Докато убивам, се надявам

23

Преди да изляза, позвъних в офиса на Оливия.

— Съжалявам, скъпи, но системата все още не работи. Може би в края на деня.

— Окей. Благодаря ти все пак. Ще се обадя по-късно.

— И още нещо — болницата, която търсеше, онази там в Глендейл. Разговарях с една приятелка, която работи в „Глендейл Адвентист“. Тя твърди, че в Бренд имало болница, наречена „Рестхейвън Терас“, която наскоро била затворена. Тя била техен консултант.

— Напълно ли е затворена?

— Така каза Арлийн.

— Къде мога да намеря Арлийн?

— В Санта Моника, болницата „Сейнт Джон“. Заместник-директор в социалната служба. Арлийн Меламед.

Даде ми телефонния номер и каза:

— Доста сериозно си се захванал да намериш тази Шърлий, нали?

— Много е сложно за обяснение.

— С теб винаги е било така.

Обадих се в канцеларията на Арлийн Меламед и се представих от името на Оливия, за да преодолея секретарката й. След няколко секунди плътен женски глас каза:

— Госпожа Меламед слуша.

Представих се, съобщих й, че се опитвам да проследя една бивша пациентка, която е била в „Рестхейвън Терас“.

— Кога е лекувана?

— Преди шест години.

— Било е преди мен. Започнах там едва миналата година.

— Тази пациентка имаше разнородни заболявания, нуждаеше се от постоянни грижи. Напълно възможно е да е била там и преди една година.

— Име?

— Шърлий Ренсъм, с две „и“ на края.

— Съжалявам, не се сещам. Това все още не означава нищо. Не съм се занимавала с конкретни случаи, просто оправях документацията. В кое отделение беше тя?

— В една от частните стаи, в задната част на сградата.

— В такъв случай със сигурност не бих могла да ви помогна, докторе. Работех изключително със случаите на „Меди Кал“, опитвах да се сложа в ред счетоводството.

Замислих се за миг.

— Към нея бе прикрепен болногледач, мъж на име Елмо. Черен, мускулест.

— Елмо Касълмайн.

— Познавате ли го?

— След затварянето на „Рестхейвън“ той дойде да работи при мен в адвентистката болница. Много фин човек. За съжаление имахме проблеми с бюджета и трябваше да го освободя — липсваше му достатъчно образование, за да отговори на всички изисквания.

— Имате ли представа къде работи сега?

— След освобождаването той си намери работа в старчески дом в област Феърфакс. Нямам представа дали все още е там.

— Спомняте ли си името на това място?

— Не, но почакайте. Имам го в указателя. Той бе толкова свестен мъж. Имах намерение да поддържам връзка с него, в случай че се появи някаква възможност за работа. А, его го: Елмо Касълмайн, Кинг Соломон Гардънс, ул. „Единбург“.

Записах си го заедно с телефонния номер и попитах:

— Госпожо Меламед, кога затвориха „Рестхейвън“?

— Преди шест месеца.

— Какво място беше?

— Не съм сигурна, какво искате да кажете?

— Кой го поддържаше?

— Една корпорация. Национална организация, наречена „Крони Кеър“. Те притежават верига от подобни места по целия Западен бряг. Май че вършеха добра работа, но по отношение управлението на „Рестхейвън“ никога не се събраха да съгласуват действията си.

— В клинично отношение ли?

— В административно. В клинично бяха адекватни. Не най-добрите, но и съвсем не най-лошите. От гледна точка на бизнеса бяха трагични. В счетоводството им цареше хаос. Назначаваха некомпетентни служители, въобще не си направиха труда да си възстановят парите, които държавата им дължеше. Изпратиха ме, за да оправя нещата, но това бе непосилна задача. Нямаше с кого да разговарям, централният офис е някъде в Ел Сегундо, никой не отговаряше на телефонните повиквания. Сякаш те наистина не се вълнуваха дали ще получат печалба.

— Къде отидоха пациентите след затварянето?

— Предполагам в други болници, напуснах преди това.

— Ел Сегундо значи. Случайно да знаете, дали те не са били собственост на някоя по-мощна корпорация?

— Не бих се изненадала. В наши дни всичко е възможно.

Благодарих й, обадих се на моя брокер Лу Кестър в Орегон и се убедих, че „Крони Кеър“ е поделение на „Магна Корпорейшън“.

— Но се откажи да купуваш акции, Алекс. Те никога не са предлагали акции на борсата. Нито пък „Магна“.

Побъбрихме малко и след това се обадих в Кинг Соломон Гардънс. От информацията потвърдиха, че Елмо Касълмайн все още работи при тях. Но бе зает с пациент и не можеше да разговаря по телефона в момента. Оставих съобщение да ме потърси във връзка с Шърлий Ренсъм и тръгнах към студентския град.

Стигнах в офиса на Милтън Фрейжър в два. Графикът за посещенията бе празен. Почуках, но не получих отговор. Вратата не бе заключена, влязох и открих Плъха, облечен в елегантен костюм от туид. На бюрото му лежаха очила без рамки. Ползваше жълт маркер, за да подчертава пасажи от ръкопис. Завесите на прозорците бяха частично спуснати, придавайки на помещението жълтеникав оттенък. Брадата на Фрейжър бе разрошена, сякаш бе ровил из нея.

Моят професор бюрократ направи някаква гримаса и махна с ръка, което можеше да означава всичко от „Заповядай“ до „Що не вървиш по дяволите“.

Един стол с твърда облегалка гледаше към бюрото. Седнах и зачаках, докато Фрейжър продължаваше да подчертава с резки, неграциозни движения. Бюрото бе претъпкано от още ръкописи. Наведох се и прочетох заглавието на най-горния. Глава на учебник.

Той редактираше, аз изчаквах благоприятен момент. По боядисаните в бежово стени на офиса бяха окачени повече от дузина дипломи и сертификати. Над издраскания линолеум по пода се издигаха метални лавици за книги. Нищо модерно. На една от полиците бе наредена колекция от стъкленици с формалдехид, в които плуваха животински мозъци. Помещението миришеше на стара хартия и мокри гризачи.

Чаках дълго време. Фрейжър привърши единия ръкопис, вдигна друг от купчината и започна да работи по него. Появиха се нови жълти забележки, той тръсна глава, като сучеше кичури от брадата си. Въобще нямаше намерение да спира.

— Алекс Делауер — казах. — Курс 1974-та.

Той вдигна рязко глава, впери поглед в мен, оправи ревера си. Ризата му бе широка около врата, вратовръзката — ръчно изрисуван ужас и толкова стара, че отново бе дошла на мода.

Той ме изучаваше.

— Хъм. Делауер. Не мога да кажа, че си спомням.

Лъжа, но я пуснах да мине.

— Мислех, че сте студент — каза го, сякаш това обясняваше защо не ми бе обърнал внимание. Погледът му се върна към ръкописа. — Ако сте дошли за някакво сътрудничество, ще трябва да почакате. Не приемам никого без предварителна уговорка. Гоня последен срок за публикацията.

— Нов прочит ли?

Отрицание с глава.

— Ревизирано издание на „Парадигмите“.

Разрез, почукване с пръст.

„Парадигми на учението за гръбначните животни“. В последните трийсет години това бе негов запазен периметър.

— Десето издание — добави той.

— Поздравления.

— Е, да, добре, мисля, че поздравленията са си в реда на нещата. Въпреки това, човек почти съжалява, че е задължен някому за новото издание, когато стане очевидно колко тежка е задачата — строги изисквания от страна на търговски мотивирани издатели за включването на нови глави, равнодушни към липсата на тръпка, с която те са постигнати, или съгласуваността, с която са представени.

Той удари по купчината хартия.

— Търпеливото понасяне на всичките тези безсмислици ми показа колко дълбоко са проникнали ниските стандарти. Американските психолози, обучавани след шейсета нямат представа как се прави истинско изследване, да не говорим, че не могат да съставят едно граматически правилно изречение.

Кимнах.

— Дяволски срамно е когато стандартите се снижат. Започват да се случват разни странни неща.

Той вдигна поглед, раздразнен, но слушаше.

— Странни неща, като например неквалифициран търсач на слава да стане ръководител на факултет.

Маркерът замръзна в средата на въздуха. Той направи безуспешен опит да ме погледне отвисоко.

— При създалите се обстоятелства, това е изключително груба забележка.

— Но не променя фактите.

— Какво точно имате предвид, докторе?

— Как Круз успя да наруши всички правила?

— Това е проява на изключително лош вкус. Вас какво ви засяга?

— Наречете ме възмутен възпитаник на вашия университет.

Той пое дълбоко дъх.

— Каквито и възражения да сте имали срещу професор Круз, след преждевременната му смърт се оказват безполезни. Ако, както твърдите, сте толкова загрижен за факултета, не бихте ангажирали времето ми или това на някой друг, за да ни занимавате с тривиални междуличностни проблеми. Ние всички сме безкрайно заети. Цялата тази ужасна афера в огромна степен разстрои работата ни.

— Хващам се на бас, че така е станало. Особено за онези членове на факултета, които са се надявали изцяло на парите на Блелък. Смъртта на Круз подложи всички ви на голяма опасност.

Той остави маркера, направи усилие да прикрие треперенето на ръката си.

— След като ви изтеглиха чердженцето под краката, въобще не се учудвам, че сте принуден да се заемете с това десето издание.

Движейки се сковано, като робот, той се облегна на стола, опитваше се да изглежда небрежен, но се получи тъкмо обратното.

— Въобразявате си, че сте много умно момче, нали? И винаги сте се мислили за такъв. Винаги сте си проправяли път през всичко — правели сте си каквото знаете.

— Аз пък мислих, че не си спомняте.

— Вашата грубост раздвижи паметта ми, млади човече. Спомних си ви съвсем ясно — преждевременно развития младеж, който завърши за три години. В случай че не ви е известно, аз бях против да ви позволим да завършите по-рано, независимо че отговаряхте на всички изисквания. Усещах, че имате нужда да поузреете. Зрялост. Очевидно изминалият период от време не е решил проблема.

Придвижих се до ръба на моя стол, вдигнах жълтия маркер и пак го оставих.

— Въпросът, професоре, не е в моята зрялост. Отнася се за трагичното ниво на вашия морал. Продадохте факултета на този, който предложи най-скъпо. Колко ви плати Круз, за да се оттеглите, а той да се издигне? Накуп ли ви даде цялата сума, или ви определи месечни вноски? Чек или кредитна карта? Или ви ги донесе в брой в кафяв плик?

Той пребледня, тръгна да става от стола, отново потъна в него и ми се закани с възлестия си пръст.

— Дръжте си езика! Не бъдете глупак!

— Що за научен боклук свикахте на събрание, за да ви гласува оставката от поста?

Той отвори широко уста и после пак я затвори, движеше главата и раменете си по такъв начин, че изглеждаше сякаш ризата му ще го погълне.

— Не разбирате положението, Делауер. Ни най-малко.

— Тогава ме осведомете. Каква беше мизата?

Той се обърна с гръб към мен и се взря в хилядите книги; преструваше се, че изучава гръбчето на един от томовете.

— Ако не си спомняте, ще опресня паметта ви. Круз плати средствата за вашия дребен удар в частното предприятие — всички допълнителни суми, печата, производството на лентите. Или със свои собствени средства, или е изтръскал госпожа Блелък. Колко излязоха — десет хиляди? Петнайсет? Той харчеше повече за летния си гардероб. Но за вас това трябва да е бил основен спекулативен капитал.

Не пророни нито дума.

— Несъмнено той е инициаторът на измамата. Предложил е реклама в списанието, в което той води рубрика.

Още по-дълбока тишина, но съвсем пребледня.

— Прибавете към това и непрекъснатия поток от парите на Блелък към вашите академични изследвания и ето че се е получила сладка сделчица и за двама ви. Вече няма нужда да се подмазвате, за да получите средства, нито пък да се преструвате, че отпуснатите суми са ви достатъчни. А Круз влезе във владение, получи мигновено уважение. С цел да се предпази от злите езици и долната завист, той вероятно е уредил някакви пари и за останалите членове на факултетското ръководство. А на вас, непреклонни изследователи, не се искаше нищо, освен просто да си гледате вашата работа. Въпреки това, подозирам, че останалата част от висшия персонал би останала изненадана, ако научи колко допълнителни средства ви е дал като рушвет — ще се изправите ли пред едно страхотно събрание на персонала, за да им обясните, професоре?

— Не — отговори с половин уста. — Няма от какво да се срамувам. Получаването на частни помощи за изследванията е открай време почтена традиция. При сегашното положение на националната икономика, това със сигурност е блестяща идея за бъдещето.

— Вие никога не сте бил човек от бъдещето, Фрейжър. Круз ви натика там.

— Защо правите всичко това, Делауер? Атакувате факултета ли? Та ние ви създадохме.

— Не говоря за факултета. Само за вас. И за Круз.

Движенията на устните му бяха, сякаш преживяше, или се мъчеше да подбере точната дума. Когато накрая проговори, гласът му бе съвсем слаб.

— Няма да откриете скандал тук. Всичко е извършено в нужния порядък.

— Желая да проверя хипотезата си.

— Делауер…

— Прекарах сутринта в четене на интересни документи, Фрейжър. „Мълчаливият партньор. Криза на идентичността и дисфункция на егото в случай на раздвояваща се личност“ и така нататък. Сещате ли се?

Гледаше с искрено неразбиране.

— Дисертацията на Шарън Ренсъм, доктор по психология. Приложена във факултета за частично изпълнение. И призната… от вас. Изследване на единствен случай, а не поредица от емпирични опити — чисто нарушение на всяко правило, което вие пробутвахте. Сам сте написали името си под това проклето нещо. Как е успяла да се промъкне с него? Колко ви плати Круз, за да паднете толкова ниско?

— Понякога правехме известни отстъпки.

— Това излиза извън границите на обичайното.

— Не успях да разбера какво точно…

— Тя е писала за самата себе си. За собствената си психопатология. Префасонирала го е като историята на някакво чуждо заболяване и ви го е пробутала като научно изследване. Как мислите, че реагира Съветът на настоятелите когато разбере? Да не говорим за Асоциацията на американските психолози и нейната комисия по етика. Ами „Тайм“ и „Нюзуик“.

Изпариха се и последните остатъци от неговото самообладание. Стана бял като платно. Спомних си какво ми бе казал Лари за сърдечния удар и се чудех дали не бях прекалил.

— Исусе! Не тръгвайте по този път. Не съм знаел — разсеяност. Уверявам ви, това никога повече няма да се случи.

— Наистина. Круз е мъртъв.

— Оставете мъртвите да почиват в мир, Делауер. Моля ви!

— Нуждая се единствено от информация — казах меко. — Кажете ми истината и ще забравим всичко.

— Какво? Какво искате да знаете?

— Връзката между Ренсъм и Круз.

— Не знам много за нея. Кълна се в Бога! Зная само, че тя бе негово протеже.

Спомних си колко скоро след пристигането на Шарън той я бе снимал.

— Той я доведе със себе си, нали? Спонсорираше кандидатстването й.

— Да, но…

— Откъде я доведе?

— Откъдето бе той самия, предполагам.

— Къде се намира това място?

— Флорида.

— Палм Бийч ли?

Кимна.

— И тя ли беше от Палм Бийч?

— Нямам представа…

— Бихме могли да научим като проверим документите за кандидатстване.

— Кога се дипломира?

— През осемдесет и първа.

Той вдигна слушалката, обади се във факултета и издаде няколко заповеди. Само след миг вече се мръщеше, докато говореше:

— Сигурна ли сте? Проверете пак. — Тишина. — Е, добре. — Затвори и каза: — Досието й е изчезнало.

— Колко удобно.

— Делауер…

— Обадете се в регистратурата.

— Там могат да разполагат само с копие…

— Копие от списъка на предишни училища, посещавани от нея.

Той кимна, набра един номер, изпъчи се пред чиновника и зачака.

После използва жълтия маркер, за да запише нещо върху един от ръкописите и затвори.

— Не е Флорида. Лонг Айлънд, Ню Йорк. „Форсайт“ — колеж за учителки.

Използвах негова хартия и писалка, за да си препиша адреса.

— Между другото, тя имаше отлични бележки — и в предварителните курсове, и в университета. Само шестици. Никакви индикации за нещо друго, освен изключително ученолюбие. Тя вероятно би се справила много успешно и без неговата помощ.

— Какво друго знаете за нея?

— Защо държите да научите всичко това?

Погледнах го без да мигам и нищо не отговорих.

— Не съм имал работа с нея. Круз бе този, който проявяваше личен интерес.

— Колко личен?

— Ако намеквате нещо… би трябвало да знам.

— Защо точно това да предполагам?

Забави отговора си, изглеждаше притеснен.

— Не е тайна, че той бе известен с определени… склонности. Нагони.

— Тези нагони бяха ли насочени към Шарън Ренсъм?

— Не, аз… Това не бяха неща, на които съм обръщал някакво внимание.

Повярвах му.

— Мислите ли, че определената му склонност й е помагала да изкарва тези отлични оценки?

— Абсолютно не. Това е просто…

— Как успя да я пробута?

— Той не я е пробутвал. Той беше неин спонсор. Оценките й бяха отлични. Неговото спонсорство бе допълнителен фактор в нейна полза — нищо необичайно. На факултетските членове винаги е разрешавано да спонсорират кандидат-студентите.

— Кога колегите от клиниката са имали такова влияние?

Дълго мълчание.

— Сигурен съм, че знаете отговора.

— Кажете ми все пак.

Той се покашля, сякаш бе готов да се изплюе. Произнесе единствена дума:

— Пари.

— Парите на Блелък, нали?

— Да, както и тези на Круз — той произхожда от богато семейство, движил се е в същия социален кръг като госпожа Блелък и хората от този сорт. Знаете колко редки са този вид контакти в академичните среди, особено в един държавен университет.

— На него се гледаше като на нещо повече от един обикновен колега от клиниката.

— Колега от клиниката, подготвен за психологическа война.

— Не ви разбрах, простете.

— Няма значение. Значи той беше вашия мост между града и парите.

— Правилно. Няма нищо срамно в това, нали?

Спомних си какво бе казал Лари за това, че Круз е лекувал едно от децата на Блелък.

— Смятате ли, че връзката му с госпожа Блелък се е дължала единствено на еднаквия социален статус?

— Доколкото ми е известно, да. Моля ви, Делауер, не правете нещо зловещо от всичко това, не забърквайте и нея. Факултетът е изправен пред потресаващи финансови ограничения. Круз донесе значителни средства със себе си и обеща да използва връзките си за получаването на щедри дарения от госпожа Блелък. Спази добросъвестно обещанието си. В замяна му предложихме безплатен пост.

— Безплатен, в смисъл че не е взимал заплата. Получил е цяла лаборатория с оборудването. За порнографските си изследвания. Истинска академична тръпка.

Той се сепна.

— Не беше толкова просто. Факултетът не се предаде като блудница. Минаха месеци, преди да потвърдим заповедта за назначението му. В ръководството се проведоха тежки дискусии, имаше забележителна опозиция и не на последно място бе моята собствена. Човекът страдаше силно от липса на академически препоръки. Рубриката му в това тъпо списание бе прекалено агресивна. Въпреки това…

— Въпреки това, на края надделя целесъобразността.

Той сучеше масури от брадата си.

— Когато чух за неговите… изследвания, си дадох сметка, че пускането му тук е било една грешка в оценката, но бе невъзможно да се поправи, без да злепоставим факултета.

— И вместо това го направихте шеф на факултета.

Той продължи да играе с брадата си. Няколко крехки косъма паднаха на бюрото.

— Да се върнем към дисертацията на Ренсъм. Как мина през критичния поглед на факултета?

— Круз дойде при мен с изискване да бъде нарушено експерименталното правило за един от неговите студенти. Когато ми каза, че тя има намерение да представи клинично проучване, веднага отказах. Той настояваше, изтъкваше отличния й успех. Каза, че тя била необикновено надарен клиницист и затова си струвало, а случаят, който искала да представи, бил уникален, съдържал значителни изследователски заключения.

— Колко значителни?

— Можели да се публикуват в специализирано списание. Въпреки това не успя да ме склони. Но продължаваше да ми оказва натиск, всеки ден ме тормозеше, идваше в кабинета ми, прекъсваше моята работа с цел да защитава тезата си. Накрая се предадох.

Накрая. Като при запълване на каса с пари.

— Когато прочетохте дисертацията, съжалихте ли за решението си?

— Помислих, че е тъпа, но не по-различна от всяко друго клинично изследване. Психологията не трябваше да излиза от лабораторията, да остане вярна на научните си корени. Не трябваше да й се позволява да се превръща в такава зле дефинирана лечителска глупост. Оставете психиатрите да се въргалят из цялата тази мръсотия.

— Вие нямахте представа, че е автобиографична?

— Разбира се, не! Как бих могъл? Никога не съм я срещал, освен на устния й изпит.

— Трябва да е бил тежък изпит. Круз, вие, като негова марионетка и външен член: Сандра Романски. Помните ли я?

— Ни най-малко. Знаете ли в колко комисии съм участвал? Ако имах и най-малка представа за някаква нередност, веднага щях да тропна с крак — можете да бъдете сигурен.

Успокоих го.

— Бях съвсем странично обвързан.

— Колко задълбочено сте я прочел?

— Не достатъчно задълбочено, все пак. — Каза го, сякаш даваше важни показания. — Повярвайте ми, едва погледнах проклетото нещо!

Слязох долу в канцеларията на факултета. Казах на секретарката, че работя с професор Фрейжър, уверих се, че досието липсва и се обадих на информацията в Лонг Айлънд, за да взема номера на колежа „Форсайт“. Тамошната администрация потвърди, че Шарън Ренсъм е посещавала училището от 1972-ра до 1975-та. Никога не бяха чували за Пол Питър Круз.

Обадих се в моята служба за някакви съобщения. Нищо от Оливия или Елмо Касълмайн. Но доктор Смол и детектив Стърджис се бяха обаждали.

— Детективът каза да не го търсите, той ще се свърже с вас — уведоми ме операторката.

Тя се изкикоти нервно.

— Детектив. Пак се забърквате в нещо интригуващо, доктор Делауер?

— Едва ли. Просто обичайната работа.

— Вашето обичайно вероятно е голямо тичане, в сравнение с моето, доктор Делауер. Приятен ден.

Един и четиридесет и три. Изчаках седем минути и се обадих на Ада Смол. Тя вдигна телефона.

— Алекс, благодаря ти, че се обади толкова бързо. Младата жена, която препоръча, Кармен Сийбър… тя дойде на два сеанса и не се появи на третия. Обаждах й се няколко пъти, накрая успях да я намеря вкъщи и се опитах да й поговоря. Но тя се дърпаше, твърдеше, че е добре и вече не се нуждае от терапия.

— Тя е добре, наистина. Пак се е оплела с някакъв наркоман и вероятно му дава всяко пени, което припечели.

— Откъде знаеш?

— От полицията.

— Ясно. — Пауза. — Е, добре, все пак ти благодаря за препоръката. Съжалявам, че не свърших работата.

— Аз съм този, който трябва да се извинява. Ти ми направи услуга.

— Няма нищо, Алекс.

Исках да я попитам дали Кармен не е хвърлила някаква светлина за смъртта на Расмусен, но предварително знаех, че няма да наруши лекарската тайна.

— Ще се опитам да й се обадя следващата седмица, но не съм оптимистка. И двамата добре знаем каква е силата на съпротивата.

Сетих се за Денис Бъркхалтър.

— Всичко, което можем да правим, е да се опитваме.

— Вярно е. Кажи ми, Алекс, ти как се чувстваш?

Отговорих мигновено.

— Направо страхотно. Защо?

— Ако нещо не съм в час, моля да ми простиш. Но и двата пъти, когато разговаряхме напоследък, ти звучеше… стегнат. Напрегнат. Под пълна пара.

Фразата, която бях използвал в терапията, за да опиша нестабилното състояние на духа, което ме обземаше в периоди на стрес. Онова, което Робин винаги наричаше хиперпространство. И успяваше да ме приласкае и успокои…

— Поуморен съм, Ада. Добре съм. Благодаря, че попита.

— Радвам се да го чуя. — Нова пауза. — Ако някога наистина се нуждаеш да споделиш нещо, на твое разположение съм.

— Ще го сторя, Ада. Благодаря, и ти се пази.

— Ти също, Алекс. Добре се грижи за себе си.

Тръгнах пеша към северния край на градчето. Спрях за чаша кафе от автомата, преди да вляза в научната библиотека.

Отново отидох при периодичния индекс. Не открих нищо за Уилям Хък Видал, освен делови статии преди съдебния процес по повод на книгата „Инвалидът милиардер“. Проследих назад в годините и намерих статия в „Тайм“ за прослушванията в Сената във връзка с разследването на генералите от Пентагона. Бях я пропуснал, докато търсех материал за Белдинг.

Видал току-що се бе появил за първи път пред комисията и списанието се опитваше да хвърли светлина върху произхода му.

Снимка в едър план показваше лицето му с по-малко бръчки и рядка руса коса. Ослепителна усмивка — хубавите зъби, които Кроти си спомняше. Очи на умно момче. Видал бе описан като „човек от хайлайфа, който заемайки доходоносния пост на консултант в киното, е демонстрирал нещо повече от липса на чар, а именно вещина и стабилни връзки“. Източници от Холивуд предполагаха, че именно той е убедил Леланд Белдинг да навлезе във филмовата индустрия.

И двамата са следвали в „Станфорд“. Като абсолвент Видал бил президент на мъжки клуб, към който е принадлежал и Леланд Белдинг. Но сътрудничеството им било случайно. Бъдещият милиардер е отбягвал организациите, никога не е посетил нито една проява на клуба.

Деловите им взаимоотношения се задълбочили през 1941-ва. Видал служел като „посредник“ в търговията между Белдинг и „Блелък Индъстриз“, която доставяла военновременна стомана на „Магна Корпорейшън“ на по-ниски цени. Видал представил Белдинг на Хенри Ебът Блелък — имал чудесната възможност да го стори, защото Блелък бил негов зет — женен за сестра му, бившата Хоуп Естес Видал.

Видял бях описани като последната издънка на стара, високоуважавана фамилия, чийто корени стигат до „Мейфлауър“, но вече със загубено влияние. Хенри Блелък, родом от Лондон, син на коминочистач, бил записан в „Синята книга“ след женитбата си за Хоуп през 1943-та. От името Видал все още се процеждаше социален статус. „Тайм“ се чудеше дали настоящите проблеми на брата Били със Сената биха променили статуквото.

Били и Хоуп — брат и сестра. Това обясняваше присъствието на Видал на партито, но не и отношенията му с Шарън. Нито пък за какво си бяха говорили…

Продължих да търся името на Блелък. За Хоуп нямаше нищо, а за Хенри само неща, свързани с бизнеса. Натрупал богатство от стомана, пътища и недвижимо имущество. Като Леланд Белдинг и той притежаваше сам всичко това и никога не се явяваше пред обществото. За разлика от Белдинг той бе стоял настрана от водещите новинарски заглавия.

През 1953-та умира на петдесет и девет години, от удар по време на сафари в Кения, оставяйки скърбяща съпруга — бившата Хоуп Естес Видал. И дарения на „Фондация по сърдечни заболявания“ вместо цветя…

Нито дума за деца. Ами тогава чие дете е лекувано от Круз? Вдовицата оженила ли се е повторно? Продължих да се ровя из справочника. Шест месеца след смъртта на Хенри, „Блелък Индъстриз“ е продадено на „Магна Корпорейшън“ за неназована сума. Упадъкът на богатството на Блелък се отдаваше на неспособността му да се адаптира към новите реалности, особено към нарастващото значение на презокеанското въздухоплаване.

Намекът бе ясен: самолетите на Белдинг бяха помогнали влаковете на Блелък да бъдат извадени от употреба. Тогава „Магна“ бе връхлетяла и бе разпердушинила остатъците.

Макар че според вида на именията на Блелък, тези остатъци са били доста значителни. Чудех се дали братът Били не си бе поиграл отново на „посредник“, като е внимавал нейните интереси да бъдат защитени.

Още един час ровене не донесе нищо допълнително. Зачудих се къде другаде бих могъл да надзърна, слязох в приземния етаж и потърсих от информацията обществени регистри. Съобщиха ми, че „Синята книга“ на Лос Анджелис се пази в отдел „Специални колекции“, който е затворен до края на деня.

Мислите ми се насочиха към по-ниските слоеве на социалната стълбица, още една история между брат и сестра. Зарових се във вестникарски течения, за да открия нещо за наркоудара на Линда Лание.

Бе по-трудно, отколкото очаквах. От всички местни вестници само „Таймс“ бе индексиран и то само от 1972-ра насам. „Ню Йорк Таймс“ бе индексиран още от 1851-ва, но не съдържаше нищо за Линда Лание.

Отправих се към отделението за вестници на втория етаж — стени с чекмеджета и редици от машини за микрофилми. Показах факултетската си карта, попълних формулярите, започнах да търся.

Елстън Кроти бе датирал скандала през 1953-та.

Допуснах, че Линда Лание е майката на Шарън, което означаваше, че тя би трябвало да е жива по време на нейното раждане — 15 май. Това стесняваше границите на търсенето през пролетта на 53-та. Започнах с „Таймс“, но държах за резерва „Хералд“, „Мирър“ и „Дейли Нюз“.

Отне ми цял час, докато открия статията. Девети август. „Таймс“, който не се занимаваше много с криминални престъпления, не бе отделил много място, но останалите вестници я бяха сложили на първите си страници, заедно с кървавата проза, снимки на потайните „дистрибутори“ и ченгетата, които ги бяха убили.

Материалите бъкаха с информацията в стил „Кроти“, минус неговия цинизъм. Линда Лание Олайлий Джонсън и брат й Кейбъл Джонсън, крупни „трафиканти на хероин“, открили огън срещу патрул на „Метро Нарк“ и загинали при ответния огън. С една-единствена „операция за проучване“ детективите Роял Хюмъл и Виктор де Гранцфелд бяха сложили край най-един от най-хищническите кръгове за наркотици в историята на Ел Ей.

Снимките на детективите ги показваха как се хилят, коленичили сред купища бял прашец. Хюмъл бе широк и с вид на бизон, с летен костюм и шапка с широка периферия. Стори ми се, че съм доловил сянка от Сирил Трап в продълговатата челюст и тесни устни. Де Гранцфелд имаше тяло с формата на круша, мустакат, с малки очички и носеше смачкан двуреден костюм и тъмен „Стетсън“ на главата. Имаше вид на човек, комуто целият свят е крив, сякаш ако се усмихнеше, щеше да ни благослови.

Нямаше нужда да проучвам снимката на Линда Лание Юлайлий Джонсън, за да открия русата сексбомба, която бях гледал как прелъстява доктор Доналд Нюрат. Снимката бе с високо качество, професионална, студийна работа — от типа брулена от вятъра поза на три четвърти от лице с ласкава усмивка като за рекламни диплянки.

Лицето на Шарън с платинена перука.

Кейбъл Джонсън бе увековечен в затворнически костюм, приличаше на лош човек, небръснат, с подпухнали очи, коса — блестяща от брилянтин и характерната за ония ранни години на рокендрола прическа с голям перчем. Погледът му бе ленив, но излъчваше онзи блясък, който издава жажда за оцеляване. По-скоро лукавство, отколкото интелигентност.

Криминалното му досие бе определено като „обширно“: арести по обвинение в изнудване — правил опити да рекетира някакви дребни брокери от Източен Ел Ей, пиянство на обществени места, нарушаване на обществения ред, дребни кражби и големи обири. Тъжна, но твърде нищожна одисея, която с нищо не подкрепяше вестниците, които бяха лепнали етикета на него и сестра му „наркотрафиканти от висшата лига“, безпощадни, изтънчени, но преди да умрат, сколасали да залеят града с нелегални наркотици.

Бяха цитирани анонимни полицейски източници, които твърдяха, че Джонсън били свързан и с „мексикански мафиоти“. Израснали в Южен Тексас, в пограничния град Порт ъф Уолас — „гангстерско убежище, известно на пазителите на закона като входен пункт за кафявия хероин“. Изнесли се към Лос Анджелис с намерението да предлагат тази субстанция на учениците от Брентууд, Пасадена и Бевърли Хилс.

Като част от пъкления им план, те си намерили работа в неназовано филмово студио. Кейбъл станал сценичен работник, а Линда актриса на договор, която чакала по-големи роли. Тази работа била прикритие за „търговията с наркотици в средите на филмовото общество, една част от обществото — отдавна известна, че е пристрастена към забранената дрога и неконформистки личностни нрави“. И двете групи бяха известни като привърженици на партии с ляв уклон, също посещавани от известни комунисти и други пройдохи.

Наркотик и болшевизъм — главните демони на петдесетте. Достатъчно, за да превърне убийствената стрелба по красива млада жена в нещо приятно, достойно за уважение.

Направих някои и други копия от материалите. Нищо, което да свързва Линда Лание с Леланд Белдинг, нито дума за терените за партита. И нищо за дете. Да не говорим за близнаци.