Докато убивам, се надявам

15

Наближаваше пет, когато пристигнах в университета. Факултетът по психология се опразваше вече и в канцеларията бе останала само една секретарка. Насочих се право към списъка с дежурствата и го запрелиствах, без да давам обяснения. Може би заради сакото от рипсено кадифе. Круз вече бе вписан в указателя като декан. Стаята му бе номер 4302. Записах си и домашния му адрес — същото място в Пасифик Палисейдс.

Изтърчах до четвъртия етаж, като изведнъж си дадох сметка, че енергията ми отново се е възвърнала. За първи път от много време почувствах, че имам някаква цел и съм обсебен от ярост.

Няма по-добър лек за душата от разчистване на сметките с врага.

Кабинетът му бе в края на дълъг, бял коридор. Инкрустираните махагонови двойни врати бяха заменили обичайния за факултета талашит. Подът пред вратата бе постлан с жълто-кафяв мокет. Отвътре се чуваше шум от бургия и коване.

Вратите бяха отключени. Влязох във вътрешен кабинет и открих цяла бригада — едни поставяха паркет, други монтираха махагонови плоскости, трети — качили се на стълби, боядисваха стените в наситения цвят на бургундско вино. Медни стенни свещници, вместо закрепеното на тавана луминесцентно осветление, кожено кресло, все още бе увито в найлон. От един транзистор на пода се носеше кънтри музика.

Един от работниците ме забеляза, спря бормашината и слезе от ниската стълбичка. Беше на двайсет и няколко, среден на ръст, но здрав, с огромни рамене. От задния джоб на изтърканите му джинси се подаваше цветна кърпичка, а над черната къдрава коса имаше бейзболна шапка с извита нагоре козирка. Черната му брада бе побеляла от праха, както и косматите му ръце. Поясът му, натъпкан с различни инструменти, се бе свлякъл до средата на бедрата и подрънкваше, докато той се приближаваше.

— Професор Круз? — попита той с висок, момчешки глас.

— Не, аз също го търся.

— По дяволите, май всички това правим. Случайно да знаете къде да го открия? Кажете му да се яви тук, pronto. Някои от доставените фитинги не пасват със спецификацията. Не знам дали отново не са променили мнението си, или какво е станало, но не бихме могли дълго да работим, докато някой не изясни нещата. Шефът също е вън от офиса, урежда друга работа.

— Кога го видяхте за последен път? — попитах.

Той измъкна носната кърпа и избърса лицето си.

— Миналата седмица, когато разучавахме плана, вършехме грубата работа и оправяхме банята. Дойдохме отново едва вчера, защото материалите не бяха пристигнали. Всички сме се изкривили от работа, защото предполагахме, че ще вършим всичко на юруш. Ето ти сега нов проблем. Те продължават да си менят мнението непрекъснато, не се знае какво биха желали.

— Кои са те?

— Круз и жена му. Тя трябваше да се срещне с нас преди един час и да уточни всичко, но въобще не се появи. Дори не отговарят на телефона си. Шефът се връща от Палм Спрингс и ще се напуши, но въобще не знам какво, по дяволите, трябва да правим, без да сме се видели с клиента.

— Вие не работите ли за университета?

— Ние ли? Не, по дяволите. „Чалмърс Интериорс“ от Пасадена. Това е богатска работа — да се сменят плочките в банята, фудюек таван в големия кабинет, много дървения, антични мебели, персийски килими, фалшива камина с мраморна полица. — Той почеса челото си с палец. — Големи пари.

— Кой плаща?

— Те самите — семейство Круз. Допълнителна надница на час. Мислите ли, че ще се появят?

— Вие му мислете.

Той напъха кърпата обратно в джоба си.

— Лесно спечелени, бързо похарчени, ха? Не знаех, че професорите си живеят така добре. И вие ли също?

— Да, но не тук. В Кростаун.

— Футболният отбор на Кростаун е по-силен. — Той свали шапката и разкърши врата си, усмихна се широко. — Вие да не би да шпионирате за конкуренцията?

Върнах му усмивката.

— Просто търся д-р Круз.

— Добре, ако го видите, кажете му да се свърже с нас, или утре вече ще бъдем някъде другаде. Има работа само за двама души и то за още половин ден. Шефът няма да се занимава с това.

— Ще го направя, господин…

— Родригес. Джил Родригес.

Той взе от пода парче дърво и използва тъп молив, за да напише името и телефона си върху нея.

— На свободна практика съм — сухо боядисване на стени, тапети. Мога да поправя всичко, в което няма вграден компютър. Ако пък се сдобиете с билети за футболен мач, които искате да продадете, ще бъда щастлив да ги взема от ръцете ви.

Движението по „Сънсет“ бе натоварено. Входът за Бел Еър откъм Стоун Кениън бе затворен поради ремонт, а това допълнително утежняваше положението. Когато стигнах до къщата на Круз, слънцето печеше жарко. Бе по същото време на деня като първия път, но небето не бе оловносиво, а с бебешки синя невинност се разтопяваше в морските облачета.

След онова, което ми бе казал Родригес, очаквах празен паркинг. Но три коли бяха паркирани пред къщата: модерният бял мерцедес с табелките РРК PHD, който бях видял на партито, реставриран син ягуар, модел „Е“ с табелки SSK и една стара тойота с цвят на кремсупа от грах. Минах покрай тях, почуках на входната врата, почаках, почуках отново, по-силно и после използвах звънеца. Чувах мелодията на камбанките. И някой друг вътре би трябвало да ги е чул. Но никой не отговори. Тогава погледът ми попадна долу на купчината поща на предните стълби, мокра и смачкана. Видях пощенската кутия от ковано желязо претъпкана със списания и кореспонденция.

Позвъних отново, огледах се наоколо. От едната страна бе полузатвореният вътрешен двор, засаден с екзотични тропически растения. Завършваше с порта от дървени летви и куполообразен капак.

Приближих портата, бутнах я. Отвори се. Минах през нея и тръгнах към задната част на имението покрай южната страна на къщата, пресякох през арка от дървета и се озовах в огромен заден двор — леко хълмисти ливади, обградени от високи дървета, лехи от цветя с най-различни форми, скален басейн с изворче, загърбен от водопад, който се спускаше като парчета стъкло.

Чух щракване. Дворът бе окъпан в нежна светлина, а басейнът блестеше като сапфир. Часовници.

От къщата не се процеждаше никаква светлина, но една червена крушка, завързана за брезово дърво осветяваше верандата, покрита с платнена тента и под от мексиканска керамика. Имаше няколко къта, обзаведени със стилна мебел от тиково дърво. На масата бе оставен лосион против изгаряне, на някои от столовете бяха захвърлени мръсни хавлии. Все едно че известно време така са стояли. Подуших плесен. После нещо по-силно…

Една от френските врати бе отворена. Достатъчно, та вонята да излиза през процепа. Достатъчно, за да се промъкна вътре.

Покрих с кърпа носа и устата си и пъхнах главата си достатъчно навътре, за да видя един кошмар, оцветен в червено. Използвайки кърпата, заопипвах за ключ на лампа. Открих един.

Две тела лежаха проснати върху арабски килим. Единствено по дрехите, покриващи онова, което бе останало от труповете проличаваше, че това някога са били хора.

Запуших си устата и отместих поглед. Видях висок таван — гредоред, мека мебел. Направено с вкус. Добър декоратор.

После сведох поглед обратно към ужаса…

Втренчих се в килима. Опитах се да се разсея с него. Добре изтъкан. Безупречен. С изключение на потъмнелите петна…

Едно от телата носеше бански костюм, изпъстрен с розови цветя. Другото — някога бял чифт шорти „Спийдо“ и тъмносиня хавайска риза, украсена с червени орхидеи.

Бялата дреха изпъкваше неестествено върху разлагащата се кафяво-зеленикава плът. Лицата бяха заместени от буци мазно, проядено месо. Месо, натъпкано с косми — руса коса. И на двете. Косата на торса в бикини — по-светла и по-дълга. Хванала бе кафява коричка.

Отново ми се доповръща, притиснах кърпичката върху устата и носа си, задържах дъх, усетих, че ми прилошава и си проправих път далече от телата.

Бях отново вън на терасата.

Но докато отстъпвах с гръб към вратата, видях с крайчеца на окото си стълба в другия край на стаята.

Задно стълбище. Перила от ковано желязо.

На върха на стълбата още едно разлагащо се бедро.

Розова домашна роба. Нещо, което приличаше на тъмна коса. Още смрад, още черни петна, стичащи се по стълбата надолу, като някаква злокобна разпадаща се играчка.

Обърнах се и избягах, минах покрай басейна, през порасналата трева към лехите с цветя, цялото това неземно синьо и виолетово. Коленичих и помирисах парфюма им.

Сладникаво. Прекалено сладникаво. Нещо заклокочи в гърлото ми. Опитах се да повърна, но не успях.

Изтичах покрай страничната фасада на къщата, обратно в предния двор, през предната морава.

Празен път, тих път. Всичкият този ужас, но нямаше с кого да го споделя.

Върнах се в севила, седнах в колата, но ми миришеше на смърт. Изпитвах вкус на смърт.

Накрая, независимо че вонята остана у мен, почувствах, че съм в състояние да шофирам и се насочих към Мандевил, после на изток по „Сънсет“. Искаше ми се да имам машина на времето. Нещо, което би могло да върне часовника назад.

Да го върне обратно…

Но имах силно желание да поседна и изпуша една силна цигара, нуждаех се от телефон и приятелски глас.