не доведе до забележим напредък и макар и дружелюбно, тя отново отказа да се прибере вкъщи.

Чух щракване на ключалката и видях Майло. Поздрави ме и бързо се изнесе от кухнята.

— Алекс, там ли си още? — попита Робин разтревожена от мълчанието ми.

— Някой влезе.

— Да не е мъничката мис „Редки зъби“?

— Не, това е едрият господин Стърджис.

— Поздрави го от мен. И му кажи да те държи далече от всякакви неприятности.

— Ще бъде изпълнено. Всичко хубаво.

— И на теб, Алекс. Наистина ти го желая. Скоро ще се обадя. Чао.

— Чао.

Той бе в библиотеката, ровеше из книгите ми по психология. Правеше се на заинтригуван.

— Здравей, сержанте.

— От висшата лига, обаче. Извинявай, но шибаната врата беше отворена. Колко пъти съм ти казвал да я заключваш?

Приличаше на старо овчарско куче с мокра козина. Изведнъж ми се прииска да облекча неудобството му.

— Нямам никакви тайни. Временна раздяла. Тя си е в Сан Луис Обиспо. Ще се оправим. Ти вече се беше досетил, нали?

— Имах някакви съмнения. Изглеждаше смачкан. А и не говореше за нея по обичайния начин.

— У теб се прояви детективът — отидох до бюрото и започнах без нужда да подреждам документи.

— Надявам се, че вие, приятели, ще се оправите. И двамата бяхте свестни хора.

— Опитвай се да избягваш миналото време — реагирах остро.

— Оле, пак сгазих лука. Признавам си.

Приближих се до него и го потупах приятелски по гърба.

— Забрави това, големи момко. Нека поговорим за нещо по-приятно. Като например убийството. Днес продължих да се ровя и открих някои интересни неща.

— Продължаваш да си вреш носа навсякъде? — Той бе възприел същия бащински тон, с който аз разговарях с Мора.

— Библиотеката, Майло. Нищо особено.

— При теб всичко е възможно. Както и да е, разкажи ми своите разкрития, аз ще ти разкажа моите. Но не с пресъхнало гърло.

Върнахме се обратно в кухнята, отворихме си няколко бири и пакет солети. Разказах му за измисленото от Шарън детство — произхода от богато семейство на Източното крайбрежие, което съвпадаше с това на Круз и осиротяването, което пък бе като отражение на живота на Белдинг.

— Тя сякаш е събирала фрагменти от живота на чужди хора с цел да си изгради свой собствен, Майло.

— Е, добре, какво друго би могло да означава всичко това, освен че е била изпечена лъжкиня?

— Вероятно сериозен проблем със самоличността. Воля за запълване на празноти. Може би собственото й детство е било изпълнено с насилие или раздяла. Може би роля е изиграл и факта, че е била близначка. А връзката с Белдинг е нещо повече от съвпадение.

Разказах му за купоните с генералите от Пентагона.

— Уединени къщи в Холивуд Хилс, Майло. Онази от „Джалмиа“ напълно подхожда на определението. Майка й е работела за приятелския кръг от партитата. Трийсет и пет години по-късно Шарън живееше в една такава къща за купони.

— Накъде биеш сега? Че старият особняк й е бил баща ли?

— Това със сигурност би обяснило изчезването на досието й по заповед от най-високо място, но кой знае? Начинът, по който тя увърташе истината, вече ме кара да се съмнявам във всичко.

— Мислиш като ченге.

— Проверих в няколко книги за Белдинг, включително и „Инвалидът милиардер“. Може би част от съдържанието ще ни е от полза.

— Книгата бе една фалшификация, Алекс. Може би. Как успя да я откриеш все пак? Мислех, че шибаното произведение е конфискувано.

— Попитах библиотекарката. Очевидно, големите библиотеки са получили сигнални екземпляри. Заповедта за изземване се е отнасяла само до книжарниците. Както и да е, била е забравена там през седемдесет и трета, много малко читатели са я искали.

— Рядко срещана проява на добър вкус от страна на читателската публика. Нещо друго?

Разказах му за срещата с Мора Бенън.

— Мисля, успях да я убедя да се отдръпне, но тя има източник в участъка.

— Знам кой е.

— Майтапиш ли се?

— Не. Казаното от теб ми изясни нещо. Преди три дни един третокурсник от Южна Калифорния обикаляше из офисите на участъка. Задаваше прекалено много въпроси за станали наскоро самоубийства, сякаш си пъхаше носа из досиетата. Моят източник ми докладва за това. Притесняваше се да не е някой от централата, да шпионира наоколо.

— Той все още ли души?

— Не, обиколката завърши и момчето е вън оттам. Вероятно е някое гадже, което се чуди как да си осигури една нощ с нея. Няма значение, но ти си направил добре като си поохладил ентусиазма й. Цялата тази работа продължава да става все по-съмнителна и чудновата и доста трудна за разплитане. Вчера Трап се появи в дома на Круз много преди момчетата от отдел „Убийства“, усмихваше се злобно и искаше да разбере как съм приел съобщението, след като официално все още се водя в отпуска. Отговорих, че съм се явил по-рано в участъка и съм попълвал някаква документация на бюрото си, когато анонимен глас е съобщил за касапницата и е дал адреса на Круз. Пълна измишльотина, на която никой не би повярвал. Но Трап не се задълбочи, просто ми благодари за инициативата и каза, че оттук той поема случая.

Майло се навъси, изпука със ставите на пръстите си.

— И това копеле ми е колега.

— Видях го по новините.

— Пълни глупости! И освен това се говори, че Трап се опитва да пробута версията за сексманиак. Но онези жени не приличаха на жертви на сексуално насилие. Нали направих оглед — нито краката им бяха разтворени, нито дрехите разкъсани. А доколкото моят източник в управлението можа да заключи, след като изследва състоянието на телата, не е имало нито борба, нито тормоз.

— Как са умрели?

— Пребити и разстреляни — няма начин да се разбере кое е било първо. Ръцете са били завързани на гърба, по един куршум в тила.

— Екзекуция.

— Това би била и моята работна хипотеза.

Той си изкара яда на солетите, трошеше ги и тръскаше трохите от ризата си. Свърши бирата си и отиде да взема втора от хладилника.

— Има ли още нещо? — попитах.

Той седна, наведе назад глава и изля бирата право в гърлото си.

— Кога е настъпила смъртта. Анализът на разлагането не е точна наука, но след като толкова много гнилоч е образувана в едно помещение с климатична инсталация независимо от отворената врата, онези тела трябва да са престояли доста там. По всичко личи, че става въпрос за дни, а не за часове. Между четири и десет дни, според хипотезата на източника ми. Но тъй като знаем, че Круз са били живи миналата събота на онова парти, това стеснява обхвата от четири до шест дни.

— Което значи, че може да са били убити и преди и след смъртта на Шарън.

— Правилно. И ако е било преди, започва лекичко да се подава главата на глупав сценарий, потвърждаващ твоята теория за Расмусен. Обадих се в шерифството на Нюхол. Познават го добре: пълен алкохолик, периодично им създавал неприятности, раздразнителен, няколко изстъпления, действително е убил баща си — пребил го е до смърт, после го застрелял. Сега вече знаем, че подозренията падат върху Расмусен, но не само върху него. Той е бил пълен неудачник, вероятно не е притежавал и половината от нейния коефициент за интелигентност. Тя си е имала сериозна причина да мрази Круз и я е споменала на Расмусен. Въобще не е имало нужда да бъде директна. Като например: „Върви и убий това копеле“. Просто е обикаляла около темата, обяснявала е как Круз я е наранил, може да е използвала и хипноза. Ти каза, че е владеела хипнозата, нали?

Кимнах.

— И така, възможно е да я е използвала, за да накара Расмусен да се размекне. Като си е мечтаел да е белия рицар за своята любима, той е отишъл и се е направил на господин Великия Екзекутор.

— Убивайки баща си отново — добавих аз.

— А, да, ти си психиатърът. — Усмивката му угасна. — Слугинята и съпругата са умрели, защото са се оказали не където трябва.

Престана да говори. Мълчанието ме отпрати другаде.

— Какво има?

— Представям си я как урежда убийството.

— Това е просто сценарий.

— Ако е била толкова хладнокръвна, защо се е самоубила?

Той вдигна рамене.

— Смяташ ли, че би могла да го направи?

— Не. Имаше си проблеми, но никога не е била жестока.

— Да чука всичките онези пациенти, въобще не е било акт на милосърдие.

— Тя никога не е била перверзно жестока.

— Хората се променят.

— Известно ми е, но не я виждам като убийца, Майло. Нещо не пасва.

— Тогава забрави за хипотезата. Това са теоретични глупотевини все пак. Мога да ти измисля още десет различни хипотези. Номерът е да намерим доказателства. Съществуват твърде много въпроси без отговор. Например, дали няма записи на телефонни разговори между Расмусен и Ренсъм във времето между смъртта на Круз и нейната? Разговорът от Нюхол до Калифорния е междуградски и по принцип лесно може да бъде проследен. Направих опит, но всички записи бяха изтеглени и запечатани, благородство от страна на моите работодатели. А кой пръв е съобщил за смъртта на Ренсъм? По принцип, ако искам да узная това, просто бръквам в картотеката. Но досие въобще нямаше. Благосклонно решение на работодателите ми.

Той се изправи, прокара ръка по лицето си и започна да обикаля из кухнята.

— Отидох с колата до къщата й тази сутрин, исках да поговоря със съседите й, да проверя дали някой от тях не се е обадил в полицията. Дори успях да разбера кой живее от другата страна на каньона, дори отидох там да науча дали някой нещо не е забелязал или чул — някой воайор с телескоп например. Нищо. Две от четирите къщи на нейната задънена уличка са необитаеми. Собствениците са извън града. Третата е притежание на една артистка на свободна практика, стара дама, която пише романи за деца, живее затворено, страда от лош артрит. Искаше да помогне. Проблемът бе в това, че от нейната къща не се вижда какво става у Ренсъм — само входната алея за колите. От никъде няма добър изглед всъщност.

— Архитектура, подходяща за къща за партита.

— Както и да е, от градината си артистката може да види кой идва и кой си отива. Случайни посетители. Мъже и жени, включително Расмусен — влизане и излизане след около час.

— Пациенти.

— Това предполага и тя. Но всичко това престанало преди около половин година.

— По същото време са я заловили, че спи с пациентите си.

— Вероятно е решила да се оттегли. С изключение на Расмусен. Продължила е връзката си с него. Пак идвал, но не така често и допреди един месец. Актрисата си спомня зеления пикап. Описва и един мъж, който прилича на Круз. Той е престоявал по-дълго, по няколко часа всеки път, но го е виждала един-два пъти само. Което нищо не значи. Тя не е могла непрекъснато да наблюдава — може и по-често да е идвал. Друго интересно нещо е, че снимката на Трап не й говореше нищо. Което означава вероятно, че той не е бил от кръга на любовниците й. А ако копелето разследва случая, той въобще не си е направил труда да разговаря с най-близкия съсед, не е взел основни данни. Като цяло — подлизуркото е замесен в покриването на случая. А пък аз съм извън него. По дяволите, Алекс, това ми качва адреналина.

— Има и други въпросителни. Сценарият ти се базира на някакъв вид неприязън между Шарън и Круз. Тя наистина имаше проблеми, каза ми го на партито. Но нищо не доказва, че те са били с Круз. По време на смъртта й тя все още е била регистрирана като негова асистентка. Тя се появи на партито, за да му засвидетелства уважение, Майло. Наистина видях, че спори с онзи старчок, за който ти разказах. Нямам представа кой е той.

— Какво още?

— Има още много други фактори, които трябва да имаме предвид: Белдинг, Линда Лание, шантажирания лекар, какъвто и да е бил. И Шърлий — липсващата близначка. Обадих се на Оливия Брикермън, направих опит да се добера до архива на „Меди Кал“. Компютърът се скапа, надявам се скоро да науча нещо.

— Защо все още се занимаваш с тази работа? Дори и да я откриеш, няма да си в състояние да разговаряш с нея.

— Може да открия някой, който я познава — познавал ги е и двете. Не вярвам да разберем някога Шарън, без да знаем повече за Шърлий, за отношенията между тях двете. Шарън възприемаше Шърлий като нещо повече от сестра — те бяха психологически партньори, двете половинки на цялото. Близнаците могат да развиват идентични проблеми — Шарън е избрала тази тема, или нещо от този род за докторската си дисертация. Десет към едно, че е писала за себе си.

Това го накара да се замисли.

— Изчиства си авгиевите обори и защитава докторска степен? Така ли е възнамерявала да оправи нещата?

— Не съвсем. Но е успяла да се добере до много неща.

— Е, добре. Продължавай да търсиш близначката. Но не очаквай кой знае какво.

— Ами ти?

— Остават ми още ден и половина, преди Трап да ме забие в някакво тъпашко разследване. Тъй като си имаме работа с история, чиято давност е трийсет и пет години, може би ще трябва да изнамерим някой да ни пообразова. Някой, който е бил съвременник на онези събития. Има такъв, но той е непредсказуем, а и не сме толкова добри приятели.

— Какво пък, ще направя опит. Утре сутрин ще ти се обадя. През това време гледай да прочетеш онези книги и списания. Чичо Майло ще те шашне, когато най-малко го очакваш.

Изправи се, тупна се по бедрата и излезе.