Докато убивам, се надявам

2

Холмби Хилс е най-скъпото жилищно пространство в Ел Ей — миниквартал на мегаохолство, сгушен между Бевърли Хилс и Бел Еър. Във финансово отношение бе на светлинни години от съседните квартали, но иначе само на километър в южна посока.

Според картата ми шосето „Ла Мар“ се намира в сърцето на окръга — лъкатушен кьорсокак, водещ до хълмовете, издигащи се над „Ел Ей Каунти Клъб“. На хвърлей място от величествената сграда на „Плейбой“, но не можех да си представя, че Хефнър е бил поканен в това свърталище.

В четири и петнайсет си навлякох летен костюм и се отправих пеша. По това време движението по булевард „Сънсет“ бе доста натоварено — сърфисти и обожатели на слънчевите бани се връщаха от плажа, зяпачи, стиснали здраво карти, се носеха в източна посока, за да откриват домовете на филмовите звезди. Само на сто и петдесет метра оттам в Холмби Хилс нещата коренно се променяха — всичко бе спокойно и пасторално.

Частните имения бяха необятни, къщите — скрити зад високи зидове и железни порти, а отзад бяха преградени с малки горички. Единствено някой едва показал се през гъстата зеленина фронтон или керемиден покрив в испански стил намекваше, че мястото е обитаемо. Това и глухото ръмжене на невидими кучета пазачи.

„Ла Мар“ се появи след един завой — тясна асфалтова алея, граничеща със сто и петдесет метрова евкалиптова стена. На мястото на обичайната улична табела стоеше мърлява дъска, забита на един от стволовете над рекламните емблеми на три застрахователни компании и червено-бялата значка на патрула от Бел Еър. Нескопосано прогорените върху табелата букви означаваха „Ла Мар. Частна собственост. Път без изход“. Доста лесно бе да се пропусне този надпис при скорост шейсет километра, макар че един „Ролс Ройс“ модел „Корниш“ профуча край мен и без колебание сви натам.

Последвах дима от изгорелите газове на „Ролс“-а. Само след още двайсет метра се издигаше порта от два еднакви камъка с предупреждението: „Частен път“. Пропускателният пункт бе вграден в каменен зид с височина два и половина метра, завършващ с позлатени орнаменти от ковано желязо. Железните пръти бяха извезани с редуващи се през пет метра секции от асми, английски бръшлян, нар, орлови нокти и глициния. Излишъкът от предпазни мерки трябваше да изглежда като нещо естествено.

Зад оградата имаше сиво-зелено платно — още евкалипти. След около триста метра зеленината ставаше по-рехава, пътят — по-тъмен и хладен. Камъните бяха обрасли с туфи мъх и лишеи. Въздухът миришеше на влага и мента. Птичка цвъртеше срамежливо, но после изведнъж прекъсна песента си.

Пътят се виеше, после стана прав и разкри крайната си точка: каменна арка с височината на кула, запечатана с порта от ковано желязо. Купища коли бяха паркирани и образуваха двойна редица от хром и лак.

Когато доближих, успях да видя, че разделението бе съвсем целенасочено: бляскави, луксозни лимузини от едната страна и скромни комбита и други плебейски коли от другата. Върхът на тази изложба на возила от сънищата бе „Мерцедес“ купе, един от онези съвременни шедьоври с форсиран двигател, предпазни брони и спойлери, позлатени лайстни и блестяща табелка, на която пишеше „РРК PHD“.

Лакеи с червени сака се щураха като подгонени бълхи около новопристигащите автомобили, затръшваха оставените отворени врати и пъхаха по джобовете си ключовете. Проправих си път към входната врата и открих, че е заключена. От едната й страна имаше домофон. До него бе кодовото табло с бутони, ключалка и телефон.

Един от червените жакети ме забеляза, протегна длан и каза: „Ключове“.

— Няма такива. Дойдох пеша.

Очите му се присвиха. В ръката му имаше огромен ключ, закачен с верижка на правоъгълна дървена табелка. На нея пишеше „Входна врата“.

— Ние извършваме паркирането — продължи да настоява той.

Бе мургав, слаб, с кръгло лице, рехава брадичка и говореше със средиземноморски акцент. Китката му се разлюля.

— Нямам кола — отвърнах. — Вървях пеша.

Лицето му остана непроницаемо. Наложи се с пръсти да му покажа ходене.

Той се обърна към друг прислужник — ниско момче с тъмна кожа и му прошепна нещо. И двамата се вторачиха в мен.

Погледнах към върха на вратата и видях златни букви: „СКАЙЛАРК“1.

— Нали това е домът на г-жа Блелък?

Никакъв отговор.

— Университетското парти? Доктор Круз?

Брадаткото изруга и изприпка към един „Кадилак“ — сив металик. Чернокожото момче пристъпи напред.

— Имате ли покана, сър?

— Не. Нужна ли ми е такава?

— Ами-и-и.

Усмихна се, но изглежда усилено мислеше.

— Хем нямате кола, хем нямате покана.

— Не знаех, че е необходимо да си нося и двете.

Той цъкна с език.

— Нужна ли е кола като гаранция?

Усмивката изчезна.

— Дошъл сте пеша?

— Точно така.

— А къде живеете?

— Не далече оттук.

— Съсед?

— Поканен гост. Казвам се Алекс Делауер. Доктор Делауер.

— Един момент. — Той се доближи до кабинката, взе телефона и започна да говори. Остави слушалката и каза отново: „Само минута“ и изтича да отвори вратата на един издължен „Линкълн“.

Докато чаках, се огледах наоколо. Нещо кафяво и познато привлече погледа ми: един наистина трогателен автомобил спря встрани от пътя, на разстояние от другите. Сякаш поставен под карантина.

Лесно бе да се разбере защо — скапан „Шевролет“ комби, съвсем грохнал, прояден от ръжда и покрит с неравни парчета грунд. Гумите се нуждаеха от въздух, задната част на возилото бе натъпкана със стари дрехи, обувки, картонени кашони, опаковки от фаст фууд и смачкани хартиени чаши. На стъклото на задната врата бе залепен стикер с ромбоидна форма: „Мутанти на пътя“.

Засмях се и тогава забелязах, че таралясникът е разположен така, че препречваше изхода. Трябваше да се преместят множество други коли, за да се разчисти пътя.

От линкълна излязоха мъж и жена на средна възраст, със стройни фигури, както е модерно сега. Брадатият лакей ги ескортира до портата. Той пъхна ключа в ключалката, набра кода и едно от двете метални крила се отвори. Промъкнах се и последвах двойката по наклонената пътека, покрита с черни тухли във формата на рибешки люспи. Докато минавах покрай него, прислужникът рече: „Хей“, но без много ентусиазъм, пък и не направи голямо усилие да ме спре.

Когато вратата се затвори зад него, посочих шевролета: „Кафявото комби — нека ги кажа нещо за него“.

Той се доближи до металната решетка: „Да. Какво?“.

— Тази кола е собственост на най-богатото момче на това парти. Дръж се прилично с него. Известен е с това, че раздава огромни бакшиши.

Завъртя глава и се вторачи в комбито. Отдалечих се. Когато се обърнах, той вече бе взел нещата в свои ръце — усилено разчистваше колите около шевролета.

Стотина метра след входната врата евкалиптът вече оредяваше и отстъпваше място на небесата над игрище за голф. Тревата бе обградена от стройни редици добре подкастрени италиански кипариси и лехи с многогодишни растения. Външният достъп до ливадата бе превърнат с помощта на булдозер в могили и поляни. Най-високият хълм бе в най-далечната част на имението, засаден единствено с черна пиния и калифорнийска хвойна, подкастрени така, че да изглеждат обрулени от вятъра.

Алеята от рибешки люспи се изви нагоре. Откъм билото дочух звук от музика — нещо бароково. Щом наближих върха, забелязах висок възрастен мъж, облечен в ливрея на иконом. Той се доближи до мен.

— Доктор Делауер, сър?

Акцентът му не бе нито английски, нито американски, чертите му бяха меки, великодушни и отпуснати. Увисналата кожа имаше цвета на консервирана сьомга. Туфички мъх обграждаха почернялото от слънцето кубе на главата му. Бял карамфил украсяваше бутониерата.

Джийвс2, само че не във второстепенна роля.

— Да?

— Аз съм Рами, д-р Делауер, просто дойдох да ви посрещна, сър. Моля да простите създадените ви неудобства, сър.

— Няма проблеми. Предполагам, лакеите не са свикнали да посрещат пешеходци.

Изкачихме се на билото. Погледът ми обхвана хоризонта. Видях дузина върхове на облицовани с мед покриви, триетажни къщи, белосани с гипсова мазилка и зелени жалузи на прозорците, колонади, балкони и тераси с перила, сводести врати и полукръгли прозорчета. Величествена сватбена торта, заобиколена от акри зелена глазура.

Пред всяка от пищните сгради имаше голяма градина: алеи, покрити с чакъл и обградени с кипариси, лабиринт от жив плет от чимшир, фонтани, басейни с кристалночиста вода, стотици розови храсти, толкова блестящи, сякаш флуоресцираха. Стиснали в ръка чашки с високо столче, по алеите се шляеха гости на партито и се наслаждаваха на растенията. Радваха се и на собствените си отражения в гладката като огледало вода в басейните.

Двамата с иконома крачехме мълчаливо, като подритвахме камъчета чакъл. Слънцето жарко напичаше и го усещах като топящо се вряло масло. В сянката на най-високия фонтан се бе настанила група неуморни, облечени в униформа музиканти. Броят им беше като на цяла филхармония. Диригентът им, млад и дългокос азиатец, вдигна палката си, а изпълнителите засвириха Бах.

Звукът от цигулките се усилваше от звънтенето на стъкло и ниските басови разговори. Вляво от градините бе вътрешният двор, застлан с плочи и запълнен с кръгли бели маси, засенчени с жълти градински чадъри. В центъра на всяка маса имаше букет от тигров крем, алени ириси и бели карамфили. Тента на жълти и бели райета, достатъчно голяма, за да подслони цирк, засенчваше полиран в бяло бар, обслужван от дузина зализани с брилянтин бармани. На масите седяха около триста души и пиеха. Половината от тях се бяха накачулили около бара. Сервитьори обикаляха с подноси с питиета и сандвичи от пържени хлебчета.

— Да, сър. Мога ли да ви предложа питие, сър?

— Една сода, ако може.

— Извинете ме, сър. — Рамзи ускори крачка, мина пред мен, влезе зад бара и след миг се появи с ледена чаша и жълта ленена салфетка. Връчи ми ги, точно като стигнах до вътрешния двор. — Заповядайте, сър. Още веднъж моля за извинение за неприятностите.

— Няма проблем. Благодаря.

— Бихте ли искали нещо за ядене, сър?

— Точно сега, не.

Той се отдалечи с лек поклон. Останах сам и отпивах от содата, докато наблюдавах внимателно тълпата, за да открия някоя приятелска физиономия.

Познати звуци и интонации.

Глас от миналото.

Казах си, че сигурно си въобразявам. После отново чух гласа и затърсих из тълпата.

Видях я над няколко чифта рамене.

Трус от машината на времето. Опитах се да отместя поглед, не можах.

Шарън, изискана като винаги.

Знаех възрастта й, без да пресмятам. Тридесет и четири. Рожден ден през май. Петнайсети май — колко странно, че го помня все още…

Пристъпих по-близо, за да виждам по-добре: зрелост, но без да се променя красотата.

Лице като изваяно от камео.

Овал, изящни кости, добре очертана челюст. Косата тънка, чуплива, черна и блестяща като хайвер, сресана назад от високото, безупречно чело, посипана върху квадратните рамене. Млечнобяла кожа, недокосната от слънцето. Високи скули, нежно оформени, естествено румени като роза. Малки, прилепнали ушенца, с по една перличка на всяко. Черни вежди, оформящи красиви арки над раздалечените тъмносини очи. Нежен, прав нос, и прекрасно очертани ноздри.

Спомних си усещането при допир с нейната кожа… бледа като порцелан, но гореща, винаги гореща. Наклоних се, за да виждам по-добре.

Носеше морскосиня ленена рокля с дължина до коляно, къси ръкави, свободно падаща около тялото. Неуспешен камуфлаж: дрехата не успяваше да прикрие формите на тялото й. Пищни, нежни гърди, тънка талия, богато закръгляне на бедрото към дългите крака и прекрасно оформени глезени. Раменете й бяха плавни бели вретена. Не носеше нито пръстени, нито гривни, а само две малки перлени обички и нежната огърличка също от бисери, които се изкачваха по възвишенията на пазвата й. Сини пантофки със средно високи токчета прибавяха около два сантиметра към нейните сто седемдесет и пет. В едната си ръка държеше синя дамска чантичка. С другата я притискаше.

Нямаше венчална халка.

И какво тогава?

Робин бе до мен и можех само да хвърля бърз поглед.

Или поне така си казах.

Не можех да откъсна поглед от нея.

Тя пък не сваляше очи от един мъж — един от онези лебеди, достатъчно стар, за да й бъде баща. Огромно квадратно бронзово лице, набраздено от дълбоки белези. Тесни, белезникави очи, прическа — канадска ливада, коса с цвят на метални нишки. Добре сложен независимо от възрастта и перфектно преобразен с двуреден син блейзър и сиви памучни панталони.

Прекалено момчешки на вид — един от онези младеещи стари мъже, които населяват най-добрите клубове и курорти и са в състояния да легнат с по-млади жени, без дори да си навлекат присмеха на останалите.

Неин любовник?

Какво ми влиза в работата?

Продължих да наблюдавам. Онова, което привличаше вниманието й, сякаш не бяха любовни чувства. Двамата се бяха усамотили в един ъгъл и тя спореше с него, опитвайки се да го убеди в нещо. Едва движеше устни и се мъчеше да изглежда незаинтересована. Той просто стоеше и слушаше.

Шарън на парти. Нещо не се връзваше. Тя ненавиждаше купоните не по-малко от мен.

Но това преди много време. Хората се променят. Бог ми е свидетел, че това напълно се отнасяше за нея.

Вдигнах чаша към устните си, наблюдавах я как дърпа меката част на ухото си — някои неща си бяха останали постарому. Наведох се повече, блъснах се в хълбока на една дама и бях изгледан строго. Измърморих някакво извинение и се дръпнах. Тълпата пияници бе непробиваема. Проправях си път, като търсех местенце за наблюдаване — достатъчно близко, но безопасно и извън техния взор. Казвах си, че това е само любопитство.

Изведнъж тя обърна глава и ме видя. Поруменя, когато ме позна и устните й се разтвориха. Впихме се един в друг. Сякаш танцувахме.

Танц на терасата. Усамотено гнезденце. Безтегловно, безформено…

Усетих, че съм замаян, сблъсках се с още някого. Пак извинения.

Шарън продължаваше да гледа право в мен. Канадската ливада съзерцаваше в обратна посока, сякаш медитираше.

Оттеглих се по-нататък, тълпата ме погълна и аз се върнах до масата като едва си поемах дъх, стискайки толкова силно чашата, та пръстите ме заболяха.

Бях изминал само няколко метра, когато чух някой да ме вика. Не знаех какво да мисля и не забавих крачка.

После гласът стана по-висок и ясен.

— Алекс!

Погледнах през рамо. Морскосиня рокля. Водовъртеж от черна коса. Дълги бели крака, които тичат.

Тя ме настигна, гърдите й се вълнуваха, върху горната й устна имаше перлички пот.

— Алекс! Това наистина си ти. Не мога да повярвам!

— Здравей, Шарън. Как беше? Д-р Уити. Как си?

— Просто добре.

Тя докосна ушенцето си, тръсна глава.

— Не, ти си човек, пред когото не трябва да се преструвам. Не, не бях добре, съвсем не.

Лекотата, с която тя се плъзна към близостта, заличаването без никакво усилие на всичко, което бе станало между нас, възбуди защитните ми сили.

Тя пристъпи по-близо. Помирисах парфюма й — прясно окосена трева и пролетни цветя.

— Съжалявам да го чуя — казах.

— О, Алекс.

Постави два пръста върху китката ми. Остави ги там.

Почувствах топлината й, бях шокиран от прилив на енергия под кръста. Изведнъж бях твърд като камък. И бесен от този факт. Но жив, за пръв път от много време.

— Толкова се радвам да те срещна, Алекс.

Този глас, сладък и нежен. Среднощните очи проблясваха.

— И аз се радвам да те видя.

Стана интимно и емоционално и нямаше нищо общо с безразличието, което целях. Пръстите й изгаряха дупка в китката ми. Освободих се и поставих ръце в джобовете си.

Дори и да бе почувствала, че я отблъсквам, с нищо не го показа. Просто остави ръката си да падне отстрани и продължи да се смее.

— Алекс, толкова е странно, че се срещнахме по този начин — направо невероятно. Мислех да ти се обадя.

— За какво?

Триъгълно връхче на език се показа между устните й и облиза потта, която бях пожелал.

— За някои неща, до които… се бях добрала. Сега не е моментът, но ако можеш да отделиш малко време да поговорим, ще ти бъда много признателна.

— По какви въпроси бихме могли да говорим след всичките тези години?

Усмивката й бе четвърт луна от бяла светлина. Твърде внезапна. Твърде широка.

— Надявах се, че ти няма да се сърдиш след всичките тези години.

— Не се сърдя, Шарън. Просто съм озадачен.

Тя пак задърпа възглавничката на ухото си. Пръстите й полетяха напред и докоснаха бузата ми преди да се отпуснат.

— Ти си добро момче, Делауер. Винаги си бил такъв. Всичко хубаво.

Обърна се, за да си тръгне. Хванах я за ръката и тя спря.

— Шарън, съжалявам, че не ти е потръгнало.

Засмя се и започна да хапе устни.

— Не, наистина не ми върви. Но това не е твой проблем.

Дори и като го изрече, тя дойде по-близко и продължи да се приближава. Дадох си сметка, че я дърпам към мен, но със съвсем лек натиск. Тя се остави да бъде замаяна.

В този миг знаех, че тя ще направи всичко, което поисках. Пасивността й докосна странна струна в душата ми. Съжаление. Благодарност. И най-накрая радостта да бъда необходим.

Тежестта между краката ми ставаше все по-неудържима. Пуснах ръката й.

Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Езикът ми се втурна към зъбите като змия в кафез.

Чужд човек изрече с моя глас: „Ако това означава толкова много за теб, можем да се срещнем и да поговорим“.

— За мен означава твърде много — отвърна тя.

Решихме да обядваме заедно в понеделник.

В мига, когато тя изчезна зад вратата, вече знаех, че съм направил грешка. Но не бях сигурен, че съжалявам.

Когато се прибрах вкъщи, попитах телефонистката дали Робин не ме е търсила. Нещо, което наистина щеше да ме накара да съжалявам.

— Таблото ви е чисто, д-р Делауер — отговори тя.

Стори ми се, че долових съжаление в гласа й. Казах си, че страдам от параноя.

Същата нощ си легнах с глава пълна с еротични мечти. По някое време в ранните утринни часове получих полюция. Събудих се лепкав и разнебитен, без да си давам сметка, че щях да отменя срещата си с Шарън.

Обадих й се по телефона следобед. Отговори телефонният секретар: „Здравейте, тук е д-р Ренсъм. Не съм вкъщи, но съм много заинтересована да получа съобщението ви“.

Дори и на запис звукът от нейния глас ме изпълни със спомени… усещането на нейните пръсти върху бузата ми.

Просто веднъж завинаги трябваше да се отърва от нея. Реших да го сторя сега. Изчаках да чуя извънредния номер за спешни случаи, който терапевтът съобщава в края на записа. Но тя не спомена за такъв.

„Б-и-и-п.“

„Шарън, Алекс е. Не мога да дойда в понеделник. Всичко хубаво.“

Кратко и сладко.

Доктор Сърцераздирател.

Понеделник е. Преборих се със сутрешния вестник, като се надявах, че продажността и ниският морал на международната политика ще насочат проблемите ми в тривиалната посока. Оказа се ефективно, но само докато изчетох вестника. След което това старо, празно чувство ме обзе отново.

Вечер. Нов тираж. Сляп продавач го предлага на тротоара на „Уилшър“. Спрях, купих вестник, платих с банкнота от един долар, но не изчаках за рестото.

Обратно вкъщи. Проверих — никакви съобщения за стария Алекс.

Съблякох се по бельо и взех „Таймс“ и чаша нескафе в леглото.

Беден откъм новини ден. Повечето вечерни статии преразказваха сутрешното издание. Забих се в дребните измами и кражби. Усетих, че погледът ми се премрежва. Чудесно.

Точно тогава една история на двайсета страница прогони съня от мен.

Дори не бе история. Само кратко съобщение на няколко колонки до голямата статия за социалната структура на южноамериканските мравки.

Но заглавието хвана погледа ми.

Неделя през нощта. Само няколко часа след като й се обадих.

Нещо студено от типа на помия се надигна в гърдите ми и започна да клокочи в гърлото ми. Насилих се отново да прочета статията. И още веднъж.

Само няколко колонки от по един сантиметър. Антрефиле… Замислих се за черна коса, сини очи, синя рокля, перли. Онова забележително лице, толкова живо, така горещо.

„Не, ти си човек, пред когото не трябва да се преструвам. Не, не ми провървя, никак.“

Вик за помощ? Проявената интимност ме бе ядосала. Бе ли ми попречила да видя истината?

Тя не изглеждаше чак толкова разтревожена.

И защо аз? Какво бе забелязала в този бърз поглед през раменете на непознати хора, за да я накара да повярва, че аз именно бях човекът, към когото трябва да се обърне?

Голяма грешка… старият Алекс вглъбен в собствените си нужди, нежни бели бедра и изящна гръд.

„Не, не бях добре. Съвсем не.“

„Съжалявам да го чуя.“

Раздаване на съчувствие от машината автомат.

Бях я въвлякъл в собствения си водовъртеж, без да ми пука. Наслаждавах се на усещането за власт, докато тя се носеше към мен, пасивна.

„Ако това означава толкова много за теб, можем да се срещнем и поговорим… и после върви на майната си.“

„Това значи твърде много за мен.“

Отделих страницата от вестника, смачках я и я хвърлих в другия край на стаята.

Затворих очи и се опитах да дам воля на сълзите си. За нея, за мен, за Робин. За разделените семейства, за света, който се разпада. Момченца, които гледат как убиват бащите им. За всеки един от този свят, който го заслужава.

Сълзите не дойдоха.

Чакам сигнала.

Дърпам спусъка.