Докато убивам, се надявам

25

Магистралата „Сан Бернардино“ ме изстреля като грахово зърно през цев покрай смътните очертания на промишлени зони, жилищни комплекси и паркинги за коли с площи, по-големи от някои градчета. Точно след Помона и областния панаир пейзажът преминаваше в селскостопански дворове, птицеферми, големи магазини и складове. Успоредно на магистралата имаше железопътни релси. Товарни вагони на „Котън Боул“ и „Съдърн Пасифик“ бяха изоставени на релсите.

Карах през пусти, изпепелени от слънцето хълмове, покрай по-малки ферми и стопански дворове, стръмни полета с люцерна, коне, пасящи мудно в жегата. Изходът от Юкайпа се стесняваше до еднолентов път, който минаваше покрай гробище за трактори.

Насочващата стрелка ме отпрати към един покрит мост и по прав като бръснач път, който свършваше на полето — плантации с цитрусови плодове и авокадо, обори за овце и необработваеми ниви.

Пътят за Уилоу Глен правеше остър завой след счупен пътен знак и отдавна свободното ранчо „Джъмбо Търки“. Черният път се извиваше и катереше към планината. Въздухът бе по-хладен и чист.

Асфалтът свърши при два еднакви телефонни апарата, окачени на пилони, целите облепени с реклами от сервизния клуб на Търговската палата. Една висяща между двата поста верига поддържаше знак с надпис: „Селище Уилоу Глен, 432 жители“.

Спрях и погледнах отвъд знака. Селцето изглежда не бе нищо повече от тесничка, селска търговска уличка, засенчена от плачещи върби и борове, и място за паркиране. Дърветата се разделяха в далечния край на паркинга, пътят се превръщаше в трамбован прах. Покарах още малко, паркирах и тръгнах из чистата, суха горещина.

Първото нещо, което привлече вниманието ми, бе огромна черно-бяла лама, преживяща сено в малка кошара. Зад кошарата имаше оградена къща, боядисана в брик с бели орнаменти. Табелката над вратата гласеше: „ЦЕНТЪР ЗА ЗАБАВЛЕНИЯ НА УИЛОУ ГЛЕН И ЗООЛОГИЧЕСКА ГРАДИНА“. Затърсих човешко присъствие, но не открих. Махнах с ръка на ламата и получих в замяна влажен поглед от преживното.

Открих множество други сгради — всичките малки, дървени, небоядисани и свързани помежду си с дъсчени пътеки. „РАЯТ НА ХЮ УУДКАРВЪР“, „МАГАЗИН ЗА АНТИКИ — ВЪЛШЕБНАТА ГОРА“, „СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ГРАНИ“. И всяка една с плътно затворени капаци.

Една от колибите бе наречена „ЯБЪЛКОВ СОК & САЙДЕР“, друга „МЕД ОТ ДЕТЕЛИНА“. Но приятният аромат идваше от съседната врата — боядисана в зелено дървена ограда с надпис: „КАФЕНЕ «ГОЛДЪН ДЕЛИШЪС»“. „КОБЛЪР“. Фасадата на кафенето бе от бели талпи и прозорци от цветно стъкло. Върху стъклата бяха изрисувани черни клонки с розови и бели цветчета, зелени, червени и жълти ябълки. Вратата бе отворена. Влязох вътре.

Всичко блестеше от чистота и също бе боядисано в бяло — масички за пикник и пейки, бял вентилатор на тавана раздвижващ горещия въздух, облицован с плексиглас тезгях и три високи столчета, висящи растения и стар, меден касов апарат, плакат, изработен на циклостил, рекламираше астролог от Юкайпа. Зад тезгяха седеше млада жена, пиеше кафе и четеше учебник по биология. Зад гърба й междинно прозорче откриваше гледка към кухня от неръждаема стомана. Седнах. Тя вдигна поглед. Деветнайсет или двайсет, с рязко вирнато носле, подрязана руса, къдрава коса и широки черни очи. Облечена бе в бяла блуза и черни джинси, бе стройна, но с едър ханш. Върху блузата носеше значка във формата на зелена ябълка, на която пишеше: „УЕНДИ“.

Тя се усмихна. Бе на възрастта на Мора Бенън. Не толкова изискана без съмнение, но някак си по-зряла от репортерката.

— Здрасти. Какво да ви поднеса?

Посочих чашката й за кафе.

— Като за начало едно и на мен.

— Разбира се. Сметана и захар?

— Черно.

— Бихте ли желали да видите менюто?

— Благодаря.

Тя ми поднесе пластмасов правоъгълник. Богатият избор ме изненада. Бях очаквал бургери и пържени картофи, но имаше поне дузина предястия, някои комбинирани, с реверанс към модерното. Към всяко имаше отбелязани инициали, посочващи съответното вино: „Ш“ за шардоне, „ИР“ за йоханесбургски ризлинг. На гърба на листа за менюто имаше пълен списък от вина — висококачествени френски и калифорнийски, както и местно ябълково вино, препоръчано като „леко и с вкус на плод, подобно на совиньон — бяло“.

Тя донесе кафето.

— Нещо за ядене?

— Препоръчвате ли ми „Обяд на ябълкоберача“?

— Разбира се — каза тя и ми обърна гръб. Започна да отваря хладилника и различни шкафове и чекмеджета, побърника малко, сложи върху тезгяха прибори и ленена салфетка и сервира порция перфектно нарязана ябълка и дебели парчета сирене, гарнирани с джоджен.

— Заповядайте — каза тя, като добави пшеничена питка и масло, оформено като цвете. — Козето сирене е добро, произведено е от едно семейство баски, тук близо в Лома Линда. Животните са хранени само по естествен път.

Тя зачака.

Яйцата на Оливия все още не се бяха смлели в стомаха ми. Опитах малка хапка.

— Страхотно.

— Благодаря. В колежа уча кулинария. Иска ми се някой ден да имам собствено ресторантче. Свикнах да работя тук, като част от задължителния стаж.

Посочих учебника.

— На лятно училище ли сте?

Тя се намръщи.

— Последни изпити. Тестовете не са моя специалитет. Още кафе?

— Разбира се. Днес е доста спокойно.

— Така е всеки ден. През сезона на брането. От септември до януари имаме много туристи в почивните дни. Но не е като по-рано. Хората знаят за брането на череши в Бомонт, но не сме направили достатъчно реклама. По-рано не бе така. Селото е построено през 1867-ма. Хората бяха свикнали да се прибират вкъщи с пълни кошници ябълки. Но хората от големия град дойдоха и накупиха земи. Не се полагат грижи.

— Забелязах измрелите овощни градини по пътя насам.

— Не е ли тъжно? Ябълките се нуждаят от грижи, точно като децата. Всичките онези лекари и адвокати от Ел Ей и Сан Диего купиха градините, за да не плащат данъци, а после просто ги оставиха да загинат. Ние се опитвахме — моето семейство и аз — да разработим отново това място. Вестникът на Ориндж Каунти „Реджистър“ можеше да пусне материал за нас, това би ни помогнало. Междувременно продължаваме да произвеждаме конфитюр и мед, получаваме все повече поръчки по пощата. Освен това аз готвя за пътниците и хората от селскостопанската комисия, които минават насам, като си изкарвам и стажа по този начин. Вие да не сте държавен служител?

— Не. А ламата откъде е?

— Седрик ли? Той е наш, на моето семейство. Къщата ни е зад кошарата му. Мама и братята ми точно сега са там, оформят зоологическата градина. Следващото лято вече ще имаме напълно обзаведена зоологическа градина с всякакви животни. Ще развлича малките деца, докато родителите им пазаруват. Седрик ни е любимец. Татко го купи. Той е доктор в Юкайпа. Там живеем и ние през по-голяма част от времето. Мина един цирк — цигани или нещо подобно, с онези шарени каравани. Те се установиха в една от нивите, дигнаха шатра. Един от мъжете си изкриви гръбнака, докато правеше акробатичен номер. Татко му го намести, но мъжът нямаше с какво да плати, затова татко взе Седрик вместо пари. Той обича животните. И тогава ни дойде идеята за зоологическа градина. Сестра ми учи животновъдство. Тя ще ръководи зоопарка.

— Звучи страхотно. Вашето семейство ли притежава цялото селище?

Засмя се.

— Иска ми се да е така. Не, само къщата, кошарата на Седрик и тези задни магазинчета. Предните магазини са собственост на други хора, но те не идват често. Грани от магазина за сувенири умря миналото лято, а семейството й още не е решило какво искат да правят. Никой не вярва, че нещата в Уилоу Глен могат да се променят, но ние сме длъжни да опитаме.

— Според указателната табелка, тук би трябвало да живеят 432 души. Къде са останалите?

— Мисля, че броят е преувеличен, но има и други семейства. Неколцина са градинари, а останалите работят долу в Юкайпа. Всички са в другия край на селцето. Трябва да идете дотам.

— Зад дърветата ли?

Отново се разсмя.

— Да. Трудно е да се види, нали? Приличат на хора в капан. — Тя погледна чинията ми. Задъвках в отговор, преместих я настрани полупълна. Тя не се предаваше. — Няма ли да обядвате? Сготвила съм преди двайсет минути.

Гледаше ме толкова жадно, че не можах да откажа.

— Разбира се.

Сложи пред мен огромно квадратно маслено тесто заедно с лъжица.

— Много е тежък и ще бъде по-добре, отколкото с вилица. — После отново сипа кафе в чашата ми.

Напълних устата си с пай. Ако бях гладен, би било великолепно. Имаше прекрасен вкус и аз не пропуснах да я похваля. Тя засия.

— О, благодаря ви много, господине. Ако искате още едно парче, ще ви го завия за вкъщи. Направила съм достатъчно, а лакомите ми братя ще го излапат без дори да ми благодарят.

Потупах се по стомаха.

— Нека видя как ще се оправя и с този.

След като се преборих с още няколко хапки, тя попита:

— Щом не сте някой шеф, какво ви доведе тук горе?

— Търся някого.

— Кого?

— Шърлий и Джаспър Ренсъм.

— Какво искате от тях?

— Те са свързани с моя приятелка.

— Как са свързани?

— Не съм сигурен. Може би са нейни родители.

— Не ще да ви е много близка приятелка.

Оставих лъжицата.

— Доста е сложно, Уенди. Знаеш ли къде мога да ги намеря?

Тя не отговори веднага. Когато очите ни се срещнаха, погледът й бе изпълнен с подозрение.

— Какво има?

— Нищо. Просто обичам хората да бъдат честни.

— Какво те кара да мислиш, че аз не съм бил?

— Идвате тук горе и говорите, че Шърлий и Джаспър може би са нечии родители, биете целия този път, само за да им предадете поздрави.

— Вярно е.

— Ако имате някаква представа кой… — Тя се спря, размисли. — Няма да бъда несъстрадателна. Нека просто кажа, че никога не съм знаела да имат някакви роднини, поне през петте години, откакто аз живея тук. Никой не ги е посещавал.

Тя погледна часовника си и почука с пръст върху тезгяха.

— Свършихте ли, господине? Защото вече трябва да затварям, ще уча.

Отместих настрана чинията.

— Къде е селски път номер четири?

Тя вдигна рамене, свали тезгяха и взе учебника си. Станах.

— Моля, сметката.

— Пет долара.

Дадох й ги. Тя ги хвана за ъгълчето, предпазвайки се от допир с мен.

— Какво има, Уенди? Защо си разтревожена?

— Знам какъв сте.

— Какъв съм?

— Банкер. Искате да затворите останалата част от селището, точно както направихте с Хю и Грани. Опитвате сладки приказки с другите притежатели на нотариални актове, купувате всичко на безценица, така че да го превърнете в някакъв мошенически проект.

— Ти си страхотна готвачка, Уенди, но не толкова способен детектив. Нямам нищо общо с никакви банки. Психолог съм от Лос Анджелис. Казвам се Алекс Делауер. — Извадих си личната карта от портфейла, шофьорската книжка, лиценза, картата от медицинския университет. — Ето, виж сама.

Тя се направи на отегчена, но внимателно разгледа документите.

— Е, добре. И какво? Независимо, че сте такъв, каква работа имате тук?

— Моя стара приятелка, също психолог на име Шарън Ренсъм, почина наскоро. Тя не остави преки наследници. Има определени неща, които говорят, че е свързана с Шърлий и Джаспър Ренсъм. Намерих адреса им, реших, че може би те биха искали да поговорим.

— Как умря тази Шарън?

— Самоубийство.

Това прогони цвета от лицето й.

— На колко години беше?

— На трийсет и четири.

Тя гледаше встрани, като се занимаваше с приборите.

— Шарън Ренсъм. Чувала ли си за нея?

— Никога. Никога не съм чувала Шърлий и Джаспър да са имали деца, точка. Имате някаква грешка, господине.

— Може би. Благодаря за обяда.

Тя извика зад гърба ми:

— Селски път номер четири? Продължете около два километра след училищната сграда. Има изоставена преса. Завийте надясно и продължете. Но само си губите времето.

Първоначално реших да тръгна пеша, но не знаех колко път трябва да измина. Севила не се държеше много добре на селския път, подскачаше, тресеше се и бе нестабилен по неравностите. Накрая открих коловози и тръгнах по тях. Бутах колата напред, минах покрай пресата, сред океан от плевели. В далечния край имаше горичка от плачещи върби. Между рехавите листенца на дърветата успявах да зърна метални, съвсем ръждясали сгради.

Шърлий и Джаспър Ренсъм изглежда не бяха много гостоприемни.

Уенди бе решила, че не е възможно някога да са били родители, но се спря преди да обясни защо мисли така.

Не желаеше да бъде „строга съдница“.

А може и да беше уплашена?

Вероятно Шарън ги бе скрила там — пазила бе в тайна това място за добро, изграждайки измислици за чисто и перфектно детство, с цел да възпре реалността, която бе прекалено ужасяваща, за да й се противопостави.

Чудех се в какво ли се замесвах. Оставих собствената си измислена представа за Джаспър/Шърлий да се рее: гигантски селски мутанти, без зъби и с болни от катаракт очи, облечени с мръсни престилки, заобиколени от олигавени, зъбати мастии и посрещащи моето пристигане с едри сачми.

Спрях и се ослушах за кучета. Тишина. Дадох газ, но си казах, че трябва да не забравя да проверя старата представа.

Когато стигнах до върбите нямаше място, откъдето да влезе колата. Изключих двигателя, пристъпих навън, промуших се през наведените клони и минах през трупите. Чух шум от водни капки. Глас, мърморещ беззвучно. И тогава стигнах до обиталището на Джаспър и Шърлий Ренсъм.

Две бараки върху малка площ от кал. Чифт мънички, примитивни сгради, подпрени отстрани с неравно отрязани дървета и покрити с тенеке. На мястото на прозорците, листове восъчна хартия. Между двете бараки имаше дървена работилничка, на чиято врата бе издълбан полумесец. Между работилничката и едната барака бе опънато въже за простиране, на което висеше избеляло бельо. Отвън до работилницата имаше резервоар за вода на метални подпори, а до него малък генератор за електричество.

Половината от земята бе засадена с ябълкови дървета. Около дузина фиданки бяха събрани накуп и етикетирани. Една жена стоеше до тях и ги поливаше с градински маркуч, свързан с водния резервоар. Водата се лееше между пръстите й, изглеждаше сякаш тя пръска, подхранвайки дърветата със соковете на своето тяло. Водата се стичаше на земята, правеше си кални улеи, после се превръщаше в кална пяна.

Тя не ме бе чула. Около шейсетгодишна, тантуреста и много ниска — около метър и петдесет, със сива коса, подстригана по момчешки късо, с равни, тъпи черти. Бе кривогледа, със зяпнала уста, което подчертаваше увисналата челюст. Гъсти косми покриваха брадата й. Носеше риза на сини щампи от материя, много напомняща на спално бельо. Подгъвът на ризата тук-таме беше провиснал. Бе сграбчила маркуча с две ръце, сякаш бе жива змия и се бе задълбочила в поливането.

— Здравейте — казах аз.

Тя се обърна, примигна няколко пъти и вдигна маркуча, както си пръскаше. Водата се насочи към ствола на една от фиданките.

Усмивка. Простодушна.

Махна с ръка, колебливо, като дете, срещащо непознат.

— Здравейте — повторих.

— Здрасти. — Имаше лоша артикулация.

Приближих се.

— Вие ли сте госпожа Ренсъм?

Това кръстоса очите й.

— Шърлий?

Няколко резки кимвания.

— Туй съм аз. Шърлий. — Във възбудата си изтърва маркуча и той започна да се върти и пръска. Опита се да го сграбчи, не успя, но получи пълна струя вода в лицето. Вдигнах калния гумен кабел, извих го, измих мръсотията и отново й го върнах.

— Благодаря. — Отри лице в ризата, за да го избърше.

Извадих чиста носна кърпичка.

— Благодаря. Сър.

— Шърлий, моето име е Алекс. Приятел съм на Шарън.

Бях се приготвил за изблик на мъка, но получих още една усмивка. По-лъчезарна.

— Красивата Шарън.

Заболя ме сърцето. Насила изричах думите, едва преглътнах миналото време.

— Да, тя е красива.

— Мойта Шарън… писмо… да го видиш?

— Да, искам.

Погледна надолу към маркуча и се отнесе в мисли.

— Чакай.

Бавно, предпазливо, тя се отдалечи от фиданките и се насочи към водния резервоар. Отне й много време, докато затвори канелката и още повече, за да навие маркуча на земята. Когато бе готова, погледна към мен с гордост.

— Великолепно — казах. — Хубави дървета.

— Красиви. Ябълки. Госпожа Лайдекър ги даде на Джаспър. Дървенца — бебенца.

— Вие сами ли ги отглеждате?

Кикот.

— Не. Гейбиъл.

— Гейбриъл?

— Да.

— Мога ли да видя онова писмо от Шарън?

— Да.

Последвах тътрещата се походка на плоските ходила към една от колибите. Стените бяха неизмазани, напукани и с влажни петна. Подът бе от талашит, таванът — чиста ламарина. Преграда от снаждани летви разделяше на две пространството. Едната половина бе кухня — с хладилник, електрически котлон, антична пералня на колелца. До хладилника бяха оставени кутии с прах за пране и препарат против насекоми.

Другата половина бе стая с нисък таван, застлана с оранжев мокет. Легло от боядисано в бяло ковано желязо и постлано с войнишки одеяла, почти заемаше цялото помещение. Одеялото бе опънато и добре подпъхнато като в казарма. До едната стена имаше електрически нагревател. Слънцето се процеждаше златно и нежно през закритите с восъчна хартия прозорци. Мястото блестеше от чистота.

Единствената друга мебел бе малък скрин от необработен бор. Върху него бе поставена кутия от тебешири, заедно с няколко молива, почти изцяло изтъпени и купчинки листове за писане — изрядно подредени и затиснати с камък. Най-горният лист бе рисунка. Ябълки. Примитивни. Детски.

— Ти ли я нарисува, Шърлий?

— Джасп. Той добър рисувач.

— Да, той е добър. Къде е той сега?

Тя напусна колибата и посочи към работилничката.

— Работи.

— Ясно.

— Рисува много добре.

Кимнах в знак на съгласие.

— Писмото, Шърлий.

— О! — Усмивката й стана по-широка, чукна се с пръст по главата. — Забравям.

Върнахме се в спалнята. Тя отвори едно от чекмеджетата на скрина. Вътре имаше прецизно подредени по височина редици с бельо — същото като онова, което видях проснато на въжето. Тя пъхна ръката си под дрехите, извади плик и ми го подаде.

Зацапан от отпечатъци на пръсти, изтънял като салфетка. Пощенската марка — от Лонг Айлънд, Ню Йорк, 1971-ва. Адресът бе написан с огромни главни букви:

Вътре имаше един-единствен лист бяла канцеларска хартия. На гърба на писмото бе написан следния адрес:

Същите главни букви бяха използвани и за текста на писмото:

Прибрах писмото обратно в плика. Шърлий Ренсъм ме гледаше и се усмихваше. Минаха няколко секунди, преди да мога да проговоря.

— Хубаво писмо, Шърлий. Красиво писмо.

— Да.

Подадох й го обратно.

— Имаш ли още?

Тя поклати глава.

— Имахме много. Дойдоха големи дъждове и хоп. — Махна с ръка. — Всичко измиха. Кукли, играчки, документи. — Посочи към прозорците от восъчна хартия. — Дъждът влиза вътре.

— Защо не сложите стъклени прозорци?

Засмя се.

— Госпожа Лайдекър казва „стъкло, Шърлий. Стъклото е хубаво. Здраво. Опитай“. Джасп казва „не и не“. Джасп харесва въздуха.

— Госпожа Лайдекър май е добра приятелка.

— Да.

— Беше… приятелка и на Шарън също?

— Учителка. — Тя си чукна по челото. — Истински умна.

— И Шарън искаше да стане учителка — казах. — Отиде в училище в Ню Йорк, за да стане учителка.

Кимване.

— Колежа „Фор-сет“.

— „Форсайт“ ли?

Кимване.

— Много далече.

— След като стана учителка, тя върна ли се в Уилоу Глен?

— Не. Много умна. Калфърна.

— Калифорния ли?

— Да. Много далече.

— Тя писа ли ви от Калифорния?

Поглед, изпълнен с безпокойство. Съжалих за въпроса.

— Да.

— Кога се чухте за последен път с нея?

Започна да гризе пръста си, изви устни.

— Коледъ.

— Миналата Коледа ли?

— Да. — Неубедено.

Тя бе говорила за писмо от преди шестнайсет години, сякаш току-що е пристигнало. Мислеше, че Калифорния е някакво далечно място. Чудех се дали може да чете и попитах:

— Коледа преди много време ли?

— Да.

Нещо друго върху скрина привлече вниманието ми — ъгълче на синя бланка за съобщения под рисунките с ябълки. Извадих го. Спестовна книжка от банка в Юкайпа. Тя сякаш не обърна внимание на вмешателството ми. Въпреки това се чувствах като крадец, но отворих книжката.

Преводи с няколкогодишна давност, правени по един и същи начин: петстотиндоларови вноски на първо число всеки месец. Много рядко теглене на суми. Общият сбор — 78 000 долара под опеката на Джаспър и Шърлий Ренсъм, съсобственици. Попечител — Хелън А. Лайдекър.

— Пари — рече Шърлий. Горда усмивка.

Оставих обратно книжката там, откъдето я бях взел.

— Шърлий, кога се роди Шарън?

Неразбиращ поглед.

— Ти ли я роди? Тя от твоя корем ли излезе?

Кикот.

Чух стъпки и се обърнах.

Влезе един мъж. Той ме видя, засука панталони, вдигна въпросително вежди и се дотътрузи до жена си.

И той не бе много по-едър от нея. Много малко над един и петдесет и пет. Горе-долу на нейната възраст. Оплешивяващ, очевидно голобрад и с много големи и много добродушни сини очи. Между двете очи се издигаше месест нос, засенчвайки изпъкнала горна устна. Устата му висеше леко отворена. Имаше само няколко пожълтели зъба. Физиономията на „Анди Глупака“, украсена с редичка бяла коса, която приличаше на сапунена пяна. Раменете му бяха толкова тесни, че изглеждаше сякаш късите му ръце излизаха направо от врата. Ръцете висяха от двете страни на тялото му и завършваха в месести китки с широки пръсти. Носеше бяла тениска с няколко номера по-голяма от неговия размер, сиви работни панталони, завързани с връвчица около талията и сникери с голямо бомбе. Панталоните бяха пристегнати, дюкянът бе отворен.

— О, о, Джасп — рече Шърлий, криейки устата си с ръка и сочейки с поглед.

Изглеждаше объркан. Тя се закикоти и дръпна ципа му. Плесна го игриво по бузата. Той се изчерви и погледна надолу.

— Здрасти — казах, подавайки ръка. — Името ми е Алекс.

Той не ми обърна внимание. Изглеждаше зает със сникерите си.

— Господин Ренсъм… Джаспър…

Шърли се обади:

— Не чува. Нищо. Не говори.

Успях да хвана погледа му и произнесох с устни „Здравей“.

Празен поглед.

Отново протегнах ръка.

Той хвърляше страхливи погледи из стаята.

Обърнах се към Шърлий:

— Можеш ли да му кажеш, че съм приятел на Шарън?

Тя се почеса по брадата, подвоуми се, после му изкрещя:

— Той знае Шарън! Ша-рън! Ша-рън!

Очите на дребния човечец се разшириха, насочиха се встрани от моите.

— Моля те, кажи му, че харесвам рисунките, Шърлий.

— Рисунки! — крещеше Шърлий. Тя изигра смешна пантомима с молив. — Той харесва ри-сун-ки! Ри-сун-ки!

Джаспър изви лице.

— Ри-сун-ки! Глупав Джасп! — Нови движения с молива. Тя го хвана за ръката и посочи купчината с листове върху скрина, после го обърна и ме посочи.

— Рисунки!

Засмях се и казах:

— Те са хубави.

— Ъхъ. — Звукът бе много нисък, гърлен, като вопъл. Спомних си къде бях чувал нещо подобно. В „Рестхейвън“.

— Ри-сун-ки! — крещеше Шърлий.

— Всичко е наред. Благодаря ти, Шърлий.

Но сега вече тя изпълняваше роля по свой сценарий.

— Рисунки! Отивай! Отивай! — Тя го тупна по плоския задник.

Той се затътри навън от колибата.

— Джасп отива рисува — каза Шърлий.

— Много добре. Шърлий, говорехме за това къде е родена Шарън. Питах те дали е излязла от корема ти.

— Глупаво! — Тя гледаше в краката си и дърпаше плата на дрехата, така че да покрие корема. Потупа меката подутина. — Няма бебе.

— Тогава как тя стане твое момиче?

Тъпото лице светна, очите блеснаха лукаво.

— Подарък.

— Шарън беше подарък?

— Да.

— От кого?

Тя поклати глава.

— Кой ти я даде като подарък?

Клатенето на главата се засили.

— Защо не можеш да ми кажеш?

— Не мога.

— Защо не, Шърлий?

— Не мога! Тайна!

— Кой ти каза да пазиш тайна?

— Не може! Тайна.

По устата й бе избила пяна. Бе готова да заплаче.

— Добре. Щом си обещала, хубаво е да пазиш тайната.

— Тайна.

— Разбирам, Шърлий.

Тя подсмръкна, засмя се и каза:

— Ъх-ох, време за вода — и излезе.

Последвах я на двора. Джаспър тъкмо бе излязъл от другата барака и идваше към нас, стиснал няколко листа хартия. Той ме видя и ги размаха във въздуха. Приближих го и той ми ги пъхна в ръцете. Пак ябълки.

— Страхотно, Джаспър. Красиво.

Шърлий повтори: „Време за вода“ и погледна към маркуча.

Джаспър бе оставил отворена вратата на другата барака и аз влязох.

Единствено, непреградено помещение. Червени постелки. Легло в средата. С балдахин, отгоре покрито с дантелени къдрички. Платът бе пъстър, с черно-зелени щампи и тук-таме плесенясал. Докоснах част от дантелата. Тя се превърна в пепел между пръстите ми. Таблата за главата и балдахина бяха клеясали от окисляване и миришеха лошо. Над леглото на пирон, забит в неизмазаната стена, висеше в рамка плакат на „Бийтълс“. По стъклото имаше драскотини, на места бе счупено и наплюто от мухите. До отсрещната стена имаше шкаф с чекмеджета, покрит с още по-изгнила дантела, флакони от парфюм и стъклени фигурки. Опитах се да вдигна едно от флакончетата, но то се бе залепило за дантелата. По плота на шкафа плъпна рояк мравки. Няколко умрели конски мухи лежаха разложени между флаконите.

Чекмеджетата се бяха изметнали и трудно се отваряха. Най-горното бе празно, с изключение на още буболечки. Така бе и с всички останали.

От входа се чу звук. Джаспър и Шърлий стояха там прегърнати, като изплашени от наближаващата буря деца.

— Нейната стая — казах. — Точно както я е оставила.

Шърлий кимна. Джаспър гледаше към нея и повтаряше движенията й.

Опитах се да си представя как Шарън е живяла с тях. Как са я отгледали. „Мартини в слънчевата стая…“

Засмях се, за да прикрия тъгата. И те ми се усмихнаха, също прикривайки сервилно безпокойство. В очакване на следващата ми заповед. Много още имах да ги питам, но знаех, че бях получил толкова отговори, колкото въобще бе възможно. Видях страха в очите им, затърсих правилните думи.

Преди да ги налучкам, нечия фигура изпълни рамката на вратата.

Той не бе много по-голям от дете — на седемнайсет или осемнайсет, лицето му все още имаше бебешко изражение, а по бузите — само прасковен мъх, но бе огромен. Около два метра, стотина килограма, вероятно двайсетина от тях бяха детски тлъстинки, с розова кожа и як врат, по-широк от кръглото му лице. Русата му коса бе подстригана по последна мода. Направил бе безуспешен опит да отгледа мустаци. Устните му бяха тънки и извити, очите — полупритворени от розовите бузи. Носеше изтъркани джинси и много-много голяма черна каубойска риза с бели тегели и седефени копчета. Ръкавите бяха навити колкото е възможно най-високо до средата на розовите му ръце. Мускулите му бяха мощни като моите бедра. Той стоеше зад двамата Ренсъм, потеше се и излъчваше топлина и бръснарски одеколон.

— Кой сте вие? — Гласът му бе носов, още не бе станал мъжки.

— Казвам се Алекс Делауер. Приятел съм на Шарън Ренсъм.

— Тя вече не живее тук.

— Знам. Дойдох от…

— Той притеснява ли ви? — каза със заповеднически глас на Шърлий.

Тя примигна.

— Здравей, Гейбиъл.

Момчето смекчи тона си, повтори въпроса, сякаш вече бе свикнал да постъпва така.

Шърлий отговори:

— Той харесва рисунки на Джасп.

— Гейбриъл — казах. — Не съм дошъл да причинявам…

— Не ме интересува за какво сте дошъл. Тези хора са… специални. Към тях трябва да се отнасят специално.

Той постави по една огромна лапа на раменете на всеки от двамата Ренсъм.

— Твоята майка ли е госпожа Лайдекър?

— И какво от това?

Той настръхна, а очите му се присвиха. Като изключим ръста му, всичко бе комично — малко момче си играе на мъжага.

— Моята майка какво общо има с това?

— Тя е била учителка на Шарън. Аз бях приятел на Шарън. Искам да поговоря с нея за някои неща. Неща, които не би трябвало да се обсъждат в присъствието на тази компания. Сигурен съм, знаеш какво искам да кажа.

Изразът на лицето му потвърди казаното от мен.

Той освободи малко входа и каза:

— Мама не се нуждае от повече тревоги.

— Нямам намерение да я тревожа. Просто да поговорим.

Помисли за малко и рече:

— Добре, господине. Ще ви заведа при нея. Но ще присъствам през цялото време, затова не си правете някакви сметки.

Изцяло освободи пътя. Слънцето отново започна да свети.

— Хайде, приятели. Ще трябва да се върнете при онези дръвчета, да сте сигурни, че всяко от тях е добре напоено — заповяда той на Джаспър и Шърлий.

Те погледнаха нагоре към него. Джаспър му подаде рисунка.

Той рече:

— Страхотно, Джасп. Ще я прибавя към колекцията си. — Правеше мимики с устни и бавно произнасяше фразите. После мъжът дете се наведе и потупа по главата детето мъж. Шърлий сграбчи ръката му, а той нежно я целуна по челото.

— Вие да се пазите, чувате ли? Продължавайте да поливате онези дръвчета и скоро ще има какво да берем заедно, нали? И не разговаряйте с непознати.

Шърлий кимаше непрестанно, после плесна с ръце и се изкикоти. Джаспър се усмихна и му подаде друга рисунка.

— Пак ти благодаря. Ще запазя хубавите ти творби, Рембранд.

— Хайде — обърна се той към мен.

Тръгнахме си. Джаспър затича след нас, мучейки някакви звуци. Спряхме. Той ми подаде рисунка и се дръпна засрамен.

Вдигнах слабата му брадичка с ръка и произнесох с устни: „Благодаря ти“. Направих го бавно и отчетливо, точно както момчето. Усмивката на Джаспър каза, че той е разбрал. Подадох му ръка. Този път и той подаде неговата и слабо се здрависахме.

— Хайде, господине. Оставете ги — рече Гейбриъл.

Потупах ръката на дребния човечец, освободих моята и последвах Гейбриъл в посока към върбите, подтичвайки, за да съм в крачка. Преди да минем под зелените клонаци, аз се обърнах и видях двамата хванати ръка за ръка, застанали в средата на техния кален двор. Гледаха втренчено след нас, сякаш бяхме изследователи пътешественици, тръгнали към някакви нови светове, които те не се надяваха някога да видят.