Докато убивам, се надявам

20

На другата сутрин позвъних на Майло и му разказах онова, което бях научил.

За момент не направи никакъв коментар, но после ми съобщи:

— В единайсет съм уредил урок по история за двама ни. Може да успеем да свържем някои липсващи ни брънки.

Пристигна в десет и десет. Качихме се на севила и той ме насочи на изток по „Сънсет“. Булевардът бе по неделному празен, дори и в квартала на казината и проститутките. Само тук-таме рехави групички от рокери с коси като птичи пера бяха насядали из тротоарните кафенета, смесвайки се с наркомани и проститутки; всички се опитваха да се отърсят от преживяното предната нощ.

— Здравословно — рече Майло и извади цигара. — Заради теб отново пропуших. — Запали я и издуха пенестия дим през прозореца.

— Какви пушиш? Панамски ли са?

— Трансилвански.

Пуфкаше с ентусиазъм. Само след секунди колата се изпълни с мъгла от дим.

Подминахме „Ла Бреа“ и „Уестърн“. Свършиха кафенетата, останаха само заведения за бърза закуска, заложни къщи, магазини за стоки с намаление и хора с все по-тъмен цвят на кожата. През прозореца се чуваше само смях и музика от транзистори, подправени с взрив от испанска реч. По булеварда се разхождаха цели семейства. Родители — достатъчно млади, за да са самите те деца, начело на домочадия от чернокоси херувимчета.

— Тук пък, това е здравословно — подметнах аз.

Той кимна.

— Каймакът на помията, истина ти казвам. Горките дяволчета дават откуп за всичко, което притежават на шибаните койоти, биват изнасилвани, ограбвани и пребивани, само и само да се прехвърлят през телената мрежа. А после ние се държим с тях като с вредна сган и ги връщаме обратно, сякаш шибаната държава не е изградена от емиграцията, по дяволите. Ако прародителите ми не се бяха натоварили на параход и не се бяха преместили от Канада, сега щях да си копая картофи някъде из Каунти Корк. И вероятно щеше да ми е по-добре.

Пресякохме „Хоспитал Роу“, минахме покрай „Уестърн Педс“, където бях прекарал толкова години от живота си.

— Къде отиваме?

— Ти само карай. — Той смачка фаса в пепелника. — Слушай, трябва да ти кажа още нещо. Вчера, след като си тръгнах от вас, отидох в Нюхол и говорих с гаджето на Расмусен.

— Как я откри? Не ти бях съобщавал името й.

— Не се притеснявай. Твоята целомъдреница е непокътната. Шерифът на Нюхол е взел нейните показания за инцидента. От него получих адреса.

— Как е тя?

— Изглежда много добре се е възстановила — вече има ново гадже. Кльощав Казанова с лукави очички и мръсни ръце. Помисли, че ще го арестувам и почти бе излязъл наполовина от прозореца, преди да го успокоя.

Той се протегна и прозя.

— Както и да е, попитах я дали Расмусен напоследък е поработвал повечко. Отговори, че не е. Характерът му го вкарвал непрекъснато в бели. Никой не го искал в бригадата си. Тя е издържала и двамата през последните шест месеца, карайки онази камионетка с храната за работниците. После изтърсих въпроса за хилядата долара на възглавницата му, а тя едва не си подмокри гащичките. Въпреки че шерифът й е оставил парите, тя се уплаши да не й ги конфискувам, или поне остатъка от тях. Има шанс онзи боклук да е похарчил голяма част от тях с двете си ръчички. Успокоих я, казах й, че ако ни сътрудничи, ще може да запази и остатъка за себе си. Тя ми хвърли един поглед, който значеше: „Ти пък, откъде може да знаеш за всичко това?“. Попитах я: „Колко пари бяха, Кармен? Признай си“. Закашля се, замънка нерешително, опита се да се направи на непукистка, но за съжаление не й достигна воля и накрая просто изстреля цялата истина. Напоследък Ди Джей се натъкнал на купища пари, харчел като невидял, купувал скъпи резервни части за пикапа. Тя не бе напълно сигурна за точната сума — „нали разбирате?“. Но открила „нали разбирате?“ още четири хиляди и четиристотин в един от „нали разбирате“ чорапите му.

— Колко отдавна е било това „напоследък“?

— Преди няколко седмици. Най-малко една седмица преди всички да започнат да измират.

— Ами ако това е било заплащане за убийство, нали ти е ясно какво означава? Предумишлено убийство. Някой го е планирал. Режисирал го е.

Нареди ми да завия на ляво по една неозначена алея, която се виеше нагоре, западно от „Сънсет“. Минахме покрай купчини смет, струпани до банкета, фасади, изрисувани с графити, планини от талашитени отпадъци, изпочупени витрини и разбити щайги. След още половин километър вече лъкатушехме по разнебитен път през буренясали парцели. В някои от тях имаше килнати бараки, които всеки момент щяха да рухнат. Алеята направи завой и премина в макадам. След петдесет метра и черният път свърши до една кирпичена стена. На ляво — трънясала ливада, на дясно от нея в далечината се виждаше магистралата.

— Паркирай — нареди Майло.

Слязохме. Макар и толкова нависоко, все още се чуваше рева на колите.

Кирпичената стена бе опасана на върха от телена мрежа. Дървената врата се люлееше на разкапаните от времето панти. Нямаше нито брава, нито ключалка. Само ръждясал метален клин бе забит в дървото. На него бе завързана кожена връвчица, на края на която висеше стар, корозирал чан. Над вратата имаше керамична плоча с надпис: „Рю де Оскар Уайлд“.

Погледнах нагоре към телената мрежа.

— Къде са оръдейните кули?

Майло се намръщи, хвърли камък и удари чана, той издаде тъп звук.

И сякаш по команда отвътре ни заля порой от животински звуци. Кучета, котки — и то голямо количество. И топуркане от стопански двор. Кудкудякане, блеене на кози. Животните се приближаваха и шумът се усили дотам, че почти заглуши звука от магистралата. Най-силно блееха козите. Накараха ме да се сетя за магьоснически ритуали. Тръпки ме побиха.

— Не казвай, че не съм те водил на интересни места — каза Майло.

Животните започнаха да драскат по вътрешната страна на стената, успях да усетя миризмата им.

— Здрасти — извика Майло.

Нищо. Той повтори поздрава, удари чана няколко пъти. Накрая един цвилещ, прегракнал глас с неизвестен пол каза:

— Кой е там?

— Майло.

— И к’во от това? От мен какво се очаква да направя? Да те посрещна с реверанс или с „Мутон Ротшилд“?

— За начало, вземи да отвориш вратата.

— Че то не е толко просто.

Но вратата взе, че се отвори. Пред нас застана старец с увиснали на задника доста широки, бели боксьорски шорти, червен копринен шал около врата и дълга индианска огърлица от мидени черупки, която стигаше до обезкосмените му гърди. Зад гърба му една армия четириноги се блъскаше, приклякаше и риеше с копита прахта: дузина кучета от неизвестна порода, няколко настръхнали котарака, а в останалото пространство — пилета, гъски, патки, овце, няколко черни нубийски козела, които ближеха праха и се опитваха да гризнат маншетите ни.

— Усмири ги — рече Майло със смразяващ тон.

Старецът послуша заповедта: „Долу, тихо“. В тона му не личеше ентусиазъм. Изчака ни да минем през вратата и старателно я затвори зад себе си.

Той бе среден на ръст и съвсем слаб, но много отпуснат, с тесни раменца и възлести крака с разширени вени, тесен и хлътнал гръден кош, увиснали като на бабичка гърди и подуто коремче. Кожата му имаше цвят на червено вино от слънчевите лъчи и бе с мазни пори. Косата върху главата му бе като рядък бял пух, сякаш я бе залепил върху голото си теме и после я бе пресукал като прежда. Брадичката му бе тясна, носът — голям и сплескан, а очите близко разположени и толкова дръпнати, че все едно бяха затворени. Тънките му, рехави мустачки продължаваха от двете страни на устата му, през брадичката и висяха два сантиметра надолу.

Той ни изгледа, намръщи се и плю на земята.

Ганди, болен от гастрит.

— Добър ден, Елстън. Радвам се, че те намирам в обичайното добро разположение на духа. — Гласът на Майло накара кучетата да се разлаят.

— По-кротко. Дразниш ги по обичайния за тебе начин.

Старецът ме доближи и загледа изпитателно, като движеше език от вътрешната страна на едната си буза, проточвайки шия. Излъчваше странна смесица от миризми: кокошарник, френски одеколон, ментолов мехлем.

— Не е зле — отсече накрая той. Допря рамото ми. Свих се, без да искам. Погледът му се втвърди и той отново се изплю.

Майло пристъпи по-близо до мен.

— Това е доктор Алекс Делауер. Приятел ми е.

— Пак ли лекар? — Старецът поклати глава и се обърна към мен. — Обясни ми нещо, Къдравко, какво, по дяволите, всички вие високообразовани медици намирате в такава грозна, недодялана буца като него?

— Приятел — каза Майло. — Каквото се намира при приятел. Той не е обратен, Елстън.

Старецът вдигна кльощавата си китка и зае превзета поза.

— Ама разбира се, че не е, миличка. — После плесна шепата си в моята. — Какъв лекар си ти, доктор Алекс?

— Психолог.

— О-о. — Той рязко се отдръпна и ме погледна с пренебрежение. — Не харесвам такива като вас, винаги анализирате, винаги давате оценки.

— Елстън, ти ме обсипа с достатъчно помия по телефона. Нямам апетит за повече. Ако искаш да помогнеш, добре. Ако пък не, пак добре, а ние ще те оставим да си играеш на фермер.

— Такъв грубиян. Недодялан, нетактичен грубиян. Пълен с ярост. Защото все още не може да се приеме такъв, какъвто е. Смята, че може да се справи с всичко това, като се прави на по-ли-цай.

Погледът на Майло проблесна. Очите на стареца се отвориха широко в отговор. Левият ирис бе син, десният — млечносив с катаракт.

— Цъ, цъ, нашето скъпо ченге е ядосано. Пази си нервите, буцо. Е, добре. Ти приличаш на получовек само когато си раздразнен. Когато станеш истински груб.

— Не харесвам такива като вас — изимитира го Майло. — Винаги анализирате, винаги давате оценки.

— Стига сме се занимавали с този боклук. Хайде да се омитаме — каза ми той.

— То си е ваша работа — рече старецът, но с тревога в гласа. Едно непослушно дете, което бе прекалило с глезотиите пред родителите си.

Тръгнахме обратно към колата. Всяка наша стъпка караше кучетата да лаят все по-силно.

Старецът извика:

— Глупак такъв! Никакво търпение! Кога ли си имал?

Майло не му обърна внимание.

— Просто така става понякога, грубиянино, обектът на твоето разследване е някой, когото познавам добре. Дори съм срещал това деградирало копеле.

— Хайде стига бе — подхвърли през рамо Майло. — Ти сигурно и Джийн Харлоу си чукал.

— Защо не, може и това да съм правил. А моят дял какъв ще е все пак? — Старецът крещеше, за да надвика животинската гълчава.

Майло спря, вдигна рамене и се обърна:

— Добра воля.

— Ха.

— И сто долара за времето, което си ни отделил. Но забрави.

— Най-малкото, което ти, грубиянино, би могъл да направиш, е да се бе държал цивилизовано!

— Опитах се, Елстън. И винаги се опитвам.

Старецът стоеше с ръце на кръста. Боксьорските му гащи се вееха, а косата му бе настръхнала като снопчета захарен памук.

— Е, да, ама не се опита достатъчно старателно! Къде ти беше въведението? Правилното, цивилизовано въведение. — Той ни се закани с юмрук и увисналата му кожа затанцува.

Майло се поклони и се обърна.

— Тебе едно въведение ли ще те направи щастлив?

— Не се прави на ритнат, Стърджис. Не съм получавал радост от много дълго време. А може ли грубиянството да ме предразположи?

Майло изруга под носа си.

— Хайде, да направим още един опит.

Върнахме се обратно. Старецът гледаше встрани от нас, движеше челюстта си и правеше всичко възможно да запази достойнство. Шортите се бяха кръстосали.

— Елстън, запознай се с доктор Алекс Делауер. Алекс, представям ти господин Елстън Кроти.

— Недостатъчно — изпухтя старият мъж.

— Детектив Елстън Кроти.

Старецът протегна ръка:

— Детектив първа степен Елстън Дж. Кроти Младши, полицейско управление Лос Анджелис, централен отдел — в оставка.

Здрависахме се. Той изпъчи гърди.

— Трябва ви асът на централния отдел за борба с организираната престъпност, докторе? За мен е удоволствие да се запознаем.

Старецът отвори една остъклена врата и я затръшна зад гърба си. Майло успя да я задържи. Влязохме вътре.

Къщата бе малка, неосветена и толкова натъпкана с всякакви вехтории, че едва можеше да се мине. Промушвахме се на сантиметри между купчини стари вестници, кули от струпани кашони, щайги за плодове, натрупани дрехи, сиво грундирано пиано, три дъски за гладене, ограждащи колекция от радиочасовници с различна степен на разпад. Мебелите, които бяха успели да оцелеят в този безпорядък, бяха евтини, от тъмно дърво, тапицирани столове с покривчици за глава и мильо. Вехтошарски панаир.

— Седнете — каза Кроти. Той изтръска едни вестници от люлеещ се стол и потъна в него. Дигна се облак.

Майло и аз си почистихме едно диванче със стърчащи пружини и създадохме още една буря от прах.

Кроти се покашля, Майло извади портфейла си и му подаде няколко банкноти. Старецът ги преброи, разпери ги като ветрило и ги стисна между пръстите си.

— Добре, нека не се бавим. Белдинг Леланд, капиталистическа свиня, прекалено много пари, никакъв морал, прикрито педи. Латентен.

— Защо ни казвате това? — попитах и чух Майло да изпъшква.

Кроти се обърна към мен:

— Защото съм шибан експерт по латентното, т.е. потайното, доктор Психо, ето затова. Ти може би и да си получил диплома, но аз притежавам опита. — Той се захили и добави: — Горе ръцете пред опита.

— Хайде да се насочим към Белдинг — рече Майло.

Кроти се направи, че не го е чул.

— Нека ти кажа, Къдравко, това, което наистина познавам, са скритите работи. В продължение на трийсет години вървях по този шибан път.

Майло се прозя и затвори очи.

— На тоя шибаняк му доскуча. Ако въобще някой трябва да слуша, това е именно той. По дяволите, нима мислиш, че някой в неговото положение би тръгнал да ме издирва, да коленичи пред мен и да моли за натрупаната от мен мъдрост. Но не, как се срещнах с тоя пън за първи път? Полумъртъв в интензивното, сладкият Рик масажираше сърцето ми, връщайки ме към живот. И тогава тоя грубиян се появява в цял ръст като лесбийка в полицейско шоу, гледайки нервно часовника си и очаквайки с нетърпение да свърши смяната на Рик, Шибаната Красавица и Звярът.

Погледна към Майло и поклати пръст.

— Ти винаги си бил нетърпелив. Тогава аз угасвах, а ти мислеше единствено за члена си.

— Нека не изглежда опасно за живота, Елстън. Просто имаше стомашно разстройство. Газове. Доста разнообразно меню, недостатъчно целулоза за храносмилането.

— Това ти го казваш. Що не си свършиш сам работата, Психо? До теб седи една шибана творба на природата. Ще ти бъдат необходими години, преди да минеш през най-горния слой на опровержението.

— Белдинг — отсече Майло. — Или връщай обратно хляба.

— Белдинг — повтори Кроти. — Капиталист. Отвратителен. Защото бе прикрит. Знам какво причинява това на всеки.

Той стана и погледна към купчина кутии на земята. Коленичи пред една от тях и пъхна вътре двете си ръце.

— Ето че потегляме — каза Майло.

Кроти измъкна отвътре подвързан в кафяво албум, прелисти страниците, избърса чело и седна до мен.

— Тук. — Върхът на пръста му сочеше снимка на млад мъж в полицейска униформа. Черно-бяла, с назъбени краища, същата като на Шарън и Шърлий.

Младежът в полицейската униформа стоеше до патрулна кола на улица, обградена с палми. Чертите на лицето му бяха деликатни, почти девически, очите му — големи и кръгли. Невинни. Гъста, чуплива, черна коса с път по средата, трапчинка на дясната буза. Красиво момче, но с вид на лесно обидчив човек, като младия Монти Клиф.

— Хвърли поглед на тази. — Кроти посочи друга снимка на същата страница.

Същият мъж в цивилна премяна, изправен до един „Додж“, който вече бях видял паркиран на алеята. Носеше спортен екип, а ръката му бе прегърнала едно момиче през талията. Тя бе с шорти и бюстие, стройничка. Лицето й бе задраскано с химикалка.

— Тогава си бях едно говедо — рече Кроти. Той дръпна албума, затвори го и го тръсна на земята. — Онези бяха правени през четирийсет и пета. Току-що се бях уволнил от флотата на Чичо Сам. Бях спечелил нашивки в Тихия океан, въобразявах си, че съм дар божи за жените и продължавах да си казвам, че онези дребни моряшки епизоди с члена ми и сладкото шведско кюфтенце, са били просто един лош сън. Независимо че докато го правех с него се чувствах така, както би трябвало да се усеща любовта. А всичките „мръсници“, които бях заковавал, си бяха прекарвали по-добре времето от мен.

Той се тупна по гръдния кош.

— Бях „сладурче“ като Мери Пикфорд, но се опитвах да си втълпя, че съм един шибан Гари Купър. И какъв по-добър начин за свръхкомпенсация на чувството за мъжка малоценност от носенето на полицейската униформа и голямата палка?

Той се засмя.

— В деня, когато получих уволнителното, веднага подадох документи за полицията. В деня на завършване на полицейската академия, вече се мислех за „краля на хетеросексуалната любов“. Това, че бях лесбийка в униформа щеше да уреди много от проблемите ми. Шефът още щом ме погледна, вече знаеше точно къде да ме изпрати. При тоалетната паплач в парка „Макартър“ в Холивуд. Бях велик, изблъсках толкова много педита, колкото никой друг. Повишиха ме, назначиха ме в отдела за борба с организираната престъпност, прекарах следващите десет години от живота си в блъскане на още повече педита, а всъщност шибах себе си, напивах се всяка нощ. Станах детектив за рекордно кратък срок, но не бях нищо повече от шибана примамка. Устните ми започнаха да загрубяват от целувки с толкова много мъжки проститутки. Бях любимец на целия отдел — тяхното тайно шибано оръжие. Слагах туш на миглите си, ходех на частни купони, качен на високи токчета, мърдайки грубо задните си части из цветнокожите райони — което даваше шанс на другите свине да пречукат някоя луда глава.

Той ме доближи, хвана яката ми и отвори широко здравото си око. Потеше се и изглеждаше пребледнял, въпреки че в слабата светлина бе трудно да си сигурен.

— Знаеш ли причината да бъда толкова шибано добър, Къдравко? Щото дълбоко в себе си аз не играех. Бам-бум в страничната алея, а после се появяваха следващите свине от отдела с техните юмруци и палки. Още една касапска кола, пълна с педита, бързо потегляше за областния затвор. Пребити до посиняване, повръщащи кръв. Много рядко някой от тях се обесваше в килията си. Момчетата от отдела казваха — чудесно отърваване, по-малко писмена работа. Аз се кикотех най-силно, бях най-чевръст от копелетата.

Мустакът му потрепери.

— В продължение на десет години бях експерт по тормоз и убийства на хомосексуалисти, а не престанах да се чудя защо се прибирах вкъщи всяка нощ, повръщайки стомашните си сокове и напивайки се, докато черният ми дроб не станеше на пихтия.

Той пусна яката ми. Майло бе обърнал глава и гледаше някъде в пространството.

— Аз се самоизяждах, ето затуй. Докато не прекарах отпуската си на юг в Тихуана. Пресякох границата, търсейки приключение, напих се като кютюк в едно евтино кръчме, докато наблюдавах как магаре оправяше една жена. Повърнах навън и накарах един файтонджия да ме закара в публичен дом. Но той ме разпозна и ме заведе в едно скапано къще в покрайнините на града. Стените бяха от мукава, боядисана в тюркоазнозелено, вътре и вън бе пълно с пиленца. Двайсет и четири часа по-късно аз вече знаех кой бях, знаех, че съм хванат в клопка. Онова, което не ми бе ясно, бе как да се измъкна от капана.

Той сгъваше и разгъваше банкнотите, накрая ги смачка в шепата си.

— Никакви такъми за бързо самоубийство, продължавах да бълвам помията. Една година по-късно през февруари ми се откри възможност. Някой покани отдела на голямо соаре в Кахуенга — пиячи на абсент и танцуващи момчета, джазбенд изцяло от педита, приспособления за пушене на марихуана. Доплувах там, облечен в моряшка риза и червен шал — този шибан шал. Само за трийсет секунди се натъкнах на приятно на вид русо дете, възпитаник на реномиран университет. Изведох го навън, заключих вратата, оставих го да ме целуне, а после едва не се разплаках, когато той се скапа. Претърсиха навсякъде, продъниха цялата шибана къща, но аз просто си седях встрани и записвах признанията на русото момче.

Той спря и отново избърса потта от челото си.

— Рано на другата сутрин се явих, за да пусна заповедта за арестуването му, но те си бяха отишли. И него го нямаше. Вбесих се, проучих го и установих, че е син на градски съветник, атлетически шампион, абсолвент в Харвард, чел е речта от името на студентите при завършването, шеф на студентското градче. Привилегирован. Напуснах полицията с големи почести, пълна пенсия, плюс допълнителна сума в брой за уреждане на „инвалидност“. Русокосият се върна в Бостън, ожени се за пари, родиха му се четири деца и стана шеф на банка. Аз си купих „Ранчо Илегало“5. Тук си дадох сметка какъв съм, опитах да изкупя вината си за онези десет години като помагах на другите, раздавайки мъдрост на онези, които я приемат. — Той хвърли поглед на Майло, който не му обърна никакво внимание. — Щастлив край, така ли е, доктор Психология?

— Надявам се.

— Тогава надеждите ти са напразни, защото точно сега онова русо момче го пренасят на носилка в Алтадена, умиращ от СПИН шибан скелет. Самотен, защото женичката и четирите му деца са го отритнали, като сквернословно телефонно обаждане. Открих го, ходих му на посещения. Всъщност вчера го видях и му смених шибаните пелени.

Майло се покашля. Кроти се обърна към него.

— Белдинг — отвърна Майло, вадейки тефтера си. — Затуй сме дошли да говорим.

— А, така ли — каза с отвращение Кроти.

Никой не продума за известно време.

— Господин Кроти, защо мислите, че Белдинг е бил латентен? — започнах пръв аз.

Старецът се закашля и махна с ръка.

— А, кой, по дяволите, знае. Може и да не е бил. Може би аз съм пълен с помия. Само едно нещо мога да ти кажа, той не беше „чукач“, независимо как пресата преиначаваше срещите му с всичките онези артистки. Наистина съм го срещал. На едно парти. Той имаше навик да назначава ченгета за охрана. А понякога, не съвсем извън задълженията, управлението му се слагаше по страхотен начин — целуваха богатия му задник, докато не блеснеше.

— Бъди по-конкретен — каза Майло.

— Да, правилно. Веднъж, трябва да е било през четирийсет и девета или петдесета ме изтеглиха от едно разследване по обвинение за изтезаване на деца и ме изпратиха на един от купоните му в Бел Еър. Голямо благотворително парти, цял симфоничен оркестър, всички първенци се мотаеха напред-назад, множество женска плът, голямо чукане из гардеробните. Но всичко, което „чукача“ Белдинг правеше, бе да наблюдава останалите. Такъв беше той — зяпач. Като някаква шибана камера на два крака. Помня, че си помислих какво студено копеле бе — потискащ другите. Потаен.

— Това ли ти беше срещата с него?

— Да. Стиснахме си шибаните ръце все пак.

— Защо го нарекохте порочен? — попитах.

— Наричам убийството порочно.

— Кого е убил?

Кроти си избърса челюстта и се покашля.

— Хиляди хора, скапаняко — всички онези, които шибаните му самолети бомбардираха.

Майло изглеждаше отвратен.

— Благодарим ти за политическия коментар. Още нещо имаш ли да ни кажеш за Белдинг?

— Доста ви казах.

— А нещо за дясната му ръка — Видал?

— Били Сводника ли? И той беше на партито. Много мазен. С хубави зъби. Прекрасни на вид зъби.

— Нещо друго, освен състоянието на неговите зъби?

— Предполагаше се, че той бе човека, който доставяше на Белдинг момичета.

— А нещо за партитата с Пентагона? — попита Майло. — Онези, за които Белдинг е бил разследван. Управлението имаше ли задължение да осигурява охраната на тях?

— Не би ме изненадало. Както вече казах, управлението играеше напълно в неговия отбор.

— Назови имена — настоя Майло с приготвен за целта молив.

— Беше много отдавна.

— Слушай, Елстън, не ти платих стотачка, за да получа нещо, което няма да ми свърши работа дори и в клозета.

Кроти се засмя.

— Момче в твоето положение не получава нищо в клозета, скапльо.

Майло прокара ръка по лицето си. Устните му бяха стиснати до посиняване.

— Добре де, добре. Двамата, които бяха в малкото джобче на Белдинг, си бяха чифт боклуци, наречени Хюмъл и Де Гранцфелд. Вече работеха към управлението, когато аз пристигнах — като шефове на отдели. Много скоро Хюмъл бе преназначен за шофьор на шефа. След година вече бе лейтенант в отдела в Нютън, а това на нищо не приличаше, защото той бе една расистка свиня. Използваха го да ходи на Мейн стрийт и да пребива цветнокожи проститутки. Носеше ръкавици от свинска кожа, за да се предпази от инфекция.

— Как разбра, че те двамата са от хората на Белдинг?

— То си бе ясно от начина, по който израстваха, без да го заслужават — те бяха свързани. И двамата винаги се обличаха хубаво, хранеха се добре. Де Гранцфелд имаше голяма къща в Алхамбра, коне, овощни градини. Нямаше нужда да си Шерлок, за да се сетиш, че са в нечие джобче.

— В доста джобчета, освен това на Белдинг.

— Не ме прекъсвай, грубиянино. По-късно и двамата напуснаха полицията и отидоха да работят за Белдинг. Заплатата им бе поне шест пъти по-голяма от всички рушвети, които бяха получавали.

— Малките им имена — попита Майло.

— Роял Хюмъл. Виктор де Гранцфелд — по прякор Вики Бияча. Той беше простак, подлец и доносник, не беше як, но бе точно толкова садистичен, колкото и Хюмъл. Докато работеше в отдела, бе главен ковчежник — координираше събраното от залозите и сводниците. Когато Хюмъл се премести в Нютън, веднага взе Де Гранцфелд да му стане шеф на дневната охрана. Първи приятели, и те самите бяха вероятно двойка латентни. По-късно и двамата бяха издигнати да оглавят „Метро Наркотикс“ — това стана в началото на петдесетте. Имаше голяма паника срещу дрогата, а управлението знаеше, че ще получи увеличение на субсидиите, ако направи големи удари.

— Добре. Хайде да поговорим за къщите, които Белдинг е притежавал — „терените за купони“. Знаеш ли къде са се намирали някои от тях?

Кроти се разсмя.

— Терени за купони ли? Не звучи ли хубавичко? Откъде го измисли, грубиян такъв? Терени за купони. Това си бяха терени за чукане. Всички така ги наричаха, защото господин Белдинг ги използваше с такава цел. Водеше „големите риби“, а там цял яхър руси красавици им „чистеше лулите“, докато те не втасваха да си сложат шибания подпис, където бе необходимо. Но не зная нито едно от местонахожденията им. Никога не съм бил канен на онези соарета.

Изправи се, провря се странично покрай стена от кашони и мина през вратата на нещо, което приех за кухня.

— Извинявай, че си принуден да изслушаш всичко това — рече Майло.

— Всичко е наред. Беше интересно.

— Не и след хилядния път.

— Одумвате ме, нали? — Кроти се бе върнал от кухнята с чаша вода в едната ръка, а другата бе свита в юмрук.

— Не. Просто се възхищаваме на декора — отвърна Майло.

— Ха. — Старецът отвори свободната си ръка, а шепата му бе пълна с хапчета. — Витамини — уведоми ни той и глътна част от тях с помощта на водата, направи гримаса, сдъвка още и се натисна по стомаха. — Започвам да се уморявам. Вървете по дяволите и ме оставете да си почина.

— Таблетките все още не действат — каза Майло.

— Карай по-живо.

— Приготвил съм ти още няколко имена. Актриса на име Линда Лание. Според слуховете била една от русокосите красавици на Белдинг. И един лекар, когото е шантажирала с порнофилм. Дай му физическото описание, Алекс.

Когато свърших, Кроти бе пребледнял и бързо остави чашата сред боклуците. Избърса потта от челото, изгуби равновесие и се хвана с две ръце за проядения от молци гръб на един от столовете. Изду бузи.

— Разкажи ни, Елстън.

— Защо си пъхаш носа в купчина писма, недостигнали до получателя си, скапаняко?

Майло поклати глава.

— Знаеш правилата.

— Разбира се, идваш тук, изстискваш цялата информация и ми подхвърляш трошици.

— Със стотачка се купува много информация — отвърна Майло, но извади портфейла и даде на стареца още пари.

Кроти се изненада. Той гледаше втренчено банкнотите.

— Линда Лание и лекарят от филма — повтори Майло.

— Във връзка с Белдинг ли?

— Във всякаква връзка. Хайде, Елстън, изплюй камъчето. После ще те оставим да сънуваш твоя швед.

— И ти сигурно познаваш тези сънища — подхвърли Кроти. Гледаше в пода, рошеше мустаците си, скръсти крак върху крак. — Линда Лание. Добре, добре. Всичко се върти в кръг, нали? Като моето русо банкерче и всичко друго в този шибан свят.

Изправи се, постоя прав, проправи си път към сивото пиано, седна пред него и издрънка няколко ноти. Инструментът отдавна не бе акордиран. С лявата ръка изсвири едно фалшиво буги-вуги, а с дясната натискаше безцелно високи тонове.

После така внезапно, както бе започнал да свири, престана.

— Това е ужасно странно, грубиянино. Ако не ми бе ясно, щях да започна да използвам думи като съдба — не че съм желал да ми се месиш в съдбата. — Изсвири няколко акорда от бавен блус, остави ръцете си да се отпуснат отстрани на тялото му. — Лание и доктора — твърдиш, че са го правили на филм?

Майло кимна и ме посочи.

— Той го е гледал.

— Тя бе красива, нали?

— Да, наистина — отговорих.

— Хайде, изплюй камъчето — настоя Майло.

Кроти едва-едва се усмихна.

— Позаобиколих истината. Когато ме попита дали Белдинг е убиец, изтърсих тая политическа помия, понеже не знаех кое ли педи преследваш. Всъщност, мислех го буквално, но не исках да се вкарвам в това, защото нищо не мога да докажа.

— Не ти се налага да доказваш каквото и да е. Просто ми кажи каквото знаеш. — Майло преброи още банкноти. Кроти ги сграбчи.

— Вашият лекар ми прилича на един, който се казваше Нюрат. Доналд Нюрат, медик. Ти прекрасно го описа, Къдравко, а аз знаех, че двамата с Линда имат нещо помежду си.

— Как го узна? — попита Майло.

Кроти се почувства неудобно.

— Хайде, Елстън.

— Е, добре. Едно от задълженията ми, когато не ловях в капан педита, бе да работя по случая с нелегалните аборти. По онова време имаше три начина едно момиче да се отърве от неприятностите: да подхвърли бебето в някоя алея, да се подложи в ръцете на някой касапин с бяла манта, или добро медицинско обслужване на висока цена. Нюрат се числеше към последната категория. Много лекари го правеха. Но все още бе криминално престъпление първа степен. Което означаваше потенциална възможност за смъкване на добри рушвети за управлението. Имаше една група от доказани майстори на аборта — двайсетина лекари. Работеха из целия град, уважавани момчета, с установена клиентела. Те даваха процент от своите такси в замяна на протекция от страна на отдела и като гаранция, че никой вън от клуба няма да може да влезе в тяхната система. И всичко си бе по мед и масло. Имаше едно приятелче — народен лечител от долината, което насила се мъчеше да се включи в бизнеса на клуба, като взимаше наполовина за един аборт. Седмица, след като бе започнал, те го взривиха, използвайки жена ченге, която просто се бе случило да е бременна в момента. Бейл отрече, набутаха го в затворническа килия заедно с най-тежките случаи. Докато бе окошарен, домът му бе разпердушинен, а някой сплашил дъщеря му, докато се връщала от училище.

— Много хубавичко — каза Майло.

— По този начин се действаше в онези времена, грубиянино. Да не си мислиш, че сега е много по-различно?

— Ти с положителност твърдиш, че Нюрат е бил от онези специалисти по аборти.

— Имам факти за доказателство. Взех веднъж рушвета от офиса му. Голям, чудесен апартамент в Уилшър близо до Уестърн. — Той спря и погледна Майло. — Точно така, аз също изпълнявах ролята на човека с торбата. Не бе любимата ми задача, но имах достатъчно наум, за да не се притеснявам, че съм получил дребен подкуп за нещо, което и без това щеше да се случи. По дяволите, днес всяко дете може да влезе спокойно в болница и да си излезе само след половин час, напълно изрязано. Е, добре, къде беше голямата далавера, нали?

— Продължавай да разказваш.

Кроти го изгледа с презрение.

— Вършехме си работата след часовете за преглед, да няма никой наоколо. Взимах асансьора до офиса му, уверявах се, че никой не ме следи, почуквах на вратата според уговорката. След като вече бях вътре, никой от двамата не говореше, правехме се, че нищо не се е случило. Той ми връчваше бежов плик, преброявах за всеки случай и се омитах.

— Що за лекар беше той?

— Акушер. Там имаше прекрасно стоманено инструментариумче, ха? Нюрат много даваше, но и много взимаше.

— Имаше ли нещо между него и Лание?

— Една вечер, след като бях взел парите, отидох да похапна в близкия китайски ресторант, преди да се върна в управлението. Седях в едно закътано ъгълче, когато Нюрат влезе с това платиненорусо парче. Беше тъмно, не ме забелязаха. Тя го държеше за ръка — изглеждаха направо погълнати един от друг. Седнаха точно срещу мен, плътно един до друг и заговориха на висок тон. Обикновена изневяра, само дето това маце бе наистина елегантно, не бе проститутка. След няколко минути тя отиде в дамската тоалетна и успях добре да разгледам лицето й. Точно тогава се сетих коя е — от партито на Белдинг. Носеше черна рокля без гръб, силно изрязана отпред и с много кожи от норка. Заради норката реших, че е за богат пикльо. Заби се в паметта ми, понеже беше страхотна. Перфектно лице, безупречно тяло. Но елегантна. Висока класа.

Той премести поглед към мен.

— Не съм безчувствен към жените, доктор Психология. Вероятно се възхищавам на тези създания повече от всички хетеротъпкачи.

— И какво още?

— Нищо повече. Поръчаха си няколко питиета, гугукаха си и после тръгнаха, без съмнение за някой мотел. Никаква далавера. След около една година лицето на мацето бе по страниците на всички вестници. И колкото повече научавах за случилото се, толкова любопитството ми растеше.

Покашля се отново.

— Имаше наркотици и много стрелба. Тя бе убита заедно с някакво приятелче, което се оказа неин брат. Вестниците ги изкараха големи пласьори. Тя имаше договор с едно от студиата на Белдинг, никога не бе участвала в какъвто и да е филм. Вероятно това бе силно доказателство, че е било само прикритие. Няма значение, че повечето играчи никога не са работели. И макар да бе момиче за парти, никой вестник не обели дума за това. И братът работеше в студиото, като сценичен работник. И двамата — слаба ракия. Въпреки това си бяха плащали за онова скъпичко теренче на Фонтейн — с десет стаи. Притежаваха модерна кола, живееха прекалено разточително. Вестниците вдигнаха голяма врява около скъпите й кожи и бижута. Много подробно описаха как тя и брат й са се издигнали от двойка дребни мошеници от Тексас — понеже те всъщност си бяха такива. Истинското й име беше Юлайлий Джонсън. Брат й бе гнусен малък боклук на име Кейбъл. Занимаваше се с уличните пласьори, които никога не доживяват до старини, но въобще не е прекалявал. Залагал е скромни суми. Съвсем не приличаха на онези страхотни пласьори, нали? Но управлението така го поднесе на вестниците, а те пък го глътнаха като бонбонче. Хероин за триста хиляди долара бе открит из къщата им — дяволски много за ония години. Обществеността повярва на това.

— Ти обаче, не.

— По дяволите, не. Никой не пласираше такова количество дрога южно от Фресно, без връзка с мафията — Коен или Драгна. Със сигурност не и една двойка дребни риби от Тексас, които нямаха никого зад гърба си. Проверих досието на брата — пияница и разюздан тип, разгулен живот, дребни кражби, насилие. Рекетьор. Никакви връзки с никого. Никой от улицата не го е виждал с марихуана в джоба. Цялата работа вонеше. А понеже Хюмъл и Де Гранцфелд бяха осъществили стрелбата, вонята се разнасяше до небето.

— Защо се зае с разследването, Елстън?

Кроти се засмя.

— За всеки случай си търсех опорна точка, но този път бе много страшно. Не исках да го докосвам. Още ми е заседнала буца в гърлото. Сега пък ти си се разровил отново, не е ли прекрасно?

— Как се е случило?

— Според твърденията, имало анонимно обаждане в „Метро Нарк“ за голямо количество наркотик в къщата на Фонтейн. Обаждането било прихванато от Хюмъл и Де Гранцфелд, които за подкрепа взели няколко униформени полицаи, но ги накарали да стоят навън, докато те двамата претърсват помещенията. На Западния фронт всичко е спокойно. И ненадейно — бум-бум. Униформените се втурнали вътре. Двамата Джонсън били разстреляни на късове върху пода в дневната. Хюмъл и Де Гранцфелд вече слагали етикетчета на гигантската доза наркотик. Версията на управлението е, че те почукали на вратата, били посрещнати с неприятелка стрелба, разбили вратата и се втурнали вътре покривайки с куршумна канонада всичко пред погледа си. Много умничко, а? Едно момиче за парти и дребен мошеник, заели се с наркобизнес.

— Някаква комисия за разследване на стрелбата? — попита Майло.

— Много забавно, грубиянино.

— Дори и след като жена е била разстреляна? Обикновено са много педантични в такива случаи.

— Това стана през петдесет и трета, времето на Макарти, страхотна кампания срещу наркотиците. Шефът изпитваше мания за преследване към всеки пласьор, дръзнал да се появи в училищен двор. А управлението представи Лание като страхотна пласьорка. Едва ли не, шибаната невеста на дявола. Хюмъл и Стики Вики не само че не бяха разследвани, ами ги превърнаха в герои — на пагоните им се появиха нашивки на майори.

Това е било през петдесет и трета. Точно преди Леланд Белдинг да се превърне в плейбой.

Годината на раждане на Шарън и Шърлий.

— Линда Лание имала ли е деца? — попитах.

— Не. Щях да го помня. Такива неща се появяват във вестниците. Защо? Да не сте попаднали на членове на семейството, готови за мъст.

— Мъст срещу кого? — попита Майло.

— Белдинг. Този фалшив тъпкач бе оставил навсякъде автографа си.

— Защо го казваш?

— Хюмъл и Де Гранцфелд бяха негови момчета. Лание беше негово момиче за парти — издръжката на това местенце при Фонтейн сигурно е било за него, все едно ние с вас да отскочим да похапнем. В процеса на задаване на въпроси успях да разбера, че Лание е била нещо повече от момиче за парти. Знаело се е, че си влиза в частния му кабинет в студиото, стояла е по няколко часа и си е тръгвала щастлива. Тая работа е известна на чиновниците, но нито ред не излезе в пресата. Реших, че между тях има нещо, тя сериозно е застрашавала Белдинг, а той е трябвало да се отърве от нея.

— Каква заплаха е могла да бъде тя? — попита Майло.

— Кой знае? Вероятно е започнала да го притиска с нещо. Може братчето да е сложило ръка на погрешното рамо.

— Лекарят Нюрат трябва да е бил сладкия татко — предположи Майло.

Кроти поклати глава.

— Нюрат имаше проблеми с парите. Съпругата му постоянно играеше на комар, той пък трябваше да й плаща залозите. Затова първоначално е започнал да прави незаконни аборти. И още нещо — домът на Лание в сградата на Фонтейн бе собственост на Белдинг.

Двамата с Майло се спогледахме.

— Копелето по онова време притежаваше половината град.

— Нюрат е бил акушер, вероятно Лание го е посещавала професионално.

— Бременна ли? — рече Кроти. — Да не е мародерствала Белдинг, че е бащата? Разбира се, защо пък не?

— Колко време след стрелбата Хюмъл и другия „как му беше името“ напуснаха? — попита Майло.

— Много скоро. Може би два месеца след като ги възвеличаха и издигнаха в чин. Сега ми разкажете повече за филма с участието на Лание и Нюрат.

— Секс между лекар и пациентка. Лекарят не е знаел, че е пред камерата — отговорих.

— Още един шантаж. Братът — допълни Майло.

— Вероятно.

— С какво биха могли да шантажират Нюрат?

— Кой знае? Може и чрез майсторите на аборт, а може и заради проблемите на жена му с хазарта. И двете биха могли да съсипят репутацията му — практикуваше сред висшето общество. Богати дебелани от „Хенкок Парк“, очакващи да им дойде времето за раждане.

— Той все още ли практикува?

— Кой знае?

— Какво стана с Хюмъл и Де Гранцфелд?

— Де Гранцфелд умря няколко години, след като се премести в Невада. Любовна връзка с омъжена жена, съпругът имал лош нрав. Доколкото ми е известно, Хюмъл все още е във Вегас. Знам със сигурност едно нещо, той все още има влияние в управлението, или поне допреди няколко години.

— Как го постигаше? — попита Майло.

— Има племенник, истински фашистки кретен, пияч, почти изхвърлен от академията, екстра копелдак, шибана издънка на стария пън. Бе забъркан в скандал за обир в Холивудското управление преди няколко години, абсолютно готов да се изправи пред борда по правата, че и нещо повече. Но нищо не му се случи, освен преместването в Рампартс. После изведнъж момчето се прероди в новопокръстен християнин, повишиха го в чин капитан в Западен Ел Ей.

Спря, погледна към Майло и се захили като дете в Коледното утро.

— Значи, затуй била цялата работа?

— Коя? — попита невинно Майло.

— Грубиянино, какъв лукав язовец си ти. Тръгнал си по следите на този боклук, нали? Накрая и ти да свършиш нещо полезно.