Докато убивам, се надявам

13

В петък сутрин резервирах билет за полет до Сан Луис. В девет звънна Лари Дашоф и ми съобщи, че е открил копие на порноклипа.

— Сгрешил съм. Круз го е правил. Ако все още имаш мерак да го видиш, имам час и половина свободни между два прегледа — от дванайсет до един и половина на обяд. Ела при мен и ще си направим матине.

Адресът му беше в Бевърли Хилс. Връщах се към времето на рока. Чувствах се омърсен, гнусен.

— Е?

— Ще се срещнем при теб.

Апартаментът му бе в луксозна сграда — „Бевърли Хилс Флатс“ в доста богат квартал, простиращ се между булевардите „Санта Моника“ и „Сънсет“ и от „Доъни“ на запад до „Бевърли Хилтън Хотел“. Жилищата там варираха от „кафези“ с по две спални, та чак до замъци, достатъчно големи, за да задоволят егото на някой политик. „Кафезите“ вървяха по милион и половина.

Някога тих, уютен квартал на лекари, зъболекари и разни типове от шоу бизнеса, „Флатс“ се бе превърнал в убежище на съвсем нови, доста съмнителни пари със спорен произход. Всички тези лесно спечелени пари доведоха манията за строеж на монументални сгради, необвързани с оковите на традицията или добрия вкус. Докато карах надолу по „Кресчънт“, половината сгради сякаш все още се строяха. Крайните продукти биха накарали Дисни да се възгордее. Комбито на Лари бе паркирано пред една граховозелена псевдоградска къща в някакъв псевдофренски, псевдорегентски стил.

Паркирах. Лари ми махна с ръка и излезе от шевролета.

— Кои са тези хора? — попитах, разглеждайки с интерес сградата.

— Фамилията им е Фонтейн — Гордън и Шантал. Спечелили са богатството си някъде из Близкия Изток от градински мебели — ония неща с пластмаса и алуминиеви тръби. Продали са бизнеса за огромна сума преди няколко години, върнали се в Бевърли Хилс и се оттеглили. Пръскат големи суми за благотворителност, раздават пуйки за Деня на благодарността из бедняшките квартали, обикалят като щедри баба и дядо, каквито всъщност са. Но обичат порното, направо го обожават. Те са частните дарители, за които ги разказах. Спонсорираха изследванията на Круз.

— Добри, простички хорица, а?

— Наистина са такива, Д. Не в смисъл че са простаци или вдетинени. Просто обичат старомодния, праволинеен секс върху филмова лента. Твърдят, че подмладява брака им, дават мило и драго за това. Когато Круз започваше изследването си, чу за тях и изкрънка пари за подпомагане на дейността си. Бяха толкова щастливи, че накрая се е намерил някой да просвети хората за терапевтичната полза от еротиката, че снесоха сумата, без да се замислят — няколко десетки хиляди. Можеш да си представиш как са се почувствали, когато той смени тона и мина от страната на защитниците на цензурата. И до днес са напушени. Когато им се обадих, Гордън ми напомни, че съм работил за Круз и ми даде да разбера, че за тях Круз е изметта на земята. Искам да кажа, че той действително избухна. Когато спря да си поеме дъх, му обясних, че не съм почитател на Круз и му обясних каква е целта ни. Успокои се и се съгласи да ги посетим. Смятам, че идеята да ни помогне много му се понрави. Като всички фанатици и те обичат да се надуват.

— Каква причина му изтъкна, когато му съобщи желанието ни да видим филма?

— Че актрисата е мъртва, ние сме нейни стари приятели и бихме искали да си припомним всичко за нея. Чели бяха за смъртта й и решиха, че ще бъде изискано възпоменание.

Смръщеният воайор се чувства отмъстен.

Лари прочете изражението на лицето ми.

— Май те обля студена пот?

— Изглежда някак си… сатанински.

— Разбира се, че е сатанинско. Ако искаш да отмениш срещата, ще отида да им кажа.

— Не. Хайде да го направим.

— Опитай се да не изглеждаш толкова измъчен. Един от начините да си спечеля свободен вход, бе да им обясня, че си бил симпатизант на хобито им.

Това ми сплете погледа, дъхът ми спря.

— Какъв?

— От най-висок ранг.

Стигнахме до външната врата, солидна, лъскава като маслина.

— Зад зелената врата — рече Лари. — Много изискано.

— Сигурен ли си, че имат клипа?

— Гордън беше убеден. Съобщи също, че имат и още нещо, което може би ще ни заинтересува.

Той натисна звънеца, който изсвири първите няколко ноти от „Болерото“ на Равел. На входа застана прислужничката — филипинка, облечена в бяла униформа. Бе дребничка, на около трийсет, с очила, косата — прибрана на кок.

— Да?

— Доктор Дашоф и доктор Делауер за среща с господин и госпожа Фонтейн.

— Да. Влезте.

Влязохме в двуетажна ротонда с пастелни стенописи: сини небеса, зелена трева, пухкави овчици, купи слама, овчар, свирещ на кавал в сянката на кичест чинар. Пред тази пасторална сцена бе седнала в стол една гола жена — дебела, на средна възраст, с посребрели коси и отпуснати меса по бедрата. В едната си ръка държеше молив, а в другата — кръстословица. Не ни обърна никакво внимание.

Слугинята видя, че сме зяпнали и удари с кокалчетата на ръцете си сивокосата.

Кухина.

Скулптура.

— Оригинален Ломбардо — уведоми ни слугинята. — Много е скъпа. Като тази. — Тя посочи нагоре. От тавана висеше нещо, което очевидно бе от скулптурните изяви на Калдер, цялата окичена с коледни топки за елха — полюлей от типа „Направи си сам“.

— Много пари — рече прислужничката.

Точно пред нас се издигаше облицована в смарагдов мрамор стълба, която се виеше наляво. Пространството под стълбата бе закрито от голям китайски параван. И другите помещения бяха оградени с паравани.

— Елате — подкани ни слугинята. Обърна се. Униформата й беше без гръб и доста над бедрената извивка. Голяма площ гола, кафява кожа. Двамата с Лари се спогледахме. Той вдигна безпомощно рамене.

Тя събра част от китайския параван, изминахме около шест метра и отново изникна преграда. Тя започна да се плъзга, а ние я последвахме на половината път надолу към хола, до една зелена метална врата. На стената имаше ключалка и табло с бутони. С две ръце тя натисна петцифров код, вкара ключа и вратата с плъзгане се отвори. Влязохме в малък асансьор с облицовани със златен брокат стени, по които висяха миниатюри от слонова кост — сцени от Кама Сутра. Натиснат бе един бутон и тръгнахме надолу. Тримата стояхме рамо до рамо. Слугинята миришеше на бебешка пудра. Изглеждаше отегчена.

Озовахме се в малко тъмно антре и преминахме през лакирани с тъмен лак двойни врати.

От другата страна имаше огромно помещение с високи стени и без прозорци — най-малко триста квадрата, облицовано с черно лакирано дърво, тихо, хладно и слабо осветено.

Когато очите ми свикнаха с тъмнината, можах да различа детайлите: украсени с медни решетки библиотеки, масички за четене, каталози, витрини, стълбички за библиотека — и всичко това в еднакво покритие от слонова кост. Над нас — равен таван от черен корк. Отдолу — тъмен, покрит с килими под. Единствената светлина се процеждаше от настолни лампиони със зелени абажури. Дочух тихото жужене на климатичната инсталация. Видях вградените в тавана противопожарни аларми. На едната стена имаше огромен барометър.

Помещение, предназначено да съхранява съкровища.

— Благодаря ти, Роза — рече носов мъжки глас от другия край на стаята.

Хвърлих поглед и забелязах човешки силуети — мъж и жена, седнали един до друг на една от далечните маси.

Прислужницата направи реверанс, обърна се и изчезна.

Същият глас каза:

— Малката Рози Рамос — през шейсетте бе истински талант от еротичните филми.

— Толкова трудно се намират добри прислужнички — прошепна Лари, а високо добави: — Здравейте, люде.

Двойката се изправи на крака и тръгна към нас. На три метра разстояние лицата им добиха плът и кръв, като герои от филм, появили се от нищото.

Мъжът бе по-възрастен, отколкото очаквах. На около седемдесет, нисък и внушителен, с плътна, права, бяла коса, сресана назад, с увиснала кожа на гушата. Носеше очила с черни рамки, бяла риза над черни панталони и бежови обувки.

Макар и боса, жената бе с петнайсет сантиметра по-висока. Наближаваше шейсетте, стройна, с красиви черти, елегантна походка, червена коса — подстригана като пудел, с естествено изглеждащи къдри и някак си прекалено бледа и луничава кожа, която лесно се натъртваше. Дрехата й бе в липов цвят, тайванска коприна, щампосана с дракони, прозрачни черни чорапи и балетни пантофки в същия цвят.

— Благодаря, че ни приехте — каза Лари.

— Удоволствието е наше — отвърна мъжът. — Мина много време. Извини ме, сега вече си доктор Дашоф, нали?

— Доктор по психология — фрашкан с пари и затънал до гуша в работа — каза Лари.

— Не, не, ти си го спечели сам, бъди горд. — Мъжът шеговито размаха пръст. — В Ел Ей е бъкано с терапевти. Ти се справяш добре, нали?

— О, Горди, не бъди толкова директен — каза жената.

— Нещата ми вървят добре, Гордън — отговори Лари и се обърна към жената: — Здравей, Шантал. Отдавна не сме се срещали.

Тя направи реверанс и протегна ръка.

— Да ви представя доктор Делауер — стар приятел и колега. Алекс, Шантал и Гордън Фонтейн.

— Приятно ми е, Алекс. — Шантал отново направи реверанс. — Чаровник. — Тя хвана с две ръце моята. Кожата й бе гореща, нежна и влажна. Имаше големи, бадемови очи, а устните й бяха здраво стиснати. Носеше дебел слой грим. Лицето й бе почти като варосано, но бръчките не се бяха скрили. А погледът й бе малко тъжен. Някога е получила тежък удар и все още се мъчеше да свикне да мисли за себе си в минало време.

— Радвам се да се запознаем, Шантал.

Тя здраво стисна ръката ми и после я освободи. Мъжът й ме разгледа внимателно и рече:

— Имате фотогенично лице, докторе. Някога да сте се снимали?

— Не.

— Само питам, защото в Ел Ей всеки някога е играл в някой филм.

После към жена си:

— Красиво момче, миличка. — Обгърна раменете й. — Твой тип е, не можеш да отречеш.

Шантал ни дари с ледена усмивка.

Гордън ми съобщи:

— Тя си пада по къдрокоси мъже.

Прокара ръка по правата си коса, вдигна я и отдолу лъсна голото му теме.

— А така изглежда моята. Нали, сладурче?

Постави обратно перуката на мястото й.

— И така, Лари разказа ли ви за малката ни колекция?

— Само в общи линии.

Той кимна.

— Нали знаете какво разправят за колекциите от истинско изкуство? Ама то си е дрън-дрън. И все пак си има точно определение, а… гордост е да притежаваш нещо значимо. Ние се трепахме доста, за да постигнем именно това.

Той разпери ръце, сякаш благославяше помещението.

— Онова, което виждате тук, ни отне две десетилетия и огромни суми долари.

Знаех си урока.

— С удоволствие ще го разгледам.

Следващия половин час прекарахме в обиколка из тъмното помещение.

Всеки жанр от порнографията бе представен в удивително количество и разнообразие, каталогизиран и надписан с прецизността на Смитсън. Гордън Фонтейн бе нашият развълнуван гид, който с дистанционно в ръка светваше и загасваше лампи, отваряше и затваряше шкафове. Жена му се движеше отзад, плътно прилепнала между мен и Лари, и само се усмихваше.

— Я вижте. — Гордън отвори един шкаф и развърза няколко папки с еротични литографии. Можеха лесно да се разпознаят, без да се четат подписите: Дали, Биърдсли, Гротц, Пикасо.

Продължихме към стъклено сандъче, снабдено с алармена инсталация, приютило английски ръкопис върху пергамент. Целият бе украсен със съвкупяващите се селяни и лудуващи домашни животни.

— От епохата преди Гутенберг е. Чосъров апокриф. Чосър е бил доста еротичен писател. Но на това никога не са ви учили в университета — рече Гордън.

Други шкафове бяха претъпкани с ескизи от италианския Ренесанс и японска живопис. Акварели на облечени в кимоно куртизанки, пропити с еротика. Качулати мъже, парадиращи с прекомерно количество сексуална екипировка.

— Свръхкомпенсация — промълви Шантал и лекичко натисна ръката ми.

Показаха ни витрини с фертилни талисмани, дървени членове, брачни приспособления, антично бельо. Не след дълго погледът ми помътня. Правех героични усилия да изглеждам заинтересован. Усетих една ръка да гали гърба ми.

Вече в библиотеката, Гордън натисна дистанционното и една от етажерките с книги се отмести безшумно и отстъпи място на облицована с черна кожа врата, която също се отвори с плъзгане. Пред погледа ни се откри огромно подземие с екран. Две от стените бяха покрити с ракли за филмови ролки в метални кутии и видеокасети. Имаше три редици с черни кожени кресла — по три на ред. На задната стена бе монтирано устройството за прожектиране.

— Това са най-чистите копия, които някога сте гледали — каза Гордън. — Всеки по-интересен пълнометражен филм, произведен някога, всички презаписи на видеокасети. Положихме страхотни усилия да запазим оригиналите. Реставраторът ни е пълен отличник — прекарал е двайсет години в едно архивно студио и още десет в Американския филмов институт. А съветникът ни е известен филмов критик, който ще остане неназован, защото си нямаме гръб. — Той прочисти гърлото си.

— Много впечатляващо — рекох аз.

— Надяваме се един ден да ги дарим на някой известен университет. Някой ден — сподели Шантал.

— Онова, което тя разбира под „някой ден“ е, когато аз си отида.

— О, замълчи, Горди. Аз ще съм първа.

— Не, скъпа. Няма да ме зарежеш сам със спомените и ръката ми.

Той размаха месестата си длан.

— Е, хайде, Горди, ще се справиш отлично.

Гордън я потупа и двамата си размениха страстни погледи.

Лари погледна часовника си.

— Ами, да, нали съм пенсионер. Нямам представа как лети времето. Вие искате да видите клипа на Суона.

— Суона чия? — попитах аз.

— Суона Блу. Този прякор използва красивата Шарън в клипа.

— Ние винаги сме я наричали Шарън Красавицата, защото тя бе такова прекрасно създание, всъщност безукорна. Суона Блу бе любовният й прякор. Колко тъжно, че е умряла и при това се е самоубила — заклати глава Шантал.

— Намирате ли, че е озадачаващо? — попитах.

— Разбира се. Да се самоунищожиш — колко е ужасяващо.

— Вие добре ли я познавахте?

— Не съвсем. Струва ми се, че сме я срещали веднъж, права ли съм, Горди?

— Само веднъж.

— В колко филма се е снимала?

— Отговорът е същия — рече Гордън. — Само в един и не бе с търговска цел. Предполагаше се, че ще бъде с учебна насоченост.

Начинът, по който изрече „предполагаше се“, ме накара да попитам:

— Изглежда имате някакви съмнения?

Той смръщи вежди.

— Вложихме пари, защото смятахме, че ще е учебен. А в действителност продукцията бе дело на онази отрепка П. П. Круз.

— Мошеник — рече Шантал. — Това между другото.

— Той се кълнеше, че това е част от изследователската му работа — каза Гордън. — Уверяваше ни, че една от студентките му се е съгласила да участва в еротичен филм, като част от курсовата й работа.

— Кога стана това?

— През седемдесет и четвърта — октомври или ноември.

Съвсем скоро след като Шарън бе постъпила в университета. Копелето не си е губило времето.

— Предполагаше се, че ще бъде част от нейно изследване — добави Гордън. — Не бяхме вчерашни, усетихме, че е плитко скроена работа, но Круз ни увери, че няма да е порно и ще се показва само позволеното от университета. Той дори ни доведе Шарън, тук у дома — това бе единствения път, когато я видяхме. Изглеждаше много женствена и съвсем като Мерилин — та чак до косата. Тя твърдеше, че било част от домашното й упражнение.

— Мерилин Монро ли? — попитах аз.

— Да. Тя излъчваше същата невинност, макар и от еротично естество.

— Русокоса ли беше?

— Платинена — отговори Шантал. — Като слънчева светлина върху тиха, бистра вода.

— Шарън, която ние познавахме, имаше черна коса — каза Лари.

— Ами, това не знам. Круз може и да ни е излъгала коя е тя. Той лъжеше за всичко. Ние отворихме дома си за него, предложихме му свободен достъп до колекцията ни, а той ни се отблагодари като я използва за задоволяване страстите на мръсниците — каза огорчен Гордън.

— Той държеше речи пред богомолци — допълни Шантал, потропвайки с крак. — Беше се изтупал и говореше ужасии за нас, наричаше ни перверзни сексманиаци. Последният човек, който може да бъде наречен сексманиак, е моят Горди.

— Той не изрече имената ни, но знаехме, че се отнася за нас.

— Собствената му жена бе порнозвезда — казах аз. — Как е обяснил факта пред вярващите?

— Сюзи ли? Не бих я нарекъл порнозвезда. Имаше данни, но си остана второкласна актриса. Предполагам, че винаги би могъл да заяви, че я е спасил от греховния й живот. Но вероятно никога не му се е налагало да обяснява. Хората имат къса памет. След като се ожени за него, Сюзи престана да работи, изчезна от сцената. Сигурно я е превърнал във възприемчива малка домашна прислужница — такъв тип е, нали разбирате. Властолюбив.

Това ми напомни нещо, казано от Лари на партито. „Овластен наркоман“.

— Напред — рече Гордън. Отиде в задната част на помещението и започна да оправя прожекционния апарат.

— Круз току-що стана шеф на катедрата по психология — съобщих аз.

— Скандално — отвърна Шантал.

Двамата с Лари се настанихме на предните кресла. Шантал се вмъкна между нас. Помещението притъмня, екранът лъсна мъртвешки бял.

— Научно изследване — обяви той. — Гледате покойната госпожица Суона Блу и покойния господин Майкъл Старбък.

Екранът се изпълни с танцуващи драскотини, последвани от поредни номера. Бях скован, сдържах дъха си, казах си, че трябва да съм бил пълен идиот, за да дойда. После се появиха черно-бели кадри и аз се загледах в тях.

Нямаше звук, само жуженето на прожекционния апарат нарушаваше тишината. Надписи, които приличаха на бял машинопис върху сиво-черен фон, твърдяха:

„Криейтив имидж“. Табелка на врата. Съседите на Круз до офиса му на булевард „Сънсет“. И съвсем не съсед, а двете лица на доктор Круз…

Подскачащ черно-бял кадър оглежда помещението — старомодно, с емайлирана арматура, дървена маса за преглед, диаграма за очен преглед, басмени завеси, квадрат с шест, поставени в рамка дипломи на стената.

Вратата се отвори. Влезе жена.

Камерата я проследи, като се задържа върху полюшването на гърдите й.

Млада, красива и доста надарена, с дълга, къдрава, платиненоруса коса. Носеше прилепнала, дълбоко изрязана жарсена рокля, която трудно поемаше плътта й.

Филмът бе черно-бял филм, но аз знаех, че роклята е аленочервена.

Трепкащ близък план показа красива, нацупена физиономия.

Лицето на Шарън. Като изключим перуката, нямаше никакво съмнение.

Усетих, че ми се повдига. Изпълни ме самосъжаление. Гледах в екрана, както дете наблюдава смачкан бръмбар.

Камерата се дръпна назад. Шарън започна да се върти и да се оглежда в огледалото, полюшваше къдри. После бърз близък план — още гримасничене, големи очи, вперени в зрителя.

Сякаш бяха впити в моите.

Тяло в цял ръст, задържане към ханша, серия леки поклони от устата към ръката и към гърдите.

Простотия, най-вулгарно от вулгарното. Но перверзно магично — тя се бе върнала в живота, бе там на екрана, усмихваща се и зовяща — безсмъртие, запечатано в светлина и сянка. Едва се сдържах да не посегна да я докосна. Желаех да я издърпам от екрана, да я върна назад във времето. Да я спася.

Стиснах здраво облегалката на стола. Сърцето ми щеше да изхвръкне, изпълвайки ушите ми като зимен прибой.

Тя се протегна апатично и засмука устни. Камерата се доближи толкова, че езикът й заприлича на някакво гигантско морско влечуго. Нов близък план: влажни бели зъби. Целенасочено навеждане напред, ослепително бял проход. Зърна на гърди като лунни кратери. Ръце, които клатят гърди, пощипват ги.

Тя се въртеше, показваше голотата си, забавляваше се, че е център на вниманието.

„Остави да бъде светло. Искам да го видя. Да наблюдавам всичко.“

Спомних си за чупещите се под ъгъл огледала, започнах да се потя. Накрая, концентрирал се върху колебанието на камерата и неумолимите кадри в близък план, успях да я възстановя като нещо двуразмерно.

Издишах, затворих очи, твърдо решен да поддържам усещането за съпричастие. Преди дъхът ми напълно да излезе, нещо тупна в скута ми и се настани там. Ръката на Шантал. С крайчеца на окото си погледнах към нея. Тя бе вперила поглед право напред, устните й бяха леко раздалечени.

Не помръднах, като се надявах да не започне да ме опипва. Обърнах отново поглед към екрана.

Шарън изпълняваше бавен, лъкатушен стриптийз, разголвайки се до черен колан за жартиери, мрежести чорапи и обувки на висок ток, галеше се, коленичеше, разкрачваше крака и после ги притискаше към тялото си, играеше пред камерата.

Наблюдавах движенията на ръцете й. Почувствах ги.

Но нещо не беше както трябва. Нещо, свързано с ръцете — не бе в тон.

Колкото повече се опитвах да осъзная какво бе то, толкова повече ми се изплъзваше. Време за подреждане на китайска мозайка. Престанах да се опитвам, казах си, че ще се досетя.

Камерата стана гинекологична — движеше се навътре сантиметър по сантиметър.

Шарън — на масата за прегледи — се самовъзбуждаше и гледаше надолу към слабините си.

Камерата се премести към бравата на вратата точно когато тя се превъртя. Вратата се отвори. Висок, тъмен, широкоплещест мъж влезе с поднос с инструменти. Наближаваше четирийсетте, с дълга бяла манта, лекарска лампа на главата и стетоскоп. Тясно, изпито лице, прихлупени надолу очи, счупен нос, голяма уста с тънки устни, сериозно изражение. Очите му подскачаха като на ловец под пълна пара. Косата му бе намазана с гел и блестеше като лъснати обувки, а по средата бе разделена на път. Тънки мустачки опасваха горната му устна.

Среща на класически Жиголо с глупава Блондинка.

Взря се в Шарън, повдигна въпросително вежди, направи гримаса пред камерата.

Тя посочи скута си, придаде си болезнен вид.

Като проточи шия, той разгледа таблата с инструментите, после я остави и премести стетоскопа. Застана над нея, коленичи и сложи глава между коленете й, движейки се напред-назад. Погледна, сви рамене.

Тя намигна към камерата, бутна главата му обратно, изви се като скоба.

Той се появи отново, преструвайки се, че е останал без дъх. Тя отново го побутна обратно. Останалото бе предсказуемо — близък план на ерекцията в панталона; тя го насилва обратно, смучейки пръстите на едната си ръка.

Отблъсна го и свали ципа на панталона, който се свлече до глезените. Махна и престилката. Отдолу бе гол, носеше само вратовръзка. Тя задърпа връзката, докато той се наведе. Пое го с уста, с широко отворени очи и преглъщайки силно.

Когато той се качи на масата и влезе в нея, пръстите на Шантал започнаха да се разхождат като паяк към слабините ми. Сложих ръка върху тях, предпазвайки се от по-задълбочена интервенция, лекичко ги стиснах и ги преместих на нейния скут. Не издаде звук, лицето й не трепна.

Комично бързи движения и смяна на позите. Близки планове и на двете лица. Той, казвайки нещо, я нагласява, серия от резки конвулсии, отблъсване, млечното доказателство за оргазъм, летящо из въздуха.

Тя изтри малко от корема си, изсмука пръсти. Отново намигна пред камерата.

Научното изследване завърши с полов акт. Сеанси за усъвършенстване…

Почувствах, че се задушавам, бях вбесен. Тъжен.

Помещението остана милостиво тъмно.

— Е, добре, това беше — каза Гордън.

Шантал бързо се изправи, приглади роклята си.

— Извинете ме, но имам работа.

— Всичко наред ли е, съкровище?

— Напълно, скъпи. — Тя го целуна по бузата, изруга и рече: — Радвам се, че отново се видяхме, Лорънс. И с вас, доктор Делауер. — Напусна празния салон.

— Покойният Мики Старбък — изрекох аз. — Как е умрял?

Гордън все още наблюдаваше излизането на жена си. Наложи се да повторя въпроса.

— Свръхдоза кокаин преди няколко години. Бедничкият Мики, искаше да отиде в другото кино, сериозното, но не успя — има страхотна дискриминация към звездите от еротичните филми. Завърши като таксиметров шофьор. Чувствителна душа, наистина чудесен младеж.

— Двама актьори, две самоубийства със свръхдоза — рече Лари. — Прилича ми на кутсуз работа.

— Глупости — гневно отхвърли Гордън. — Еротичните филми са като всеки друг аспект от шоубизнеса. Лесно раними личности, нестабилност на характера, голям възход, тежък провал. Някои хора не могат да издържат.

— Филмовата компания — казах аз, — „Криейтив Имидж Асошиейтс“ — не е ли била прикритие за Круз?

Гордън кимна.

— Предпазна мярка. Доста глупаво от моя страна, че не успях да надуша гнилото. Ако той наистина е получил разрешение от университета, защо му е било нужно прикритие? Когато видях готовия продукт, съвсем точно знаех какво е сторил, но не му се бърках — той бе лекаря, експерта. По онова време го мислех за перфектен, енергичен. Реших, че си е имал причина.

— Какво е бил направил?

— Облегнете се удобно и ще ви покажа.

Той се върна в задната част на салона, отново настъпи мрак и на екрана тръгна нов филм.

Този нямаше заглавие, никакви обяснения за актьорите, просто едно грапаво и непрофесионално действие.

Място на действието — лекарски кабинет, същото обзавеждане, същият квадрат от рамкирани дипломи.

Звездите: страхотна жена с къдрава руса коса, дългокрака, стройна, но с няколко сантиметра по-ниска от Шарън, с по-дребни кости, лицето малко по-пълно. Достатъчна прилика, за да бъде близначка на Шарън.

Близначка. Шърлий. Не, невъзможно е. Онази Шърлий, която видях, бе осакатена в детството…

Ако Шарън бе казала истината.

Голямо „ако“.

Мярнаха се номера на кадрите, заедно с движещи се ченгета от „Кийстоун“. Пак стриптийз, ресане на коса, поява на висок, тъмен мъж.

Близък план към него: около четиридесетте, бляскава коса, тънички мустачки. Бяла манта, стетоскоп, табла с инструменти.

Груба прилика на мъртвия Мики Старбък, но нищо шокиращо.

И никаква похотливост. Този лекар сякаш излъчваше единствено удивление при вида на голата блондинка, лежаща с широко разкрачени крака върху масата.

Нито сянка от подтекст. Неподвижна камера, панорамни кадри и случайни близки планове, които изглежда по-малко се занимаваха с еротика, отколкото с разкриване на актьорите.

Предимно на него.

Блондинката се изправи и започна да се натиска на лекаря. Предлагаше се, сучеше зърната на гърдите си, застана на върха на пръстите си и започна да лиже врата му.

Той поклати отрицателно глава, показа часовника си.

Тя го придърпа към себе си и събра устни.

Той отново започна да се дърпа, после омекна като топящ се сняг. Остави се да бъде прегърнат.

Тя продължи нататък.

После същото развитие, като във филма на Шарън.

И все пак различно.

Защото този филм не бе режисиран. Този лекар не изпълняваше роля.

Никакво гримасничене към камерата, защото въобще не знаеше, че има камера.

Тя коленичи пред него.

Камерата се концентрира върху лицето му.

Истинска страст.

После и двамата се качиха върху масата.

Камерата спря върху неговото лице.

Той изцяло й се бе отдал, тя напълно се контролираше.

Камерата се концентрира върху лицето му.

Скрита камера.

Документален филм — истинско пийпшоу. Затворих очи, сетих се за нещо друго.

Русата красавица, работеща като професионалистка.

Близначка на Шарън, но от друг период. Неговата зализана прическа и тънки мустачки бяха автентични.

Съвременност…

— Кога е правен този? — извиках на Гордън.

— През 1952-ра — отвърна той със сух глас, сякаш отхвърляше прекъсването.

Лекарят стенеше и скърцаше със зъби. Блондинката го духаше като свирка. Намигна към камерата.

Черен екран.

— Майката на Шарън ли е? — попитах.

— Не мога да го докажа — отговори Гордън, връщайки се към предната част на помещението, — но при тази прилика би трябвало да е, нали? Когато срещнах Красивата Шарън, тя ми напомни за някого. Не можах да си спомня на кого, не бях гледал отдавна този филм — с години. Голяма рядкост е — истинска находка за колекционера. Опитахме се да го предпазим от ненужно похабяване.

Той спря в очакване.

— Много ви благодарим, че ни го показахте, г-н Фонтейн.

— За мен бе удоволствие. Когато видях крайното произведение на Круз, разбрах на кого ми напомня тя. Круз също трябва да си е дал сметка. Ние му предоставихме пълен достъп до цялостната ни колекция и той прекара доста време в подземието. Той е открил филма на Линда и е решил да го изкопира. Майка и дъщеря — заинтригуваща тема, но трябваше да бъде почтен все пак.

— Шарън дали е знаела за първия филм?

— Това не мога да твърдя. Както вече ви казах, срещнах я само веднъж.

— Линда чия? — попита Лари.

— Линда Лание. Тя бе актриса — или поне така й се искаше да бъде. Едно от прекрасните малки създания, които наводниха Холивуд след войната. Предполагам, че и до днес е така. Мисля, че подписа договор с едно от студията, но в действителност никога не е работила там.

— Непризнат талант ли? — каза Лари.

— Кой знае? Тя не се навърташе наоколо достатъчно дълго, та някой да разбере. Точно онова студио бе собственост на Леланд Белдинг. Завърши като една от неговите момичета за парти.

— Онзи инвалид милиардер — възмутих се аз. — Корпорацията „Магна“.

— И двамата сте твърде млади, за да помните — отвърна Гордън. — Но той бе много известен в онези години, разностранни интереси — въздухоплаване, въоръжаване, морски транспорт, минно дело. И тези филми. Той създаде камера, която и до днес се използва. И антивибрационен пояс, на базата на проект за самолет.

— Наемайки момичета за парти, имахте предвид проститутки, нали?

— Не, не, по-скоро домакини. Той имаше навик да организира множество купони. Притежаването на студиото му осигуряваше запознанства с красиви момичета и той ги назначаваше за домакини. Ченгетата се опитаха да надушат нещо, но никога не можаха да докажат каквото и да било.

— Ами лекарят?

— Той беше истински лекар. И филмът е автентичен — истината е почти съкрушителна, нали? Това е оригиналът — единственият останал днес.

— Откъде го намерихте?

Поклати отрицателно глава.

— Търговска тайна, докторе. Достатъчно е да ви съобщя, че го имам от дълго време и ми е струвал бала пари. Бих могъл да направя копия и да си върна всички първоначални инвестиции заедно с печалбата, но това би открехнало вратата за поток от множество копия и историческата стойност на оригинала би се разводнила. Освен това отказах да нарушавам принципите си.

— Как се казваше лекарят?

— Не знам.

Лъжа. Фанатик и воайор какъвто си беше, той не би имал и миг покой, преди да открие и най-малката подробност за своето съкровище.

Казах на глас:

— Филмът бе част от план за изнудване, нали? Лекарят бе жертвата.

— Абсурд!

— И после какво стана? Той не е знаел, че го снимат.

— Това е обичайна шега в Холивуд. Старият Ерол Флин копаеше дупчици в стената на баните си, използваше скрита камера, за да снима тайничко приятелките си.

— Гнусно — промърмори Лари.

Лицето на Гордън потъмня.

— Съжалявам, че се чувствате по този начин, доктор Дашоф. Всичко бе на шега.

Лари не отвърна.

— Няма значение — каза Гордън, докато вървеше към вратата на салона и я остави отворена. — Сигурен съм, господа, че трябва да се върнете при пациентите си.

Той ни преведе през тъмната стая до асансьора.

— Какво стана с Линда Лание? — попитах аз.

— Кой знае? — отсече той и започна да дърдори нещо за отношението между интелектуалните стандарти и еротиката. Лекцията продължи, докато не напуснахме дома.