Докато убивам, се надявам

24

Стари истории, стари връзки, но нишките се преплитаха. Но така и не бях открил нещо, което да ми помогне да разбера Шарън — как бе живяла и защо тя, а и много други хора бяха умрели.

В десет и половина се обади Майло и допринесе за пълното ми объркване.

— Копелето Трап не загуби нито миг и започна да ми слага динени кори. Иска реорганизация на архивата на смъртните случаи — чиста простотия. Направих се на разсеян, все едно че съм си запушил ушите. Твойто момиче Ренсъм е страдало от остра алергия към истината. Няма досие от раждането й в Ню Йорк. Няма фамилия Ренсъм нито в Манхатън, нито пък на „Парк авеню“, а още по-малко в някой от останалите богаташки квартали — прерових до края на четиридесетте. Същото важи и за Лонг Айлънд: в Саутхемптън живее малко, но сплотено общество, местните полицаи твърдят, че няма Ренсъм в телефонния указател, няма семейство с такова име, което някога да е живяло в големите замъци.

— Тя е посещавала тамошния колеж.

— „Форсайт“. Не точно там, но близко. Как разбра?

— От копията на документите й в университета. А ти как разбра?

— От „Социално осигуряване“. Подала е документи през седемдесет и първа и е дала за свой адрес този на колежа. Но там името й се появява за първи път, сякаш дотогава не е съществувала.

— Ако имаш някакви връзки в Палм Бийч, Флорида, опитай. Круз е практикувал там до седемдесет и пета. Когато се преместил в Калифорния, я довел със себе си.

— Аха. По-напред съм от теб. За него наистина намерих множество документация. Роден е в Ню Йорк, „Парк авеню“, ако трябва да бъдем точни. Голям апартамент, който продал през шейсет и осма. Фирмата, извършила замяната на частната собственост, откри адреса в Палм Бийч, а аз им позвъних. Не се преговаря лесно с полицията в богатските градчета — много покровителствено се отнасят към гражданите си. Казах им, че Ренсъм е станала жертва на обир, открили сме част от нейните вещи и я търсим, за да й ги върнем. Започнаха да я издирват. Нищо. Нищичко, Алекс. Така че Круз я е забърсал някъде другаде. А като стана дума за Круз, той съвсем не е бил такава звезда, както ми го описа. От моя източник в данъчното получих достъп до данъчните декларации на приятелчето. Лекарската му практика едва му е докарвала по трийсет хилядарки годишен доход, при сто долара на час. Което означава не повече от пет-шест часа седмично. Не ще да е бил прекалено ангажиран психотерапевт. Още пет хилядарки получавал от писане. Останалият половин милион бил печалба от инвестиции: акции и дивиденти, недвижимо имущество и дребно предприятийце, наречено „Криейтив Имидж Асошиейтс“.

— Порнофилми.

— Обявил го като „продуциране и мениджмънт на образователни материали“. Двамата със съпругата му били единствените притежатели на акции, декларирал е загуби в продължение на пет години и после го закрил.

— В кои години?

— Нека видя, а ето го: от седемдесет и четвърта до седемдесет и девета.

Последната година на Шарън в колежа и първите й четири в университета.

— И какво излиза, Алекс, богатото момче си е живяло от полученото наследство. Нехаен тип.

— Той се е движил по повърхността на живота на другите хора. В армията са го научили да води психологическа война.

— Той за нищо друго не е ставал. Когато бях медик, ми се напълниха очите от такива като него. В по-голямата си част, пълни боклуци. Виетнамците им се подиграваха. Както и да е, основната нишка на цялата история е, че Ренсъм се появява като твое основно гадже фантом с богат патрон. За всички други практически цели, тя е била пусната с парашут през седемдесет и първа.

— Мартини в слънчевата стая.

— Това какво значи?

— Нищо важно. Съществува още една възможност. Прегледах вестникарските материали, отразяващи случая на наркотрафикантите Лание/Джонсън. Линда и брат й са от Южен Тексас, едно градче Порт ъф Уолас. Може пък там да има някаква архива.

— Може би. Имаше ли нещо във вестниците, което Кроти да не ни е разказал?

— Единствено, че заедно с наркоудара е замесена и „Червената заплаха“ — говорело се, че Джонсън са участвали и в нелегални партии. При така създаденото настроение в страната, това трябва да е гарантирало подкрепата за разстрела. Хюмъл и Де Гранцфелд са провъзгласени за най-добрите в занаята.

— Чичо Хюмъл — отрони той. — Обадих се до Вегас. Още е жив, работи за „Магна“ — шеф на охраната в „Казбах“ и две други казина, собственост на фирмата там. Живее в голяма къща в най-хубавата част на града. Възмездие за греха, а?

— Още храна за размисъл. Били Видал и Хоуп Блелък са брат и сестра. Видал е уреждал сделки между съпруга на Блелък и Белдинг. След смъртта на съпруга й, „Магна“ я е купила доста евтиничко. След смъртта на Белдинг, Видал станал шеф на „Магна“. Госпожа Блелък обслужвала банковите сметки на Круз — вероятно защото се опитвал да излекува едно от децата й. Но по нищо не личи тя някога да е имала деца.

— Исусе! Някога да си усещал, Алекс, че ние с теб играем по правилата на някой друг? На шибания стадион, който принадлежи другиму?

Той прие да тръгне по тексаската следа и преди да затвори телефона ме предупреди да внимавам.

Искаше ми се да се обадя отново на Оливия, но наближаваше единайсет, двамата с мъжа й отдавна си бяха легнали, затова изчаках до девет на следващото утро. Позвъних в офиса, където ми съобщиха, че госпожа Брикермън е в Сакраменто по работа тази сутрин и ще се върне всеки момент.

Опитах се да се свържа с Елмо Касълмайн, но той отново бе на смяна, зает с пациент. Метнах се на севила и се отправих към областта Феърфакс, на улица „Единбург“.

Паркирах в една пресечка. Тръгнах назад и на отсрещния тротоар зърнах здрав и набит чернокож мъж. Той буташе инвалидна количка. Ускорих крачка, за да го разгледам по-добре. Бяла престилка върху сини джинси. Липсваше острата като свредел брадичка, както и обичката. Косата му бе оредяла съвсем и откриваше почти голо теме. Мускулестото тяло бе станало по-меко, лицето по-отпуснато с двойна брадичка, но физиономията бе същата, която помнех от „Рестхейвън“.

Пресякох улицата, настигнах го.

— Г-н Касълмайн?

Той спря, погледна назад. В количката имаше възрастна жена. Тя въобще не ме забеляза. Освен шапката, тя носеше закопчана догоре жилетка, а краката й бяха покрити с шарено одеяло. Косата й бе редичка и мека, боядисана изцяло в черно. Ветрецът подухваше през нея, излагайки на показ бели петна от скалпа й. Сякаш спеше с отворени очи.

— Това съм аз. — Същият висок глас. — А вие кой ли може да сте?

— Алекс Делауер. Вчера ви оставих съобщение.

— Това не ми помага много. Все още не ви познавам по-добре, отколкото преди десет секунди.

— Срещали сме се преди години. Преди шест години. В „Рестхейвън Терас“. Дойдох с Шарън Ренсъм. Посетихме сестра й Шърлий.

Жената в количката започна да подсмърча и хленчи. Касълмайн се наведе, погали я по главата, извади носна кърпичка от джинсите си и изтри носа й.

— Хайде, хайде, г-жо Липшиц, всичко е наред, той ще дойде да ви вземе.

Тя се нацупи.

— Хайде сега, г-жо Липшиц, миличка, вашите близки ще дойдат да ви вземат, не се притеснявайте.

Жената вдигна лицето си нагоре. Имаше остри черти, бе беззъба и сбръчкана като празна пазарска торба. Очите й бяха бледокафяви и с тежък грим. Върху напуканите устни бе поставено яркочервено червило. По някакъв начин изпод цялата тази разруха и козметичната маска, грейна искрица красота.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ау, госпожо Липшиц — рече Касълмайн.

Тя издърпа одеялото чак до устата си и задъвка плата.

Касълмайн се обърна към мен и меко каза:

— Когато стигнат до определена възраст, никога не могат да се стоплят, независимо от климата. Вечно са недоволни от нещо.

Г-жа Липшиц извика. Устните й се повъртяха около една дума известно време и накрая я оформиха: „Парти!“.

Касълмайн коленичи отстрани, освободи одеялото от захапката й, уви го около нея.

— Разбира се, че ще идеш на партито, сладурче, но ще трябва да внимаваш, да не си развалиш грима, като плачеш така. Нали?

Той подпря с два пръста брадичката на старицата и се усмихна.

— Нали?

Тя го погледна и кимна.

— До-о-обре. Я колко сме красиви днес, сладурче. Съвсем издокарани и ще идем да се забавляваме.

— Парти — промълви старата жена.

— Разбира се, че ще има парти. А ти си толкова прекрасна, Клара Силия Липшиц, че ще бъдеш красавицата на вечерта. Хубавите момчета ще се редят на опашка, за да танцуват с теб.

Порой от сълзи.

— Недей, не плачи повече. Той ще те заведе на партито — трябва да изглеждаш много хубава.

Ново усилие да произнесе следващата дума:

— Късно.

— Малко по-късничко, Клара Силия. Сигурно е попаднал на задръстване, нали си спомняш какво ти разказах за всичките ония коли. Или пък е спрял пред някой цветарски магазин да ти купи красив букет. Красив букет от розови орхидеи, които знае, че ти много харесваш.

— Късно.

— Още малко — повтори той и започна да бута количката.

Аз вървях отстрани.

Той започна тихичко да пее, с приятен тенор, толкова висок, че преминаваше във фалцет.

Музиката и монотонното тракане на колелата по тротоара приспаха старицата. Главата й клюмна на гърдите.

Спряхме точно пред приюта „Кинг Соломон“. Касълмайн погледна в двете посоки и свали количката от тротоара, като продължаваше да пее.

Госпожа Липшиц спеше. Той я буташе по зеления цимент, разменяйки поздрави с някои от останалите възрастни хора, стигна до дъното на рампата и ми каза:

— Изчакайте тук. Ще се върна при вас веднага щом приключа.

Докато го чаках успях да вляза в съдържателен разговор с един старец, който твърдеше, че е участвал в битка заедно с Теди Рузвелт.

Когато Касълмайн се върна, тръгнахме обратно по алеята. Предложих да пием по чаша кафе.

— Не пия кафе. Хайде да се поразходим. Честно казано, не си спомням за вас. Не и като за някаква по-специална личност. Сещам се, че доктор Ренсъм дойде на посещение с един мъж, защото това се случи един-единствен път. — Разгледа ме. — Не, не мога да твърдя, че това сте били вие.

— Изглеждах по-различно. Имах дълга коса и брада.

Той повдигна рамене.

— Възможно е. Както и да е, с какво бих могъл да ви помогна?

Равнодушен. Разбрах, че не знае за Шарън. Скръцнах със зъби и казах:

— Доктор Ренсъм умря.

Спря, сложи и двете си ръце върху лицето.

— Умря ли? Кога?

— Преди седмица.

— Как?

— Самоубийство, г-н Касълмайн. Писаха по вестниците.

— Никога не съм чел вестници. Достатъчно лоши вести получавам и без това. О, не — такова мило, красиво момиче. Не мога да повярвам.

Нищо не казах.

Той продължаваше да си клати главата.

— Какво е я принизило чак до там, че се е принудила да направи такова нещо?

— Точно това искам да разбера.

Очите му бяха влажни и кървясали.

— Вие ли сте нейния мъж?

— Да, преди години. Не се бяхме виждали дълго време, срещнахме се на парти. Тя твърдеше, че нещо я безпокои. Не успях да разбера какво. Два дни по-късно вече я нямаше.

— О, боже! Толкова е ужасно.

— Съжалявам.

— Как го е направила?

— С хапчета. И изстрел в главата.

— О, господи! Много е безсмислено — красив и богат човек да направи такова нещо. По цял ден бутам количките с възрастните хора. Те бавно гаснат, губят способността си да вършат каквото и да е, но продължават да живеят, нищо друго освен спомените не ги крепи. И ето че някой, като доктор Ренсъм захвърля всичко настрана.

Продължихме да вървим.

— Просто няма никакъв смисъл — повтори той.

— Знам и мислех, че може би вие ще сте в състояние да ми помогнете да разбера.

— Аз ли? Как?

— Като ми разкажете каквото знаете за нея.

— Онова, което знам не е много. Тя бе хубава жена, винаги добре облечена и на мен ми изглеждаше щастлива, неотменно се държеше добре с мен. Бе много привързана към онази нейна сестра — вие не можахте много да я опознаете. Някои от тях, все благородни хора, започват да чувстват вина, че са изоставили близките си, кълнат се в Бога, че редовно ще ги посещават и ще се грижат за всичко. Но не след дълго те се уморяват, започват да идват все по-рядко. Мнозина от тях изчезват напълно. Но доктор Ренсъм винаги беше край бедната Шърлий. Всяка седмица, точна като часовник. В сряда следобед от два до пет. Понякога — два или три пъти седмично. И не просто седеше, тя я хранеше, оправяше и обичаше това нещастно момиче, без да получава някаква отплата.

— Някой някога да е посещавал Шърлий, освен доктор Ренсъм?

— Никой, освен когато тя дойде с вас. Единствено доктор Ренсъм като часовник. Наблюдавах това до деня, в който напуснах.

— Кога напуснахте?

— Преди осем месеца.

— Защо го направихте?

— Защото и без това щяха да ме уволнят. Доктор Ренсъм ми подшушна, че ще затварят болницата. Каза, че ми е много благодарна за всичко, сторено от мен за Шърлий, съжаляваше, че не може да ме вземе със себе си, но твърдеше, че Шърлий ще продължи да бъде гледана добре. Каза, че съм извършил голяма промяна. Даде ми в брой хиляда и петстотин долара, за да покаже, че го вярва. Това трябва да ви покаже каква бе тя. Не мога да разбера как е могла да падне толкова ниско.

— Значи тя знаеше, че „Рестхейвън“ ще бъде затворена.

— И не сбърка. Само след няколко седмици всички получиха циркулярно писмо на розова хартийка. „Уважаеми колега“. Моя приятелка работеше в отделението, предупредих я, но не ми повярва. Стана така, че тя дори не получи съобщение, нито обезщетение, а само едно „Бай-бай, Чарли, ние фалирахме. Няма повече да се занимаваме с този бизнес и т.н.“.

— Имате ли представа къде доктор Ренсъм заведе Шърлий?

— Не, но повярвайте ми, сигурно ще е на хубаво място. Тя обичаше онова момиче, държеше се с нея като с кралица. — Той спря и се начумери. — Ами кой ще се грижи за бедното създание след нейната смърт?

— Не знам. Нямам представа къде е сега. Никой нищо не знае.

— О, боже! Това започва да звучи застрашително.

— Сигурен съм, че е добре. Семейството има пари. Тя разказала ли ви е нещо повече за тях?

— На мен не е.

— Но вие знаехте, че са богати.

— Тя плащаше сметките в „Рестхейвън“, значи бе богата. Освен това, всеки би казал, че е богата, само като я види — начина, по който се обличаше и полагаше грижи за себе си. А беше и лекар.

— Доктор Ренсъм е плащала сметките, така ли?

— Това бе написано най-отгоре на болничния картон: „Цялата финансова кореспонденция да се изпраща на доктор Ренсъм“.

— Какво още имаше в картона?

— Пълната история на лечението. Дори за известно време доктор Ренсъм бе наела логопед. Той идваше редовно, но си губеше времето. Шърлий въобще не можа да проговори. Същото стана и с учителя по Брайлова азбука. Доктор Ренсъм опита всичко. Тя обичаше онова момиче — просто не мога да си представя как се е унищожила и е изоставила бедното същество.

— Имаше ли история на заболяването в картона?

Той поклати глава.

— Участваха ли и други лекари в лечението на Шърлий?

— Само доктор Ренсъм.

— Нямаше ли лекари?

— А вие какво мислите, че бе тя?

— Тя бе психолог. Да не ви е казала, че е доктор по медицина?

Той помисли малко.

— Трябва да се сетя. Не, не е. Но начинът, по който се зае със случая на Шърлий — пишеше заповеди на терапевтите… просто съм разбрал погрешно.

— Шърлий сигурно е имала усложнения със здравето. Кой я лекуваше?

— Нормално е да си го мислите, но много интересно, като изключим останалите й проблеми, тя наистина бе съвсем здрава. Сърцето й бе много здраво, нормално кръвно налягане, чисти дробове. Единствено трябваше да бъде обръщана, хранена, постоянно да й се сменят пелените и така можеше да си живее вечно. — Той погледна към небето, поклати глава. — Чудя се къде ли е нещастното създание.

— Доктор Ренсъм някога говорила ли е за инцидента?

Веждите му се извиха арка.

— Какъв инцидент?

— Удавянето, причинило всички проблеми на Шърлий.

— Сега пък ме шашнахте.

— Тя се удавила, когато била малко момиче. Доктор Ренсъм ми разказа случката, твърдеше, че именно това е причинило мозъчното увреждане на Шърлий.

— Е, за това не знам, защото онова, което тя на мен ми разказа, бе напълно различно — бедното момиче така било родено.

— Родена сляпа, глуха и саката?

— Точно така. Разнородни вродени деформации. Бог ми е свидетел, достатъчно такива неща съм видял.

Той пак поклати глава.

— Мултиплицирани вродени деформации. Бедното същество така е започнало живота си, никога не е имало друг шанс.

Беше към обяд, когато спрях на една бензиностанция и позвъних в офиса на Оливия. Госпожа Брикермън се била върнала от Сакраменто, но не я очаквали в офиса днес, така ме уведомиха. Набрах домашния й номер, оставих го да звънне десет пъти и тъкмо щях да затворя, когато тя вдигна, останала без дъх.

— Алекс, току-що влизам, буквално. От летището. Прекарах сутринта в закуска със сенатски съветници, като се опитвах да им измъкна повече пари за нас. Каква сбирщина! Ако някой от тях въобще някога е имал сериозна мисъл в главата си, то е било доста отдавна. Тъпаци.

— Знаеш, че се мразя, дето те безпокоя, но се чудех дали…

— Системата отново е в строя. Да, работи от тази сутрин. И само, за да ти покажа колко те обичам, използвах главния компютър в Сакраменто, за да тръгна по следите на твоята Шърлий Ренсъм. Съжалявам, но няма нищо. Наистина открих една личност под това име, пише се по същия начин. Но бе в архивите на „Меди Кал“. Дата на раждане 1922-ра, а не 53-та.

— Имаш ли адреса й?

— Не. Ти ми каза 53-та и не можех да си представя, че се интересуваш от възрастна гражданка.

— Има смисъл.

— Ти наистина си заинтересован?

— Може и да съм… ако не ти създава много…

— Е, добре. Само ми позволи да си сменя този официален костюм и ще се опитам да се свържа с помощничката си и да преодолея нейната компютърна фобия. Ще ми отнеме малко време. Къде мога да те намеря?

— Обаждам се от външен телефон.

— Някакъв бордей, като в криминален филм ли? Алекс, в какво си се забъркал?

— Разравям едни кости.

— Олеле. Какъв е номерът там?

Прочетох й го.

— Ами това е съвсем наблизо. Откъде се обаждаш?

— Бензиностанция в Мелроуз, близо до Феърфакс.

— О, за бога! Ти си на две минути път. Ела да ме видиш как се правя на детектив.

Къщата на Брикермън бе малка, скоро боядисана в бяло, с покрив от испански керемиди. Покрай входната алея бяха насадени множество цветя. Самата алея бе запълнена от огромния „Крайслер Ню Йоркър“ на Оливия.

Тя бе оставила незаключена вратата. Албърт Брикермън бе в дневната по хавлия и чехли, с вперен в шахматната дъска поглед. Измуча нещо в отговор на поздрава ми. Оливия бе в кухнята, облечена в бяла памучна блуза и моряшка пола с гигантски размер. Вареше яйца. Косата й бе къносана, бузите — закръглени и червени. Бе на около шейсет, но кожата й бе гладка като на младо момиче. Тя ме сръга и ме цапна по мекия задник.

— Как ти се струва? — попита, изтривайки ръце в полата си.

— Много широко помещение.

Тя се засмя, изгаси огъня под яйцата.

— Ако моят баща социалист можеше да ме види отнякъде! Можеш ли да си представиш на моята възраст да се блъскам и да крещя по ония шантави митинги?

— Просто продължавай да си повтаряш, че работиш вътре в системата, за да я промениш.

— Да, разбира се. — Тя ми посочи кухненската маса. Сервира по една чиния, извади с лъжица яйцата и ги гарнира с ориз и салца, напълни и по една чаша с кафе. — Представям си, че ми остават една или две години. После сбогом на всички глупости и се приготвям за някое сериозно пътешествие. Не че принц Албърт ще се помръдне, но имам една приятелка — загуби мъжа си миналата година. Планираме да идем до Хаваите, Европа, Израел.

— Звучи страхотно.

— Звучи страхотно, но ти изгаряш от нетърпение да влезем в компютъра.

— Когато е удобно.

— Сега ще се обадя. Ще отнеме малко време, докато Моника успее да задейства системата.

Обади се на помощничката си, даде указания, повтори ги и затвори.

— Стискай палци. А междувременно, нека похапнем.

И двамата бяхме гладни, затова се нахвърлихме върху храната. Точно когато бях започнал втората порция с яйца, телефонът иззвъня.

— Добре, Моника, точно така. Да. Натисни бутона „ТЪРСИ“, всички главни букви. Добре. Сега натисни главно „М“, интервал, главно „К“, главно „Р“, после бутона „Ритърн“ — два пъти. „КАЛ“. „К-А-Л“ — също всичко с главни букви. Добре. После главни „ЛА“, интервал, главно „В“, интервал, бутони две, три, шест. Така ли е? Опитай отново. Ще чакам… добре. Сега натисни бутон „Ритърн“ само веднъж още, после бутона „Хоум“… Намира се под седмицата… Не, остави контролния бутон, докато работиш, там вляво на клавиатурата, „КОНТРОЛ“. Да, добре. Какво се появи на екрана? Добре. Хайде сега напиши следното име. Ренсъм… какво? Нищо. Откажи се. Р-Е-Н-С-Ъ-М. Запетайка. Шърлий — с две „и“ на края, не „ей“. Ш-Ъ-Р-Л-И-Й… Точно така, добре. Какво се появява?… Добре, дръж го там, Моника. Ще ида да си взема молив, а ти ще ми продиктуваш рождената дата и адреса.

Тя започна да пише, а аз се изправих и гледах през рамото й.

— Добре, благодаря ти, Моника.

— Попитай я за Джаспър Ренсъм.

Погледна насмешливо нагоре към мен.

— Моника, не изтривай още екрана. Напиши: ДОП. ТЪРС. Изчакай да започне отново да мига за секунда… Хвана ли го? Добре, сега Ренсъм — същото име като одеве, запетайка Джаспър… Не „Дж“… Правилно. Джаспър. Добре… Така ли? Дай ми рождената дата.

Тя записа: 25/12/20. Същият адрес.

— Още веднъж ти благодаря, Моника. Имаш ли още много работа?… Тогава си тръгни по-рано. Ще се видим утре. — Тя окачи слушалката. — Двама стари Ренсъм на цената на една млада, скъпи.

Тя погледна към листа хартия отново и посочи датите.

— Нова Година и Коледа. Много умно. Какъв ти е шансът? Кои са тези хора?

— Не знам. Уилоу Глен. Имаш ли карта на щата?

— Няма нужда. Била съм там. То е към областта Сан Бернардино, близо до Юкайпа. Когато децата бяха малки, имах навик да ги водя там на разходка да си берат ябълки.

— Ябълки ли?

— Ябълки, скъпи. Малки, червени, кръгли неща. Защо се чудиш?

— Не знаех, че там растат ябълки.

— Растяха преди време. Но една година отидохме там и не намерихме нищо. Всички градини бяха унищожени. Преди бе такава благодат, Алекс. Вече нищо не е останало. Освен госпожа Нова Година и господин Коледа.