Докато убивам, се надявам

11

Безгрижието ми помръкна, щом той си тръгна. С колко още мръсотия щях да се сблъскам?

Безплатни сеанси за доусъвършенстване.

И аз бях доусъвършенстван също.

Сцената със снимката на близначките ме накара да се побъркам от мъка, не бях в състояние да се съсредоточа върху работата си. Три дни по-късно започнах да й звъня, но отговор не получих. Четири дни по-късно взех решение и се върнах в къщата на „Джалмиа“. В дома нямаше никого. Проверих във факултета по психология. Уведомиха ме, че временно е напуснала. Никой от преподавателите й не се безпокоеше, че отсъства. Тя бе напускала и преди онази „семейна работа“, винаги се бе справяла със задълженията си, бе отлична студентка. Предложиха ми да поговоря с научния й ръководител доктор Круз.

Когато Круз не откликна на едноседмичните ми телефонни обаждания, потърсих адреса на офиса му и тръгнах натам. Намираше се на „Сънсет“ близо до „Доъни“ в пететажна сграда от метал и стъкло. Бе доста луксозна, фоайетата облицовани с гранит и застлани с кафяви килими. На партера се бе разположил шумен френски ресторант, който преминаваше в кафене откъм страничната алея. Домовата книга разкриваше странна смесица от обитатели. Около една трета бяха психолози и психиатри, останалите — различни фирми, свързани с филмовата индустрия, продуценти, мениджъри, сценаристи, агенти.

Апартаментът на Круз бе на последния етаж. Вратата му бе заключена. Наведох се, отворих цепката на пощенската кутия и надникнах. Тъмнина. Станах и се огледах наоколо. Останалата част от етажа бе заета от една друга врата. На табелката пишеше „Криейтив Имидж Асосиейшън“. И там бе затворено.

Пъхнах бележка под табелката на Круз. Оставих името и телефона си, като го помолих да се свърже с мен колкото се може по-скоро, във връзка с Ш. Р. После отново потеглих към къщата на „Джалмиа“.

Петното от масло на пода в гаража за коли бе изсъхнало, зеленината започваше да вехне. Пощенската кутия бе натъпкана поне с едноседмична кореспонденция. Прегледах адресите от обратната страна на пликовете. Безполезно. От никъде не ставаше ясно за къде е заминала.

На следващата сутрин, преди да се отправя към болницата, отново проверих във факултета по психология и взех домашния адрес на Круз от архивата. Пасифик Палисейдс. Същата вечер пристигнах там и зачаках.

Бе краят на ноември, точно преди Деня на благодарността. Най-хубавото време в Ел Ей. Небето преливаше от синьо в стил Ел Греко към оловносиво, натежало от дъждовни облаци. Проблясваха светкавици.

Къщата на Круз бе голяма, розова, в испански стил, разположена на частен път, извън Мандивил Кениън. Улицата бе тясна и тиха, най-близките къщи бяха с размерите на имения, но достъпът до Круз бе напълно свободен. Нямаше високи дувари и ограждащи порти.

За него психологията се бе оказала доходен бизнес. Къщата бе прекрасна, с по двеста квадрата градини от двете й страни, украсена с веранди.

На мръкване цялата градина бе осветена от цветни светлини. Нито коли, нито шум. Докато седях там, си спомних къщата на „Джалмиа“ — влиянието на учителя? Сетих се за историята за наследството на Шарън и започнах да се чудя дали пак Круз не я бе наел за нея.

Чудех се също какво ли се е случило на другото момиченце от снимката.

Той се появи малко след осем с черен мерцедес със златни лайстни, двуместен спортен модел, със свален покрив. Вместо да отвори вратата, той прехвърли крака през нея. Дългата му руса коса бе перфектно соанирана със сешоар. Чифт слънчеви очила висяха на златна верижка през врата му. Не носеше куфарче, а само една малка чантичка от телешки бокс, метната през рамо. Облечен бе в сиво кашмирено спортно сако, бяла копринена риза без яка и черни панталони. От джобчето на гърдите му се подаваше черна копринена кърпичка с червени кантове.

Когато той се отправи към външната врата, излязох от колата си. Звукът от затварянето на моята врата го накара да се обърне. Загледа се втренчено. Затичах към него и застанах в осветеното пространство.

— Доктор Круз. Аз съм Алекс Делауер.

Независимо от всичките ми бележки, моето име не предизвика никакъв знак, че ме е познал.

— Приятел съм на Шарън Ренсъм.

— Здравей, Алекс. Аз съм Пол.

Дари ме с полуусмивка. Гласът му бе нисък и излизаше от гръдния кош, модулиран сякаш бе диско жокей.

— Опитвам се да я открия — казах.

Кимна, но не отговори. Тишината се проточи. Почувствах се задължен да говоря.

— Не се е прибирала повече от две седмици, доктор Круз. Чудех се, дали не знаете къде е.

— Вие сте загрижен за нея — каза, сякаш отговаряше на незададен от мен въпрос.

— Да, наистина.

— Алекс Делауер.

— Няколко пъти ви се обаждах. Оставих бележка и в офиса ви.

Широка усмивка. Тръсна глава. Жълтата коса се плъзна назад, после се настани върху челото му. Извади ключове от чантичката си.

— С удоволствие бих ви помогнал, Алекс, но не мога.

Тръгна към вратата.

— Моля ви, доктор Круз…

Спря, погледна през рамо и ме стрелна с очи. Отново се усмихна, но се получи само изкривяване на устните, сякаш вида ми му причиняваше болка.

„Пол те харесва… Той харесва онова, което му разказвам за теб.“

— Къде е тя, доктор Круз?

— Фактът, че тя не ви е съобщила, подсказва нещо, нали?

— Само ми кажете дали е добре. Ще се връща ли в Ел Ей, или е заминала за добро.

— Съжалявам, но не мога да разговарям с вас за нищо. Лекарска тайна.

— Вие ли сте лекуващия й лекар?

— Аз съм неин научен ръководител. Влиянието на тези отношения е по-голямо от някаква незначителна психотерапия.

— Като ми съобщите дали е добре, няма да нарушите тайната на терапията.

Тръсна глава. После нещо странно се случи с лицето му. Горната част остана все така безжизнено замръзнала — тежки руси вежди и бледокафяви очи, изсветляващи до зелено, които се бяха впили остро в мен. Но от носа надолу той се бе отпуснал. Устните му се бяха накъдрили в глуповата, почти клоунска усмивка.

Две личности, споделящи едно лице. Странно като на карнавал и два пъти по-необичайно, защото зад маската имаше неприязън, стремеж към осмиване. Към надмощие.

— Кажете й, че се безпокоя за нея. Предайте й, че независимо от онова, което прави, аз все още я обичам.

— Лека вечер — пожела ми той и влезе в къщата.

Час по-късно вече бях в моя апартамент. Побеснял от яд и готов да изчистя нея и лъжите й от живота си. След месец вече се бях примирил със самотата и с напрегната работа, успял бях да залъжа сам себе си, когато тя се обади. Бе единайсет вечерта и тъкмо се прибирах у дома, уморен и гладен. Когато чух гласа й, съпротивителните ми сили се стопиха като сняг под слънчевите лъчи.

— Върнах се, съжалявам, готова съм да ти обясня всичко — изрече тя на един дъх. — Ела вкъщи след един час. Обещавам да ти обясня.

Взех душ, преоблякох се и тръгнах с колата към Никълс Кениън, готов да й задавам неприятни въпроси. Чакаше ме на вратата в яркочервена, къса жарсена рокля, която едва я побираше. В ръката си стискаше нещо розово и ухаещо на ягоди. Надделяваше над парфюма й — липсваха пресни цветя.

Къщата бе ярко осветена. Преди да проговоря, тя ме издърпа вътре и притисна устни към моите, провирайки език между зъбите ми. С едната си ръка притискаше здраво тила ми и така бяхме плътно прилепнали един към друг. Дъхът й бе остър от алкохол. За първи път я виждах да пие нещо различно от севън ъп. Когато й направих забележка, тя се разсмя и хвърли чашата в камината. Стъклото се разби и остави розови следи по стената.

— Ягодово дайкири, скъпи. Предполагам, че съм в тропическо настроение.

Гласът й бе дрезгав, пиянски. Отново ме целуна, още по-силно и започна да се притиска към мен. Затворих очи и се потопих в пиянската сладост на целувката. Отдалечи се. Отворих очи и видях, че алената рокля се свлича по тялото й, докато тя навлажняваше с език устните си. Коприната се заклещи на бедрата й, тя я дръпна силно, за да я освободи и накрая се свлече на пода, просто една искряща оранжева лента. Пристъпи назад, с поглед ме покани да я последвам. Останала бе само по черен колан за жартиери, мрежести чорапи и обувки с висок ток. Нямаше сутиен.

Погледнато абстрактно, това си е една порно комедия, от холивудските пасквили на Фредерик. Но тя въобще не бе абстрактна, а аз стоях там като вцепенен.

Оставих се да ме съблече. Направи го с много вещина, което едновременно ме възбуди и уплаши.

Много пъргаво.

Твърде професионално.

Колко ли много пъти го е правила?

С колко ли други мъже? Кой я е научил…

По дяволите! Не ми пукаше, аз я желаех. Тя ме възбуди с ръка, мачкаше и разтриваше усърдно.

Пак се прегърнахме, този път голи. Пръстите й пробягваха по тялото ми, оставяха червени ивици. Тя постави ръката ми между краката си, напъха пръстите ми и ги погълна.

— Ъмм — рече тя, пристъпвайки отново назад. Правеше пируети и демонстрираше голотата си.

Потърсих ключа на лампата.

— Не, остави да бъде светло — настоя тя. — Желая да го виждам, искам всичко да видя.

Дадох си сметка, че завесите са дръпнати. Стояхме пред стъклената стена, осветена отгоре и показвахме безплатно шоу пред цял Холивуд.

Загасих светлината.

— Темерут — каза тя и коленичи пред мен като се хилеше.

Зарових пръсти в косите й, бях погълнат, оставих се да ме понесе водовъртежа на удоволствието. Дръпна се, за да си поеме дъх и отново настоя:

— Хайде, светлините… Искам да го гледам.

— В спалнята — изпъшках аз. Вдигнах я в прегръдките си и я понесох през целия хол, докато тя ме целуваше и си играеше с члена ми. В спалнята светлините също бяха запалени, но високите прозорци осигуряваха интимност.

Положих я върху завивките. Тя се отвори като книга на любимата страница. Качих се отгоре. Тя се изви в дъга и вдигна крака във въздуха. Постави го вътре и започна да тресе бедра, като ме държеше на една ръка разстояние от себе си, за да може да наблюдава въртеливото движение на буталото вън и вътре в плътта й.

И само веднъж тя се предаде на искреното удоволствие, но раздялата бе твърде бърза…

— Ти си вътре в мен, о, господи…

Тя мачкаше зърната си и сама се галеше, сигурна, че я наблюдавам.

Тя го мачкаше, вадеше и го взимаше в ръка, търкаше го в лицето си, плъзна го между гърдите си, отърка го в нежните къдри на венериния си хълм.

Само след миг ние бяхме затворени заедно, стоейки прави, гърбът й бе облегнат към стената. После тя ме разположи близо до крака на леглото, като се бе втренчила над рамото ми в огледалото над гардероба. Не се задоволи, извади го от себе си и ме бутна към банята. Веднага разбрах защо — върху двете стени имаше високи, с размерите на медицински шкаф огледала, които можеха да се издърпват и поставят под ъгъл, за странично и задно виждане. След като подреди сцената си, тя седна върху студения шкаф, трепереща и извита в гъша поза, отново го пое в себе си, като въртеше постоянно очи.

Продължихме на пода на банята, тя бе клекнала над мен и се галеше сама, като оставяше следа от вагиналните си сокове, движейки се нагоре-надолу по гръдния ми кош, после отново се набучи на кола.

Когато си затворих очите, тя изкрещя „Не!“ и насила ги държеше отворени. Накрая се изгуби в удоволствието, отвори широко уста, задъхваше се и пръхтеше. Тресеше се и покри лицето си.

И получи оргазъм.

Експлодирах секунда по-късно. След като самата бе свършила, започна да ме облизва страстно и продължи да се движи, за да ме използва егоистично и да получи повторно оргазъм.

Довлякохме се обратно в спалнята и заспахме в прегръдките си на запалени лампи. Спах, събудих се и се почувствах като дрогиран.

Тя не бе в леглото. Открих я в дневната, косата й високо вдигната на опашка, облечена в тесни джинси и бюстие — пак различен външен вид. Бе седнала в един хамак и пиеше ягодово дайкири, четейки психо списание, без да е усетила присъствието ми.

Наблюдавах я как пъха пръст в питието, изважда го покрит с розова пяна и го изсмуква.

— Здрасти — казах, като се усмихвах и протягах.

Тя вдигна очи. Изражението й бе особено. Погледът празен. Отегчен. После се стопли и стана застрашителен.

Подигравателен.

— Шарън.

Тя постави чашата с питието върху килима и се изправи. Заговори.

— Е, добре. Получи онова, което искаше, мръсник такъв. Сега се пръждосвай оттук. Обирай си крушите от живота ми! Напусни!

Облякох се с голяма бързина, небрежно, чувствах се като премазана хлебарка. Минах покрай нея почти тичайки, вън от къщата и в „Рамблър“-а. С треперещи ръце включих двигателя и колата се затътри надолу по „Джалмиа“.

Дишането ми се нормализира едва когато стигнах до „Холивуд“ булевард. Но хърках, сякаш буца бе заседнала на гърлото ми, сякаш бях отровен. Исках незабавно да я съсипя. Желаех да изхвърля нейните токсини от кръвта си.

Скимтях.

Представях си убийствени сцени. Карах с огромна бързина по тъмните улици, бях опасен като пиян шофьор.

Завих по „Сънсет“, минах покрай нощни клубове и дискотеки, усмихнати физиономии, които сякаш се присмиваха на нещастието ми. Но когато наближих Доъни, яростта ми се бе превърнала в затормозяваща мъка. Бях отвратен.

Това бе всичко — няма да има повече измами.

Всичко свърши.

Споменът ме бе облял в студена пот.

Сеанси за доусъвършенстване.

Тя и себе си бе усъвършенствала. С хапчета и пистолет.