Докато убивам, се надявам

19

Прекарах остатъка от деня в проучване на Леланд Белдинг. Започнах оттам, докъдето бях стигнал — разпускането на сенатската комисия.

Веднага след строгото мъмрене милиардерът се хвърлил във филмовия бизнес, преименувайки студиото си в „Магнафилм“. Сам пишел сценариите, бил режисьор и продуцент на верига от батални саги, представящи недодялани герои индивидуалисти, разрушители на установения ред, които триумфират. Всички те били подложени на остра критика като механични и безинтересни. Публиката останала равнодушна.

През четирийсет и девета той купил холивудски рекламен вестник, уволнил кинокритика и назначил свой човек, който да пише положителни критики. Купил и верига от киносалони и ги наводнил със своята стока. Още по-големи загуби. През 1950-та изпаднал в още по-дълбоко усамотение от всякога. Открих само едно материалче за следващите две години от живота му. „Магна“ получила патент за подсилен с алуминий пояс, който притискал дебелините и деформациите по тялото, но повдигал бюста. Устройството, разработено за една актриса, склонна към напълняване, било наречено „Магна Корсаж“. Американките не си паднали по него.

В края на петдесет и втора той се появява като нов човек — Леланд Белдинг — публична личност; посещавал премиери и партита, кавалерствал на начинаещи кинозвезди в ресторантите „У Чиро“, „Трокадеро“, „Мокамбо“. Произвел още една поредица от филми, блудкави комедии, скучни от повтарящите се изтъркани фрази.

Премества се от „монашеския“ си апартамент в сградата на „Магна“ в едно имение в Бел Еър. Поръчал си най-мощния в света частен реактивен самолет, облицован с леопардова кожа и тапициран с антично орехово дърво, свалено от стените на френски замък опреди няколко века, който той сринал до основи.

Започнал да купува с цели купища картини на старите майстори, успял да плати повече от Ватикана на един търг за съкровища, задигнати от Палестина. Сдобил се със състезателни коне, жокеи, треньори, цял хиподрум. Купил един бейзболен отбор, цял пътнически влак, който превърнал в терен за купони. Събрал и цяла плеяда суперлуксозни и модерни автомобили: „Дюсие“, „Корд“, „Пакард“ и „Ролс Ройс“ и то не по една бройка. Трите най-големи диаманта в света, аукционни къщи, претъпкани със старинни мебели, казина във Вегас и Рино, огромно разнообразие от къщи, простирайки се от Калифорния, та чак до Ню Йорк.

За пръв път в живота си започнал да участва в благотворителни прояви — с големи суми и много показност. Предоставял дарения на болници и научноизследователски центрове, при условие че ще бъдат наречени на негово име и той ще подбира персонала. Организирал благотворителни балове за подпомагане на операта, балета и симфоничния оркестър. През цялото това време събирал харем: актриси, богати наследнички, балерини, кралици на красотата. Най-желаният ерген най-накрая си бе влязъл в ролята. На повърхността — радикална промяна на личността. Но един журналист от „Вог“, правейки репортаж за купона, даден от Белдинг за музея на изкуствата „Метрополитън“, го описва като „стоящ встрани, мрачен, нервен, по-скоро наблюдател на тържествата, отколкото като участник в тях“. Взирал се в гледащите го с обожание цинични очи, като малко момче, заключено в стая, пълна със сладкиши — толкова много сладки неща, а то е загубило апетита си за сладко.

След като бе направил толкова партита, очаквах да открия нещо за Уилям Хък Видал. Но нямаше нищо, дори и снимка, което да намекне, че бившият „консултант по мениджмънт“ е взел участие в метаморфозата на своя бос. Единственото споменаване на Видал в началото на петдесетте бе в едно бизнес списание във връзка с началната разработка на един бомбардировач. Материалче, посветено на „У. Хък Видал, първи вицепрезидент и председател на борда на директорите на «Магна»“.

Единият мъж тръгва от бизнесмен и стигна до плейбой. Другият преминава точно обратния път. Сякаш Белдинг и Видал бяха курдисани на психотестер, вървящ на зигзаг. Превключващи се самоличности.

После, в началото на 1955-та, всичко това напълно спира. Белдинг отменил галавечеря за „Обществото на болните от рак“, напълно изчезнал от погледа. После започнал онова, което едно списание нарекло „най-голямата оказионна разпродажба в историята“. Именията, колите, накитите и другите парадни предмети за богатска употреба били продадени — с голяма печалба. Дори и киностудиото с прякор „Магнафлоп“ спечелило милиони, пресметнати в недвижима собственост.

Пресата се чудеше каква ли ще бъде новата „фаза“ на Белдинг. Но такава нямало и много скоро станало ясно, че актът на изчезването е постоянен. В средата на шейсетте нито Белдинг, нито „Магна“ бяха споменавани някъде, освен във финансовите и технически списания.

Шейсетте. Осуалд. Раби. Хофман и Рубин. Стокли и Рап. Изобилие от актьори, които желаят да се събличат пред камерата. На никой не му пука за богатия отшелник, който някога бе правил слаби филми.

През шейсет и осма се съобщава за смъртта на Леланд Белдинг „някъде в Калифорния, след продължително боледуване“. В съответствие със завещанието на ергена милиардер, група бивши служители на „Магна“ ще съставят ръководството на корпорацията, като постът председател на борда преминава в Уилям Хък Видал.

И това бе всичко. До седемдесет и втора, когато бивш репортер и наемен писач на истории за духове, наречен Сийман Крос, написва книга, за която твърди, че е биография на Леланд Белдинг. Според Крос, милиардерът е фалшифицирал смъртта си, за да постигне „истински мир“. А сега, след като е медитирал в уединение в продължение на седемнайсет години, решил, че има какво да разкаже на света и избрал Крос за свой хроникьор, комуто да дари стотици часове интервюта за предложената книга. После рязко сменил мнението си и прекратил проекта.

Независимо от това, Крос продължил напред и завършил книгата, като я озаглавил „Инвалидът милиардер“, получавайки „солиден шестцифров аванс“. По време на много краткия си живот романът произвел фурор.

Не си падах по този вид литература и не му бях обърнал достатъчно внимание по онова време. Но сега направо го изгълтах на един дъх, не го оставих, докато не го изчетох до края.

Тезата на Крос бе, че лична трагедия в началото на петдесетте — трагедия, за която Белдинг отказвал да говори, но Крос предположил, че е любовна — превърнала младия милиардер във вманиачен плейбой. Последвал сериозен духовен колапс и няколко години възстановяване в частна клиника за душевноболни. Човекът, който излязъл оттам, „изпитвал болезнен страх и отвращение, мания за преследване, изцяло самовглъбен и посветен на странна лична философия, комбинация между източна религия, агресивно вегетарианство и индивидуализма на Айн Рандиш, превърнат в крайност“.

Крос твърдеше, че многократно е посещавал дома на Белдинг — херметично затворена геодезична крепост, някъде из пустинята, която милиардерът никога не напускал. Начинът на транспорт бил драматичен. Крос бил докарван винаги със затворени очи, винаги през нощта до едно летище за хеликоптери на около час път от Ел Ей — намекът бе за Ел Сегундо. После се летяло до крепостта в продължение на два часа и тихомълком бил връщан обратно преди пукване на зората.

Той твърдеше, че крепостта е снабдена с пулт за компютърно управление на комуникациите, с помощта на което Белдинг можел да наблюдава и ръководи международния си бизнес, да регулира въздушната и водопроводната инсталации (създадени от „Магна“ за НАСА), автоматично вакуумиране и химическа дезинфекция на околната среда, а една спираловидна мрежа от тръби, валове, клапани и хидравлика доставяла пощата, бележки, стерилната храна и питиета и обратно оттам се изхвърляли боклуците и екскрементите. В крепостта не бил допускан никой друг, освен Белдинг, не се позволявали снимки или рисунки. Крос бил принуден да води интервютата си от една колиба на колела, разположена така, че да граничи с таблото за високоговорителите на крепостта.

Чудновата история, но най-странна от нея бе частта, в която Крос описваше Белдинг:

Позицията, която Крос заема, докато развива повествованието, е на смесица между отвращение и привличане. Той не е могъл да прикрие антипатията си към милиардера, но не е могъл и да се откъсне от него.

Втората част на книгата бе пълна глупост: Крос разсъждаваше върху слабостта на обществото, която би могла да създаде едно чудовище като Белдинг, транскрипции на драсканиците на Белдинг за значението на живота — едва прикрита смесица от индуизъм, нихилизъм, квантова физика и социален дарвинизъм, включващи обвинения към „духовните и морални пигмеи, боготворящи слабостта“.

Биографията завършваше с взрив от авторски словоизлияния.

Издателите успели да запазят излизането на „Инвалидът милиардер“ в пълна тайна. Тя бе изненадала дори „Магна Корпорейшън“. Книгата привлякла вниманието след публикуването и се изкачила мигновено към върха на класацията за документалната литература. Постигнат бе рекорд в продажбата на евтин роман. „Магна“ побърза да осъди Крос и издателите му, твърдейки, че това е една фалшификация и клевета. Представени бяха медицински и юридически документи, доказващи разбира се, че Белдинг е умрял години преди времето, за което Крос твърди, че е взел интервютата. Журналистите бяха заведени на гробището в двора на офисите на фирмата. Бе ексхумирано едно тяло и разпознато като това на Белдинг. Издателят на Крос започна да нервничи и поиска от писателя да представи своите данни.

Той отново ги успокоява и дава предизвикателна пресконференция за пресата — пред един магазин в Лонг Бийч, Калифорния. Бе натъпкал трийсет кашона с бележки, много от тях според твърденията подписани и датирани от Леланд Белдинг. Камерите жужаха, той отключи мазето, започна да отваря кутия след кутия, за да открие единствено, че във всяка една има натъпкани бележки, нямащи нищо общо с Белдинг. Полудял от ярост, той продължаваше да търси, вадейки стари есета от университетските му години, бележки за платен данък, смачкани течения на вестници, касови бележки — последен изблик на един живот, който съвсем скоро щеше да бъде разсипан.

Нито дума за Белдинг. Ужасът по лицето на Крос бе даден в едър план, когато твърдеше, че е жертва на заговор. Но когато полицейското разследване заключи, че никой, освен Крос, не е влизал в подземието, а неговата редакторка даде показания, че никога не е виждала с очите си въпросните записки, доверието към Крос се изпари.

Издателите му, изправени пред общественото унижение и юридически противник достатъчно богат и безпардонен, че да ги доведе до банкрут, бързо се предадоха. Изписаха цели вестникарски страници с извинения към „Магна Корпорейшън“ и паметта на Леланд Белдинг. Мигновено спряха бъдещи публикации и конфискуваха всички доставени в магазините и на дистрибуторите книги. Върнаха обратно рекордния аванс за изданието с меки корици. После издателите осъдиха Крос да им върне получения аванс, плюс лихвите, плюс пропуснатите ползи и нанесени щети. Крос отказа, нае адвокати, и започна да съди. Издателската къща заведе криминално дело с обвинение за фалшификация и изопачаване в Нюйоркския областен съд. Крос бе арестуван, бореше се против екстрадиране, загуби, изпратиха го на Изток, бе затворен за пет дни на Рикърс Айлънд. През това време той започна да твърди, че е бил бит и изнасилен. Опита да продаде историята на това си изпитание на няколко списания, но никой не се заинтересува.

Пуснат под гаранция, той е открит една седмица по-късно в една стая под наем в долната част на Източен Ню Йорк, с глава, пъхната във фурната и бележка на пода. Признаваше, че книгата е била измислена, дръзка фалшификация. Той бил поел риска, защото предположил, че „Магна“ ще се засрами да се рекламира като му се противопостави, не бил искал да обиди никого и съжалявал за болката, която е причинил.

Още една смърт.

Зарових се в списанията, търсейки материал за фалшификацията. В „Тайм“ имаше огромна статия, придружена със снимка на Крос с вериги в затворнически дрехи. До нея имаше снимка на Уилям Хък Видал.

Шефът на „Магна“ бе сниман, докато слиза по стълбите на съда, с широка усмивка на лицето, пръстите на едната ръка показваха буквата „V“ — победа!

Познавах това лице. Голямо, квадратно, с тъмен тен. Тесни, бледи очи, няколко руси кичура бяха останали върху темето му, подстригано канадска ливада.

Провинциална физиономия.

Лице, по-младо с петнайсет години, на човека, когото бях видял с Шарън на партито. Старият шейх, когото тя се бе опитала да убеди в нещо.