Докато убивам, се надявам

3

За да припечеля допълнително, започнах да участвам във вечерни концерти, като свирех на китара в оркестър за танцова музика. Работата бе непостоянна, заплащането нередовно, но можех да се възползвам от храната на бара между две изпълнения. Университетското психо отделение знаеше, че нейните видни студенти са на разположение за преподаване на хонорар. Управата на отделението ме бе пренебрегвала, докато един ноемврийски следобед секретарката ме откри в болницата.

— Доктор Делауер моля.

— На телефона е доктор Делауер.

— Алис Делауер ли?

— Алекс.

— О, тук е написано Алис. Мислех, че сте жена.

— Последния път, когато проверих, не бе така.

— Предполагам, че сте прав. Както и да е, знам, че се обаждам в последния момент, но ако сте свободен в осем тази вечер, бихме могли да ви използваме.

— Вече съм зает.

— Не желаете ли да чуете за какво се отнася?

— Защо пък не?

— Окей, необходим ни е някой за провеждане упражнението на курс 305А — клиничната практика за първо- и второкурсници. Професорът, който го води е извън града, а никой от обичайните заместници не е на разположение.

Запълване на дупки.

— Звучи ми добре.

— Окей. Имате лиценз, нали?

— Това ще стане догодина.

— О, в такъв случай не съм сигурна… не прекъсвайте. — След миг продължи: — Е, добре. Щом не сте дипломиран, заплащането ще е осем долара на час, вместо петнайсет. А трябва да попълните и някои документи.

— Извихте ми ръцете.

— Моля?

— Ще бъда точен.

Теоретически, клиничната практика е брънка от веригата между обучението по книги и действителността, начин за въвеждане на терапевта ученик в практическата дейност на психотерапията в подходящи условия.

В моята Алма Матер процесът започваше отрано. Още по време на първия семестър на студентите по клинична психотерапевтика бяха предоставяни пациенти — учащи се от подготвителните семестри, предложени от службата за съвети на студентските общежития, както и бедни хора, нуждаещи се от безплатно лечение в университетската здравна клиника. Студентите диагностицираха и лекуваха под ръководството на преподавател от факултета. Веднъж седмично те представяха постигнатото или липсата на напредък пред колеги и ръководители. Понякога нещата бяха поставени на интелектуално ниво. Понякога бяха персонални.

Курсът по психология 305А се провеждаше в лишена от слънчева светлина мансарда на третия етаж на замъка „Тюдор“, който бе подслонил програмата на клиниката. В помещението почти липсваше обзавеждане. Боядисано бе в сиво-синьо, а килимът бе рошав и мърляв. В единия ъгъл имаше чифт предпазни кори за крикет, а в другия — купчина чаркове от разглобена копирна машина.

Пристигнах с пет минути закъснение. „Малкото документи“ се превърнаха в планина от анкетни листове. Седем-осем от студентите вече бяха заели местата си. Бяха изули обувките и се бяха подпрели удобно с гръб към излющените стени. Четяха, пушеха, разговаряха помежду си, а някои вече подремваха. Помещението миришеше на мръсни чорапи, тютюн и мухъл.

Повечето от тях бяха по-възрастни, подчертано предрешена тайфа по модата от шейсетте с ямурлуци, протрити джинси, памучни блузи, индиански дрънкулки.

Малцина носеха костюми. Всеки имаше вид на много сериозен и претоварен от мисли — пълни отличници, които се чудеха дали подготовката си заслужаваше труда.

— Здрасти. Аз съм доктор Делауер.

Позволих си да произнеса титлата меко и с известна вина, сякаш се страхувах да не бъда уличен в измама. Студентите ме гледаха без никакъв интерес.

— Алекс — добавих. — Доктор Круз е възпрепятстван и затова аз ще водя упражнението тази вечер.

— Пол къде е? — попита жена в края на двайсетилетието си. Беше ниска, с рано побеляла коса, бабешки очила, устни — начумерени от неодобрение.

— Извън града.

— Холивуд не е вън от града — рече едър, брадат мъж с карирана риза и панталони, пушещ датска лула с фриволна форма.

— Вие някой от асистентите му ли сте? — попита побелялата жена. Бе привлекателна, но с вид на обидена, а очите й гледаха сърдито и нервно. Пуританка, облечена в син док, тя неприкрито ме преценяваше и бе жадна да ме унизи.

— Не, никога не съм го срещал. Аз съм…

— Нов член на факултета! — провикна се брадаткото, сякаш разкриваше някаква тайна.

Поклатих глава.

— Току-що се дипломирах. Станах доктор на медицинските науки миналия юни.

— Поздравления.

Брадатият заръкопляска тихичко. Неколцина от останалите го последваха. Засмях се, клекнах и заех поза „Лотос“ близо до вратата.

— Обикновено как преминава упражнението?

— Представяме клинични случаи — отвърна чернокожа жена. — Освен ако някой не се похвали с особено откритие.

— Има ли желаещи?

Тишина. Прозевки.

— Добре тогава. Чий ред е да докладва?

— Моят — каза черната жена. Бе яка, с къносани буйни къдри като ореол около главата и шоколадов тен. Носеше черно пончо и червени лачени ботуши. В скута й лежеше огромна и шарена като черга плетена торба. — Аврора Богардъс, втори курс. Миналата седмица представих случая на деветгодишно момче със сложни тикове. Пол предложи някакво лечение, а аз изпълних някои от препоръките му.

— Продължете.

— Като за начало никое от предложенията не свърши работа. Положението на детето се влошава.

Тя извади от торбата медицински картон, прегледа го набързо и накратко представи историята на заболяването. После описа първоначалния си план за лечение. Стори ми се добре обмислен, макар и неуспешен.

— И така всички сме осведомени — заключи тя. — Някакви въпроси от групата?

Последва двайсетминутно обсъждане. Студентите подчертаваха социалните фактори — бедността на семейството и честите премествания. Неудовлетвореността, която момчето вероятно изпитва от липсата на приятели. Някой предположи, че главният стрес е следствие от факта, че момчето е черно, а се развива в расистко общество.

Аврора Богардъс изглеждаше отвратена.

— Струва ми се, че аз съм добре запозната с това. Междувременно все още не съм се справила с идиотските тикове на поведенческо ниво. Колкото повече се криви, толкова околните стават по-яростни към него.

— В такъв случай всеки от тях трябва да се научи да се справя с тази своя ярост — отсече брадатият.

— Много изискано, Джулиън — каза Аврора. — А в това време детето е отблъснато от обществото. Нужно ми е действие.

— Система за кондиционално противодействие…

— Ако беше внимавал, Джулиън, би трябвало току-що да си чул, че твоята система за кондиционално противодействие не върши работа. Нито пък лечението с подражателство, което Пол предложи миналата седмица.

— Какъв вид подражателство? — казах аз.

— Промяна на предварителното програмиране. То е част от подготовката му за терапия — динамика на комуникирането. Разтърсване структурата на семейството. Да ги накарам да променят позицията на силата, така че да се подготвят за нов вид поведение.

— Да ги накараш да се променят по какъв начин?

Погледна ме отегчено.

— Пол ме накара да принудя родителите и другите деца от семейството да започнат също да правят тикове и да се тресат. Даже прекалено. Той твърдеше, че щом симптомът стане част от семейните норми на поведение, ще престане да бъде израз на бунт за момчето и ще отпадне от репертоара му на поведение.

— Това пък защо?

Тя поклати глава.

— Теорията е негова, а не моя.

Не допълних нищо, но продължих да се правя на любопитен.

— Е, добре де, добре. Според Пол симптомите са начин на общуване. Понеже комуникирането посредством тикове вече няма да бъде уникално, детето ще трябва да си измисли друг подходящ начин за бунт срещу семейството.

Звучеше доста неубедително, дори жестоко в известна степен и ме накара да се замисля за д-р Пол Круз.

— Аха, ясно.

— Хей, аз също мислех, че това са пълни глупости — каза Аврора. — Направо ще го кажа на Пол следващата седмица.

— Да бе — рече някой.

— Ще видиш, че ще го сторя.

Тя затвори болничния картон и го прибра в торбата.

— А в същото време нещастното малко момче се чуплези и тресе и самочувствието му е паднало под нулата.

— Замисляла ли си се за „Симптома на Турет“? — попитах.

Тя отхвърли въпроса с навъсени вежди.

— Разбира се. Но той не ругае.

— Не всички пациенти го правят.

— Пол твърди, че симптомите не съвпадат с типичния случай на Турет.

— В какъв смисъл?

Отново ме погледна неодобрително. Отговорът й продължи цели пет минути и бе пълен с грешки. Съмненията ми по отношение на Круз нараснаха.

— Продължавам да мисля, че трябва да се насочиш към Турет. Не знаем достатъчно за симптомите, за да изключим нетипичните случаи. Съветът ми е момчето да бъде прегледано от невролог педиатър. Може да се окаже „Халдол“.

— Е, да де, старичък медицински модел — рече Джулиън. Той натъпка лулата си и отново я запали.

Аврора си движеше челюстта, сякаш дъвче.

— Сега как се чувстваш? — попита един от по-възрастните мъже. Бе с тесни раменца и слабоват, с ръждива коса, вързана на конска опашка, с увиснали рошави мустаци. Носеше смачкано сако от рипсено кадифе, разкопчана риза и прекалено широка раирана вратовръзка, мърляви сникери. Говореше с мек, музикален тембър, пропит от съчувствие. Но бе мазен като изповедник от сатирично шоу. — Сподели чувствата си с нас, Аврора.

— Оле, боже! — Тя се обърна към мен. — Д-а-а. Ще направя онова, което ме посъветвахте. Ако медицинският модел се окаже такъв, нека да е по вашему.

— Звучиш отвратена — заключи сивокосата жена.

Аврора се нахвърли върху й.

— Хайде да свършим с глупостите и да продължим нататък.

Преди Сивокосата да отвърне нещо, вратата се отвори. Всички очи се впериха в тази посока. Погледите станаха жестоки.

Красиво, чернокосо момиче стоеше на прага и притискаше купчина книги в ръце. Момиче, не жена — изглеждаше съвсем малка, сякаш не бе минала предварителния курс на обучение. За миг реших, че е сбъркала стаята.

Но тя влезе.

Първата ми мисъл бе, че е настъпило „изкривяване във времето“. Тя притежаваше тъмна, наранима красота, като актриса в един от онези телевизионни трилъри, където границата между доброто и злото остава скрита от погледа. Филмовите кадри се състезават за надмощие с лъкатушни сатирични елементи и всичко завършва доста двусмислено.

Носеше прилепнала розова плетена рокля с бяла украса и разделена на две части от бял кожен колан, розови обувки със средно висок ток. Косата й бе на едри вълни, коафирана така, че всеки блестящ кичур бе на мястото си. Лицето й бе напудрено и гримирано, устните имаха влажно розов оттенък. Роклята достигаше до коленете. Кракът под нея бе добре оформен и обут с лъскав найлон. Бижутата й бяха от истинско злато, ноктите — дълги и лакирани. Цветът на лака бе същия като този на роклята, но може би с една идея по-тъмен.

А какъв парфюм — ароматът му надви застоялия кисел мирис в стаята — прясно окосена трева и пролетни цветя.

Помещението се изпълни с прекрасните й форми, порцеланова белота и пепел от рози — цялото това безгрешно съчетание. Почти болезнено не на мястото си сред това море от евтин док и отчайваща сивота.

— Сладникавата Сюзи — промърмори някой.

Тя чу и потръпна. Огледа се да седне някъде. Свободно място нямаше. Никой не помръдна. Попреместих се на една страна.

— Ето тук — казах й.

Погледна ме втренчено.

— Това е доктор Делауер — осведоми я Джулиън. — Алекс. Той вече стоически е изтърпял обредите и ритуалите на този факултет и ето го цял невредим.

Усмихна се едва забележимо, седна до мен и подгъна крака под себе си. За миг се показа белият й скут. Тя издърпа роклята над коленете си. Платът се опъна над нейния бюст и подчерта изяществото му. Очите й бяха огромни и светли, среднощно сини, тъмните зеници се сливаха с ирисите.

— Съжалявам, че закъснях — изрече със сладък и мек гласец.

— Ами, нищо ново — каза Сивокосата.

— Някой друг да представи нов случай? — попитах аз.

Никой не отговори.

— Ами Шарън? — откликна Конската опашка, като се хилеше към новодошлата. — Ти нищо не си споделяла с нас през целия семестър, Шарън.

Чернокосото момиче поклати глава.

— Наистина нищо не съм подготвила.

— Какво толкова за подготвяне? Просто хвани един случай, дай ни шанс да се възползваме от твоята мъдрост.

— Най-малкото от мъдростта на Пол — каза Джулиън.

Хихикания, кимане в знак на съгласие. Тя започна да си дърпа възглавничката на ухото. Обърна се към мен в търсене на отдушник.

Внезапното споменаване на Круз ми помогна да си обясня напрежението, съпътстващо нейната поява. Независимо от терапевтичните му способности, този научен ръководител бе позволил неговата група да бъде отровена от духа на фаворизирането. Аз обаче бях назначен да помогна, а не да се справям с този проблем.

Попитах я:

— Ти въобще изявявала ли си се този семестър?

— Не. — Притесни се.

— Имаш ли случай, който би искала да обсъдиш?

— Аз… предполагам, да.

Хвърли ми поглед, изпълнен повече с тъга, отколкото с обида, сякаш казваше: „Нараняваш ме, но вината не е твоя“.

Малко потресен, все пак допълних:

— Тогава започвай, моля те.

— Мога да разкажа за една жена, с която се срещам от два месеца. Тя е деветнадесетгодишна второкурсничка. Първоначалните тестове показаха, че се намира в границите на нормалното във всяко отношение, според скалата MMPI за депресии малко надхвърляше показателите. Приятелят й е последен курс. Срещнали се още през първата седмица на семестъра и оттогава започнали да ходят. Тя сама се обърнала към Консултативния Център, защото възникнали проблеми в отношенията им…

— От какво естество? — попита Сивокосата.

Шарън се позамисли.

— Не съм сигурна ти какво…

— Чукат ли се? — попита Уолтър Конската опашка.

Шарън се изчерви и заби поглед в килима. Старомодно изчервяване. Въобще не можех да си представя, че все още съществува. Няколко студенти се почувстваха неудобно заради нея. Останалите сякаш се забавляваха.

— Правят ли го? — натисна я Уолтър. — Чукат ли се?

Тя хапеше устни.

— Да, имат такива отношения.

— Колко често?

— Наистина не съм си водила записки…

— Защо не? Тази подробност би могла да се окаже важна за…

— Престанете — казах. — Дайте й шанс да завърши.

— Тя никога няма да стигне до края — каза Сивокосата. — Това вече сме го слушали — гранична степен на дефанзивност. Ако не се противопоставим, да го прережем от корен, ще се въртим в омагьосан кръг цял час.

— Няма на какво да се противопоставяте — казах. — Оставете я да изложи фактите. После ще ги обсъдим.

— Точно така — каза Сивокосата. — Ето ти още един мъжкар защитник, ти си му разказвай, принцесо Шарън.

— Спокойно, Мади — каза Аврора Богардъс. — Остави я да говори.

— Ами, разбира се. — Сивокосата скръсти ръце на гърдите си, облегна се назад, гледаща свирепо и в очакване.

— Продължавай — насърчих Шарън.

Тя седеше смълчана, отстранила се от свадата, като родител в очакване децата му да се сбият. Сега продължи от мястото, където я бяха прекъснали. Спокойна. Или поне на ръба.

— Получил се е срив в общуването. Пациентката твърди, че обича приятеля си, но чувства, че се увеличава пропастта, която ги дели. Те повече не могат да разговарят за неща, които по-рано са били предмет на дискусиите им.

— Като например? — попита Джулиън през облак дим.

— Просто за всичко.

— Всичко? Какво да закусят ли? Дали задушено, или картофи?

— В този момент, да. Получил се е пълен срив…

— Срив — каза Мади. — Вече трети път употребяваш този термин, без да уточниш какво влагаш в него. Опитай се да обясниш, вместо да повтаряш. Терминологизирай думата срив.

— Нещата са се изродили — отговори Шарън. Звучеше по-скоро като въпрос.

Мади се изсмя.

— Страхотно, сега вече е абсолютно ясно.

Шарън понижи глас.

— Наистина не мога да разбера накъде биеш, Мади.

Мади тръсна глава с отегчение и каза без да се обръща към никого конкретно:

— Защо ли си губим времето с тези глупости?

— Давай още веднъж — настоя някой.

— Да се върнем към проблема — казах. — Шарън, защо момичето чувства, че нещата са тръгнали в грешна посока?

— Вече го обсъдихме. Тя твърди, че не знае. Първоначално помислила, че той е загубил интерес и се среща с друга жена. Той отрича — прекарва цялото си свободно време с нея, затова мисли, че казва истината. Но когато са заедно, той въобще не говори и сякаш й се сърди, или поне тя така го усеща. Получило се е изведнъж и върви към по-лошо.

— През това време нещо друго случило ли се е? Някакво събитие, предизвикващо стрес? — попитах аз.

Пак се изчерви.

— Шарън, те тогава ли са започнали да правят любов?

Кимване.

— Горе-долу по това време.

— Съществуват ли сексуални проблеми?

— Трудно е да се разбере.

— Глупости — каза Мади. — Ако правилно си беше свършила работата, щеше да е лесно за разбиране.

Обърнах се към нея и попитах:

— Ти как би се добрала до този вид информация, Мади?

— Ще бъда естествена. Ще установя разбирателство.

Тя наблягаше върху всяка дума и удряше с пръст.

— Ще знам какви са специфичните оправдания на пациента, ще бъда подготвена за глупавата й съпротива и ще я превъзмогна. Но, ако и това не помогне, ще се противопоставя и няма да отстъпя, докато пациентът не разбере, че искам да си свърша работата. Тогава просто ще доведа нещата до край — за бога, ще доведа тук обекта. Тя се среща с тази жена вече два месеца. Досега трябваше да го е сторила.

Погледнах Шарън.

— Направих го. — Руменината още не бе изчезнала. — Говорихме за нейните оправдания. Необходимо е време. Има проблеми.

— Сигурно има — рече Джулиън.

— Секс-ууу-ални проблеми — анонсира Мади. — Изречи думичката, започваща с буквата „С“, миличка. Другия път ще ти бъде по-лесно.

Разпокъсан смях. Изглежда Шарън приемаше нещата спокойно. Аз все пак не свалях поглед от нея.

— Сподели проблемите с нас. — Уолтър я натискаше, хилеше се и си играеше с опашката.

— Те… тя не получава удоволствие — отговори Шарън.

— Получава ли оргазъм? — попита Джулиън.

— Не мисля.

— Не мислиш ли?

— Да. Остава незадоволена.

— Ами тогава ти какво правиш, за да й помогнеш?

Тя хапеше устни.

— Говори де — рече Мади.

Ръцете на Шарън затрепериха. Тя сключи пръсти, за да го прикрие.

— Ние… ние приказвахме за… да намалим притеснението й, да се отпусне.

— О, боже, обвини жената — каза Мади. — Кой е казал, че това е неин проблем? Може той да е виновен. Може би той е скапаняк. Или е девственик.

— Тя казва, че той е… наред. Тя е нервната.

— Помогна ли й да извърши дълбоко мускулно отпускане? — попита Аврора. — Систематично обезчувствяване?

— Не, нищо такова. Все още на нея й е трудно да говори за това.

— Чудно защо — каза Джулиън.

— Сега работим върху проблема да не се вълнува — рече Шарън. Звучеше като самоописание.

— Трудно е да си спокоен за въпроси от първа необходимост — процеди Уолтър. — Орален секс опитвали ли са?

— Ъ-ъ-ъ, да.

— Ъ-ъ-ъ по какъв начин?

Тя отново сведе поглед към килима.

— Обичайният.

— Не знам какво означава това, Шарън. — Погледът му обходи останалите. — Някой от вас знае ли?

Всички вкупом се засмяха и заклатиха глави в знак на отрицание. Подла тайфа. Представих си ги като пълноправни тераписти само след няколко години. Ужасяваща картинка.

Шарън гледаше в пода, ръцете й участваха във вече загубена битка.

Замислих се да се намеся. Чудех се дали това ще бъде насилие над установените в групата правила. Реших, че не ми пука. Но, ако застанех изцяло на нейна страна, щях повече да я унижа в дългосрочен план.

Докато се колебаех, Уолтър каза:

— Какъв вид орален секс?

— Мисля, всички знаем какво е орален секс — отговорих аз.

Веждите му се повдигнаха.

— Наистина ли знаем? Аз се чудя. Някой от вас чуди ли се?

— Това са пълни глупости — каза Аврора. — Имам си твърде много неща за вършене.

Тя стана, прехвърли през рамо торбата и напусна. Трима или четирима я последваха бързо.

Вратата се затръшна. Последва напрегната тишина. Очите на Шарън бяха влажни, а възглавничката на ухото й бе силно почервеняла от дърпане.

— Нека преминем към нещо друго — заключих аз.

— Нека не го правим — изкрещя Мади. — Пол казва, че не трябва да имаме никакви задръжки… защо по дяволите тя трябва да бъде изключение?

Яростта й сякаш я бе издигнала над земята.

— Защо, по дяволите, трябва да бъде спасявана всеки път, щом започне да се оправдава и да се прикрива от нас? — После се обърна към Шарън: — Това е действителността, сладурче, а не да играеш на сестрински клуб.

— Просташкият сестрински клуб не би бил и на половина толкова лош — размишляваше Уолтър. Той смучеше лулата си претенциозно.

— Престанете — срязах ги аз.

Той се усмихна, сякаш не ме бе чул, протегна се и скръсти крака.

— Съжалявам, Алекс, но без такива заповеди — информира ме Уолтър. — Това са закони на Пол.

Една сълза се търкулна по бузата на Шарън. Тя я избърса.

— Те правят обичайното.

— В смисъл?

— Смукане.

— А — рече Уолтър. — Сега вече стигаме до някъде.

Той изпружи ръце с длани нагоре, пръстите му потръпваха.

— Хайде, продължавай.

Жестовете му бяха развратни. И Шарън го почувства. Тя отвърна поглед от него и каза:

— Това е всичко, Уолтър.

— Цъ, цъ — процеди Джулиън като вдигна професорската лула. — Нека го приведем в действие. Тя смуче ли го? Или пък той лиже ли я? Или те подлагат ли се на взаимно лизане — старата поза „шейсет и девет“?

Ръцете на Шарън литнаха към лицето й. Закашля се, за да не се разплаче.

— Какви простотии — рече Мади.

— Достатъчно — излаях аз.

Лицето на Мади потъмня.

— Ето че получихме заплаха от фигурата на друг авторитарен татко.

— Спокойно — обади се някой. — Всичко се размива.

Шарън се изправи на крака, събирайки книгите си, като се бореше с купчината. Виждаха се едни бели крака в бляскав найлон.

— Съжалявам, моля да ме извините.

Тя сграбчи дръжката на вратата, изви я и избяга навън.

Уолтър изрече:

— Катарзис. Може и да е срив.

Погледнах него, а и всички останали. Видях хищнически усмивки, самодоволство. И още нещо — проблясък на страх.

— Свободни сте.

Настигнах я тъкмо когато навлизаше в страничната алея.

— Шарън?

Продължи да тича.

— Изчакай за секунда, моля.

Тя спря и продължи да стои с гръб към мен. Пристъпих пред нея. Гледаше към земята, после се вторачи в небето. Нощта беше беззвездна. Косата й се сливаше с тъмнината, така че само лицето й бе видимо. Една бледа, рееща се маска.

— Съжалявам — казах й.

Поклати глава.

— Не, грешката бе моя. Държах се като бебе, напълно неадекватно.

— Няма нищо неадекватно, щом не искаш да бъдеш насилвана. Те са просто една тайфа. Трябваше да ги държа на къс повод, длъжен бях да предвидя какво ще се случи.

Тя най-накрая ме погледна в очите.

— Няма нищо. Едва ли някой би могъл да предвиди.

— Винаги ли така става?

— Понякога.

— Доктор Круз приема ли го за нормално?

— Доктор Круз казва, че трябва да се противопоставяме на собствените си защитни системи, преди да сме в състояние да помагаме на другите. — Къс смях. — Предполагам, че има начини да продължа.

— Ще се справиш успешно. В дългосрочна перспектива този начин е неуместен.

— Приятно е да го чуя, доктор Делауер.

— Алекс.

Усмивката стана по-широка.

— Благодаря ти, че дойде да ме видиш, Алекс. Предполагам, че сега е по-добре да се върнеш в клас.

— Часът свърши. Сигурна ли си, че си добре?

— Наред съм.

Тя прехвърли тежестта си от единия на другия крак, като се опитваше да стисне по-силно книгите.

— Хайде, разреши ми да ти помогна с учебниците. — Нещо у нея извикваше от глъбините на душата ми кавалерът Ланселот.

— Не, не, няма нужда.

Но не ме спря, когато поех книгите.

— Къде е колата ти?

— Пеша съм. Живея в общежитието. „Къртис Хол“.

— Мога да те закарам до „Къртис“.

— Наистина няма нужда.

— За мен ще бъде удоволствие.

— Добре тогава. Ще се радвам.

Свалих я пред общежитието и й определих среща за следващата неделя.

Чакаше на тротоара, когато дойдох да я взема. Носеше жълт кашмирен пуловер, пола на черно-жълти райета, черни три четвърти чорапи и мокасини. Остави ме да й отворя вратата на колата. В мига, когато ръката ми докосна волана, нейните бяха отгоре — горещи и нежни.

Вечеряхме в една от опушените, шумни кръчмета, където сервираха бира и пица, които са характерни за всеки студентски град — най-доброто, което можех да си позволя. Сврени на една ъглова маса, гледахме анимационни филми, ядохме и пихме, смяхме се един на друг.

Не можех да откъсна поглед от нея. Исках да узная колкото се може повече, да установя невъзможна, внезапна близост. Тя ме даряваше с трохички информация за себе си. Беше на двайсет и една, израснала на Източното крайбрежие, учила в малък девически колеж, дошла на Запад да следва. После плъзна разговора в тази посока. Академични теми.

Като си припомних намеците на останалите студенти, я попитах за отношенията й с Круз. Отвърна, че той е научния й ръководител. Поднесе го като някаква дреболия. Като я попитах какъв човек е той, тя отвърна, че е динамичен и е творец, но веднага смени темата.

Отминах въпроса, но любопитството ми остана. След това глупаво упражнение, започнах да разпитвам за Круз и разбрах, че е един от клиничните асистенти — новопристигнал, който вече си е спечелил славата на женкар и човек, който става център на внимание.

Би трябвало да не е от типа ментори, ако правилно съм разбрал от Шарън. И отново — какво всъщност знаех за Шарън? Как можех да определя кое е правилно за нея?

Опитах се да науча повече. Тя изкусно се изплъзваше от въпросите ми, продължаваше да насочва вниманието към мен.

Изпитах известно отвращение, изведнъж осъзнах защо другите са озлобени към нея. После си спомних, че току-що съм я срещнал. Бях прекалено нетърпелив. Очаквах твърде много за кратко време. Маниерът й бе старомоден и консервативен. Миналото й бе старателно прикривано. Най-точно, начин на възпитание, който е наблягал на опасността от внезапната интимност.

Въпреки това стоеше въпросът с нейната ръка, стискаща моята и откровената страст в усмивката й. И все пак не си позволих да бъда агресивен.

Говорехме за психология. Тя познаваше проблема си, но продължи да се пази от по-широките ми познания по въпроса. Чувствах, че под повърхността на Сладникавата Сюзи има наистина интелектуална дълбочина. И още нещо — благосклонност. Финесът на изтънчената лейди, който приятно ме бе изненадал у тази млада девойка, чийто яд се изразяваше в четирите забранени думи3.

Според дипломата ми аз бях доктор по мозъка, мъдрец на двадесет и четири, велик арбитър на човешките отношения. Но взаимоотношенията все още ме плашеха. Жените и досега ме стряскаха. Още от детството бях обвързал себе си с учение, труд, още учение, борба да се изтегля над сивотата на чистилището и в очакване човешкият фактор да си дойде на мястото заедно с целите на кариерата ми. Нови цели ми се явяваха непрекъснато. На двадесет и четири аз все още изграждах кариера, общественият ми живот бе ограничен до обичайните преживелици, задължения, секс — придаващ сила и красота.

Последната ми среща бе преди два месеца — кратка и скучна с красива русокоса стажант лекарка от общежитието. Тя ме покани, докато седяхме в едно от кафенетата на студентското градче, определи ресторанта, плати си сама сметката, самопокани се в апартамента ми, мигновено се просна на кушетката, нагълта се с наркотик и се ядоса, когато отказах да взема от хаповете й. След миг ядът й премина. Съблече се гола-голеничка, като се хилеше и сочеше венериния си хълм.

— Това е Ел Ей. Близни котенцето.

Два месеца.

А сега ето ме — седя срещу скромна красавица, която ме кара да се чувствам като Айнщайн и си ближе устните, дори и когато са чисти. Изпивах я с поглед. На масата бе поставена празна бутилка от „Кианти“, в която имаше запалена свещ. А в приглушената светлина на пицарията всичко, което тя правеше, ми се струваше специално: презрително избутаната бира и замяната й със севън ъп, детския смях заради небивалиците на Уайл Е. Койот, цвъртящите краища на горещото сирене, навито около пръстите й, преди да го поеме с перфектните бели зъби.

Проблясък на розово езиче.

Аз сам измислих нейното минало, пропито с най-висшите ценности на американския елит. Летни вили, котильони, балове за представяне в обществото, ловни приключения, цяла редица ухажори…

Ученият у мен клъцна фантазиите ми по средата: пълни догадки, предположения. Тя ти е оставила празни пространства, ти сам си ги запълваш, стъпвайки на тъмно.

Направих нов опит да разкрия коя бе тя. Отговори ми, без всъщност да каже каквото и да е. Отново ме принуди аз да говоря за себе си.

Предадох се пред евтините автобиографични сензации. Тя го правеше с лекота. Беше първокласен слушател. Подпряла брадичка върху кокалчетата на китките си, вперила в мен онези огромни сини очи, тя ми даваше да разбера, че всяка дума, изречена от мен, бе монументално важна. Играеше с пръстите ми, смееше се на шегите ми, отхвърляше коса така, че светлината падаше върху обиците й.

В този отрязък от време аз бях дар божи за Шарън Ренсъм. От всичко, което можех да си спомня, това най-ярко се бе набило в съзнанието ми.

И без друго красотата й ме влудяваше. Дори и в онова скапано място, бъкащо от лъскави млади тела и предизвикващи сърцебиене физиономии, нейната красота бе като магнит. Повече от очевадно бе, че всеки минаващ наоколо мъж се спираше и я милваше с поглед. Жените пък я даряваха със свирепа острота. Тя въобще не съзнаваше това и оставаше загледана в мен.

Чух се да започвам разговор. Изричах неща, за които с години не бях помислял.

Какъвто и проблем да бе имала, тя го премахваше като терапевт.

От самото начало я пожелах физически с мощ, която ме разтърсваше. Но нещо у нея — наранимостта, която усещах или си измислях — ме караше да се въздържам.

За половин дузина срещи връзката ни остана целомъдрена — държане на ръце и целувчици за лека нощ, ноздри — изпълнени с този лек и свеж парфюм. Карах към къщи сдъвкан, но странно доволен, поддържащ се със спомени.

Докато наближавахме общежитието след седмата ни вечер, прекарана заедно, тя каза:

— Не ме оставяй, Алекс. Завий зад ъгъла.

Поведе ме към тъмната и сенчеста страна на улицата, странично от спортния стадион. Паркирах. Тя се наведе, загаси двигателя, свали обувките си, изкачи се през облегалката и се настани на задната седалка на „Рамблър“-а.

— Ела — повика ме тя.

Последвах я и бях много доволен, че колата бе измита. Седнах до нея и прегърнах главата й. Целувах устните й, нейните очи и сладката трапчинка под вратлето. Тя трепереше и застена. Докоснах гърдите й. Усетих сърцето, биещо до пръсване. Продължихме да се целуваме, по-страстно и дълго. Сложих ръка на коляното й. Тя трепереше и ме дари с поглед, който разтълкувах като страх. Отместих ръка. Тя я върна обратно между краката си, заклещи ме в нежно, горещо менгеме. После разтвори крака. Продължих да изучавам белите мраморни колони. Тя лежеше с отметната назад глава и затворени очи, дишаше тежко. Нямаше бельо. Навих нагоре полата й, видях страхотен триъгълник — нежен и тъмен като козината на самур.

— О, господи — казах и започнах да я възбуждам.

С една ръка тя ме отблъсна назад, а с другата свали ципа ми. След секунда бях свободен, напълно възбуден и сочещ към небесата.

— Хайде, влизай — каза тя.

Подчиних се.