Докато убивам, се надявам

30

Претърсиха ме, конфискуваха часовника, ключовете и паспорта ми, напъхаха ме в колата.

— Заповядай, синко — каза Хюмъл и ме настани на задната седалка, като ми свали белезниците. Затръшна вратата. Потеглихме — шумът от двигателя бе глух, сякаш имах тампони в ушите.

Отместих малко превръзката и се огледах: затъмнени стъкла, през които влизаше само лъч светлина. Задното отделение направо бе запечатано с черно стъкло. Облицовката бе от черна пластмаса — твърди седалки, найлон върху пода, платнен покрив. Не можех да разпозная модела. Приличаше на евтин американски седан за средната класа — додж, форд или олдсмобил, но малко променен, без ръкохватки на вратата. Без пепелници или колани. С една дума, никакви метални части.

Прокарах ръка по вратите, опитвайки се да намеря някаква скрита брава. Нищо. Твърдата повърхност не откликна. Затворът „Сан Куентин“ на колела.

Свалих превръзката. Беше от висококачествен черен ластик, без етикет. Бях се изпотил от страх. Чух скърцане на пясък, приглушено, както при стартирането на двигателя. Звуконепроницаемо купе.

Притиснах лице към прозореца, видях само отражението си в затъмненото стъкло. Не харесах вида си.

Набрахме скорост. Почувствах го, както се усеща ускорението в асансьор. Разбъркване на стомашния сок. Откъснат от света, можех единствено да се вслушвам в собствения си страх.

Внезапен завой ме накара да се срутя на седалката. Когато колата пое направо, ритнах с крак вратата, после я ритнах още по-силно с хватка от карате. Не поддаде. Започнах да удрям по прозорците, докато не ме заболяха ръцете. Опитах със страничните прегради. Не помръднаха.

Тогава разбрах, че ще остана там, докато те желаеха. Усетих напрежение в гръдния кош. Какъвто и шум от движението по пътя да бе преминал през звукоизолацията, той щеше да бъде заглушен от ударите на сърцето ми.

Те бяха ограбили сетивата ми. Разрешението на проблема бе във възвръщане на ориентацията. Започнах да търся опорни точки в съзнанието си — единственото, което ми оставаше бе времето. Но нямах часовник.

Започнах да броя. Сто и едно. Сто и две. Настаних се удобно.

След около четирийсет и пет минути колата спря. Вратата се отвори. Хюмъл се наведе ниско и се пъхна вътре. Носеше огледални слънчеви очила и държеше хромиран „Колт“, калибър 45, с дълга цев.

Настилката зад него бе циментова. Миришеше на боя. Подуших и автомобили.

Той вдигна другата си ръка и разкопча колана си.

— Време за разходка, синко. Пак ще ти слагам белезници. Наведи се.

Дори не спомена, че съм свалил превръзката. Бях я напъхал зад седалката. Направих каквото пожела, като послушен затворник. Надявах се, че подчинението ще ми купи привилегията да виждам. Но в мига, когато ръцете ми бяха сложени в пранги, дойде ред на лентата.

— Накъде сме тръгнали? — попитах аз. Глупав въпрос. Резултат от моята безпомощност.

— На път. Хайде.

Една врата се затръшна. Гласът на Трап каза: „Хайде да преместим тази костенурка“. Развеселен. Само след миг подуших „Арамис“, чух бръмченето на гласа му в ухото ми.

— Стори го шибаният иконом. И това, ако не е духач, а педи?

— Цъ, цъ — казах аз. — Лош език за един прероден.

Внезапна писукаща болка в ухото ми. Перване с пръст.

— Затвори тая ши…

— С. Т. — рече Хюмъл.

— Е, добре де.

Двоен захват. Кънтящи стъпки. Миризмите от автомобил — по-силни.

Подземен паркинг.

Двайсет и две крачки. Затваряне с плъзгане. Щрак. Стръмно изкачване. Още едно затваряне. Вън на жегата, вонята на бензин бе толкова силна, че можех да я вкуся.

Пак цимент. Шумно свистене, ставащо по-силно. Много силно. Бензин… Не, нещо по-остро. Миризма на летище. Авиационно гориво. Талази студен въздух порят горещината.

Витла. Бавно, пухтящо набиране на скорост. Перка на хеликоптер.

Влачеха ме напред. Сетих се за Сийман Крос, возен с превръзка през очите до писта за приземяване, на около час път от Ел Ей. Полет до замъка на Леланд Белдинг. Някъде из пустинята.

Шумът от ротора стана заглушителен, лазеше ми по нервите, разсея мислите ми. Турбулентни талази обвеяха лицето ми, залепиха дрехите за тялото ми.

— Тук има стълба — викаше Хюмъл, натискайки ме под лакътя, бутна ме, вдигна ме. — Стъпи нависоко, синко. Ето, така — добре.

Изкачване. Едно стъпало, второ… Майчице, да не би аз… Половин дузина стъпала и още има.

— Продължавай напред — каза Хюмъл. — Сега спри. Сложи напред единия си крак. Браво. — Ръка на главата ми, натиск надолу. — Наведи се, синко.

Настани ме на сгъваемо столче, сложи ми колана. Затръшване на врата. Ушите ми забучаха. Нивото на шума спадна малко, но пак си остана високо. Чух звук от радио. Нов глас отпред. Мъжки, стегнат по военному. Каза нещо на Хюмъл. Хюмъл отговори. Планиране. Думите им бяха заглушени от ротора.

Миг по-късно се издигнахме с тласък, който ме завъртя и смачка като мека топка. Хеликоптерът се наклони, после отново набра височина, стана стабилен.

Установихме се на средна височина.

Отново се сетих за това как Сийман Крос се бе гмурнал от известността към смъртта. Изчезнали записки от обществен склад в подземие. Конфискуване на книги. Затвор, изнасилване. Глава във фурната.

„Ако си прав дори само за една десета от това, имаме си работа с хора, които имат много дълги ръце…“

Хеликоптерът продължаваше да набира височина.

Надмогнах треперенето. Въобразих си, че това е само едно пътуване с влакчето на ужасите в Дисниленд.

Високо, високо и далече.

Пътувахме повече от два часа според бавното ми темпо на броене, когато се появиха нови насечени шумове от радиото. Почувствах, че хеликоптерът рязко снижи височина.

Пак пелтечене по радиото. Успях да разшифровам една дума: „Разбрано“.

Започнахме да се приземяваме. Спомних си прочетеното някъде, че хеликоптерите се движели със средна скорост между 90 и 125 възела. Ако броенето ми е било почти вярно, това означаваше, че пътешествието е било на около четири-петстотин километра. Направих мислена окръжност с център Ел Ей, а Фресно и Мексико разположени в диаметрална противоположност — на север — юг, а по другата ос Колорадската пустиня и Тихия океан. В три от посоките изобилстваше от пустини.

Ново рязко пропадане. Няколко мига по-късно допряхме твърда земя.

— Плавно — рече Хюмъл.

Усетих горещия, миришещ на мента дъх почти веднага, чух го да сумти, докато освобождава предпазния колан.

— Хареса ли ти пътуването, синко?

— Не беше лошо — казах с нечий чужд глас — някакъв меден трептящ тенор. — Само дето мразя да се местя.

Той изхихика, хвана ме за ръка, насочи ме към изхода на хеликоптера и после надолу.

Няколко пъти се препънах. Хюмъл ме подкрепяше изправен и в движение, без да нарушава ритъма. Старата стегната походка, която вероятно бе прилагал на хиляди пияници от Вегас. Вървяхме, докато преброих до четиристотин. Въздухът бе много топъл, много сух. Неподвижен.

— Стой тук — каза той и чух отдалечаващия се тропот от двойно подкованите му ботуши, после нищо.

Стоях там без охрана. Броих до триста. После нови триста.

Десет минути. Оставен на самоориентацията ми.

След пет минути се зачудих дали въобще ще се върне. Още три и вече започнах да се надявам, че ще се върне.

Би било връх на глупостта, ако бе избягал. Опитах се да си представя къде съм — на ръба на някоя бездна? Мишена в някое стрелбище?

Или просто пуснат в центъра на пустинята, луксозно опакован подарък за скорпиони и отровни насекоми. Сетих се за некролога на Доналд Нюрат… неизяснени обстоятелства по време на почивка в Мексико.

Може би Хюмъл блъфираше. Реших да се раздвижа. Стиснах палци неуверено. С единия крак бях върху минно поле, неподвижността бе доживотната ми присъда. Стоях неподвижно, броях, потях се. Накрая направих с усилие една крачка напред — бебешка стъпка. „Мамо, мога ли? Моля те?“

Твърда земя. Нямаше взрив.

Нова стъпка. Започнах да опипвам с крак една грапавина — не открих фитили. Продължих опипом напред, когато чух вой на сирена някъде зад мен.

Тръгване и спиране. Приближаващи се стъпки.

— Добре си потанцувал, синко. Бихме могли да изчакаме дъжда.

Сложи ме в бъгито. Имаше обикновени седалки и липсваше покрив. Пътувахме под изгарящото слънце някъде около петнайсет минути. Изведе ме от бъгито, минахме през въртяща се врата в сграда с климатична инсталация. Преминахме още три врати, които се отваряха след серия прещраквания, после завихме рязко надясно, изминахме още трийсет крачки и влязохме в помещение, което миришеше на дезинфектанти.

— Отпусни се и никой няма да ти причини зло — каза той.

Смесиха се множество стъпки. Сваляне на белезниците. Няколко чифта ръце опипаха ръцете и краката ми, разчорлиха косата ми, извиха назад главата ми. Нечии пръсти изпълниха устата ми, бръкнаха под езика. Задавих се.

Свалиха дрехите ми. Ръцете претърсиха цялото ми тяло, разбъркаха косата ми, бръкнаха под мишниците, в аналното отверстие — сръчно, бързо, без намек за скверен интерес. После отново ме облякоха. И всичко това стана в рамките на две минути.

Преведоха ме през още две врати. Настаниха ме на голям, дълбок стол — кожен, с ухание на танин.

Вратата се затвори.

Когато успях да смъкна превръзката от очите си, те вече си бяха отишли.

Стаята бе голяма, мрачна. Върху грубия чамов под бяха постлани шарени индиански черги. От напречната греда на тавана висеше огромен като локомотивно колело полюлей с медни вериги. Картини с уморени каубои в естествена големина и рамки с бронзови орнаменти. В средата на помещението имаше огромно бюро със струговани крака. Зад него се издигаше витрина с кремъклийки и инкрустирани оръжия.

Зад бюрото седеше Били Видал, светлоок, с квадратна челюст, набръчкан. Тенът му — като на силен чай, не подхождаше на увисналата кожа на врата, която бе като слонова кост. Облечен бе с пуловер от кашмир. Босът на „Магна“ не притежаваше каубойски атрибути. Имаше лустрото на човек от Палм Бийч, подходящо за турнир по голф. Бе подпрял ръце върху бюрото. Ноктите му бяха с маникюр, по бебешки гладки.

— Доктор Делауер, благодаря ви, че дойдохте.

Гласът му не подхождаше на вида му — хрипкаво, тъничко грачене.

Нищо не отвърнах.

Той гледаше право към мен, задържа взора си за малко и рече:

— Ледовете се разчупиха. — Последните му думи заглъхнаха. Той се покашля и продължи с ларингитен шепот. — Извинете, ако сме ви причинили някакво неудобство. Просто нямаше друг начин.

— Друг начин за какво?

— Да организираме разговор с вас.

— Трябваше само да помолите.

Той поклати глава.

— Проблемът бе в липсата на време. Досега не бях сигурен, че би било разумно да се срещнем. Обсъждам проблема, откакто започнахте да задавате въпроси. — Закашля се, почука адамовата си ябълка. — Но днес, когато посетихте сестра ми, вие взехте решението вместо мен. Нещата трябва да се вършат бързо и внимателно. И така, още веднъж ви се извинявам за начина, по който бяхте доведен тук. Надявам се да го забравим и да продължим нататък.

Все още чувствах ожулването от белезниците около китките, сетих се за пътуването с хеликоптера, смразяващия страх, докато чаках Хюмъл, пръстите в ануса ми.

„Добре си потанцувал, синко.“ — Знаех, че яростта ще ме направи слаб, ако я оставех да вземе надмощие.

— Да продължим към какво? — попитах с усмивка.

— Към нашата дискусия.

— За какво?

— Моля ви, докторе — проскърца той. — Да не губим ценно време.

— Много сте зает, нали?

— Твърде много.

Отново ме прецени с поглед. Взорът му не се отклони от мен, но очите му се разфокусираха и усетих, че се е отнесъл другаде.

— Преди трийсет години имах възможността да присъствам на ядрен опит, проведен съвместно от „Магна Корпорейшън“ и армията на САЩ. Тържествено събитие, само по специална покана в пустинята Невада. Прекарахме нощта в Лас Вегас, направихме си чудесен купон и тръгнахме призори. Бомбата избухна на зазоряване. Но нещо не стана както трябва: внезапна промяна във въздушните течения и всички бяхме изложени на радиоактивен прах. Военните казаха, че вероятността от зараза е съвсем малка. Никой не се замисли много, допреди петнайсет години, когато се появи ракът. Три четвърти от присъствалите в онази сутрин са мъртви. Няколко от останалите са неизлечимо болни. И за мен е въпрос на време.

Разгледах внимателно добре охраненото му лице, целия онзи блестящ бронзов загар.

— Изглеждате на по-здрав от мен.

— А гласът ми звучи ли като здрав?

Не отговорих.

— Всъщност аз съм здрав. За момента. Нисък холестерин, отлично ниво мазнини, сърце като часовник. Миналата година изрязаха няколко бучки от хранопровода ми. — Той дръпна яката на сбръчкания си врат, показа се розов, зараснал разрез. — Нежна кожа, заболях от псориазис. Препоръчвате ли ми пластична операция?

— Това трябва сам да решите.

— Взел съм решение, но звучи толкова глупаво и надуто. Ракът е ограничен. По ирония на съдбата терапията включва облъчване. Не че лечението оказа някакво влияние върху останалите.

Той оправи яката си. Потупа адамовата ябълка.

— Ами Белдинг? Той облъчен ли бе?

Усмихна и поклати глава.

— Леланд бе предпазен. Както винаги.

Все така усмихнат, той отвори едно чекмедже в бюрото, извади някакъв спрей и пръсна в гърлото си. Пое дълбоко въздух, наклони стола и се усмихна широко.

— Какво искахте да обсъдим?

— Неща, които изглежда ви интересуват. Ще задоволя любопитството ви, при условие че престанете да се ровите. Знам, че намеренията ви са почтени, но не си давате сметка колко разрушителни биха могли да станат.

— Не виждам как бих могъл да добавя нещо към унищожението, което вече е станало.

— Доктор Делауер, искам да напусна този свят със съзнанието, че съм сторил всичко за доброто на определени личности.

— Като сестра ви ли? Това, което вече сторихте, не е ли достатъчно?

— Не, грешите — но вие сте видели само част от картината.

— А ще ми я покажете ли цялата?

— Да. — Кашляне. — Но трябва да обещаете, че ще престанете да се ровите, ще оставите нещата в покой.

— Защо да се преструваме, че имам избор? Ако не ви дам онова, което желаете, винаги бихте могли да ме унищожите. Както направихте със Сийман Крос, Юлайлий и Кейбъл Джонсън, Доналд Нюрат, семейство Круз.

Той бе удивен.

— И вие вярвате, че аз съм унищожил всички тези хора?

— Вие или „Магна“ — какво значение има?

— А, значи корпоративна Америка като превъплъщение на Сатаната.

— Конкретно тази корпорация.

Смехът му бе немощен и задъхан.

— Докторе, дори да имах интерес да ви… унищожа, не бих го направил. Вие притежавате определена… аура на благоприличие.

— О, така ли?

— О, да. Някой ви обича. Красив и мил човек, скъп и за двама ни.

Не достатъчно скъп, за да се спре пред унищожаване на личността й.

— Видях този човек да разговаря с вас на партито. Тя искаше нещо от вас. Какво?

Бледите очи се затвориха. Притисна с пръсти слепоочията си.

Аз допълних:

— От Холмби Хилс до Уилоу Глен. Петстотин долара месечно в плик без обратен адрес. Не ми звучи да ви е била чак толкова скъпа.

Той отвори очи.

— Петстотин? Така ли ви каза Хелън? — Отново хрипкав смях; плъзна стола си назад, сложи крака върху бюрото. Носеше черен клин от рипсена коприна и три четвърти чорапи от агнешка вълна — шотландско каре. Подметките на обувките бяха лъснати, сякаш никога не бяха докосвали земята.

— Е, добре — каза той. — Стига празни приказки. Кажете ми, какво си мислите, че знаете — ще се опитам да поправя грешките.

— Което означава, че ще се опитате да разберете до каква степен бих могъл да ви навредя, за да вземете съответните мерки.

— Разбирам, докторе, защо го възприемате по този начин. Но всъщност ще ви дам цялостната картина, така че да не ви се налага да причинявате неприятности.

Мълчание.

— Ако предложението ми не ви устройва, ще наредя да ви върнат обратно.

— Какви са шансовете ми да пристигна жив?

— Стопроцентови. Ако няма божия намеса.

— Или ако „Магна Корпорейшън“ не се направи на господ.

Той се засмя.

— Ще се постарая да го запомня. Е, докторе, какво става? Изборът е ваш.

Бях оставен на неговото благоволение.

— Е, добре. Започвайте, господин Видал.

— Отлично. Да го направим като джентълмени по време на вечеря. — Той натисна копче в предната част на бюрото. Оръжейната витрина се завъртя и откри проход с размерите на врата за килер. Озовахме се в продълговат покрит вътрешен двор. Подът бе облицован с теракота. Буйна растителност с дебели стволове, засадена в глазирани кашпи бе обвила вейки около колоните, които поддържаха покрива. Огромна кръгла маса бе покрита със светлосиня дамаска и бе сервирана за двама: керамични чинии, стоманеносиви прибори, кристални чаши със столчета, фруктиера. Той предварително е бил сигурен какъв ще бъде моят „избор“.

Незабелязано се появи сервитьор мексиканец, който поднесе стола ми. Минах покрай него, пресякох двора и излязох на чист въздух. Положението на слънцето подсказваше, че настъпва мрак, но жегата бе като по пладне.

Пристъпих назад, за да мога да обхвана цялата сграда: дълга, ниска, едноетажна, стените имитираха кирпич, прозорците бяха обрамчени със същото сиво-кафяво дърво, като колоните. Алеи, застлани с плочи, прорязваха обширна поляна, оградена с жълта гардения. Извън тревата имаше само напукана кал и празна кошара за коне. След кошарата още прах — с километри, монотонност с цвят на бисквити, прекъсвана спорадично от шубраци алое и ниски дръвчета, оцветена от няколко сенки на ясенови дървета.

Върнах се към източника на сенките: гранитни планини. Магически, с тъмна повърхност и остри като нож, устремили се към сапфиреното небе. Планини като от цветна картичка, вероятно са се сторили перфектни за фон на фотографа.

Взорът ми се люшна по-надолу към определено място в ливадата, търсейки дървена градинска пейка. Нищо. Но споменът ми все пак успя да разположи някак си една скамейка.

Подходяща за снимка.

Две момиченца в каубойски костюмчета, които ядат сладолед.

Погледнах назад към Видал. Той вече бе седнал, нагласяваше салфетката и даваше нареждане на сервитьора, докато се пълнеше чашата му с вино.

Сервитьорът се засмя, напълни моята чаша и напусна.

Бившият Били Сводника бе подпрял ръка на моя стол.

Хвърлих поглед към планината. Сега видях само камък и пясъци. Играта на светлина и сянката на мъртвата повърхност.

Всички спомени са унищожени.

По заповед на Видал.

Върнах се на терасата.