Докато убивам, се надявам

14

— Никога не съм го виждал такъв — каза Лари, когато вървяхме обратно по алеята.

— Ценностната му система е подложена на атака. Харесва му да мисли за хобито си като за нещо благовъзпитано — например колекциониране на пощенски марки. Но никой не използва марките за шантаж.

Той поклати глава.

— Достатъчно странно бе да се наблюдава Шарън, но вторият филм бе нещо различно — наистина сатанинско. Онзи нещастник, целият превит, докато правеше кинематографичния си дебют.

Още едно тръсване с глава.

— Изнудване. Гадост! Но това става все по-любопитно, Д. И за да направя нещата още по-неприятни, тази сутрин ми се обади стар приятел. Момче, което двамата с Бренда познавахме от колежа. Също психиатър. Има огромна клиентела във Финикс. Понатиснал секретарката си, тя му се опряла. Той пък да вземе да сподели с жена си и тя го изритала, започнала да разказва лоши новини за него из целия град, съсипала кариерата му. Преди няколко дни се върнал вкъщи, застрелял я в главата, а после си пръснал мозъка. Това говори достатъчно за нашата професия, нали? Знаем как да правим тестове, да пишем дисертации, да се дипломираме. Един друг се проверяваме, подновяваме си лицензите. Но никой не се изследва за психопатология.

— Може би психоаналитиците си знаят най-добре работата — отвърнах аз. — Карат техните кандидати да преминават през дългосрочни анализи, преди да им разрешат да практикуват.

— Стига бе, Д. Помисли за всичките психоаналитици, които са пълни откачалки. А и ние имаме усъвършенстващи терапии. Някой може да бъде лекуван съвършено и пак да си остане гнило човешко същество. Кой знае, може би ние сме съмнителни още от самото начало. Току-що прочетох онази статия, изследване семейната история на психолози и психиатри. Цяла плеяда от нас имат депресирани майки.

— И аз също я прочетох.

— Наистина ми хареса. А на теб?

Кимнах в знак на съгласие.

— Виждаш ли, така става. Като деца сме били длъжни да се грижим за майчиците си, затова сме се научили да бъдем хипервъзрастни. После, когато пораснахме, започнахме да се оглеждаме за някой друг депресант, за когото да се грижим. Това само по себе си не е чак толкова лошо, но ако вече сме успели да се справим със собствените си проблеми. Но, ако не сме… Не, отговорът не е толкова лесен. Отговорността е за сметка на купувача.

Изпратих го до комбито.

— Лари, филмът на Шарън би ли могъл да има нещо общо с изследването на Круз?

— Съмнявам се.

— Какви са тези университетски бланки, които Гордън е видял?

— Фалшификат. По онова време нито един университет не би се вкарал в такава история. Круз му е показал някакви боклуци. Гордън е повярвал, защото така му се е искало. Освен това Круз никога не си е правел труда да използва каквито и да е било документи за нещо — той и факултета изпитваха взаимна апатия един към друг. Те са приела хляба, който им е поднесъл, осигурили са му лаборатория, която никой друг не би могъл да си позволи, не са искали дори да знаят какво прави. В сравнение с всички лъжливи експерименти, които социалните психолози правят, неговата работа изглеждала благородна. — Лари спря, изглеждаше разтревожен. — Какво, по дяволите, е имал предвид той, като я е снимал по този начин?

— Никой не знае. Единственото, за което се сещам, е някакъв вид радикално лечение. Да се работи върху греховете на майките.

Той помисли над това.

— Да. Вероятно. Този вид странност е може би точно по неговата специалност: пълен контрол над живота на пациента, маратонски сеанси, регресивна хипноза — пречупване на съпротивителните сили. Ако тя междувременно е разбрала, че майка й е била проститутка, той веднага я е направил уязвима.

— Ами, ако тя го е разбрала, защото Круз й го е съобщил? Той е имал достъп до подземието на Фонтейн, сигурно е прегледал всичко и е открил порноклипа на Линда Лание. Приликата й с Шарън е поразителна. Започнал е да издирва Лание, разбрал е някои гадни подробности — включително и изнудването. Шарън ми разказа някаква лъжлива история за богати, префинени родители. Сякаш се криеше от действителността. Круз вероятно й е показал филма, когато е била под хипноза, използвал го е да я разбие напълно и да я е постави изцяло под свой контрол. После е предложил начина, по който би могла да се излекува от травмата — тя самата да направи същия филм — преписващо изпълнение на роля.

— Гадно копеле! — възкликна Лари. — Тя беше умно момиче, как е могла да му се довери?

— Беше умна, но откачена — един от онези гранични характери, за които вече говорихме. А и ти самият ми каза колко неотстъпчив е бил Круз. Имал е особени възгледи по отношение на женското поведение, след като си е позволил да представя собствената си жена за благородна девица. Беше научен ръководител на Шарън, терапевт, който й помагаше да се усъвършенства, а тя остана при него като асистент, дори и след като защити докторат. Никога не съм могъл да разбера отношенията им, но знам, че бяха много интензивни. Филмът е направен скоро след пристигането й в Ел Ей, което ще рече, че той й е размътил мозъка още от самото начало.

— Или може би я е познавал отпреди?

— Може би.

— Комбинация между терапия и още нещо. Нашият високоуважаван декан на факултета е истински принц.

— Смяташ ли, че университетът трябва да бъде уведомен за методите му?

— Искаш да вдигнем шум? — Той разроши мустаците си. — Бренда ми обясни законите срещу клеветата — там почвата е доста хлъзгава. Круз има много пари — може да ни съди с години. А независимо как ще се обърнат нещата, по време на процеса той ще ни разнищи. Готов ли си за нещо подобно?

— Не знам.

— Е, добре, аз не съм. Остави университета сам да си върши детективската работа.

— Остави купувачът да си носи отговорността.

Сложи ръка върху дръжката на вратата, изглеждаше начумерен.

— Виж, Д., ти почти не практикуваш, твоят човек си има достатъчно време да гледа тия мръсни филмчета. А аз имам пет деца, жена — студентка по право, високо кръвно и ипотека. Извини ме, че не желая да тръгна на кръстоносен поход, нали така?

— Добре. Не се притеснявай — успокоих го аз.

— Ще се опитам, повярвай, но действителността ме подлудява.

Качи се в колата.

— Ако предприема нещо, ще те държа настрана — казах.

— Чудесна идея. — Погледна часовника си. — Трябва да се връщам обратно. Не мога да кажа, че ми бе приятно, но поне бе различно.

Два филма. Още една брънка, водеща към мъртвия милиардер.

И един аматьор кинопродуцент, маскиран като лечител.

Карах към къщи с твърдото намерение да се свържа с Круз, преди да съм потеглил за Сан Луис на следващия ден. Решил бях, че копелето ще разговаря с мен на всяка цена. Отново се опитах да се свържа с офисите му. Тъкмо щях да го търся в университета, когато телефонът иззвъня.

— Ало.

— Доктор Делауер, моля.

— На телефона.

— Доктор Делауер, обажда се доктор Лесли Уайнгардън. Имам пациент в криза и си мисля, че само вие бихте могли да ми помогнете да се оправя.

Звучеше много изнервено.

— Каква криза, доктор Уайнгардън?

— Свързано е с предишния ни разговор. По-добре е да не го обсъждам по телефона. Ще намерите ли свободно време, за да дойдете в кабинета ми днес следобед?

— Нужни са ми двайсет минути.

Смених си ризата, сложих си вратовръзка, обадих се на секретарката, която ме уведоми, че ме е търсила Оливия Брикермън.

— Помоли да ви предам, че системата се е разпаднала, докторе. Каквото и да означава това. Ще се опита да ви даде онова, от което се нуждаете, веднага щом всичко се оправи.

Благодарих и окачих слушалката. Поех обратно към Бевърли Хилс.

В чакалнята имаше две жени, които четяха. Не бяха в добро настроение.

Почуках върху стъклото на вратата. Отвори ми секретарката. Минахме покрай няколко кабинета и спряхме пред врата с надпис „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Почуках. След миг вратата бе пооткрехната и Лесли се плъзна навън. Тя бе безупречно гримирана, всяко кичурче бе на мястото си, но изглеждаше измъчена и изплашена.

— Колко пациенти чакат навън, Беа?

— Само две дами. Но едната вече мърмори.

— Кажете им, че има спешен случай, ще ги приема веднага, щом е възможно.

Беа излезе, а Лесли каза:

— Хайде да се махнем от вратата.

Тръгнахме към хола. Тя се облегна на стената, изпусна силно въздуха от гърдите си, сплете пръсти.

— Иска ми се все още да пушех. Благодаря ви, че дойдохте.

— Какво има?

— Ди Джей Расмусен. Мъртъв е. Вътре е приятелката му и направо се е побъркала. Пристигна преди половин час, тъкмо се бях върнала от обяд и припадна в чакалнята. Бързичко я вкарах тук, преди да са пристигнали и другите пациенти и оттогава не съм се отделяла от нея. Инжектирах й десет милиграма „Валиум“. Това сякаш я успокои временно, но после отново започна да откача. Все още ли искате да помогнете? Мисля, че ако говорите с нея, бихте могли да постигнете нещо.

— Как е умрял?

— Кармен — приятелката му, твърди, че яко пиел през последните няколко дни. По-тежко от обичайното. Страхувала се, че ще стане груб с нея, защото такова било нормалното му поведение в пияно състояние. Но вместо това, той започнал да стене и изпаднал в дълбока депресия, заговорил колко лош човек бил, всички лоши неща, сторени от него. Опитала се да му говори, но това само влошило нещата, той продължил да пие и отпадал духом. Рано тази сутрин тя се събудила и намерила хиляда долара в брой върху възглавницата му, заедно с някои техни снимки и бележка за сбогом. Скочила от леглото, видяла, че си е взел оръжията, но не могла да го открие. Чула, че пикапът му потегля и изтичала след него. Камиончето било натъпкано с оръжия, а той бил пиян — усетила дъха отдалече. Опитала се да го спре, но той я отблъснал и отпътувал. Качила се в колата си и го последвала. Живеят вън от града в Нюхол, очевидно там има множество каньони и тесни, виещи се пътеки. Той се люшкал и усилвал скоростта, надвишил сто и двайсетте. Не могла да го проследи и го загубила след един завой. Но после открила следите му, настигнала го и видяла, че се отбива към банкета. Пикапът се претърколил, приземил се на колела и експлодирал, точно като по телевизията, каза тя.

Лесли гризеше ноктите си.

— Полицията знае ли за това?

— Да. Тя ги повикала. Задали са й малко въпроси, взели са показанията й и са казали да си върви у дома. Според нея не изглеждали особено разтревожени. Ди Джей бил известен с това, че създава неприятности, имал досие, че шофира в нетрезво състояние. Твърди, че е чула един от полицаите да промърморва: „Шибаните улици сега са по-безопасни“. Това е всичко, което знам. Можеш ли да помогнеш?

— Ще се опитам.

Влязохме в частния кабинет — малък, целия отрупан с книги, украсен с плакати, растения, сувенири и фотографии. В едно от креслата седеше топчеста млада жена с лош тен. Носеше бял блузон, кафяви тесни панталони и сандали без ток. Косата й бе дълга и черна, с руси кичури и разчорлена. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Когато ме видя, тя се обърна и зарови лице в ръцете си.

Лесли каза:

— Кармен, това е доктор Делауер. Доктор Делауер, това е Кармен Сийбър.

Седнах в другия стол.

— Здрасти, Кармен.

— Кармен, доктор Делауер е психолог. Можеш да говориш с него.

С тези думи Лесли напусна стаята.

Младата жена продължаваше да крие лицето си, нито мръдна, нито проговори.

След малко казах:

— Доктор Уайнгардън ми разказа за Ди Джей. Много съжалявам.

Започна да хълца, превитите й рамене се тресяха.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Кармен? Имаш ли нужда от нещо?

Още повече хълцукания.

— Срещнах веднъж Ди Джей. Стори ми се много притеснен.

Порой от сълзи.

— Сигурно ти е било адски трудно да живееш с него, при всичкото това пиене. Но дори и така да е, той ти липсва. Трудно ти е да повярваш, че е умрял.

Тя започна да се люлее, стискайки лицето си в шепи.

— О, Боже! О, Божичко, помогни ми! — извика тя.

Потупах я по рамото. Тя трепна, но не се отдръпна.

Постояхме така още малко, тя — молейки за помощ Всевишния, аз — поглъщаш скръбта й, подхранвайки я с малки късчета съчувствие. Подавах й носни кърпички и чаша с вода, твърдях, че тя няма никаква вина, че е направила най-доброто според възможностите си и никой не би могъл да се справи по-добре.

Накрая тя вдигна поглед, избърса носа си и рече:

— Вие сте добър човек.

— Благодаря.

— Баща ми беше добър човек. Той, нали разбирате, умря.

— Съжалявам.

— Напусна ни отдавна, когато аз бях, нали разбирате, в детската градина. Върнах се вкъщи с нещо, приготвено за Деня на благодарността — нали разбирате, хартиени пуйки и шапки на пилигрими — и видях да го изнасят с линейката.

Мълчание.

— На колко години си, Кармен?

— На двайсет.

— Доста неща си преживяла за тези двайсет години.

Усмихна се.

— И аз така мисля. А сега и Дани. Той беше, нали разбирате, добър, въпреки че когато пиеше ставаше лош. Но дълбоко в себе си бе добър. Той, нали разбирате, не бе груб с мен, водеше ме на разни места, купуваше ми, нали разбирате, различни неща.

— От кога се познавахте?

Тя помисли.

— Горе-долу две години. Аз карах камиончето с храната — нали разбирате, комбито с хлебарките. Карах из всички тези строителни площадки, а Дани работеше на една от тях като арматурист.

Кимнах окуражително.

— Обичаше „буритос“, нали разбирате — месо и картофи, но без грах. Грахът му влизаше между зъбите и той ставаше лош, нали разбирате. Той ми се стори хубавичък и започнах да му давам допълнително, тайно от шефа. После, нали разбирате, заживяхме заедно.

Тя се вторачи в мен с детински израз.

Засмях се.

— Аз въобще никога не съм и помисляла, нали разбирате, че той ще го направи.

— Да се самоубие ли?

Тя кимна. Сълзи се стичаха по бледите й бузи.

— Говорил ли е някога за самоубийство?

— Когато пиеше и взимаше онези наркотици, нали разбирате, започваше да дрънка колко е тежък животът и че е по-добре да е умрял, нали разбирате, и ще вземе да го стори някой ден и че ще прати по дяволите целия свят. После, като си удари гърба, нали разбирате, болката, остана без работа и наистина падна духом. Но никога не съм…

Тя отново се разрида.

— Нямало е откъде да знаеш, Кармен. Когато някой вземе решение да се самоубие, няма начин да бъде спрян.

— Да-а — изрече тя между две глътки въздух. — И вие не бихте могли да спрете Дани, щом нещо си наумеше, това е съвсем сигурно. Беше истински здравеняк и голям инат. Опитах се да го спра тази сутрин, но той просто си продължи, сякаш въобще, нали разбирате, не ме чуваше, целия подгизнал и нали разбирате, стреляше нагоре като някой от… ада.

— Доктор Уайнгардън ми каза, че е говорил за някакви лоши неща, извършени от него.

Тя кимна.

— Той бе доста сломен. Каза, нали разбирате, че е ужасно грешен.

— Знаеш ли какво го е сломило?

Повдигна рамене.

— Той имаше навик, нали разбирате, да влиза в свади, да бие хора по баровете — нищо сериозно, но наистина бе ранил няколко души. — Тя се усмихна. — Падаше си малко побойник, нали разбирате, грубиян. Непоследователен. Обичаше да пуши трева и да пие, което съвсем го развинтваше — но иначе си бе добър тип, нали разбирате. Той не извърши нищо кой знае колко лошо.

Разпитах я за семейство и приятели, в желанието си да узная нещо за опорната й система.

— Нямам семейство, нито пък Дани имаше. А и приятели, нали разбирате, нямахме. Искам да кажа, аз нямах нищо против, но Дани не обичаше хората — може би защото неговият татко много го е бил винаги и нали разбирате, това го е настроило против целия свят. Затова той…

— Той какво?

— Станал агресивен.

— Убил баща си?

— Когато е бил дете — при самозащита! Но ченгетата му скроили номер — изпратили го, нали разбирате, в изправителен дом, докато навърши осемнайсет. Той излязъл и започнал да се оправя сам, но няма приятели. Обичаше единствено мен и кучетата. Имахме два ротвайлера — Денди и Пако. Те много го обичаха. Цял ден плакаха, ужасно ще им липсва.

После дълго рида.

— Кармен, преживяваш трудни моменти. Ще ти е от полза да си поговориш с някого. Ще ми се да те свържа с един лекар, психолог като мен.

Тя вдигна поглед.

— Бих могла да поговоря с вас.

— Аз съм… Обикновено не върша тази работа.

Прехапа устни.

— Заради парите е, нали? Не се занимавате със социална помощ, нали?

— Не, Кармен. Аз съм детски психолог. Работя с деца.

— Правилно. Разбрах. — Каза го повече с тъга, отколкото с омраза. Сякаш това бе последната от несправедливостите, с които животът й бе пълен.

— Човекът, с когото искам да те запозная, е много способен, много опитен.

Намуси се и затърка очи.

— Кармен, ако й поговоря за теб и ти дам телефона й, ще се обадиш ли?

— Жена ли е? — Заклати бясно глава. — Не става. Не желая жена лекар.

— Това пък защо?

— Дани имаше една дама лекарка. Тя му завъртя главата.

— Завъртя му главата ли?

Изплю се на пода.

— Нали знаете, започна да го сваля. Винаги ми казваше, че това са глупости и не са го направили. Но той се връщаше, нали разбирате, от срещите с нея и имаше онзи вид, нали разбирате, в очите и целият миришеше на любов — отвратително. Не искам да говоря за това. В никакъв случай не желая жена лекарка.

— Доктор Уайнгардън също е дама.

— Това е нещо различно.

— Доктор Смол, личността при която искам да те изпратя, също е нещо различно, Кармен. Тя е над петдесетте, много мила, никога не би сторила нещо неприлично.

Тя все още не бе убедена.

— Кармен, самият аз съм се срещал с нея.

Не ме разбра.

— Кармен, тя бе и мой лекар.

— Вие? Защо?

— Понякога и аз имам нужда да си поговоря с някого. На всеки се случва. Сега ми обещай, че ще отидеш да я видиш. Ако не я харесаш, ще ти намеря някой друг.

Подадох й моя визитка. Тя събра длани.

— Просто мисля, че това не е правилно — рече тя.

— Кое не е правилно?

— Тя да го сваля. Един лекар би трябвало, нали разбирате, по-добре да ги знае тези неща.

— Абсолютно права си.

Това я изненада, сякаш за първи път някой се бе съгласил с мнението й.

— Някои лекари не би трябвало да са лекари — казах.

— Искам да кажа, че бих могла да я дам под съд.

— Няма кого да съдиш, Кармен. Ако говориш за доктор Ренсъм, тя е мъртва. И тя се самоуби.

Ръката й хвръкна към устата.

— О, боже, не… Искам да кажа, нали знаете, желаех да се случи, но не… Сега вече… о, божичко!

Прекръсти се, притисна слепоочията си и впери поглед в тавана.

— Кармен, ти за нищо не си виновна. Ти си жертва.

Тя тръсна глава.

— Жертва. Искам да го разбереш.

— Аз, аз, нищо не схващам. — Сълзи. — Всичко това е твърде… нали разбирате… много… не го разбирам.

Наведох се напред, усетих терзанието й.

— Кармен, ще остана с теб докато ти имаш нужда от мен. Нали така? Кармен?

Кимване.

Съвзе се едва след половин час. Когато изтри сълзите от очите си, сякаш си бе възвърнала част от достойнството.

— Много сте мил. Добре съм. Сега можете да си тръгвате.

— Какво ще правиш с доктор Смол — терапевта, с когото искам да се срещнеш?

— Не знам.

— Само веднъж.

Насилствена усмивка.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Взех ръката й, подържах я за миг, после отидох към бюрото отпред и казах на Беа да я наблюдава. Използвах телефона в един от свободните кабинети, за да се свържа с Ада. Телефонистката в службата й ми съобщи, че всеки момент влиза в сеанс.

— Случаят е спешен — казах аз и ме свързаха.

— Алекс, какво се е случило? — попита Ада.

— Тук има една млада жена, изпаднала в криза, която ми се иска и ти да видиш колкото е възможно по-скоро. Тя е социално слаба от „Меди Кал“ и случаят е доста неприятен. Но когато ти разкажа подробностите, мисля ще се съгласиш, че трябва да бъде прегледана.

— Разкажи ми.

Когато свърших, тя каза:

— Колко ужасно. Правилно постъпи като се обади, Алекс. Ще я видя в седем. Може ли да дойде тук по това време?

— Ще се погрижа да дойде. Много ти благодаря, Ада.

— Удоволствието бе мое, Алекс. Имам пациент, който ме чака, затова не мога да говоря повече.

— Разбирам. Благодаря ти отново.

— Няма защо. Ще ти се обадя, след като я видя.

Върнах се в частния кабинет и дадох номера на Кармен.

— Всичко е уговорено. Доктор Смол ще те прегледа тази вечер в седем.

— Добре.

Стиснах ръката й и си тръгнах. Видях Лесли между два прегледа, за да й съобщя какво бях свършил.

— Как ти се вижда? — попита тя.

— Доста наранима и все още не е излязла от шока. През следващите няколко дни може да настъпи сериозно влошаване. Тя няма никаква опорна система. Наистина е важно за нея да бъде прегледана от някого.

— Има смисъл. Къде е кабинетът на терапевта?

— Брентууд, улица „Сан Висенте“, близо до Барингтън.

Съобщих й адреса и часа на срещата.

— Прекрасно. Живея в Санта Моника и ще тръгна от офиса в шест и половина. Ще я заведа там. А дотогава ще я наблюдаваме тук. — Миг на колебание. — Личността, която препоръчваш, надеждна ли е?

— Най-добрата. Самият аз съм се лекувал при нея.

Това малко саморазголване бе убедило Кармен, но раздразни нейната лекарка.

— Калифорнийска прямота. Исусе, толкова съжалявам. Ти наистина бе много мил, като дойде тук без да имаш ангажимент. Станала съм пълна циничка. Знам, че не е здравословно. Трябва да се върна там, където да успея да възвърна вярата си в хората.

— Трудно е — казах, мислейки за моето собствено чувство за несигурност.

Тя се заигра с обецата си.

— Слушай, аз наистина искам да ти благодаря, че дойде. Кажи ми каква ти е таксата и веднага ще напиша чек.

— Забрави за това.

— Не, настоявам. Искам да си платя.

— Не, Лесли. Изобщо не съм очаквал да ми се плати.

— Сигурен ли си? Просто искам да знаеш, че не съм експлоататорка.

— Никога и не съм го подозирал.

Чувстваше се неудобно. Премести стетоскопа, прехвърляше го от ръка в ръка.

— Знам, че когато дойде първия път, съм ти се сторила доста меркантилна. Направих го заради самата себе си. Това просто не бях аз. Наистина исках да се обадя на онези пациенти и дълго се борех с мисълта. Не се самообвинявам за смъртта на Расмусен — той бе бомба със закъснител. Въпросът бе кога ще избухне. Но това ме накара да си дам сметка, че трябва да поемам отговорност, да започна да се държа като лекар. Когато те оставих с Кармен, отидох до телефона и започнах да въртя. Добрах се до две от жените. Звучаха добре, твърдяха, че и мъжете им са добре, което се надявам да е истина. Всъщност, мина по-безболезнено, отколкото се надявах — дори бяха по-малко недружелюбни от първия път. Може би съм се справила, не знам. Но поне най-малкото успях да осъществя връзка. Ще продължавам, докато се свържа с всичките. Ще оставя проклетите семена да попаднат, където могат.

— Именно затова си струва да правим тези неща.

— Твърде много си струва — рече тя с внезапно напрежение.

После видът й стана някак срамежлив и тя погледна към вратата на един от кабинетите.

— Е, добре, налага ми се да тръгвам. Ще се опитам да се справя и с пациентите, с които разполагам. Благодаря отново.

Колебание.

Застана на върха на пръстите си, целуна ме по бузата. Изненадан, отместих глава и устните ни се допряха.

— Това беше глупаво — каза тя.

Преди да успея да кажа, че не е било глупаво, тя отиде да прегледа следващия си пациент.