Докато убивам, се надявам

28

Пристигнах вкъщи малко след полунощ, възбуден и измъчван от догадки. Майло рядко заспиваше преди един. Позвъних у тях. Рик вдигна телефона, говореше с онази вечно съмняваща се уморена бдителност, придобита през годините, прекарани в „Бърза помощ“.

— Доктор Силвърман слуша.

— Рик, Алекс е.

— Алекс. О! Кое време е?

— Дванайсет и десет. Извинявай, че те събудих.

— Няма страшно, не се притеснявай. — Прозявка. — Алекс? И все пак колко е часът?

— Дванайсет и десет, Рик.

Дълбока въздишка.

— О, да. Мога сам да видя. Часовникът показва същото. — Нова прозявка. — Просто си легнах преди час, Алекс. Изкарах двойна смяна. Няколко часа сън, преди следващия ритник. Трябва да съм попрекалил с работата.

— Разумно обяснение на умората, Рик. Отивай да спиш.

— Не. Ще взема един душ, ще похапна. Майло не е тук. Отиде на нощно дежурство.

— Нощно дежурство ли? Не го бе правил известно време.

— Не се бе налагало. Шефът. Вчера Трап смени правилата. Свиня.

— Това са номера.

— Не се притеснявай, Алекс, голямото момче ще излезе непокътнато. Доста бе нервен, придоби онзи израз в очите — като на питбул.

— Познавам го. Добре. Ще го потърся в участъка. За всеки случай, моля те, остави му бележка да ми се обади.

— Ще бъде изпълнено.

— Лека нощ, Рик.

— Добро утро, Алекс.

Обадих се в следователския отдел. Ченгето, което вдигна, звучеше по-сънено и от Рик. Съобщи ми, че детектив Стърджис е навън и няма представа кога ще се върне.

Легнах си и заспах смъртно уморен. Събудих се в седем, чудейки се какъв напредък е постигнал Трап в разследването на убийствата у Круз. Когато излязох на терасата, за да взема вестниците, Майло вече бе там, излегнат на един шезлонг, четеше спортните новини.

— Какво става с „Доджърс“, юнако. — Гласът, който излезе от гърлото ми, принадлежеше на някой друг.

Наведе вестника, погледна ме, после обърна поглед към долината.

— Какво става с гласа ти?

Вдигнах рамене в недоумение.

Той въздъхна дълбоко, все още наслаждавайки се на гледката.

— Това е хубав живот. Нахраних рибата — мога да се закълна, че оня златисто-черен здравеняк вече има зъби.

— Обучавал съм го с примамка за акули. Как е животът по време на нощното дежурство?

— Екстра. — Той се изправи и протегна. — Кой ти каза?

— Рик. Търсих те снощи, събудих го. Имам чувството, че Трап се е върнал към военната тактика.

Той измърмори нещо. Влязохме в къщата. Приготви си купичка овесени ядки с мляко, изправи се до бюфета и го излапа наведнъж, без да спре и да си поеме дъх.

— Дай ми салфетка. Да, нощното дежурство е супер. Попълване на документация по случаи, които другите момчета от полицията съвсем целенасочено избягват, куп наркомани и пияни шофьори. Залових двама, но после се оказа, че не били от постоянните ни клиенти, а просто случайно се надрусали. Е, все пак проверих два хетеросексуални трупа. — Той се засмя. — Ние всички се разлагаме еднакво. — Отиде до хладилника, извади кутия портокалов сок, сипа една чаша за мен, а запази останалото за себе си.

— На какво дължа удоволствието? — попитах аз.

— Карах си към къщи, прослушвах ефира и чух нещо интересно на честотата на Бевърли Хилс — съобщение за обир на „Норт Кресчънт Драйв“.

Той изрецитира адреса.

— Къщата на Фонтейн — казах аз.

— Именно, зеленият замък. Пристигнах, за да хвърля едно око. Познай кой се оказа детективът? Нашето старо приятелче Дики Кеш. Пробутах му една историйка, че може би това има връзка с убийствата в Брентууд и се сдобих с основните подробности. Незаконните влизания понякога стават и в ранни зори. Изискана работа, имало е алармена система последна дума на техниката, но кабелите били срязани и фирмата за охрана изобщо не разбрала. Обирът бил открит само защото един от съседите забелязал, че вратата към задната алея е отворена — нашият приятел си е играел на Джеймс Бонд, без съмнение. Кеш ме пусна вътре в къщата. Онези двамата са имали много изискан вкус — в господарската спалня на стената — огромни, розови устни, от които тече мъзга. Списъкът на липсващите вещи е съвсем типичен за квартала — порцелан и сребро, няколко широкоекранни телевизора, стереоуредба. Но при обира са оставени множество скъпи вещи: още три телевизора, бижута, кожени дрехи, по-качествено сребро — и всичко е било доста лесно за пренасяне. След цялото това рязане на кабели — не е голяма плячка. Дики бе заинтригуван, но не бе склонен да се занимава по-задълбочено, поради отсъствието на жертвите и фактът, че те не са били достатъчно благовъзпитани да си оставят адрес за съобщения в неговия отдел.

— Какво е станало с музея в подземието?

Той прокара ръка по лицето си.

— Дики не знае за никакъв музей, аз пък се почувствах гузен и не го уведомих. Той наистина ми показа асансьора, но нямаше нито ключ, нито код за достъп, който да използваме — дори не бе включен в указанията на фирмата за охрана. Но ако въобще някога успеят да се доберат долу, десет към едно, че мястото ще прилича на Помпей след изригването на вулкана.

— Съединяване на липсващи краища — казах аз.

Той кимна.

— Въпросът е кой го е направил?

— Да имаш някаква представа къде са Фонтейн?

— На Бахамските острови. Пътуване първа класа от Лос Анджелис до Маями и оттам до Насау. Продължили са нататък, но чиновникът от агенцията или не можеше, или не трябваше да ми каже къде. Нямах друг начин да разбера. Моето предположение е някой от малките отдалечени острови — лоши телефонни връзки, питиета с ром, наречени на имената на птици и маймуни, банки, в сравнение с които швейцарските са недискретни. Обстановка, в която някой, който плаща в брой би могъл да остане дълго време, чувствайки се удобно.

Той изпи джуса, после дояде кашата, вдигна купичката към устните си и изпи млякото.

— А ти къде беше, все пак? И защо си ме търсил снощи?

Разказах му наученото в Уилоу Глен.

— Странно, много странно. Но не намирам каквото и да е криминално деяние, освен че като дете е била отвлечена. Нещо да съм изпуснал?

Поклатих глава.

— Бих искал да споделя някои мисли с теб.

Той отново си напълни купичката.

— Споделяй.

— Да приемем, че Шарън и близначката й са били плод на връзка между Леланд Белдинг и Линда Лание — история с момиче за парти, която отива по-далече от обичайното. Според Кроти, той я е отделял от останалите. Тя имала навик да ходи в офиса му. Линда запазила в тайна бременността, защото се притеснявала, че Белдинг ще я принуди да абортира.

— Откъде е можела да знае?

— Вероятно й е било известно, че той не понася деца, а може и да е направила едно логично заключение — Белдинг бил студен човек, отбягвал връзките. Последното нещо, което би му се искало, е наследник, когото сам не е планирал. Е, дотук има ли някакъв смисъл?

— Продължавай.

— Кроти видял Лание и Нюрат заедно — играели си на влюбени гълъбчета. Какво ще кажеш, ако Нюрат е бил нейния лекар, както и неин любовник — срещали са се на професионално ниво, но са стигнали по-далече.

— Темата на клипа.

— Клипът бе карикатура на техните отношения, сбито действие за сдобиване с потомство.

Той се облегна назад и остави на масата лъжицата си.

— Започнала е като момиче за парти при Белдинг, задълбочава отношенията. Започва с Нюрат като пациент и пак ги задълбочава.

— Била е красива, но не само това. Специалистка по съблазняване. Все трябва да е притежавала нещо по-специално, та Белдинг да я предпочете пред всички останали момичета. Като неин гинеколог, вероятно Нюрат е бил между първите, узнали за бременността — вероятно първият. Ако е бил влюбен в нея, и е открил, че носи детето на някой друг, вероятно се е разгневил, започнал е да ревнува. Ами ако е предложил да й направи аборт, а тя е отказала? Тогава той заплашил, че ще съобщи на Белдинг. Линда била в безизходица. Споделила с брат си и неговият интригантски ум сътворил следния шантаж: да съблазни Нюрат на филм. Така ще се сдобие с необходимото средство. Кейбъл работел във филмово студио, имал достъп до оборудването. Вероятно не е имал проблем да снима филма.

Майло се замисли продължително над моята версия и накрая каза:

— А Кейбъл, който и без това бил интригант, решил да спечели допълнително — да продаде копие от порноклипа на някой колекционер.

Кимнах.

— Гордън Фонтейн или някой друг, който впоследствие му го продал. Години по-късно, Пол Круз попада на клипа, вижда приликата с Шарън и става любопитен. Но така прескачаме голям период от време. Да се върнем на Линда. Когато бременността й станала очевидна, тя напуска града, ражда близначета някъде между пролетта и лятото на петдесет и трета. Вече решила, че е по-безопасно да съобщи на Белдинг. Да абортираш зародиш е едно, да се отречеш от две прекрасни момиченца — съвсем друго. Може би братко Кейбъл е изградил нейната самоувереност — видения на доларови знаци вероятно са затанцували пред неговите очи. Линда посещава Белдинг, показва му бебенцата, излага своите искания: „Направи от мен почтена жена, или плати достатъчно пари, така че дечицата, чичко Кейбъл и аз да заживеем щастливо оттук нататък“.

Майло кисело ме погледна.

— Прилича на онзи тип глупави мошеници, вечни неудачници, които се стремят да кярят от всичко. Тъпа история, която ти скалъпваш от парченцата, след като те са свършили на ешафода.

— Наистина бе глупаво. Джонсън са били играчи на дребно. Подценили са заплахата, която представляват за Белдинг. Близначките са щели да бъдат единствените му наследници. Цялото му богатство било заложено на карта — чудовищна загуба на контрол за човек, свикнал да бъде господар на собствената си съдба. Този тип не е бил привърженик на споделянето на богатството с други, никога не е продавал акции от своя бизнес. Докато Линда му е говорела, той вече е замислял какво да прави. Но не го показал — надянал щастливата маска, престорил се на радостен татко. Купил им кола, кожи, скъпоценности, с една дума — райски живот. И всичко, което поискал в замяна, било те да запазят бебетата в тайна, до момента, когато той можел да се покаже пред обществото — така спечелил малко време. Джонсън се съгласили — чифт селяндури в царството на кривите огледала. И така до деня, в който умрели. А близначките останали тайна.

— Жестоко — каза Майло.

— Но има смисъл, нали? Хюмъл и Де Гранцфелд били момченцата на Белдинг. Детективи от отдела за наркотици, в чудесна позиция да скалъпят фалшив удар с дрога. Подпомагани финансово от Белдинг, те могли да се снабдят с огромно количество хероин. Оставили униформените полицаи навън, отишли сами в апартамента, за да инсценират стрелбата и да подготвят сцената на престъплението. Но отърваването от Линда и Кейбъл решавало само част от проблема на Белдинг. Той все още бил притиснат от две бебета, които не желаел. В най-добрия случай отглеждането на близнаци е предизвикателство. За някой като Белдинг такава перспектива би го разбила. И затова той се доверил на навика — купил своя изход от положението. Сделката му с Ренсъм била много по-евтина от всяка друга, която би бил принуден да сключи с Линда и Кейбъл. Същото уредил с близначката на Шарън и някоя друга двойка. Някоя кална бърлога. Без Хелън Лайдекър. Другото момиченце се превръща в инвалид или…

— Да уреди убийството на майката на собствените си деца, после да ги продаде. Свръхжестоко.

— Той е бил безмилостен човек, Майло, мизантроп, който предпочитал машините пред хората. Никога не се оженил, никога не установил нормални връзки, свършил като отшелник.

— Така е според измислената книга.

— Така е според всички. Сийман Крос просто разголи истината. А и ти знаеш, че бебета биват изоставяни непрекъснато. По най-различни причини. Ла Каса де лос Ниньос бе претъпкана от такива като тях.

— Защо точно Ренсъм? Каква връзка би могъл да има един милиардер с хора като тях?

— Може би никаква. Когато казах, че Белдинг е вършил тези неща, нямах предвид буквално. Вероятно никога не си е цапал ръцете, ползвал е посредници като Били Видал, който да уреди нещата — това е била неговата специалност: да наема хора за нуждите на Белдинг. Кой знае къде ги е намерил? Но това, че са били умствено недоразвити е било един плюс, а не минус. Те били пасивни, послушни, нямало вероятност да станат алчни или пък да започнат да задават въпроси. Едва могат да мислят, инати са и пазят тайни. Или забравят. Видях го с очите си вчера. И като връх на всичко, те били анонимни — никой от тях дори не знае рождената си дата, нито една правителствена организация ги няма в списъците си. Не и до седемдесет и първа, когато Шарън заминала да учи в колеж и Хелън Лайдекър решила, че те се нуждаят от допълнителна защита и на своя глава подала молба в „Меди Кал“ и „Социална помощ“. Ако не го бе сторила, никога нямаше да ги открия.

— Ами ако Ренсъм не е кръстила инвалидното момиче на името на Шърлий?

— Възможно е. Но да приемем, че е било така. Предаването на дете в ръцете на Шърлий и Джаспър било равно на унищожаване самоличността му. Вероятно Белдинг не е очаквал тя да оживее. Но Хелън Лайдекър я открила, възпитала и изпратила по широкия свят.

— Изпратила я при Круз.

— Круз я срещнал в университета в Лонг Айланд, престорил се на алтруист. Но той бил хищник — развратник, облечен във власт, винаги нащрек за нови жертви. Може би е бил привлечен от красотата на Шарън или вероятно вече е бил гледал порноклипа на Линда Лание и се втрещил от приликата. Дал й възможност да говори за себе си, видял колко уязвима била по отношение на произхода си и ставал все по-любопитен. И двамата са пример за контрол на съзнанието: тя, моделирана от Хелън, без истински корени. Той, ласкаещ се да играе ролята на Свенгали.

Майло стана и си донесе бира.

Докато пиеше, казах:

— Взел я под крилцето си. Убедил я, че ще стане страхотен психолог — нейните оценки правели това възможно — довел я в Калифорния, настанил я в университета, намърдал се като неин наставник. Той ръководел нейните случаи, което винаги включва и някаква терапия. Обърнал го на интензивна терапия. За Круз това означавало ексцентрична комуникация, хипнотични манипулации. Като много хора, срамуващи се от произхода и самоличността си, тя била отличен обект за хипнотизиране. Ролята му на властник във взаимоотношенията им увеличили нейната възприемчивост. Той я върнал назад в годините, добрал се до спомени от ранното й детство, които го заинтригували. Някакъв вид ранна травма, за която тя не знаела, когато била в съзнание — може би и нещо за Белдинг. Круз започнал да души.

— И да прави филми.

Кимнах в знак на съгласие.

— Съвременна версия на клипа на нейната майка, като част от „терапията“. Круз вероятно й го е показал, уж с цел да я приобщи към корените й — към майчината любов. Нейната игра я поставяла под негов контрол. Той изграждал една част от нея, като унищожавал друга. Използвайки хипнозата, той би могъл да предложи амнезия, държейки я съзнателно в неведение. Унищожил е онова, което тя знаела за самата себе си. Той я подхранвал с късчета от нейното подсъзнание на пресметнати порцийки, поддържал е нейната зависимост и несигурност. Психологическа война. Няма значение какво си видял във Виетнам, той бе специалист в това отношение. И когато настъпил подходящият момент, той я насочил към Белдинг.

— Много пари, дълготраен контрол.

— Мисля, че знам точно кога се е случило, Майло. През лятото на седемдесет и пета. Тя изчезна за два месеца, без обяснения. Когато след това я срещнах, имаше спортна кола, къща, дяволски разточителен начин на живот, студентка без работа. Първата ми мисъл бе, че Круз я издържа. Тя го знаеше, дори се пошегува. Разказа ми оная история с наследството, която вече знаем, че е пълна измислица. Но може би в известен смисъл е имало някаква частица истина. Тя предяви претенции към рождените си права. Но това изигра разрушителна роля в съзнанието й, подчерта проблемите със самоличността й. Когато я намерих, взряна в снимката с близначките, тя се намираше в някакъв транс, почти каталепсия. Когато осъзна, че стоя там, тя полудя. Бях сигурен, че отношенията ни са приключени. После ми се обади, помоли ме да отида и ми се нахвърли като нимфоманка. Години по-късно го е правила и с пациентите си — пациенти, с които я е свързвал Круз. Тя никога не получи собствен лиценз, остана негова асистентка, работеше в кабинети, които той наемаше за нея.

Чувствах, че собствената ми ярост нараства.

— Круз е имал възможност да й помогне, но всичко, което копелето свърши, бе да си играе с мозъка й. Вместо да я лекува, той я накарал да опише собствения си случай, като някаква фалшива история и да я използва за дисертацията си. Вероятно такава е била представата му за шега — да си пъха носа в установените правила.

— Има един проблем — каза Майло. — През седемдесет и пета Белдинг отдавна бил умрял.

— Може би не.

— Крос си призна, че е лъгал.

— Майло, не знам кое е истина и кое не. Но дори и Белдинг да е бил мъртвец, „Магна“ била жива. Огромни пари и власт. Да кажем, че Круз се е облегнал на корпорацията. На Били Видал.

— Защо са го оставили да се развява с тази тайна дванайсет години? Защо са го оставили жив?

— Мислих върху това, но все още не мога да намеря отговор. Единственото, което ми идва на ум е, че Круз има нещо общо със сестрата на Видал, нещо, което те не могат да рискуват да излезе на бял свят. Тя спечели професурата му, настани го за шеф на факултета. Казано ми бе, че това е било възнаграждение — той лекувал едно от децата й, но в некролога на съпруга й не се споменават деца. Може да се е омъжила повторно и да е родила, бях решил да го проверя, преди да тръгна за Уилоу Глен.

— Може би работата с Блелък е само прикритие. Видал се крие зад сестра си, а плащането идва от „Магна“ — каза Майло.

— Може би, но това не обяснява все още защо са го оставили да се занимава с цялата работа дванайсет години.

Той се изправи, закрачи из кухнята, изпи бирата, взе си друга.

— Е, какво мислиш?

— Мисля си, че си напипал нещо там. Но също си мисля, че може никога да не стигнем до дъното на тази работа. Хора, които от трийсет години са в гроба. И всичко зависи от това, дали Белдинг е бащата. Как, по дяволите, ще го провериш?

— Не знам.

— Защо Ренсъм се самоуби?

— Може би от мъка по смъртта на Круз. А може и да не е било самоубийство. Знам, че няма доказателства, само хипотетично.

— А убийствата у Круз? Както вече каза, Расмусен не прилича на масов убиец.

— Единствената причина, поради която обсъждаме Расмусен е, че той е говорил какви ужасни неща е вършил по времето около убийствата у Круз.

— Не е точно така. Онзи боклук имаше досие, убил е собствения си баща. Харесаха ми всичките тези психоистории, които сервира — за това, че отново убивал баща си.

— Нека да парафразирам един експерт: „Това не е доказателство, братле“. При така създадената биография на Расмусен, ужасни неща би могло да означава какво ли не.

— Шибан геврек — рече той. — Въртим се в кръг.

— Има някой, който би могъл да ни изясни нещата.

— Видал?

— Жив и здрав в Ел Сегундо.

— Правилно. Нека просто да влезем с валсова стъпка в офиса му и да съобщим на слугата на асистента на неговата секретарка, че искаме аудиенция при великия бос — приятелско разговорче за изоставянето на едно дете, рекет, наследнически права, масово убийство.

Вдигнах ръце и тръгнах да си взема бира.

— Не ставай кисел — извика той след мен. — Просто се мъча да следвам логиката на нещата.

— Знам, знам. Но е отвратително.

— Кое — начинът, по който умря, или нещата, които вършеше, докато беше жива?

— И двете, сержант Фройд.

— Още нещо. Снимката на близначките — колко годишни бяха момиченцата там?

— Около три.

— Значи не са могли да бъдат разделени още при раждането, Алекс. Което показва, че или и двете са били отглеждани от някой друг, или и двете са били дадени на Ренсъм. Е, какво, по дяволите, се е случило със сестрата?

— Хелън Лайдекър въобще не спомена за друго момиченце, живяло в Уилоу Глен.

— Ти попита ли я?

— Не.

— Не й ли каза за снимката?

— Не. Тя изглеждаше…

— Честна?

— Не. Просто не успях.

Не каза нищо.

— Добре де — пошегувах се аз. — Прати ме в началния курс по водене на разпити.

— Стегни се. Просто се мъча да добия ясна представа.

— Ако успееш, сподели я с мен. По дяволите, Майло, а може би идиотската снимка въобще не е на Шарън и сестра й. Вече не знам кое, по дяволите, е истинско.

Остави ме да се успокоя и каза:

— Преди да започнеш да се самопрезираш, Алекс, защо не вземеш да се обадиш на тази дама Лайдекър? Питай я за снимката и ако получиш съмнителна реакция, това ще ти докаже, че тя не е била толкова искрена. Което би могло да означава допълнителни потайности — например че една от близначките е била ранена при съмнителни обстоятелства и тя се мъчи да предпази някого.

— Кого? Ренсъм ли? Не ги виждам като мъчители на деца.

— Не мъчители — небрежни хора. Самият ти каза, че те не стават за родители, едва са успели да се оправят и с едно дете. За две и дума не е можело да става. Ами ако в погрешния момент са гледали на другата страна и едно от децата е пострадало при нещастен случай?

— Като например удавяне?

— Да.

Зави ми се свят. Бях изтощен от предишната нощ, все още бях и без това замаян…

Майло се напред и ме потупа по рамото.

— Не се терзай. Дори и да не го представим пред съда, винаги можем да го продадем на киното. Само покажи пътя на Дики Кеш и работата е готова.

— Обади се на моя агент — отвърнах му аз.

— Кажи на твойте хора да се обадят на мойте хора, а ние с теб да си похапнем кифлички.

Насила се усмихнах.

— Успя ли да провериш регистъра на Порт Уолас?

— Не още. Ако не бъркаш, че Лание си е отишла у дома да роди, родният град е идеалното място — ако приемем, че тя никога не е чела Томас Уулф. Какво ще кажеш ти да се обадиш там и да видиш какво ще излезе? Започни с Търговската палата и открий имената на всички болници, работили през 53-та. Ако имаш късмет и те все още пазят тефтерите, малка лъжа би свършила работата — кажи им, че си някакъв чиновник. Ще направят всичко, само за да се отърват от теб. Ако нищо не излезе, опитай с регистъра на окръга.

— Обади се на Хелън, обади се в Порт Уолас. Още някакви нареждания, сър?

— Хей, ти пожела да се правиш на хрътка, развий вкус към еднообразието.

— А към безопасното?

Начумери се.

— Правилно, Алекс. Само си спомни на какво приличаха Круз и момичето Ескобар. И с каква скорост Фонтейн се изнесоха в страната на кокосовите орехи. Ако си прав дори за една десета от нещата, имаме си работа с хора с прекалено дълги ръце.

Направи кръг с палеца и показалеца си, освободи пръста, сякаш си чистеше прашинка.

— Пууф. Животът е крехко нещо — това го научих от началния курс по философия. Стой си вкъщи. Дръж вратите заключени. Не взимай бонбончета от непознати.

Той изми купичката и я сложи върху сушилнята. Канеше се да си тръгва.

— Ти на къде си се запътил?

— Има нещо, което трябва да проследя.

— Нещото, което не ти позволява да се обадиш в Порт Уолас? Дебнеш дивеча, наречен Трап?

Той ме погледна навъсено.

— Рик ме увери, че ще го хванеш.

— Рик да се ограничи с рязането на хора за удоволствие и пари. Да, прицелил съм се в тестисите, но открих празно място. Като връх на всичките му грехове, имал и влечение към жени от непълнолетен вид.

— Колко непълнолетен?

— Тийнейджърска стръв за затворници. Когато бил в отделението в Холивуд, здраво бил нагазил в групата на „Полицаите скаути“ — издействал си препоръка от управлението за обществена служба на повикване. Част от задълженията му били да покровителства някои от най-миловидните млади дами скаути.

— Как го откри?

— Класически източник — недоволен бивш служител. Жена — офицер. Испанка, няколко години след мен в академията. Работела в Холивуд. Напуснала по майчинство. Като се върнала, Трап направил живота й толкова невъзможен, че станала нетрудоспособна поради стрес и напуснала. Преди няколко години се натъкнах на нея в центъра на града в последния й работен ден. Докато се ровех в паметта си в преследване на Трап си спомних. Тя наистина го мразеше. Открих я и я посетих. Омъжена е за счетоводител, сдобила се е с дебеличко бебенце, живее добре в Сайми Вели. Но дори след толкова години, само като се заговори за Трап, очите й изхвръкват от орбитите. Той я опипвал редовно, правел расистки забележки — как мексиканките губели девствеността си още преди да им паднат млечните зъби — и всичко това изречено с мексикански акцент.

— Защо не е подала рапорт?

— Защо всичките онези деца от Ла Каса де лос Ниньос не казват на никого какво им се случва? Страх. Заплахи. И досега в града не вярват на сексуалния тормоз. Попълването на оплакване би означавало целият й интимен живот да бъде изложен пред отдела за вътрешните разследвания и пресата, щяха да я разчленят на късчета. Сега вече е с повишено съзнание. Разбрала колко лошо е била потискана и е пълна с ярост. Но не е разговаряла по въпроса с никого — разбира се, не и с мъжленцето. След като изля мъката си, тя ме закле да не я вкарвам в неприятности, и сега имам знание, което не мога да употребя. Но ако успея да открия потвърждение, на копелето няма да му се размине. — Той тръгна към вратата. — И това е, приятелю мой, нещото, към което аз избирам да насоча извънучебното си внимание.

— Успех.

— Да. Ще работя от края — може би всичко е свързано и ние с теб ще се срещнем в Глакамора. Междувременно, пази си задните части.

— И ти също, Стърджис. Твоите не са устойчиви срещу унищожение.

Взех номера на Хелън Лайдекър от информацията в Сан Бернардино. Никой не отговори. Отегчен, но и облекчен — нямах склонност да изпитвам нейната почтеност — намерих атлас на Съединените щати и потърсих Порт Уолас, Тексас — в най-южната част на щата, точно на юг от Ларедо. Черно петънце в тексаската част на Рио Гранде.

Обадих се на оператора за кода на областта Южен Тексас, набрах 512 и се свързах с информацията. Попитах за телефонния номер на Търговската палата в Порт Уолас.

— Една секунда, сър — чух провлечения отговор, последван от щракване и няколко писукания на компютър. — Няма такъв в указателя, сър.

— Има ли някакви правителствени офиси, регистрирани в Порт Уолас?

— Ще проверя, сър. — Щрак. — Пощенската служба на САЩ, сър.

— Ще го взема.

— Почакайте за номера, сър.

Обадих се в пощата. И оттам никой не отговори. Проверих си часовника. Осем сутринта тук, значи там е с два часа по-късно. Може би вярваха в спокойния живот.

Обадих се отново. Нищо. Толкова по въпроса за изпълнението на задълженията. Но имах още много работа.

В изследователската библиотека Доналд Нюрат присъстваше само в един списък — публикация от 1951-ва за раждаемостта, издадена от университетската печатница и запазена в другия край на градчето в биомедицинската библиотека. Датата и темата съвпадаха, но бе трудно да се съгласува един човек, правещ аборти, с автора на нещо толкова научно. Въпреки това, аз се насочих към „Био Мед“, консултирах се с „Индекс Медикус“ и открих още две статии за раждаемостта, написани през 1951-ва и 52-ра от Доналд Нюрат с адрес в Лос Анджелис. В указателя на Медицинската асоциация в Лос Анджелис се предлагаха снимки на членовете. Намерих изданието от 51-ва и се натъкнах на Нюрат.

Лицето му изникна в паметта ми. Пригладената му коса, тънките като молив мустачки и киселото изражение на лицето, сякаш се бях отнесъл лошо с него. Или може би бе живял твърде близо до ръба.

Кабинетът му е бил в Уилшър, точно както каза Кроти. Член на асоциацията на медиците, завършил първокласно медицинско училище, отлично поведение и отношение с колегите, академично назначение в училището, което едва ли би ми свършило работа.

Двете лица на д-р Н.

Още една объркана самоличност.

Побързах към книгохранилището на „Био Мед“ и намерих книгата и двете му статии. Първата бе компендиум на тогавашните изследвания на раждаемостта. Осем глави от други автори, последната от Нюрат.

Изследванията му включваха лечение на бездетни с инжекции от хормони за стимулиране на овулацията — революционен метод през период, когато женската раждаемост си оставаше медицинска загадка. Нюрат подчертаваше това, изреждаше предишни методи на лечение — разбира се, напълно безуспешни.

Въпреки че изследователите бяха започнали да правят връзка между половите хормони и овулацията още в началото на трийсетте години, експериментите се бяха ограничили до животни.

Нюрат бе направил следващата крачка. Той бе инжектирал шест бездетни жени с хормони, получени от яйчниците на женски трупове. Комбинирал инжекциите с режим на мерене на температурата и кръвни проби с цел да получи точна представа за датата на овулацията. След няколкомесечно повторно лечение, три от жените забременели. Две от тях не успели да задържат плода, но третата родила здраво бебе в определения срок.

Макар да подчертаваше, че неговите изследвания не са завършени и трябва да бъдат повторени и контролирани, Нюрат твърдеше, че хормоналните манипулации дават надежда за бездетните двойки и би трябвало да се опита върху повече жени.

Статията от петдесет и първа бе повторение на книгата, а тази от петдесет и втора бе писмо до издателя, отговарящ на статия от група лекари, които твърдяха, че методът на Нюрат е преждевременен, базиран на неясни данни, а откритията му са опетнени от лошия изследователски план.

Той бе изградил защитата си в четири точки, в които излагаше своите аргументи. Но по-нататък не бе издал нищо повече.

Раждаемост и аборт.

Нюрат дава. Нюрат взима обратно.

Власт на нивото на опиянението. Страстта към власт избуява като мотивираща сила от живота на толкова люде, докоснали този на Шарън.

Толкова ми се искаше да поговоря с доктор Доналд Нюрат. Потърсих го в днешния указател на окръга и не го открих. Продължих да проследявам миналото. Последната му поява бе през 1953-та.

Много тежка година.

Прегледах некролозите в журнала на Американската медицинска асоциация. Този на Нюрат бе в броя от първи юни петдесет и четвърта. Починал бе през август предишната година на четирийсет и пет при неизяснени обстоятелства, докато бил на почивка в Мексико.

Същия месец и година, като Линда Лание и брат й Кейбъл.

Ефектът на хормоните…

Изпреварил своето време.

Парченцата започнаха да се нареждат по местата си. Нова насока за един стар проблем — неправдоподобно, но обясняваше толкова много други неща. Сетих се за още нещо — една друга част от мозайката, която пищеше за разрешаване. Оставих „Био Мед“ и се насочих към северната част на градчето. Тичах, усещах се като окрилен за първи път от много време.

Помещението за „специални издания“ се намираше в подземието на изследователската библиотека, в дълга, тиха зала, която обезкуражаваше случайните посетители. Възтесничка, хладна, с климатична инсталация, обзаведена с тъмни дъбови маси, които пасваха на облицовката на стените. Показах факултетската си карта и желанието ми бе предадено на библиотекаря. Той отиде да търси и скоро се върна с всичко, което бях поискал. Връчи ми два молива и тефтер с карирани листове, а после отиде да чете учебника си по химия.

Имаше още двама души, задълбочили се в сериозните си проучвания. Жена в басмена рокля, разглеждаща под лупа старинна карта и дебел мъж със син блейзър, сиви обувки и широка вратовръзка, който разтрояваше вниманието си между някакви писания на американския натуралист Одъбън и лаптопа си.

В сравнение с тях моите материали за четене бяха безинтересни. Купчина книжлета, подвързани със синя подвързия. Томчета от Обществения регистър на Лос Анджелис. Тънка хартия и дребен шрифт. Спретнато подредени по азбучен ред указатели на клубовете в окръга, благотворителни вечери, генеалогични общества, но най-вече списък на видните люде с адреси, телефони, родословно дърво.

Достатъчно бързо открих каквото ми бе необходимо, записах си имената, правех връзки, докато истината, или нещо дяволски близко до нея, не започна да се оформя.

Все по-близко и по-близко. Но все още теоретично.

Излязох от помещението, намерих телефон. Никой не отговаряше у Хелън Лайдекър. Но заспал мъжки глас се обади от Порт Уолас, Тексас.

— Фирма „Брадъртън“.

— Това не е ли пощата?

— Поща, инструменти и стръв, мариновани яйца, студена бира. Кажете на какво играете, ние сме играта.

— На телефона е г-н Бакстър, щат Калифорния, нотариат, поделение Лос Анджелис.

— Ел Ей? Как е ситуацията със земетресенията?

— Колеблива.

Насечен смях.

— С какво мога да ви бъда полезен, Калифорния?

— Получихме документи от един човек за постъпване на определена държавна работа — пост, който изисква пълна проверка на миналото и произхода, включително доказване на гражданството и документи за раждане. Лицето, което проучваме, е загубило свидетелството си за раждане, но твърди, че е родено в Порт Уолас.

— Проучване на произхода, така ли? Звучи някак… потайно.

— Извинете, господин Брадъртън…

— Дийб. Лайл Дийб. Брадъртън умря. Стовари ми този дерт, в замяна на задължение от покер три месеца преди да се пренесе в отвъдното. Направи си последна шега.

— Нямам възможност да ви дам повече подробности по въпроса, господин Дийб.

— Няма проблеми, ще се радвам да помогна на колега, но не мога, защото тук в Порт Уолас нямаме удостоверения за раждане. То освен риболовни лодки, черни мухи и потни гърбове, май друго нямаме. А, играем си и на залавяне на емигранти по реката. Архивите са в Сан Антонио — най-добре проверете там.

— Ами болници имате ли?

— Само една, Кал. Това да не ви е Хюстън. Спретнато градче, управлявано от баптистки природолечители, даже не съм сигурен дали са законни. Обслужват най-вече мексиканци.

— Те бяха ли там през петдесет и трета?

— Да.

— Е, тогава първо там ще опитам. Да имате някакъв техен номер?

— Разбира се. — Съобщи ми го и каза: — Личността, която проучвате, е роден тук, така ли? Ние сме като едно малко семейство. Как се казва тази личност?

— Фамилното име е Джонсън. Собственото име на майката е Юлайлий. А може и да се е представила като Линда Лание.

Той се разсмя.

— Юла Джонсън? Родила през 1953-та? Това си е шега, момчета, да се правите на много потайни и всичко останало. А то си е обществена тайна. По дяволите, въобще не се нуждаете от официално съобщение точно за тази — та тя е най-известната.

— Как така?

Засмя се отново и ми обясни:

— Единственият въпрос е за коя личност става дума.

— Не знам — отговорих и затворих телефона. Но знаех къде бих могъл да разбера.