Докато убивам, се надявам

4

Майло бе вън от града и единствената ми връзка в полицията бе Делано Харди, енергичен тъмнокож полицай, който понякога работеше в партньорство с Майло. Преди няколко години ми бе спасил живота. Купих му китара — класически „Фендър Стрейтокастър“ — реставрирана от Робин. Напълно бях на ясно кой кому бе задължен, но все пак му се обадих.

Дежурният в участъка ми съобщи, че детектив Харди ще бъде на работа чак на следващата сутрин. Поспорих със себе си, преди да му телефонирам вкъщи, но предварително знаех, че той е домошар и винаги гледа да отдели повече време на децата си. Затова му оставих съобщение да ми позвъни.

Поразмислих за другиго, който не би имал нищо против да бъде безпокоен у дома. Нед Бионди бе от онези журналисти, които живееха за сензацията. Когато го срещнах бе обикновен репортер, но вече се бе издигнал до член на редколегията и успяваше да изсмуче новината отвсякъде.

Нед ми бе задължен. Успях да се преборя с тежката форма на анорексия, която едва не бе уморила дъщеря му. Година и половина по-късно той успя напълно да се разплати с мен, но после добави към личното си задължение огромните доходи, получени за два обемисти материала, към които го бях насочил.

Малко след девет вечерта пристигнах в дома му в Уудленд Хилс.

— Докторе, щях да ти се обаждам.

— О!

— Да, тъкмо се върнах от Бостън. Ан-Мари ти праща поздрави.

— Как е тя?

— Все още е по-слабичка, отколкото ни се иска, но във всяко друго отношение е великолепно. През пролетта се е записала в училище за социални работници, намерила си е почасова работа и нов приятел, за да забрави онова копеле, което я съсипа.

— Предай й моите най-добри благопожелания.

— Непременно. Какво има?

— Исках да те попитам за съобщението в края на днешния брой. Самоубийство на психоложка на страница…

— Двайсета. И какво по-точно?

— Познавах жената, Нед.

— Оле, божке! Това е ужасно.

— Има ли нещо повече от това, което сте отпечатали?

— Няма никаква причина да съществува такова нещо. Не бе някаква сензация. Убеден съм, че прихванахме случая от полицейския рапорт. Никой не е ходил на местопроизшествието в действителност. Имаш ли някаква информация, която и аз би трябвало да знам? Докторе, ти да не би да познаваш по-отблизо дамата, за която става дума?

Собствената ми лъжа рефлектира у мен.

— Не съвсем. Просто бях шокиран да видя познато име.

— Така ще да е — рече Нед, но по тона му разбрах, че е станал бдителен. — Първо сигурно си се обадил на Стърджис, предполагам.

— Вън от града е.

— Аха. Слушай, докторе, не бих искал да бъда нечувствителен, но има ли нещо около дамата, което би осветило историята, ще чакам с нетърпение да го чуя.

— Няма нищо, Нед.

— Прощавай, че си пъхам носа в чужди работи, но това е ми навик.

— Не се притеснявай. Скоро ще ти се обадя, Нед.

В единайсет и трийсет тръгнах пеш в тъмнината по дългия път през долината към Мълхоланд, заслушан в щурците и нощните птици. Щом пристигнах у дома, телефонът иззвъня.

— Ало.

— Доктор Делауер, Ивет от централата е. Радвам се, че ви открих. Преди двайсет минути се обади жена ви от Сан Люис Обиспо. Остави съобщение и искаше да е сигурна, че ще го получите.

„Жена ви“. Гръм от ясно небе. От години правеха една и съща грешка. Едно време беше забавно.

— Какво е съобщението?

— Тя е в движение. Ще бъде трудно да я откриете. Ще се свърже с вас, когато може.

— Оставила ли е някакъв номер?

— Не, доктор Делауер. Звучите уморено. Сигурно много сте работил?

— Нещо такова.

— Всичко хубаво, доктор Делауер.

— Подобно и на теб.

В движение. Трудно е да бъде открита. Би трябвало да ме заболи. Почувствах се обаче, облекчен, ненатоварен.

От събота почти не бях помислял за Робин. Съзнанието ми бе заето с Шарън.

Почувствах се като прелюбодеец — засрамен, но възбуден.

Пропълзях в леглото и се насилих да спя. В два и четиридесет и пет сутринта се събудих — тялото ме бодеше и сърбеше. Хвърлих на гърба си някакви дрехи и се заклатушках към гаража. Подкарах севила на юг към „Сънсет“, после се насочих източно през Бевърли Хилс и Бойстоун към западния край на Бевърли Хилс и Никълс Кениън.

В онзи час дори и „Стрип“ бе мъртъв. Държах отворени прозорците, оставих студът да ме шиба в лицето. При Феърфакс завих на ляво, тръгнах на север и се гмурнах в булевард „Холивуд“.

Самото споменаване на булеварда за повечето хора моментално възбужда поне един-два спомена — добрите стари времена на „Громан Чайнийз“, парадът на звездите, официалните премиери, осветената от неон нощна сцена. Или пък улицата, каквато е днес — мръсна и порочна, обещаваща произволно насилие.

Но западно от тази сцена, точно след Ла Бреа, булевард „Холивуд“ показва другото си лице — само на два километра има жилищен квартал от три редици сносно поддържани сгради с апартаменти, величествени църкви и слабо зацапани двуетажни домове, кацнали върху добре подкастрени ливади. Само от едно място на планината Санта Моника, която се вие като пречупен гръбнак през Ел Ей, може да се погледне надолу към опушеното предградие. В тази част на Холивуд сякаш планината заплашително се е разбушувала срещу крехката черупка на цивилизацията.

Никълс Кениън започва няколко пресечки след Феърфакс, тясна пътечка между жив плет и участък, покрит с макадам, опасващи северната страна на булеварда и простиращи се успоредно на засъхнало речно корито. Малки къщички в селски стил се издигаха зад коритото, прикрити от заплетени клонаци и достъпни само по домашно направените пешеходни мостчета. Минах покрай Водно-енергийния департамент, чиято гара бе осветена от високи дъговидни лампи, които хвърляха пронизващ блясък. Веднага след гарата бе Инспекцията по хранителните продукти, оградена с метална верига, после имаше по-големи къщи върху стабилни основи, но рядко разпръснати.

Нещо бързо и диво се засуети по пътя и се гмурна в храсталака. Койот? В миналото Шарън бе говорила, че ги е виждала, въпреки че аз никога не бях засичал нито един.

В миналото.

Какво, по дяволите, очаквах да спечеля, ровейки се в стари спомени? Като карах покрай дома й като отнесен тийнейджър, надяващ се да зърне проблясък от любимата си?

Глупаво. Невротично.

Но аз копнеех за нещо материално. Правият път зави към „Джалмиа Драйв“ и се стесни в алея, тъмна, засенчена под балдахина на дърветата. Алеята стана стръмна и накрая свърши в една бамбукова стена, прорязана от няколко стръмни пресечки. Онази, която търсех, бе отбелязана с бяла пощенска кутия на стойка и бяла телена ограда, провиснала на подпорите си. Плъзнах се встрани, паркирах, изключих двигателя и излязох. Хладен въздух. Нощни звуци. Вратата бе отключена и не представляваше сериозно препятствие, каквато си бе и преди години. Повдигнах я, за да не се отчупи цимента и се огледах наоколо, без да забележа никого. Оставих вратата отворена да се люшка и минах през нея. Притворих я и започнах да се изкачвам.

От двете страни на алеята имаше палми, юка и гигантски банани. Класически калифорнийски ландшафт от петдесетте. Нищо не се бе променило.

Продължих необезпокояван да се катеря, изненадан от отсъствието на полиция. Официално Полицейското управление на Ел Ей се отнасяше със самоубийствата като с убийства, а полицейската бюрократична машина мудно се задвижваше. Толкова скоро след смъртта, досието би трябвало със сигурност все още да е открито, писмената работа едва ли бе започнала.

Би трябвало да има предупредителни надписи, кордон, ограждащ местопрестъплението, някаква маркировка.

Тогава чух шум от запалване на двигател и тътен от форсиране на автомобил. Звукът стана по-силен. Притаих се зад една палма и се притиснах към растителността.

Откъм върха на алеята се появи бяло „Порше Карера“ и се насочи със загасени фарове надолу. Колата мина на сантиметри от мен и аз успях да разгледам лицето на шофьора — добре оформено, четиридесетгодишно, с дръпнати очи и странно нашарена кожа. Широки черни мустаци, разпрострени над тънки устни, силно контрастиращи с подредената снежнобяла коса и дебели бели вежди.

Лице, което трудно се забравя.

Сирил Трап. Капитан Сирил Трап. Отдел „Убийства“ в полицейското управление на Западен Лос Анджелис. Шефът на Майло, някогашен пияница и член на висшето общество с доста гъвкави морални принципи. Сега се бе преродил в религиозен светец и с ненавист опустошаваше всичко, което сметнеше, че не е в реда на нещата.

През последната година Трап бе направил всичко по силите си да смачка Майло — ченгето хомосексуалист за него бе нещо напълно вън от закона. Тесногръд, но не и глупав, той се залови с унищожението с голямо коварство, предпазвайки се от всякакъв сблъсък с обратните. Обяви Майло за „специалист по криминален секс“ и го назначаваше да разследва всяко хомосексуално убийство, което станеше в Западен Лос Анджелис. Изключително.

Това изолира приятеля ми, стесни рамките на живота му и го потопи в размътена баня от кръв и мръсотия, мъжки проститутки — унищожени и унищожителни. Телата се разлагаха, защото шофьорите от моргата не си правеха труда да ги приберат, поради страх от СПИН.

Когато Майло се опълчи, Трап продължи да настоява, че просто се възползва от специализираните познания на Майло на „изродената субкултура“. Вторият спор му донесе рапорт за неподчинение в досието.

Повдигането на въпроса в по-горна инстанция означаваше наемането на адвокат, защото доброволната асоциация на полицаите не би си направила труда да се занимава с този проблем. А неуморното внимание от страна на медиите би превърнало Майло в „хомо ченге, тръгнало на кръстоносен поход“. Това бе нещо, за което той вероятно не бе и никога нямаше да бъде готов. Така той заработи принудително и започна отново да пие.

Поршето изчезна надолу по алеята, но все още чувах хрущенето на машината по макадама. После — скърцането на отваряща се врата на автомобил, приглушени стъпки и тракане на порта. Накрая Трап потегли съвсем безшумно, сигурен бях, че се спуска по стръмното с изключен двигател.

Изчаках няколко минути и излязох от зелениката, мислейки за онова, което бях видял.

Капитан, проверяващ рутинно самоубийство? Капитан от полицията, проверяващ самоубийство в района на Холивуд? Не можах да намеря смисъла.

Или пък посещението бе нещо лично? Използването на поршето вместо полицейска кола предполагаше тъкмо това.

Трап и Шарън са имали връзка? Твърде гротескно, за да е вярно.

Много логично, за да бъде отхвърлено. Поднових обиколката си. Първо се качих в къщата и се опитвах да не мисля за случилото се.

Нищо не се бе променило. Същите високи масиви бръшлян, които сякаш обгръщаха конструкцията. Същите кръгли гипсови плочи вместо алея. В средата на плочника издигнато кръгло гнездо, обрамчено с вулканична скала, в което бяха засадени две високи кокосови палми.

Зад палмите ниска, едноетажна къща, боядисана в сив гипс, отпред без прозорци и напълно гладка, облицована с фасадни вертикални дървени летви и белязана с огромни адресни номера. Покривът също бе почти равен и покрит с бели керемиди. До едната страна бе долепен гараж. Нямаше кола, нито следа от живот.

На пръв поглед — грозна архитектурна творба. Една от онези „съвременни“ конструкции, залели града непосредствено след войната и застаряващи грозно. Но знаех, че красотата бе вътре. В северната част на къщата се бе разпрострял облицован с камъни басейн с причудлива форма. Той създаваше илюзия, че се излива в пространството. Стъклени стени, предоставящи гледка към каньона, от която дъхът спираше.

Къщата ми бе направила страхотно впечатление, макар и дълго след това да не го съзнавах, докато не настъпи моментът сам да си купувам дом. Тогава открих, че търся същото нещо: отдалеченост на някой хълмист връх, дърво и стъкло, съчетанието на екстериор с интериор.

Външната врата не биеше на очи — просто една секция от облицовката на фасадата. Натиснах бравата. Заключена. Огледах се по-внимателно наоколо и забелязах нещо различно — табела, закачена на дънера на една от палмите.

Тръгнах, за да погледна от близо и се наведох. Звездната светлина бе достатъчна, за да прочета буквите: „Продава се“.

Фирма за недвижимо имущество с офис в района на Лос Фелис в Северен Върмонт. Под него още една бележка, само че по-малка. Името и телефонният номер на продавача — Мики Мерабян.

Вече на пазара, преди да е изстинало тялото.

Въпреки че бе рутинно самоубийство, това бе най-бързото легализиране на завещание в цялата история на Калифорния.

Освен ако къщата не е принадлежала на нея. Но тя ми бе казала, че е нейна.

Тя ми бе разказала твърде много неща.

Запомних наизуст номера на Мики Мерабян. Когато се върнах до колата си го записах.