Докато убивам, се надявам

31

Той ядеше настървено — кобра с безукорни маниери. Нахвърляше се върху храната, режеше я на малки хапки, смилаше я на пюре и чак тогава я поглъщаше. Сервитьорът, използвайки хаванче и чукало от необработен камък, бе спретнал трапеза, на която доминираше пюре от авокадо. Салата от див, пресен и маринован лук. Домашно приготвени пшеничени питки, прясно разбито масло, котлети от риба меч на скара, шест вида салца, свинска рибица, задушена в сладък, пикантен сос. Шардоне и „Пино Ноар“, за които той си направи труда да ме уведоми, че са с деклариран географски район от винарната в Сонома, управлявана от „Магна“ за нейна собствена консумация.

Няколко пъти го видях да се мръщи като преглъща. Замислих се до каква степен удоволствието му се състоеше в дегустирането и до каква във факта, че устата му все още можеше да действа.

Той прие втора порция свинско, преди да забележи недокоснатата ми храна.

— Не е ли по вкуса ви, докторе?

— Предпочитам да слушам, отколкото да се храня.

Усмивка. Кубчета. Пюре. Робот в човешки образ.

— Къде се намираме? — попитах. — В Мексико ли?

— Мексико е състояние на духа. Един мъдър човек го бе казал, макар че да пукна, ако мога да се сетя кой — вероятно Дороти Паркър. Тя беше духовита.

Рязане, дъвкане. Гълтане.

— Защо Шарън се самоуби? — попитах аз.

Той свали вилицата си.

— Това е последния въпрос, докторе. Нека да вървим по хронологичен ред.

— Давайте.

Отпи глътка вино, намръщи се, задави се, продължи да се храни, пийна още малко. Погледнах към пустинята, която притъмняваше към червеникавокафяво. Нито звук, нито птичка в небесата. Може би животните чувстваха нещо.

Накрая той бутна чинията настрана и почука с вилица по масата. Появи се мексиканският сервитьор заедно с две пълни чернокоси жени с дълги кафяви рокли. Видал нареди нещо на испански. Масата бе разчистена и на всеки от нас бе поднесена оловна купа със зелен сладолед.

Опитах го. Сладък до насита.

— Кактус — рече Видал. — Съвсем истински.

Десертът му отне много време. Сервитьорът поднесе кафе с дъх на анасон. Видал му благодари, освободи го и лекичко докосна устните си.

— В хронологичен ред — напомних му аз. — Защо не започнем от Юлайлий и Кейбъл Джонсън?

Той кимна.

— Какво ви е известно за тях?

— Тя била едно от момичетата за парти на Белдинг, а той мошеник от класа. Двойка измамници от малкия град, опитали да се прославят в Холивуд. Но не и крупни търговци на наркотици.

— Линда — винаги така съм я знаел — бе изключително създание. Нешлифован диамант, но с невероятно привличане — онова непостижимо качество, което не може да бъде купено на никаква цена. В онези времена бяхме заобиколени от красавици, но тя се открояваше, защото бе различна от останалите — не така цинична, определено податлива на чуждо влияние.

— Пасивност?

— Предполагам, някой с вашата професия би определил това като недостатък. За мен бе сговорчивост на характера, чувствах, че тя бе жената, която би помогнала на Леланд.

— Как да му помогне?

— Да се превърне в мъж. Леланд не разбираше жените. Той се вцепеняваше в тяхно присъствие, не можеше… да се изяви. Бе прекалено интелигентен, за да не види иронията — цялото това богатство и власт, най-желаният ерген в страната, а все още девствен на четирийсет. Знаех, че никога не би могъл да реши проблема сам. Върху плещите ми падна бремето да му намеря… гид. Обясних на Линда положението. Бе податлива, затова уредих те двамата да се съберат. Тя бе нещо повече от момиче за парти.

— Сексуални услуги срещу заплащане. Звучи малко по-различно.

Той не позволи да му противореча.

— Всяко нещо си има цена, докторе. Преди трийсет години тя просто вършеше онова, което сексуалният сурогат би могъл да направи днес.

— Вие не сте я избрали само заради личността й.

— Тя бе красива. Имаше вероятност да го стимулира.

— Не това исках да кажа.

— О? — Той отпи от кафето. — Изстинало е. — Чукна три пъти с лъжичката по масата. Сервитьорът донесе нова кана.

Той отпи от димящата течност. Приличаше на човек, комуто са сипали киселина в гърлото. Минаха няколко секунди, преди да се опита да проговори отново, а когато го стори, трябваше да се наведа напред, за да го чувам.

— Защо не ми кажете накъде биете?

— Към нейната стерилност — отговорих. — Избрахте я, заради неспособността й да забременее.

— Вие сте много проницателен млад човек. — Отново вдигна чашката и се скри зад облак пара. — Леланд бе твърде гнуслив и това бе част от проблема му. Да не се взимат предпазни мерки бе въпрос на благосклонност от нейна страна. Но това бе по-маловажният фактор, малко недоразумение, което би трябвало да се оправи.

— Мислех за нещо по-объркващо — казах. — Наследник, роден извънбрачно.

— Защо мислехте, че тя не може да зачене? — попитах аз.

— Бяхме проучили произхода на всички момичета, подложихме ги на пълни изследвания. Разбрахме, че Линда е забременявала неколкократно през младостта си, но е абортирала почти веднага след забременяването. Лекарите ни заключиха, че това е някакъв вид хормонално несъответствие. Диагнозата им бе, че не е способна да износи дете.

— Как се справи тя със стария Леланд?

— Чудесно. След няколко сеанса той вече бе нов човек.

— Какви бяха чувствата му към нея?

Той остави на масата чашката си.

— Леланд Белдинг не изпитваше чувства, докторе. Той бе толкова близко до техниката, колкото е възможно на човешко същество.

Сетих се за думите на Елстън Кроти: „Като някакъв фризер на два крака. Спомням си, че си помислих, колко студено копеле бе той“.

— Независимо от това, би трябвало да развият някакъв вид емоционална връзка. Да не би да твърдите, че такава не се е породила между тях?

— Точно това казвам. Приличаше на обучение — на уроци по френски. Леланд я приемаше в офиса си. Когато приключваха, той си взимаше душ, обличаше се и се отдаваше на бизнеса си, а тя тръгваше да върши своите си работи. Познавах го по-добре от всеки друг и въпреки това никога не разбрах какво мисли. Но предположението ми бе, че той вижда в нея някоя от машините си — вероятно най-ефективната. Което не означаваше, че я е подценявал. Той се възхищаваше най-вече на машините.

— А какви бяха нейните чувства към него?

Моментна пауза. Бързо преминал израз на болка.

— Нямаше съмнение, тя бе впечатлена от парите и властта му. Жените си падат по властта — те биха простили всичко друго на един мъж, с изключение на безпомощността. А тя виждаше също и тази част от него, която бе безпомощна. Затова си представях, че тя гледа на него със смесица от обожание и съжаление. Начинът, по който лекарят гледа на пациент с рядко заболяване.

Той бе оформил думите си като хипотеза. Но болезненият израз продължаваше да надделява над чаровната фасада.

Тогава разбрах, че за него Линда Лание е била нещо повече от момиче от харема със специално предназначение. Знаех, че не мога да засегна този въпрос.

— Тяхното си бе чист бизнес — каза той.

— Много комфортно, до намесата на братко Кейбъл.

Фасадата се смачка с още една степен.

— Кейбъл Джонсън бе окаян тип. Когато той и Линда са били младежи, той я е продавал за пари на местни момчета — била на четиринайсет или петнайсет. Така е забременявала многократно. Той си бе пълен мръсник.

Един сводник ругае друг.

— Защо не го възприехте като рисков фактор, когато решихте да наемете Линда за заместница?

— Сторих го, но реших, че съм се справил с този риск. По времето, когато назначих Линда, Джонсън излежаваше присъда за кражба в окръжния затвор — в карцера, поради прекомерна агресивност. Беше фалирал, нямаше и десет долара. Дарих му свобода, назначих го в „Магнафилм“ с прекалено висока заплата. Идиотът въобще не трябваше да се мярка на работа. Чекът му се изпращаше по пощата в апартамента. Всичко, което се искаше от него, бе да стои настрана от нея. Твърде благоприятно за него уреждане на проблема, не мислите ли?

— Не и в сравнение с късче от богатството на Белдинг.

— Какъв глупак! Не съществуваше и минимален шанс за него да изкара дори и пени, но той бе престъпен маниак, не можеше да се спре.

— Ред е на Доналд Нюрат, доктор по медицина. Експерт по раждаемостта и пощенски етикетчета.

— Леле, леле, та вие самият сте цял следовател.

— Нюрат имаше ли пръст в изнудването?

— Той твърдеше, че не участва, каза, че те са се представили като съпрузи, бедничките, бездетни госпожа и господин Джонсън. Твърдеше, че не се е оставил да бъде излъган, усетил нещо нередно у тях и отказал да я приеме за своя пациентка. Но неизвестно как Джонсън успял да го убеди.

— Известно ви е как. Сделка. Порноклипът, в замяна на лечение за Линда.

— Още една измама — каза той.

— И тъй като Нюрат е знаел твърде много, наложило се е да го унищожите някъде в Мексико, недалече оттук, обзалагам се.

— Докторе, докторе, вие твърде много ме надценявате. Никога не съм унищожавал някого. Доналд Нюрат дойде доброволно тук, за да предаде някаква информация. Дължеше пари на кредитори, надяваше се да получи пари. Отказах. По време на обратния път, колата му се разбила — или поне така ми бе казано. Умрял при експлозията — пустинята бързо върши белите си. Като медик, той би трябвало да е по-добре подготвен.

— Така ли успяхте да го свържете в схемата на Кейбъл?

— Не. Линда дойде при мен и каза, че повече не може да работи с Леланд Белдинг. Носеше медицинско за „пред когото потрябва“ на бланка на Нюрат, че е заразена с някакъв вид вагинална инфекция. Първоначално не се усъмних. Всичко изглеждаше добронамерено.

— Как реагира Белдинг на нейното напускане?

— Не реагира. По онова време той вече продаваше фасони. Изпробваше новооткритото си самочувствие върху други жени. Накрая започна да парадира с това.

Трансформацията на Белдинг от отшелник към плейбой. Времето съвпадаше.

— После какво се случи?

— След близо година Кейбъл Джонсън ми се обади по телефона. Съобщи ми, че в интерес на Белдинг е да се срещна с него. Видяхме се в един евтин хотел в центъра на града. Джонсън бе пиян, озлобен като бясно куче, тътреше се из стаята, горд от себе си. Каза ми, че Линда е родила бебетата на Леланд. Завел я в Тексас, за да го стори. Сега се бяха върнали и започнаха да ни изнудват.

Видал вдигна чашката с кафе, размисли и я остави долу.

— О, той се мислеше за много умен. Всичко беше изрепетирал. Прегръщаше ме, сякаш бяхме стари приятели, предлагаше ми евтин джин от мърлява бутилка. Тананикаше си хумористични песнички и твърдеше, че вече Джонсънови и Леланд щели да бъдат рода. После ми нареди да чакам, излезе от стаята и се върна след няколко минути с Линда и неговите малки дарове.

— Три подаръчета — казах аз.

Той кимна.

Тройка близначки. Цялото това хормонално лечение увеличаваше шанса за раждане на повече от едно дете. Сега вече е съвсем обичайна медицинска практика, но Нюрат бе изпреварил своето време.

— Едничката надежда на Порт Уолас за слава — казах. — Джуъл Рей, Джана Сю. И бедничката Джоан Дикси, родена сляпа, глуха, парализирана.

— Нещастното малко същество. Някакъв вид мозъчна повреда — мястото, където той бе повлякъл Линда, бе доста примитивно. Джоан едва не умряла при раждането. — Той поклати глава, затвори очи. — Тя бе толкова крехка — не по-голяма от длан. Цяло чудо бе, че е оживяла. Линда я носеше в кошница, непрекъснато й гукаше, масажираше крайниците й. Правеше се, че собствените й трептения бяха естествени движения на детето. Даваше вид, че тя е нормална.

— Един гнуслив човек трудно би възприел подобно нещо.

— Те и трите го отвратиха. Той никога не бе понасял децата: идеята, че бяха три, го поболя. Изпитваше пълна нетърпимост към всяко нещо, което се отклоняваше от неговите очаквания. Разбира се, деформацията на Джоан бе допълнителен удар — изводът, че бе участвал в сътворяването на нещо дефектно. Познавах го, известно ми бе как ще реагира. Желаех да скрия от него всичко това, да се справя с нещата по мой начин. Но Кейбъл пожела пълно уреждане и то веднага. Рода. Линда бе запазила ключ от офиса на Леланд. Отишла там една нощ, когато той работел до късно, занесла бебетата.

Той поклати глава.

— Бедното, глупаво момиче, повярвало, че само при вида им у него ще се възпламени бащинското чувство. Той я изслушал, казал й каквото тя желаела да чуе. В момента, когато си тръгнала, той веднага ми позвъни и ми заповяда да се явя „на среща за разрешаването на проблема“. Не че желаеше да ме вкарва в беля, той вече бе взел решението си. Всички те трябваше да бъдат унищожени. Постепенно. Аз трябваше да бъда ангела на смъртта.

— Децата трябвало да бъдат убити?

Той кимна утвърдително.

— Цялата низост се приписва на мъртвец. А някой добър щурмовак е изпълнил заповедта.

Той отпи, изкашля се сухо, извади пулверизатора от джоба си и впръска течността в своето гърло.

— Спасих онези бебета. Единствен аз бих могъл да го сторя. Леланд се доверяваше само на мен — можех да си позволя да му се противопоставя, за да им се размине. Съобщих му, че за момиченцата и дума не може да става. Ако някога това излезеше наяве, той щеше да бъде съсипан — „Магна“ щеше да бъде унищожена.

— Прагматичен подход.

— Единственият, който би проумял. Отбелязах, че бебетата могат да бъдат дадени за осиновяване по такъв начин, че всякаква връзка с него да бъде напълно заличена. Че би могъл да състави ново завещание, в което специално да изключи от наследство всякакви кръвни роднини, знайни или незнайни. Първоначално той не пожела и да чуе. Казах му, че бях изпълнявал безпрекословно всякакви негови нареждания, но сега вече бих напуснал преди изпълнението на последното. И ако онези бебенца умрат, не бих могъл да гарантирам мълчанието си. Готов ли бе да елиминира и мен също? Това го разгневи и шокира. Още от детските години никой не бе дръзвал да му възрази. Но той ме уважаваше, защото винаги бях стоял до него, накрая прие моя план.

— Елегантен план — казах аз. — Особено като имаме предвид утешителната награда за сестра ви.

— Беше точно след смъртта на Хенри. Тя бе обхваната от дълбока депресия — вдовица, бездетна. От погребението се бе оттеглила в пълно усамотение. Реших, че с момиченцата около нея би могло да стане и чудо. А и тя не бе любопитна жена. Никога не бе попитала откъде са се взели, въобще не пожела да узнае.

— Джоан бе ли включена в сделката?

— Не. Хоуп не би могла да се справи с такова нещо. Корпорацията купи санаториум в Кънектикът и Джоан бе настанена там. Тя получи отлични грижи. С течение на времето се обучихме и в здравен мениджмънт, в резултат на което купихме още няколко болници.

— Нови имена, нов живот. Особено що се отнася до Джонсън. Вие или Белдинг скалъпихте интригата за удара с наркотици?

— Това… не трябваше да се случи по този начин.

— Убеден съм, че Линда и Кейбъл биха се утешили, ако можеха да го чуят.

Опита се да заговори. Нищо не се получи. Впръска течност в гърлото си, изчака и произнесе тихи звуци, глухи като тътен.

— Не бе планирано Линда да бъде… част от това. Предполагаше се, че няма да е там, трябваше да бъде на пазар. Тя не представляваше заплаха. Щом брат й бе вън от играта, с нея би било по-леко да се споразумеем. Аз бих могъл да го сторя. Но колата й не работела и тя тъкмо телефонирала за такси, когато акцията започнала. Кейбъл я сграбчил, какъв мръсник, и я използвал като щит. Тя бе застреляна съвсем случайно.

— Не може да бъде. Тя не би позволила да й отнемат децата, без да вдигне врява. Трябвало да умре. Вие или сте го знаели още от самото начало или сте предпочели да се правите, че не го забелязвате, когато сте планирали акцията. Шикозният апартамент в сградата на Фонтейн, всичките бижута, кожи и коли са целели единствено да подмамят нея и Кейбъл, че Белдинг приема техните условия. Но в мига, когато тя е влязла в офиса му с онези бебета, и двамата вече са били мъртви.

— Грешите, доктор Делауер. Бях подготвил всичко.

— Нека ви отдадем заслуженото уважение и да кажем, че някой е прередил вече уреденото от вас.

Той стисна ръба на масата. Изразът на очите му взе надмощие над тена, дрехите и целия култивиран чар.

— Не — изквака той. — Това бе грешка. Онзи долен мръсник — нейният брат я уби, използва я така, както винаги го бе правил.

— Може и да го е направил. Но Хюмъл и Де Гранцфелд биха могли все пак да я убият по заповед на Белдинг. Той останал доволен от свършената работа, наградил ги със служба във Вегас.

Дълго време не пророни дума. Нещо — възможно ли бе да е истина? — го гризеше, разяждаше го отвътре. Гледаше през мен. Назад към едно друго време.

— Глупости — рече той.

— Вие ли сте бащата? — попитах.

Отново дълго мълчание.

— Не знам. — А после: — Двамата с Леланд бяхме от една кръвна група „0 — положителна“. Заедно с трийсет и девет процента от американците.

— В днешно време има прецизни тестове.

— Какъв смисъл би имало? — Гласът му се изтъни, пречупи и замря. — Аз ги спасих. Настаних ги в добър дом. Това бе достатъчно.

— Не и за Шарън. Тя приключи голичка, ядейки майонеза от буркан. Още един план, поел в грешна посока ли?

Затвори очи, намръщи се, за миг се състари.

— Беше за доброто и на двете.

— Така ми казаха и на мен.

— Шери бе ужасяващо дете. Още откакто проходи забелязах признаците на насилие у нея. Това ме разтревожи. Замислих се дали не е от лошото семе — Джонсънови имаха в родословието си поредица от злодеи. Накрая стана ясно, че Хоуп не би могла да се оправи и с двете едновременно. Шарън бе тормозена, бита. И това ескалираше непрекъснато. Нещо трябваше да се направи. Когато Шери се опита да я удави, вече знаех, че моментът бе настъпил. Но Леланд не трябваше да го научава. Той напълно бе забравил за тях. И дума не бе споменал след преместването. Знаех, че той би погледнал на всяка промяна в плановете като доказателство, че моят метод не е най-подходящ. Щеше да настоява да стане по неговия начин.

— Какво му казахте?

— Че Шарън се е удавила при нещастен случай. Това бе добре дошло за него.

Устните му започнаха да треперят. Постави ръка върху тях, за да скрие загубата на контрол.

— Защо изгонихте Шарън, а не Шери?

— Защото именно Шери имаше нужда от наблюдение — тя бе нестабилна, едно заредено оръжие. Твърде рисковано и за двете би било да я оставим без надзор.

— Това не е била единствената причина — казах.

— Не. Хоуп така пожела. Тя се чувстваше по-близка с Шери, усещаше, че Шери има по-голяма нужда от нея.

— Наказание за жертвата. От богатското имение до калното парче земя. И двама умствено изостанали хора, като детегледачи.

— Те бяха добри хора. — Закашля се, без да може да спре, клатейки глава от едната към другата си страна, борейки се за глътка въздух. Очите му се напълниха с влага, наложи се да използва масата за опора.

Най-накрая бе способен да говори, но толкова тихичко, че трябваше да се наведа напред, за да го чувам.

— Добри хора. Те бяха работили за мен. Знаех, че можеше да им се има доверие. Предполагаше се, че положението щеше да е временно. Начин да спечелим време за Шарън, докато успея да уредя нещо друго.

— Начин да бъде заличена самоличността й — казах аз.

— За нейно добро! — Шепотът му бе скрибуцащ, настоятелен. — Никога не съм сторил нещо, за да я нараня.

Отново ръка върху устата. Неконтролируема кашлица. Постави копринена кърпичка пред устните си, изхрачи се в нея.

— Извинете. Тя притежаваше лицето на майка си.

— И Шери също.

— Не, не. Шери притежаваше чертите, но не и физиономията.

Дълго време не си казахме нищо. И тогава изведнъж, сякаш проправяйки си с усилие път, далече от сантименталното вцепенение, той се изправи и щракна с пръсти. Сервитьорът му донесе чаша с вода и лед и си тръгна. Пи, изкашля се, докосна адамовата си ябълка, преглътна с мъка. Насила се усмихна, но изглеждаше унесен, отпаднал. Един мъж, който бе преплувал живота в първа класа, само за да открие, че корабът не е доплувал доникъде.

Бях пристигнал на това място с омраза към него, готов да излея яда си. Но усетих сякаш го прегръщах през рамо.

После се сетих за мъртвите тела, вече се бе натрупала цяла камара трупове, и казах:

— Вашият временен план се проточи към постоянството.

Той кимна.

— Продължавах да търся друг начин за уреждане на въпроса. Междувременно Шърлий и Джаспър вършеха работата на шотландски гвардейци изумително добре. После Хелън откри Шарън, направи я свое протеже, започна да я превъзпитава в добра насока. Реших, че нищо не би било по-добро от това. Свързах се с Хелън — постигнахме споразумение.

— На Хелън плащаше ли й се?

— Не с пари. Двамата с мъжа й бяха прекалено горди, за да приемат. Но имаше и други неща, които можех да сторя за тях. Обучение за децата й, прекратяване на плана за разпродажба земите на корпорацията в Уилоу Глен. За следващите трийсет години „Магна“ гарантира, че ще изкупува цялата реколта и ще компенсира всяка загуба до определено ниво. Не само на Хелън, а на цялото градче.

— Плащахте им, за да не отглеждат ябълки.

— Американска традиция. Сигурно сте вкусили меда и сайдера на Уенди. Нашите служители ги обичат.

Спомних си тревогата на Хелън: „Те не биха продали… Независимо че намерението и целите им са да запазят Уилоу Глен като едно западнало място“.

Криейки Шърлий и Джаспър и тяхното бреме далече от любопитните очи…

— Какво знае Хелън?

— Познанието й е доста ограничено. За нейно добро.

— Какво ще стане с Ренсъм?

— Нищо няма да се промени. Те ще продължават да водят прекрасния си първобитен живот. Да сте забелязали някаква сянка на страдание по лицата им, докторе? Нямат нужда от нищо, а и според стандарта на много хора, биха могли да се приемат за заможни. Хелън ги наглежда. Преди нейната поява, аз го правех.

Той си позволи усмивка. Самодоволна.

— Е, добре, вие сте Майка Тереза. Но защо хората продължават да умират?

— Някои го заслужават.

— Звучи като цитат от великия бос Белдинг.

Не отговори.

— Ами Шарън? И тя ли заслужаваше да умре, защото се бе опитала да разбере коя е всъщност?

Той се изправи, погледна ме отвисоко. Цялото самосъмнение бе изчезнало.

— Не само с думи може да се поддържа връзка. Елате с мен.

Отправихме се към пустинята. Той взе един фенер от земята, осветявайки набраздената почва, огромните купчини бурени, кактусите, устремени към небето.

След около миля, лъчът от фенера попадна върху малко, капкообразно превозно средство от фибростъкло. Вече си бях представял тази количка за голф по време на пътуването с Хюмъл. Боядисан в тъмна боя, обтекаем, тумбест, с грайферни гуми за кални пътища. На вратата бе изписана буквата „М“.

Настани се зад волана и ме подкани. Не ми сложиха превръзка на очите. Или ми имаха доверие, или вече бях обречен. Той натисна няколко копчета. Фарове. Вой от електрическата машина. Още едно превключване и честотата на бръмченето нарасна. Потеглихме с учудваща скорост. Два пъти по-бързо от ритъма, наложен от Хюмъл на бронираната кола. Садист такъв. По-бързо, отколкото съм си представял, че може да се движи електрически автомобил. В такъв случай се намирахме върху територията на високите технологии.

Пътувахме повече от час, без да разменим нито дума. Преминахме през огромни пространства от изпръхнала като сгурия необработваема шир. Въздухът бе топъл, но ставаше все по-благоуханен. Усетих мирис на билки.

Видал кашляше много, когато колата вдигаше облаци фин прах, но продължи да я управлява с лекота. Гранитните планини се бяха превърнали в бледи щрихи от молив върху тъмен паус.

Той превключи друго копче и пред нас се появи луната — гигантска, млечнобяла и неразривно свързана със земята.

Разбира се, че не луната, а огромна топка за голф, осветена отвътре.

Геодезически купол, вероятно с диаметър десет метра.

Видал се приближи към него и паркира. Повърхността на палата бе от шестоъгълни, бели пластмасови панели, в рамка от тръбен бял метал. Потърсих кабинката, спомената от Сийман Крос — онази, в която бе седял по време на интервютата с Белдинг. Но единственият достъп до замъка бе бяла врата.

— „Инвалидът милиардер“ — казах аз.

— Глупаво книжле. Леланд си бе втълпил, че трябва да остане в историята.

— Защо бе избрал Крос?

— Нямам представа — вече ви казах, той не ме допускаше до намеренията си. Бях вън от страната, когато бе организирал тази сделка. По-късно промени решението си и заповяда на Крос да изчезва, но му плати в брой. Крос прибра парите, но продължи напред с книгата. Леланд бе много разочарован.

— Още една изследователско-разрушителна мисия.

— Всичко бе извършено в рамките на закона — чрез съда.

— Обирът на сейфовете в подземието съвсем не означава действие в рамките на системата. Същите момчета ли използвахте за кражбата в мазето на Фонтейн?

Изразът му означаваше, че не си струва да дава отговор. Тръгнахме пеша.

— Ами самоубийството на Крос?

— Крос бе слабохарактерен. Не можа да издържи.

— Искате да кажете, че самоубийството бе автентично?

— Напълно.

— Ако не го бе направил сам, щяхте ли да го оставите жив?

Той се усмихна и поклати глава.

— Както ви казах и преди, докторе, аз не унищожавам хора. Освен това, Крос не представляваше опасност. Никой не му вярваше.

Вратата бе бяла и без ръбове. Той постави ръка на бутона, погледна ме и изпрати кодовото си послание: Крос бе отровил извора, когато се бе стигнало до историите на Леланд Белдинг.

Никой не би ми повярвал. Този ден въобще не се бе състоял.

Вдигнах взор към палата. Звездната светлинка го правеше да пулсира като гигантска медуза. Пластмасовите панели имаха миризмата на нова кола. Видал превъртя бравата.

Пристъпих вътре. Зад мен вратата се затвори. След миг чух бъгито да тръгва.

Огледах се, очаквайки да видя екрани, конзоли, електронни табла за управление. Електронна бъркотия от преплетени кабели като в комедийните филми от 30-те на Флеш Гордън.

Но бе само едно огромно помещение. Повърхността на стените бе облицована с бял полиетилен, останалата част от интериора трябва да бе дошла от някой обширен дом в предградията. Леденосини килими. Мебели от дъб. Телевизор на конзоли. Стереоуредба върху грамофонен шкаф. Сглобяема библиотека и подобно кошче за списания. Кухненски бокс от едната страна. Засадени в кашпи растения. Ръчни бродерии в рамка.

Рисунки на ябълки.

И три легла, поставени успоредно едно на друго, като в корабна каюта. Или в болнично отделение. Първите две действително бяха болнични: с бутони за нагласяване на позата и шарнирни, хромови масички. Най-близкото бе празно, с изключение на нещо върху възглавницата. Погледнах по-отблизо. Беше играчка — самолет бомбардировач, боядисан с тъмна боя и наклонена напред буква „М“.

Във второто лежеше жена инвалид под грижливо опънати завивки. Неподвижна, с отворена като пещера уста, тук-таме сиви кичури по черната косата, но иначе непроменена отпреди шест години, когато я бях видял за последен път. Сякаш болестта бе взела пълно надмощие над тялото й, но в замяна тя бе неостаряваща. Пое с усилие въздух като проскърцваше, а въздухът излезе обратно с писукане.

Полъх на парфюм. Сапун и вода, прясно окосена трева.