Докато убивам, се надявам

32

Шарън седеше на ръба на третото легло, със скръстени в скута ръце. Бледа усмивка украсяваше лицето й.

Носеше дълга бяла роба, закопчана догоре. Косата й бе сресана с път по средата. Без грим и накити. На светлината очите й изглеждаха виолетови.

От погледа ми не я свърташе на едно място. Дълги пръсти. Рамене — гладки като масло. Гърдите й напираха под робата. Коприна. Скъпа дреха, но приличаше на униформа на медицинска сестра.

— Здравей, Алекс.

На масичката на Шърлий Ренсъм имаше салфетки, бутилка с топла вода, аспиратор, гарафа и празна чаша. Вдигнах чашата, повъртях я между дланите си и отново я поставих долу.

— Ела — рече тя.

Седнах до нея.

— Възкръснала като Лазар.

— Никога не съм умирала — отговори тя.

— Някой друг е умрял.

Тя кимна.

— Червената рокля? Ягодовото дайкири?

— Нейни.

— Преспиването с твоите пациенти?

Тя помръдна и бедрата ни се допряха.

— Тя. Желаеше да ме уязви, без да я е грижа, че в същото време наранява и други хора. Нямах представа какво става, докато пациентите не започнаха да анулират уговорените прегледи. Не можех да си го обясня. Обадих им се по телефона. Повечето отказаха да разговарят с мен. Няколко съпруги ми се нахвърлиха с ярост и заплахи. Беше като в лош сън. После Шери ми разказа какво бе сторила. Смееше се. Бе откраднала ключовете от кабинета ми и извадила дубликат. Използвала ги, за да се добере до архивата, избрала си тези, които й се сторили забавни, предложила им безплатни посещения за доусъвършенстване и… ги оправила, а после ги зарязала. Така поне ми каза. Когато дойдох на себе си, я попитах защо. Тя отговори, че проклета да бъде, но не би ме оставила да се правя на доктор, само за да я гледам отвисоко.

Сложи ръка върху бедрото ми. Дланта й бе влажна.

— Знаех, че негодува от мен, но никога не си бях представяла, че ще стигне толкова далече. Когато се срещнахме за първи път, тя се престори, че ме обича.

— Кога се случи това?

— Втората година в университета. През есента.

Учуден попитах:

— Значи не беше през лятото?

— Не. През есента. Октомври.

— Каква семейна работа ти попречи да дойдеш в Сан Франциско?

— Лечение.

— Провеждане на лечение или получаване на лекарска помощ?

— Моето лечение.

— С Круз?

— Моментът бе съдбоносен. Не можех да напусна. Ние трябваше да оправим някои неща… Наистина бе семейна работа.

— Къде живееше?

— В неговия дом.

Ходил бях там; търсих я, наблюдавах как лицето на Круз се разпадна на две отделни части…

„Приятно прекарване…“

— Лечението бе много интензивно. Искаше да ме наблюдава.

— Спането там не ти ли донесе неприятности?

— Аз… Не, той ми помагаше. Караше ме да се отпускам.

— Хипноза.

— Да. Той ме подготвяше за срещата с нея. Смяташе, че това ще бъде лечебен процес. И за двете ни. Но бе подценил натрупаната омраза.

Остана спокойна, но натискът на ръката й се увеличи.

— Тя се преструваше, Алекс. Не й бе трудно — учила бе актьорско майсторство.

„Някои гравитират около сцената и екрана…“

— Интересен избор на кариера — казах.

— Не бе кариера, просто нов вид забавление. Както и всичко останало. Първоначално го използва, за да се сближи с мен. Сетне се прицели в онова, което знаеше, че ми е най-скъпо. В теб, а години по-късно и в работата ми. Тя знаеше какво означава професията за мен.

— Защо не си взе разрешително за работа?

Тя подръпна възглавничката на ухото си.

— Прекалено много неща ми пречеха. Не бях готова.

— Това мнението на Пол ли бе?

— И моето.

Тя се притисна към мен.

— Ти си единственият мъж, когото някога съм обичала, Алекс.

— Ами Джаспър? А Пол?

Споменаването на името на Круз я накара да потръпне.

— Искам да кажа романтична любов. Плътска любов. Ти си единственият мъж, който някога е прониквал вътре в мен.

Не казах нищо.

— Алекс, това е истина. Знам, че подозираш разни неща, но двамата с Пол никога не сме го правили. Бях негова пациентка. Спането с пациенти е като кръвосмешението. Дори и след като премине лечението.

Нещо в гласа й ме накара да се отдръпна.

— Е, добре. Но да не забравяме Мики Старбък.

— Кой?

— Твоят партньор във филма.

— Така ли се казваше? Мики? Всичко, което ми е известно за него бе, че Пол го е лекувал от пристрастяване към кокаин, там във Флорида. Никога не съм била във Флорида.

— Пак ли тя?

Кимна.

— Кой я е наел за ролята?

— Знам как изглежда отстрани, но Пол е смятал, че ще има лечителен ефект.

— Радикална терапия. Изпробване.

— Трябва да го разгледаш в контекста, Алекс. Той работи с нея в продължение на години без особен успех. Длъжен бе да опита нещо.

Погледнах настрани, върнах се към заобикалящата ме обстановка. Черга върху синия килим. От щампите бликаше баналност. Проклетото място не приличаше на дом.

Обстановка като в космически кораб. Сякаш извънземните се бяха спуснали долу на лов за човешки същества, бяха плячкосали клишетата на Средна Америка.

Когато се обърнах, тя се усмихваше. Блестяща усмивка. Твърде бляскава, като глазура, преди да се напука.

— Алекс, разбирам колко ли странно трябва да ти се вижда всичко това. Трудно е да събереш толкова години само в няколко секунди.

Върнах й усмивката, като дадох израз на обзелото ме неудобство.

— Съкрушителна е динамиката… как всичко това напълно си пасва.

— Ще сторя всичко, което е по силите си, за да го изясня.

— Бих приветствал това.

— Откъде искаш да започна?

— От самото начало — струва ми се, че това е толкова подходящо място, колкото и всяко друго.

Тя положи глава на рамото ми.

— В това е проблемът. Няма начало — каза тя със същия равен глас, с който преди години ми бе разказала за смъртта на „родителите си“. — Първите ми години са неясни. За тях ми бе разказано, но все едно съм чула чужда история. Това бе целта на терапията през онова лято. Пол се опитваше да ме отблокира.

— Връщане в годините?

— Връщане през годините, свободни асоциации — всички стандартни техники на лечение. Неща, които самата аз бях използвала при моите пациенти. Но не помогна. Не си спомнях нищо. Искам да кажа, че с разума си разбирах процеса на съпротива, известно ми бе, че се самообуздавах, но там не ми бе от полза. — Тя постави ръката ми върху стомаха си.

— Колко назад можеше да се върнеш?

— Спомних си само щастливите моменти. Шърлий и Джаспър. И Хелън. Чичо Били ми каза, че вчера си я срещнал. Нали е изключителна личност?

— Да, така е. — Вчера. Струваше ми се, че са минали векове. — Тя знае ли, че си жива?

Нацупи се. Дълбока бръчка в челото.

— Чичо Били каза, че ще се погрижи за това.

— Сигурен съм, че ще го направи. За какво си говорехте с него по време на партито?

— За нея. Тя отново ми се натрапваше — изтърсваше се по всяко време, събуждаше ме, крещеше и ругаеше, или пък се вмъкваше в леглото ми и ме малтретираше, опитваше се да смуче зърната на гърдите ми. Веднъж я залових с ножици, в момента когато се опитваше да ми отреже косата. Друг път се явяваше надрусана с наркотици или пияна от нейните дайкирита и повръщаше навсякъде из къщата, изпикаваше се върху килима. Непрекъснато сменях бравите, но винаги намираше начин да влезе. Тя гълташе хапчета като бонбони.

„Стари белези между пръстите.“

— Инжектираше ли си наркотици?

— Пристрастена бе от години. Не знам, вероятно бе започнала отново — кокаин, приспивателни. През годините сигурно бе взимала свръхдози поне дузина пъти. Един от лекарите на чичо Били бе на разположение двайсет и четири часа на ден, само за да й прави клизми. В деня на партито тя наистина бе превъртяла и се опитваше и мен да въвлече в играта. Бях изплашена, повече не можех да издържам, затова помолих чичо Били той да се оправи. Въпреки всичко, което ми бе причинила, бе жестоко да си помисля, че ще бъде отстранена. Затова, като те видях на партито на Пол, настроението ми се оправи. Седмица по-рано бях в дома на Пол, а Сюзан пишеше поканите. Видях името ти в списъка, усетих прилив на любов към теб.

Тя взе ръката ми и я прокара между бедрата си. Почувствах горещина, тежест, нежния мъх на венериния й хълм през коприната.

— Надявах се да дойдеш. Няколко пъти проверявах в компютъра дали не си се регистрирал, но не беше. Затова, когато очите ни се срещнаха, не можех да повярвам. Съдба. Знаех, че трябва да се опитам да се свържа. — Целуна ме по бузата. — И ето че си тук. Здравей, страннико.

— Здравей. — Позволих й да ме целуне още няколко пъти, да прокара пръсти през косата ми, да ме гали. Успях да го понеса и дори отвърнах на целувките — сега вече знаех как се чувстваха проститутките. Пот се лееше от челото ми. Изтрих я.

— Искаш ли чаша вода? — попита тя. Стана и ми сипа от гарафата на Шърлий.

Използвах момента, за да проясня съзнанието си. Когато се върна, казах:

— Пол лекуваше ли те от нещо друго, освен за отблокиране на миналото?

— Всъщност не започна като истинско лечение, а само като клинично наблюдение. Нормалното изследване на това как чувствата и стила на комуникиране се отразяваха върху моята работа. Но при задълбочаване на проучването, той успял да разбере, че имам… проблеми със самоличността. Ниско самочувствие и лоша самопреценка. Чувствах се несъвършена. Виновна.

— Виновна за какво?

— За всичко. За напускането на Шърлий и Джаспър — те ми бяха много скъпи. Наистина ги обичах, но никога не съм чувствала, че им принадлежа. И Хелън. Независимо, че ме бе отгледала, тя не бе моята майка — винаги имаше стена между нас. Съществуваше някакво неудобство.

Кимнах.

— През първата година в университета бях много напрегната от очакването, че аз щях да помагам на другите хора. Това ме ужасяваше и се провалих на практиката. Предполагам доста сериозно. Съгласявах се с казаното от другите по мой адрес, чувствах се като мошеничка.

— Всеки в началото се чувства така.

Тя се усмихна.

— У теб винаги заговаря терапевта. Такъв бе и през онази нощ. Моята опора. Когато видях името ти в списъка на гостите, си помислих, че историята може да се повтори.

— Преди да срещнеш Шери, преди още да научиш за нея, мечтала ли си някога да имаш близначка?

— Да, през цялото време, през детството. Но никога не бях обръщала внимание на този факт. Бях дете, което фантазираше за всичко.

— Представата за една близначка ли изникваше в съзнанието ти?

Кимване.

— Момиче на моята възраст, което изглежда точно като мен, но бе самоуверена, известна, агресивна. Нарекох я „Голямата Шарън“, независимо че бе с моите размери, защото личността й приемаше застрашителни размери. Пол твърдеше, че гледам на себе си като на недоразвита. „Голямата Шарън“ стоеше встрани, но винаги можех да я извикам на помощ, когато нещата загрубеят. Години по-късно, когато минах първия курс по психиатрия, научих, че тези неща били нормални — децата го правят през цялото време. Но аз го вършех и като младо момиче, дори и в колежа. Тревожех се от това, плашех се, че говоря на сън и съквартирантките ми щяха да помислят, че съм странна. Затова направих съвсем преднамерен опит да се отърва от „Голямата Шарън“ и самата аз да порасна. Накрая успях да потисна присъствието й. Но тя се появи по време на хипнозата, когато Пол ме изследваше. Започнах пак да говоря за нея. После разговарях с нея. Пол каза, че тя е мой партньор. Моят мълчалив партньор, който винаги е някъде около мен. Той твърдеше, че всеки притежава свой мълчалив партньор. Именно това са заключенията на Фройд за егото, самоличността и суперегото. Нямало нищо лошо в това, да я имам наоколо — тя не била нищо по-различно, освен част от мен. Това бе твърде положително заключение.

— А през есента той реши да те представи на твоите истински мълчаливи партньори.

Тя се напрегна. Замечтаната усмивка отново зае място на лицето й.

— Да. Настъпил бе моментът.

— Как го осъществи той?

— Повика ме в кабинета си, каза, че има нещо да ми съобщи. Накара ме да седна, защото можело да бъде травмиращо. Но всъщност щяло да е забележително, истинско преживяване. После ме хипнотизира, нареди ми да се отпусна, да се успокоя. Каза ми, че съм едно от най-щастливите създания на света, защото си имах истински мълчалив партньор — двама всъщност. Че съм една от трите. Тризначки.

Обърна се към мен и взе ръцете ми в своите.

— Алекс, цялото това усещане, че не съм довършена, опитът да се запълни празнината с „Голямата Шарън“, е било подсъзнанието, което не ми е позволявало да забравя, независимо от потискането. Фактът, че бях способна да разговарям с „Голямата Шарън“ по време на терапията, бе знак за него, че съм достигнала едно по-високо ниво, че съм готова да се запозная със самоличността си като една третинка от цялото.

— Как се почувства след откритието?

— Първоначално бе чудесно. Обля ме вълна на щастие — бях пияна от радост. После, изведнъж всичко стана студено и тъмно, а стените започнаха да се приближават.

Тя обви ръце около мен, притисна ме силно.

— Бе нереално, Алекс — невероятно ужасяващо. Сякаш някой тъпчеше гръдния ми кош, трошеше ме на парчета. Сигурна бях, че умирам. Опитах се да изкрещя, но не можах да издам звук. Направих опит да се изправя и паднах, започнах да пълзя към вратата. Пол ме хвана, изправи ме и продължи да ми шепне в ухото. Твърдеше, че всичко е наред, да дишам бавно и дълбоко, дишането ми да стане ритмично, това било просто атака от страх. Накрая успях да го сторя, но не се чувствах нормално. Всичките ми сетива бяха притъпени. Бях готова да се взривя. После някъде от глъбините ми се появи нещо — ужасяващ вой, по-силен отколкото някога въобще бях крещяла. Крещеше някой друг — не звучеше като мен. Опитах се да се отделя от него, седнах в стола на терапевта и наблюдавах как някой друг крещи. Но бях именно аз и не можех да спра. Пол запуши устата ми с ръка. Когато нищо не се получи, ми удари шамар. Силен. Заболя ме, но се почувствах добре, ако можеш да го проумееш. Някой се бе погрижил за мен.

— Разбирам.

— Благодаря ти. — Целуна ме отново.

— После какво стана?

— После ме държа, докато се успокоя. Просна ме на земята и ме остави да лежа там под въздействието на по-дълбока хипноза. Тогава ми каза да си отворя очите, бръкна в джоба на ризата си — още го виждам — носеше червена копринена риза — и ми подаде една снимка. Каза да погледна гърба й, защото бил написал нещо там. Направих го: „Ш и Ш, мълчаливи партньори“. Каза, че това бил моят катехизис, лечителната мантра — думата, която щеше да ме спаси. А снимката била моята икона — давал ми я завинаги. Нареди ми да я разгледам веднага и започна да ми разказва за другото момиче. Името й било Шери, била негова пациентка от дълги години, много преди да ме срещне. Първия път, когато ме видял, помислил, че е тя. Да срещне и двете ни било някакво чудо — чудотворна карма — и целта в живота му била да ни събере в един завършен механизъм. Семейство.

— Колко дълго е крил съществуването й от теб?

— Много кратко. Не би могъл да ми съобщи за нея, без съгласието й. Тя бе негова пациентка — всичко е било строго поверително.

— Но, за да я накара да се съгласи, той би трябвало да й е съобщил за теб.

Тя се намръщи, сякаш подреждаше трудна мозайка.

— Това бе нещо различно. Нашето бе терапия под негово ръководство, той гледаше на мен като на колега професионалист, смяташе, че мога да го понеса. Трябваше да се започне отнякъде, Алекс. Да се разкъса омагьосаният кръг.

— Разбира се. Каква бе нейната реакция, когато научи за теб?

— Първоначално отказала да му повярва, въпреки че той й показал копие от снимката. Твърдяла, че е фотографски трик. Минало много време, преди тя да приеме моето съществуване. Пол ми каза, че тя е била отгледана без любов, имала съмнителни връзки. Като се връщам назад, разбирам, че той ме е предупреждавал от самото начало. Всичко, което знам, е, че животът ми се промени — магически. Тризначки, празният съд се напълни.

— Две от три — казах.

— Да, миг по-късно и аз го разбрах и попитах за другия ми партньор. Той каза, че сме стигнали твърде далече и прекрати сеанса. После ми сервира билков чай и лека вечеря, нареди на Сюзан да ме разтрие, закара ме вкъщи и ме накара да свиквам с новата си самоличност.

— У дома. Кой ти предостави тази къща?

— Пол. Каза ми, че давал под наем имота, че в момента никой не го използва и той иска аз да живея там. Нуждаех се от нов дом за новия си живот. Това жилище бе идеално за мен. Хармонично, в синхрон с моите вибрации.

— Така ли беше и с колата?

— Моята мъничка „Алфа“ — нали бе чудесна кола? Едва миналата година се предаде. Пол каза, че я е купил за Сюзан, но тя не могла да се научи да шофира. Твърдеше, че след всичко, което съм преживяла, заслужавам малко радост в живота, затова ми я дава. Много по-късно научих, че е служил като посредник — но той наистина уреди всичко, така че в известен смисъл всичко идваше от него.

— Мога да разбера. Какво стана, щом влезе вкъщи?

— Бях изтощена. Сеансът ме бе изтощил. Легнах и заспах като труп. Но през нощта се събудих, обляна в студена пот, паникьосана, бях получила нова криза от страх. Исках да позвъня на Пол, но не можех да набера номера от треперене. Накрая се успокоих, но настроението ми вече се бе променило. Бях депресирана, не желаех да разговарям с никого. Пъхнах се под завивките, опитвах се да избягам. В продължение на три дни нито се облякох, нито хапнах, нито станах от леглото. Просто гледах снимката. Ти ме откри на третия ден. Когато те видях, полудях. Извини ме, Алекс. Изгубих контрол.

Тя докосна бузата ми.

— Не се притеснявай. Отдавна е забравено. Какво стана, след като си тръгнах?

— Продължих да седя в това положение. След време — наистина не знам колко е продължило, Пол дойде да види как се справям. Изми ме, облече ме и ме заведе у тях. В продължение на цяла седмица не съм правила нищо друго, освен да почивам… стоях в моята… в една стая там. Последва нов сеанс, още по-дълбока хипноза и той ми каза за раздялата.

— Какво точно ти каза?

— Че сме били осиновени веднага след раждането ни, но са ни разделили на тригодишна възраст, защото Шери продължавала да се опитва да ме нарани. Каза, че не това бил правилният път за излизане от положението, но нашата осиновителка имала свои собствени проблеми, не можела да се справи и с двете ни. Тя повече харесвала Шери, затова мен ме дали навън.

Правеше усилие, за да говори с безразличие в гласа, но нещо диво и студено се бе появило в очите й.

— Това пък какво беше?

— Нищо. Просто ирония. Тя бе живяла през целия си живот като принцеса, но душата й бе изхабена. Накрая пак се оказа, че аз съм имала късмет.

— Ти срещна ли се с госпожа Блелък?

— Не. Дори и на партито. Защо ми бе необходимо? За мен тя бе просто едно име — дори не физиономия. Майката на някой друг.

Загледах се в пластмасовите стени на замъка и не отговорих. Оставих взора си да почине върху белотата на съседното легло.

— Кога Пол ти разказа за партньор номер две?

— По време на третия сеанс, но нямаше много за разказване. Известно му бе единствено, че тя е родена саката и е настанена някъде.

— Някой е допълнил познанието ти. Чичо Били ли?

— Да.

— Красивият адвокат на родителите ти?

— Ти го помниш след всичките тези години? Удивително. — Опитваше да се изглежда доволна, но бе нащрек. — Всъщност чичо Били винаги е искал да бъде адвокат. Дори е подал документи в университета, но други работи са го натоварили и никога не е тръгнал.

— Кога се появи той в общата картина?

— След втория път Пол ме изпрати у дома. Може би седмица, след като ние… се разделихме. Справях се значително по-добре, гледах към бъдещето. Позвъни се. На прага бе застанал по-възрастен мъж с красива усмивка. Носеше бонбони, цветя и бутилка вино. Каза, че е брат на жената, която ме е дала на чужди хора, за което той се извинява. Твърдеше, че не трябва да я мразя, въпреки че би ме разбрал, ако го правех. Че тя била неадекватна личност, но той винаги се е грижел за мен. Едновременно като чичо и емисар на моя баща. — Тя погледна към празното легло. — И тогава ми каза кой е баща ми.

— Как се почувства, когато разбра, че си наследничка на Леланд Белдинг?

— Не чак толкова странно, колкото би могъл да си помислиш. Разбира се, бях слушала за него, знаех, че е гений и богат, и ми бе странно да чуя, че бяхме свързани. Но той бе покойник, бе умрял и не съществуваше никаква възможност за контакт. Притеснявах се повече за връзките от живота.

Не бе отговорила на моя въпрос. Направих се, че не забелязвам.

— Как чичо Били е успял да те открие?

— Пол бе проследил произхода ми и го беше намерил. Каза, че дълги години е искал да се срещне с мен, но не бил сигурен как да постъпи, затова стоял настрана от страх да не сгреши. Сега, когато вече нещата бяха изяснени, той искаше да чуя истината от извора. Казах му, че знам за Шери и поприказвахме малко за нея — не бих могла да твърдя, че той не я одобряваше — той не засегна въпроса, а и аз не попитах. Исках да узная за другата ми сестра, за корените ми. Седеше там, пиеше вино и ми разказа всичко — как и трите сме били любимите дечица на господин Белдинг и една актриса, която той много е обичал, но не е можел да се ожени за нея по социални причини. Името й било Линда. Починала вследствие усложнения при раждането. Показа ми снимка. Била е много красива.

— Актриса — казах аз. Когато не реагира, продължих: — Ти приличаш на нея.

— Това е голям комплимент. Ние също сме били едно чудо — преждевременно родени, крехки, не се е очаквало да оживеем. Линда се разболяла, получила сепсис, но не престанала да мисли за нас, молела се за здравето ни. Кръстила ни минути преди да умре. Джана, Джоан и Джуъл Рей — това съм аз. И въпреки че всичките сме оживели, Джоан имала разнородни деформации. Независимо че бил богат, господин Белдинг нямал възможност да я отгледа, както и нас. Той бил изключително срамежлив — всъщност имал фобия към хората, особено към децата. Според онова, което ми разказа чичо Били, той е имал и агорафобия6. Затова чичо Били уредил сестра му да ни осинови. Въобразявал си, че от нея ще излезе по-добра майка, отколкото всъщност се получило. През цялото време двамата с господин Белдинг се чувствали ужасно виновни, че са ни изоставили. Съобщих му, че Пол ще уреди среща между мен и Шери. Оказа се, че вече знае. Попитах го дали пък той не може да ми уреди среща с Джоан.

— Значи двамата с Пол са работели съвместно.

— Те са си сътрудничели. Не искаше да говори за Джоан, но аз продължих да го притискам и накрая ми съобщи, че тя била някъде в Кънектикът. Настоях да я видя. Каза, че нямало смисъл. Била пълен инвалид, не можела дори да разговаря. Настоявах не само да я видя, но даже исках да се грижа за нея. Каза, че е невъзможно. Състоянието й изисквало непрекъснато наблюдение и грижи, а аз трябвало да се концентрирам върху следването. Отвърнах, че тя е част от мен и никога вече не бих била в състояние да се концентрирам върху каквото и да е, ако тя не е близо до мен. Помисли малко по въпроса, попита дали мога да отсъствам известно време от университета. Отговорих, че мога. Веднага тръгнахме към частно летище, качихме се на самолета на корпорацията до Ню Йорк, а после с кола пристигнахме в Кънектикът. Знаех, че си мисли, че когато я видя, ще се откажа от решението си. Но видът й ме направи още по-неотстъпчива. Легнах в леглото до нея, галех я и я целувах. Усетих нейните вибрации. Когато и той го забеляза, се съгласи да я преместим оттам. Корпорацията купи „Рестхейвън“ и обзаведе цяло отделение за нея. Аз трябваше да интервюирам болногледачи, сама избрах Елмо. Тя се превърна в част от живота ми. Наистина започнах да я обичам. И другите пациенти заобичах — винаги съм се чувствала у дома сред инвалиди. Ако трябваше да започна отначало, щях да посветя живота си на тях.

„У дома.“ Единственият дом, който тя познаваше, бе споделяла с двама умствено недоразвити люде. Прозрение като по учебник, но тя не го бе схванала.

— И ти промени името й.

— Да. Едно ново име символизира нов живот. И двете с Джана бяхме получили имена с буквата „Ш“. Реших, че и Джоан трябва да се сдобие с такова. За да си пасваме.

Изправи се, седна встрани от сестра си и погали спаружените бузи.

— Тя ще бъде вечна. Неотлъчно е присъствала в моя живот. Създавала ми е истински комфорт.

— Не като другата ти партньорка.

Отново онзи студен поглед.

— Да, не е като нея. — После усмивка. — Е, Алекс, вече се изтощих.

— Имам още няколко въпроса, ако нямаш нещо против?

Пауза.

— Не, разбира се, че не. Още какво искаш да узнаеш?

Много неща. Гледах неискрената усмивка, изписана на лицето й. Твърде широка, твърде приветлива. Предупредителен симптом — ранен сигнал за опасност. Сложих мислите си в ред и казах:

— Историята, която ми разказа — че си останала сираче, катастрофата в Майорка. Това пък откъде се взе?

— Измислица. Фантазия, предполагам.

— Какво ти се е искало, за да го измисляш?

— Романтична история.

— Но начинът, по който го разказваше, историята на твоите родители е достатъчно романтична. Защо бе необходимо да я разкрасяваш?

Пребледня.

— Аз… не зная какво да ти кажа, Алекс. Когато ме попита за къщата, тази история ми дойде наум — просто се изля от мен. Има ли някакво значение след толкова години?

— Значи наистина не знаеш откъде се е появила?

— Какво искаш да кажеш?

— Тя е идентична с начина, по който са загинали родителите на Леланд Белдинг.

— Не, това не би могло… — И пак изкуствената усмивка. — Колко странно. Да, разбирам защо те е заинтригувала.

Замисли се, задърпа ушенцето си.

— Може би Юнг е прав. Колективното подсъзнание — генетичната материя предава представи, както и физически прилики. Спомени. Вероятно, когато си ме попитал, подсъзнанието ми е изтласкало на повърхността тази визуална гледка. Аз съм си припомнила.

— Вероятно, но нещо друго ми идва наум.

— Какво е то?

— Нещо, което Пол ти е казал, когато си била под хипноза, а после е наредил да го забравиш. Нещо, което и без това е щяло да се появи на повърхността.

— Не. Аз… нямаше предположение за амнезия.

— Дори и да имаше, би ли могла да си спомниш?

Тя стана, стисна юмруци и държеше ръцете си встрани от своето тяло.

— Не, Алекс. Той не би го сторил. — Пауза. — А и какво, ако го е направил? Искал е само да ме предпази.

— Сигурен съм, че си права. Прости на такъв педант анализатор като мен. Заемане на празно пространство.

Тя сведе поглед. Взех ръката й, отпусна се.

— Все пак ти е разказал за удавянето, което е било огромен емоционален товар.

— Давенето. Да. Наистина ми го разказа, спомням си ясно.

— Ти пък го разказа на мен. И на Хелън. Изменяйки истината.

— Да, разбира се. Вие бяхте хората, които чувствах близки. Исках и двамата да знаете.

Тя издърпа ръка и седна в другия край на леглото. Объркана.

— Трябва да е било ужасно преживяване да те натискат под водата, някой да се опита да те убие. Особено на тази възраст. Най-ранна детска възраст.

Обърна ми гръб. Слушах неритмичното съскане от дишането на Шърлий.

— Алекс?

— Да?

— Мислиш ли, че лъжите са… комбинация от елементи? — Гласът й бе празен, мъртъв, като на изтормозена жертва. — Измислица, в комбинация с потискана истина и променяща предишното значение — пренасяне от миналото в настоящето?

— Това е интересна теория. Ако се чувстваш отегчена от нея, бих искал да разбера как все пак се срещнахте с Шери.

— Няколко дни след като чичо Били ме бе посетил, Пол дойде и каза, че тя била готова.

— Там в неговата къща.

— Да. Той ме настани в моята стая и ми каза да медитирам, да съм сигурна, че ще спя спокойно през нощта. На следващата сутрин ме свали долу в дневната. Всичко бе изпъстрено с множество възглавнички и приглушена светлина. Нареди ми да чакам и напусна. След миг се появи отново. С нея.

— Когато я видях, по гръбнака ми мина електрически ток. Вероятно и тя е преживяла същото, защото и двете се гледахме дълго време втренчено. Тя изглеждаше досущ като мен, само косата й бе боядисана платинено руса и носеше секси дрехи. Започнахме да се усмихваме — почти едновременно. После се закикотихме, после се разсмивахме все по-силно, протегнахме напред ръце и се втурнахме една към друга. Приличаше на тичане срещу огледалото. Само след броени минути вече разговаряхме, все едно че цял живот сме били най-добри приятелки.

— Тя бе забавна и сладка — нямаше нищо общо с начина, по който Пол я бе описал. Не бе егоистка, или развалена, както бе намекнал чичо Били. Очевидно не бе високо образована, което ме изненада, защото знаех, че е израснала в богатство. Но бе духовита и изискана — стойката й, начина, по който скръстваше краката си. Съобщи ми, че е учила да стане актриса, вече се е снимала в един филм. Попитах я за името, но тя само се изсмя и смени темата. Искаше да узнае всичко за университета, за психиатрите, каза, че се гордее с мен, че ще ставам доктор по психология. Направо бяхме зашеметени. Открихме, че харесваме една и съща храна, използваме една и съща марка паста за зъби и дезодорант. Дори забелязахме, че и по някои от маниерите си приличаме.

— Като този например — започнах да си дърпам възглавничката на ухото.

— Не. — Засмя се. — Страхувам се, че този жест си е само мой.

— Тя разказа ли ти за живота си у дома?

— Не много при тази първа среща. Наистина не желаехме да говорим за нищо друго, освен за нас самите. А на нея още не й бяха казали за Джоан. Затова се концентрирахме върху нас. Целия ден прекарахме в онази стая. За първи път почувствах нещо нередно у нея, когато заговорихме за мъже. Съобщи ми, че е изработила мнозина, толкова много, че им е загубила бройката. Следеше реакцията ми. Искаше да разбере дали я подкрепям или укорявам. Не я осъдих, но й казах, че съм моногамна. Първоначално не ми повярва, после каза, че се надява да притежавам страхотен мъжага. Тогава именно й разказах всичко за теб. За миг по лицето й пробяга израз на ужас — хищнически. Гладен. Сякаш ме мразеше, че бях влюбена. Но той изчезна толкова бързо, че реших, че си въобразявам. Ако я познавах по-добре, бих те предпазила, повярвай ми, Алекс. Щях да предпазя и двама ни.

— Кога нещата се влошиха?

Очите й се навлажниха.

— Скоро, макар да не си давах сметка тогава. Имахме уговорка да идем на пазар заедно, но тя не се появи. Когато се върнах в дома на Пол, той ми съобщи, че си е опаковала багажа и е изчезнала от града, без да се обади на никого. Това бил нейния начин на живот — не можела да контролира импулсивните си желания. Да не съм се притеснявала, грешката не била моя. След две седмици тя все пак се върна, в окаяно състояние, уморена, неспособна да си спомни нищо от случилото се, освен че накрая се е свестила в един бар в Рино. И оттогава нататък това бе начинът й на живот — изчезване, поява. Състояния на безпаметност, наркотични опиянения.

— Джана. Дисертацията ти.

Това я накара да се разтресе.

— Прочетох я. Бях заинтересован от теб. Чия бе идеята?

— Започна като шега. Тъкмо бях приключила един тежък месец заедно с нея — свръхдози, многократен тормоз. Бях много напрегната. Или трябваше да се занимая сериозно с дисертацията или трябваше да подам молба за удължение на срока от факултета — щеше да ми е за втори път. Оплаках се на Пол от начина, по който ми бе досаждала, колко тежък бе животът ми с нея. Казах, че би било по-лесно да съм неин терапевт, отколкото сестра. Засмя се и отговори, че да й бъдеш терапевт съвсем не е лека работа. Поговорихме за загубата на контрол, която се получава след дълго време, прекарано с хора като нея. После той ме попита защо не се поставя в ролята на неин терапевт — като способ за установяване на някакво чувство на контрол върху нашите отношения — и да опиша всичко това.

— Да доведеш работата докрай.

— Пол каза, че тя ми го дължи.

— Звучи, сякаш Пол също й е бил сърдит.

— Той бе отегчен — след всичките тези години, тя продължаваше да върви към по-лошото. Към края стана направо параноичка, почти психясала.

— Параноична за какво?

— За всичко. Последният път, когато се върна, тя съсипа лекарската ми практика. Убедена бе, че съм решила да я подчиня на себе си и разкривам тайните й пред пациентите, унижавала съм я. Това бе вследствие на собствената й болка, но тя обвиняваше мен, така както го бе правила преди години.

— Разкажи ми за това.

— Бе много отдавна, Алекс.

— И все пак искам да го чуя.

Помисли за миг, вдигна рамене и се усмихна.

— Щом е толкова важно за теб.

Отвърнах на усмивката й.

— Случи се, след като се бе омъжила за италиански благородник, маркиз Бенито ди Орано, с който майка й я бе запознала. Десет години по-млад от нея, изискан, наследник на някаква фирма за обувки. Пак импулсивно деяние. Бяха се запознали преди седмица, отлетели за Лихтенщайн и се оженили. Купил й „Ламборгини“, завел я във вилата си. Но се оказало, че Бенито е садист и наркоман. Той я биел, тъпчел я с наркотици, завел я в семейния палат във Венеция в дрогирано състояние и я предал в ръцете на приятелите си — като подарък за партито. Когато се събудила, той й съобщил, че е анулирал брака им, защото тя била боклук и я изритал. Буквално.

— Довлече се като червей до Щатите. Втурна се в кабинета ми по средата на един сеанс, крещеше, ругаеше, молеше да й помогна. Повиках Пол. Двамата се опитахме да я успокоим и да я върнем към нейната истинска същност. Но тя не се поддаваше, а и бе дрогирана, представляваше опасност, затова не можехме нищо да направим, поне законно. Омете се, псувайки и двама ни. След няколко дни отново си бе старата Шери — с мръсните приказки, тъпчеше се с хапчета, пак по пътищата, непрекъснато в движение. От време на време получавах вести от нея. Среднощни обаждания по телефона, пощенски картички, в които се опитваше да бъде приятелски настроена. Даже един-два пъти отидох на летището, за да се видим между две нейни пътувания. Клюкарствахме, пийвахме по нещо, правехме се, че между нас всичко е наред. Но яростта й не се разсея. Следващият път, когато се върна за по-дълго в Ел Ей, отново се сближи с мен и после започна с нейните сеанси за доусъвършенстване. Божичко, как обичах работата си, Алекс. Все още ми липсва.

— Кое преля чашата?

— Партито. Тя обичаше партитата толкова, колкото аз ги ненавиждах. Но Пол пожела аз да го придружа, заповяда на нея да стои далече. Тя започна да спори, наконти се. Каза й, че двете едновременно не можем да присъстваме и че ще бъда само аз. Купонът бе само за психолози. За професионалисти. Специален случай за него и не би желал тя да му го съсипе с поведението си. Това я вбеси — нахвърли се върху него, опита се да го нарани с чифт ножици. Това бе първият път, когато тя му се нахвърляше физически. Той надделя, даде й огромна доза барбитурати и я заключи в стаята й. В събота през нощта, точно след партито той я освободи. Каза ми, че изглежда спокойна, наистина се държеше приятно, бе изпълнена с разкаяние. „Прости и забрави“.

— Ти как издържа на партито? Да се срещаш с приятелите на госпожа Блелък?

— За тях аз си бях Шери — усмихната и секси. Не бе много трудно — за нея нямаше особено значение. За хората от психологията аз си бях аз. Двете групи въобще не се смесиха, а най-вече аз стоях при чичо Били.

Гарги и лебеди…

— Прости и забрави — казах аз. — Но тя не направи нито едно от двете.

Погледна ме изпитателно.

— Трябва ли да продължаваме, Алекс? Толкова е глупаво. Тя вече не е между живите, вън от живота ми е — вън от нашия живот. А пък аз имам шанс за ново начало.

Тя вдигна ръцете ми към устните си. Започна да ближе кокалчетата ми.

— Трудно е да се започне, без да се завърши. Да затворим страницата. Заради двама ни.

Тя въздъхна.

— Заради теб. Само заради теб. Защото означаваш толкова много за мен.

— Благодаря. Знам, че е трудно, но наистина ми се струва, че това е най-доброто.

Тя стисна ръката ми.

— Получих съобщението ти в събота. Бях разочарована, но от тона ти разбрах, че не ти е било лесно. Беше нервен и забрави слушалката отворена.

Не спорих.

— И така започнах да се чудя дали да ти се обадя, или да изчакам ти да се свържеш с мен и да уточниш нова среща. Реших да чакам. Да те оставя да вземеш решение. Цял ден бях мислила само за теб и когато чух почукването на вратата, помислих, че беше ти. Но бе тя. Цялата обляна в кръв. Смееше се. Попитах я какво бе станало. Да не е катастрофирала? Добре ли се чувстваше? И тогава тя ми разказа. Като се смееше. Онова, което бе сторила — целият онзи ужас, а тя се смееше!

Шарън избухна в сълзи, започна да се тресе неконтролируемо, повтори го и закри лицето си с ръце.

— Тя сама не го е извършила. Кой й е помогнал?

Продължи да се тресе още малко.

— Ди Джей Расмусен ли е бил?

Тя вдигна поглед, сълзите се стичаха, устата бе отворена.

— Ти познаваш Ди Джей?

— Срещнах го.

— Срещал си го? Къде?

— При твоята къща. И двамата си мислехме, че си умряла. Дойдохме да ти изкажем последна почит.

Тя раздра лицето си.

— О, господи, бедният, нещастен Ди Джей. Докато тя не ми разказа какво е… какво са направили двамата. Никога не бих узнала, че той е бил нейна… жертва.

— Него единствен е задържала — казах аз. — Най-уязвимият. Най-големият насилник.

Тя изръмжа и се изправи, стъпи на краката си и закрачи из помещението бавно като лунатичка, после все по-бързо, като дърпаше ухото си толкова силно, че помислих да не го откъсне.

— Да. Ди Джей бе. Тя се смееше, когато ми го каза, смееше се и когато ми съобщи как го е накарала да го стори — използвала наркотици, алкохол. Тялото си. Най-вече тялото. Никога няма да забравя начина, по който го изтърси: „Аз го изработих, а той изработи тях“. Смееше се през цялото време, докато разказваше за всичката онази кръв. Как Пол и Сюзан са се молили. А бедната Лурдес, толкова сладка, тя пък излизала от къщи, когато я заловили на стълбата. Неделя бе свободния й ден. Останала до късно, за да помогне при подреждането на дома. Смееше се, как тя ги завързала, наблюдавала как Ди Джей ги оправял — с бейзболна бухалка и пистолет. Той през цялото време си мислел, че го прави заради мен, че аз съм го използвала. Това най-много я възхищаваше, Алекс! Че той никога не узнал истината — през цялото време си мислел, че го прави заради мен!

Тя коленичи и ме сграбчи за ризата, привлече ме към себе си, към гърдите си.

— Тя каза, че това и мен прави убийца. Че като се размислиш, всъщност ние сме едно и също нещо!

Помогнах й да се изправи, после я оставих да полегне на леглото. Тя се сгуши, очите й бяха широко отворени, ръцете — плътно до тялото, като тясна дреха.

Погалих я, разтърсих я и казах:

— Тя не бе ти. Ти не бе тя.

Отпусна ръце и ги обви около мен. Наведе ме и ме обсипа с целувки.

— Благодаря ти, Алекс. Благодаря, че го казваш.

Бавно и нежно аз се откъснах от нея, като продължавах да я потупвам лекичко.

— Продължавай. Довърши го. — Похват на терапевта.

— Тогава смехът й полудя — стана странен, истеричен. Съвсем изневиделица престана да се смее, погледна ме, после разгледа себе си, обляна в кръв и започна да си къса дрехите. Трудно идваше на себе си. Разбираше какво е извършила. Като бе унищожила Пол, тя бе унищожила самата себе си. Той бе всичко за нея, най-близкият човек, който някога й е бил като баща. Имаше нужда от него, зависеше от него, а той бе мъртъв и това бе нейна грешка. Чувстваше се раздвоена, точно пред погледа ми. Започна да се задъхва. Да трепери и хълца — не играеше никаква роля, истински сълзи, просто се ронеха като на безпомощно бебе. Молеше ме да го върна, твърдеше, че съм умна, че съм лекар и мога да го сторя.

Трябваше да я успокоя, както много пъти го бях правила. Вместо това, аз й казах, че Пол повече никога няма да се върне, че грешката е нейна и тя ще трябва да си плати, никой няма да може да я спаси този път, дори и чичо Били. Тя ме погледна така, както никога преди не го бе правила. Бе уплашена до смърт. Като престъпница. Започна отначало. Пак ме молеше да й върна Пол. Отвърнах й, че е мъртъв. Повторих го няколко пъти. Мъртъв. Мъртъв. Мъртъв. Опита се да се гушне у мен за утеха. Отблъснах я, ударих я силно един-два пъти. Тя се отдръпна, спъна се, падна, бръкна в чантичката си, извади бутилката с дайкири. Изпи го, хълцайки и тресейки се, а то се стичаше по брадичката й. После се появиха хапчетата. Тя изгълта пълни шепи, започна да ги разпилява. Но всяка секунда спираше и ме гледаше изпитателно. Молеше ме да я спра, както го бях правила толкова много пъти по-рано. Не го сторих. Тя се примъкна в спалнята ми, стискаше все още чантичката си — гола като змия, но с чантичка. Последвах я. Извади още нещо от чантичката. Пистолет. Мъничък, облицован със злато пистолет, който не бях виждала дотогава. „Това е новата ми играчка. Харесва ли ти? Получих го на едно шибано родео. Днес го употребих за първи път.“ После го насочи към мен, натисна спусъка. Бях сигурна, че ще умра, но аз не започнах да се моля, просто останах напълно спокойна, гледах я право в очите и казах: „Хайде давай. Пролей още невинна кръв. Изцапай се още, ти си ненужно парче боклук“.

— Тогава в очите й се появи най-странният израз. — „Извинявай, партньоре.“ — Допря пистолета до слепоочието си и дръпна спусъка. Аз просто стоях там и я погледах още известно време. Наблюдавах как изтича кръвта й, как душата я напусна. Чудех се накъде ли се е устремила. После повиках чичо Били. Той се погрижи за останалото.

— Гърдите ме боляха. Разбрах, че съм сдържала дъха си и го оставих да излезе. И това е всичко, скъпи мой. Краят. И началото. За нас.

Седна на леглото, приглади косата си, разкопча най-горното копче на роклята и се наведе напред.

— Сега съм пречистена. Свободна. Готова за теб, Алекс. Готова съм всичко да ти дам, да ти се отдам всецяло така, както не съм го правила с никого. Толкова дълго очаквах този миг, Алекс. Не предполагах, че някога ще настъпи. — Тя протегна ръка към мен.

Сега бе мой ред да стана и да закрача из стаята.

— Твърде много неща трябва да осмисля.

— Знам, скъпи, но разполагаме с толкова много време. С цялото време на света. Свободна съм вече.

— Свободна и богата. Никога не съм гледал на себе си като на пленник.

— О, ти няма да бъдеш. Наистина не съм наследница. Според завещанието на господин Белдинг всички пари трябва да останат в корпорацията.

— Докато — казах аз, — чичо Били се разпорежда с всичко, с начина, по който се отнася към теб, вероятно животът ти е станал прекалено луксозен.

— Не, не трябва да е така. Аз не се нуждая от него. Парите никога не са имали значение за мен — нито сами по себе си, нито заради нещата, които могат да купят. Това бе нейна работа. Когато разбрала коя е всъщност, направо полудяла, започнала да крещи на чичо Били, обвинила го, че я е обрал и заплашила да го даде под съд. Каква алчност — та тя вече имаше много повече, отколкото се нуждаеше. Тя дори се опита да ме накара да застана на нейна страна, но аз отказах. Това съвсем я ожесточи.

— Колко далече стигна тя със заплахите?

— Не много. Чичо Били успя да я успокои.

— Как?

— Нямам понятие. Но да не говорим повече за нея. За пари или за нещо лошо. Тук съм с теб. В това прекрасно място, където никой не може да ни намери или омърси. Ти, аз и Шърлий. Ще станем едно семейство, ще бъдем заедно завинаги.

Тя тръгна към мен, с устни разделени в очакване на целувка.

Задържах я на една ръка разстояние.

— Не е толкова простичко, Шарън.

Очите й се разшириха.

— Аз… аз не разбирам.

— Има проблеми. Някои неща не се връзват.

— Алекс. — Сълзи. — Моля те, не си играй с мен, не и след всичко, което преживях.

Опита се да се притисне към мен, аз я задържах на разстояние.

— О, Алекс, не постъпвай с мен по този начин, моля те. Искам да те галя, а ти да ме прегърнеш!

— Убийството на Круз от Шери не е било заради партито — то може би е преляло чашата, но тя го е планирала, платила е на Ди Джей Расмусен две седмици по-рано. Хиляди долари. Напомпала го за великото дело.

Тя изпъшка, завъртя се, за да се освободи от прегръдката ми. Все още я стисках здраво.

— Не. Не, не вярвам на това! Колкото и да бе лоша, това не може да е истина!

— И все пак е истина. А ти го знаеш по-добре от всеки друг.

— Какво искаш да кажеш? — И ненадейно лицето й — това безупречно лице — погрозня.

Погрозня от ярост. Провал на раздвоената личност…

— Искам да кажа, че ти си го организирала. Подтикнала си я. Изпратила си й дисертацията отпреди шест години и си потвърдила най-лошите й предчувствия.

Очите й подивяха.

— Да се провалиш в ада дано!

Тя се извиваше, мъчеше се да се освободи.

— Знаеш, че е истина, Шарън.

— Разбира се, не е истина. Тя не четеше. Бе глупаво момиче, не обичаше книгите! А и ти си глупак, щом дори си позволяваш да кажеш нещо подобно!

— Това е книга, с която тя сигурно се е преборила. Защото ти си я подготвила за това, използвайки същата техника, която Круз е прилагал върху тебе. Вербална манипулация, заповеди под въздействието на хипноза. Неща, които ти си й внушавала, докато е била под хипноза, а после си заповядвала да ги забрави — за Круз и теб, как той харесва повече теб. Тя е била граничен случай от самото начало, но ти си я тласнала отвъд предела. Най-тъжното от всичко е, че ти първа си преминала тази граница.

Тя се озъби и се опита да забие нокти в ръцете ми. Боричкахме се, дишайки тежко. Успях да хвана и двете й китки с една ръка, а с другата здраво я стисках.

— Махни се от мен, копеле! Ох, причиняваш ми болка! Разкарай се оттук!

— Колко време ти бе необходимо, Шарън? Да я пречупиш, да я настроиш срещу Пол?

— Не съм! Ти си луд! От къде на къде?

— За да си разчистиш пътя. Да се освободиш. Да се отървеш от някой, за когото най-накрая си разбрала, че те е манипулирал, вместо да ти помогне. Теб какво те пречупи? Това, че ги завари заедно? Горе в нейната стая правеха нещо, което вероятно бяха вършили от години? Или може би тя ти го е съобщила, когато си я хипнотизирала. Кръвосмешение. От най-лош вид. Татенцето я чука. Той бе и твоят баща. И като го е правел, така и теб те е чукал.

— Не! Не, не, не! Ти лигаво копеле, стига си лъгал, шибан копелдак! Не! Млъквай! Махай се, шибаняк, ти гаден боклук!

Ругатните извираха по начина, по който ги бях чувал да се леят от устата на сестра й. Погледът й бе като на момичето с пурпурната рокля, което ме мразеше. До смърт.

— С един куршум два заека. Настройваш Шери против Круз, а после чакаш да дойде при теб. Планирала си го с месеци — поне половин година. Тогава именно си казала на Елмо да си търси нова работа. Знаела си, че „Рестхейвън“ ще бъде затворен, защото санаториумът е обзаведен от чичо Били за Шърлий, а ти си щяла да преместиш Шърлий оттам. В новата си къща. Ти, аз и Шърлий — пак сме трима. Ново партньорство.

— Не, не! Това е пълна лудост — ти не си на себе си! Тя имаше Ди Джей — опасен насилник, ти сам го каза. Двама против един! Сигурно съм била луда, за да предизвикам такава опасност за себе си!

Успя да разхлаби едната си ръка и освободи един от ноктите си, забивайки го надолу. Почувствах болка, нещо мокро, изблъсках я далече от мен. Грубо. Излетя назад, задната част на краката й се удари в леглото и тя се просна. Задъхана. Трепереща. Движеше устни в безмълвни ругатни.

— Ди Джей не представляваше опасност за теб. Защото въпреки всичко, той е продължавал да си въобразява, че именно с теб прави любов, ти си онази, която му е платила да убие Круз. Шери не е могла да рискува да му го съобщи и да го настрои срещу себе си. Тя също е трябвало да се грижи за теб. Мислела си е, че ще успее да те изненада. Но ти си имала предимство. Ти си била подготвена. С тоя обкован в злато двайсет и втори калибър.

Тя ритна с крак във въздуха, размаха ръце. Внезапно избухване. Ранна травма. Лоши гени…

— Шибано… копеле… мръсен лигав шибаняк…

— Първо си я застреляла. После си изсипала наркотика и алкохола в гърлото й. Една по-внимателна съдебномедицинска експертиза би установила, че тя е погълнала всичко това след настъпването на смъртта, но такъв анализ никога не е бил правен, защото чичо Били се е погрижил. Както и за всичко останало.

— Лъжи, всичко е лъжа, копеле!

— Не мисля, че е така, Шарън. А сега вече постигна всичко. Наслаждавай му се.

Отдалечих се от нея.

— Нищо не можеш да докажеш — каза тя.

— Знам — казах. Но вече бях близо до вратата.

Гъргорещ, клокочещ звук — единствената асоциация, която изникна в съзнанието ми бе преливаща клоака — се издигна от глъбините й. Тя вдигна водната чаша, замахна и ме замери.

Ако бе успяла да ме удари, сигурно щеше да ме рани. Свих се. Чашата се заби в стената и тупна на килима.

— Ти си деснячка. Най-малкото вече ми е известно от коя страна на огледалото съм наблюдавал.

Сведе поглед към ръката си, взря се в нея, сякаш тя я бе предала.

Напуснах. Дълго вървях пеш в мрака, докато престанах да чувам крясъците й.