Докато убивам, се надявам

8

Безплатни посещения за доусъвършенстване на лечението. Това ми навя мисли, които бях забравил.

На път за вкъщи мислех колко ли мъже Шарън е превърнала в свои жертви. Колко ли време е продължило? Сега ми бе невъзможно да си представя мъж в живота й, без да допусна сексуална връзка.

Трап. Шейхът. Ди Джей Расмусен. Всички ли бяха жертви?

Чудех се особено за Расмусен. Все още ли е поддържал връзки с нея в момента на смъртта й? Това би обяснило защо загубата така дълбоко го бе наранила. Защо пиеше до вкаменяване и правеше дълги обиколки около дома й.

И срещна друг екскурзиант: мен.

„Как е възможно такъв човек да стане терапевт все пак? Абе хора, вие не ги ли проверявате?“

Не я бях заличил от живота си. Дълго време го бях осмислял, като си казвах, че съм бил млад и наивен, твърде зелен, за да познавам нещо по-добро. И въпреки това само преди три дни отново бях готов да се предам и да се срещна с нея. Готов да започна… какво?

Фактът, че бях отказал срещата, ме успокояваше все пак. Но ако тя се бе обадила и бе поставила клопката в гласа си, бе казала какво чудесно момче съм — тогава какво? Бих ли могъл да се съпротивя на усещането, че съм желан? Дали щях да отхвърля възможността да чуя „проблема“ й, дори евентуално да го разреша?

Нямах честен отговор. Което говореше много за моралните ми устои. И за духовното ми здраве.

Затънах в себеоценката си, появиха се съмнения, които бях сметнал за изчистени по време на терапевтичното ми обучение. Кое ми даваше право да моделирам живота на други хора, когато не можех да туря ред в собствения си? Кое ме правеше авторитет пред децата на други хора, когато самият аз никога не бях отгледал собствено дете?

Доктор Експерт. Кого, по дяволите, залъгвах?

Спомних си добрата, майчинска усмивка на Ада Смол — моята научна ръководителка. Нежен глас с бруклински акцент. Мек поглед. Безусловно приемане, дори и лошите новини, поднесени внимателно, се приемат по-леко…

„… твоята силна нужда винаги да контролираш нещата, Алекс. Не е голям дефект, но в определен момент ще се наложи да я изследваме…“

Ада бе извървяла с мен дълъг път. Имах щастието да бъда прикрепен към нея. Сега бяхме колеги, взаимно си насочвахме пациенти, обсъждахме случаи. Можех ли някога да се върна при нея и да й покажа белезите си?

Шарън не бе имала такъв късмет с разпределението си. Пол Питър Круз. Овластен боклук. Мръсник. Дрънка все една и съща плоча — теорията за еднаквите възможности. Допусках на какво приличаше обучението по терапевта под негово ръководство. Въпреки че тя бе останала дълго заедно с него, след като се бе дипломирала — негова асистентка и след получаване на лиценза.

Вършела бе мръсотиите си в наетото от него помещение. Това говореше достатъчно и за него, и за нея. Чудех се кой кого е мамел в техните отношения.

Експлоататори. Жертви.

Но последната й жертва бе самата тя. Защо?

Опитвах се да престана да мисля за това. Извиках Робин в съзнанието си. Независимо от обрата на нещата, онова, което някога имаше помежду ни, поне бе истинско.

Веднага щом влязох вкъщи, позвъних в Сан Луис Обиспо.

— Здравей.

— Здрасти, Робин.

— Алекс, мама каза, че си ме търсил. Опитах се да се свържа с теб няколко пъти.

— Току-що влизам. Мама и аз проведохме страхотен разговор.

— О, тя сигурно те е отегчила?

— Нищо необичайно. Главното е, как се държи с теб?

— Мога да се справям с нея.

— Сигурна ли си? Струваш ми се уморена.

— Така е, но няма нищо общо с нея.

— Добре тогава. Може би ще закопнееш за доброто старо време и ще вземеш да си дойдеш?

Тишина.

— Както и да е — казах аз. — Просто реших да се обадя и да проверя как си.

— Мотая се. А ти, Алекс, как се оправяш?

— Просто превъзходно.

— Наистина ли?

— Е, полупревъзходно, ще ми повярваш ли?

— Какво се е случило, Алекс?

— Нищо.

— Сякаш нещо ти тежи, така ми звучиш.

— Няма нищо. Седмицата не мина много добре, все пак.

— Съжалявам, Алекс. Знам, че бе търпелив…

— Не, това няма нищо общо с теб.

— О, така ли? — Звучеше по-скоро обидена, отколкото облекчена.

— Някой, когото познавах от студентските години се самоуби.

— Колко ужасно!

— Да, ужасно е.

— Добре ли познаваше тази личност?

Въпросът малко ме затрудни.

— Не, наистина не чак дотам.

— И все пак тези неща са толкова тревожни.

— Какво ще кажеш да сменим темата?

— Разбира се. Нещо сбърках ли?

— Не, просто не искам да се връщам към това нещо.

— Е, добре.

— Все пак ще те оставя на мира сега.

— Не бързам за никъде.

— Окей.

Нямаше много за разказване и когато оставих слушалката, се почувствах празен. Запълних свободното пространство със спомени за Шарън.

И през втората есен останахме гаджета. Отношенията ни бяха много разнообразни. Когато успявах да се доближа до нея, тя винаги казваше „Да“, имаше много сладки неща за разказване, подтикваше ме да споделям с нея академичните си познания. Шепнеше в ухото ми, разтриваше гърба ми, разтваряше за мен краката си с лекотата, с която си поставяше червилото, настоявайки, че аз съм нейното момче, единственият мъж в живота й. Но да се добера до нея бе цяло предизвикателство. Тя бе много прикрита, никога не споделяше за произхода и семейството си.

Аз не се и натисках да разбера. Болницата ме притежаваше петдесет часа седмично, а през нощта взимах пациенти, с цел да спестя и да си купя собствена къща. Бях зает да оправям проблемите на другите хора, а пренебрегвах собствените си.

Няколко пъти се изтърсвах без предизвестие, пътувайки до „Джалмиа“, само за да намеря сивата къща заключена, а паркинга празен. Предадох се и минах без да я виждам няколко седмици. Но късно една събота вечер, след труден разговор с родителите на едно безмилостно деформирано новородено бебе, реших повече да не се спотайвам и тръгнах към Никълс Кениън. Когато свих по алеята към дома видях, че алфата е там.

Външната врата бе отключена и аз влязох.

Дневната бе ярко осветена, но празна. Повиках я. Без отговор. Повторих. Пак нищо.

Проверих спалнята й. Почти очаквах да я намеря с друг мъж в леглото. Наполовина го исках.

Но тя си беше там сама, седеше със скръстени крака върху леглото, абсолютно гола, със затворени очи, сякаш медитираше.

Бях влизал в тялото й толкова пъти, но едва сега го виждах необлечено. Беше безупречна, невероятно пищна. Въздържах се да я докосна. Прошепнах: „Шарън“.

Не шавна.

Помислих дали не се е отдала на някакъв вид самохипноза. Чувал бях, че Круз е майстор на хипнозата. Дали й бе давал частни уроци?

По-скоро приличаше на ранено животно, отколкото на човек под действието на транс. Цупеше се, дишаше на глътки и остро. Ръцете й започнаха да треперят. Забелязах нещо в дясната.

Малка черно-бяла снимка, старомодна, с назъбени краища.

Приближих се и погледнах. Две малки и красиви момиченца с черни коси, на две-три годинки. Еднакви близначки с къдри като на Шърли Темпъл, седнали една до друга на дървена градинска пейка, светло небе и тъмни, гранитни планини в далечината. Планини като от пощенска картичка, може би фотографът ги използваше за фон в студиото си.

Близначките изглеждаха тържествени и позираха като за снимка. Твърде тържествени за възрастта си. Облечени бяха в еднакви каубойски костюмчета и държаха еднакви сладоледени фунийки. Бяха като копия под индиго с единствена разлика. Едното момиче държеше своя сладолед в дясната си ръка, а другото — в лявата.

Огледално отражение.

Чертите им бяха на прекалено зрели деца.

Чертите на Шарън, само че два пъти.

„Аз бях тяхното единствено малко момиченце.“

Изненада, изненада.

Погледнах към нея, докоснах голите й рамене, очаквайки обичайната топлина. Но тя бе студена и суха, странно неорганична.

Наведох се и целунах тила й. Тя подскочи и извика, сякаш я биеха. Размахвайки китки, падна назад в леглото, краката — широко разкрачени в безпомощно карикатурна сексуална поза, дишаше на пресекулки, погледът й впит в мен.

— Шарън…

Гледаше ме, сякаш бях чудовище. Устата й се разтвори за беззвучен стон.

Снимката се плъзна на земята. Вдигнах я и видях нещо написано на гърба. Единствено изречение с уверен почерк.

„Ш и Ш. Безмълвни партньори.“

Обърнах обратно снимката и погледнах близначките.

— Не — изкрещя, като скочи и се нахвърли върху ми. — Не, не, не! Дай, дай, дай! Моя, моя! Дай!

Започна да ме драска, за да получи снимката. Яростта й бе неописуема, сатанинска промяна. Стоях в потрес. Пъхнах я в леглото.

Сграбчи я, притисна я към гърдите си, просна се по корем, а после запълзя по леглото, докато отново се намести до таблата. Ръката й пробождаше въздуха помежду ни, определяйки до къде се простираше територията, забранена за мъже. Косата й бе провиснала. Приличаше на лудата Медуза. Седна на колене, започна да се люлее и тресе, големите гърди подскачаха.

— Шарън, какво се е случило?

— Махай се! Махай се!

— Миличка…

— Махай се! Вън оттук! Махай се! Махай се!

Пот извираше от нея, струеше по тялото й. Горещи, розови петна изпъстриха белотата на кожата й, сякаш буен пламък я изпепеляваше отвътре.

Изсъска ми, после заскимтя и се сви на кълбо като ембрион. Продължаваше да притиска снимката към сърцето си. Наблюдавах как се издига и спуска при всяко измъчено дишане. Направих крачка напред.

— Не, махай се! Махай се!

Погледът й бе убийствен.

Излязох от стаята, чувствах се зашеметен, болен и глупав.

Сигурен, че каквото и да бе имало между нас, то бе свършило.

Не знаех дали е за добро, или за зло.