Големите малки лъжи

11.

— Ти толкова високо ли летиш, тате, като този самолет? — попита Джош. Бяха изминали седем часа от началото на обратния им полет от Ванкувър до Сидни. Дотук добре. Никакви караници. Бяха сложили момчетата от двете си страни, всяко от тях на седалка до прозорец, така че Селест и Пери седяха на съседни места от двете страни на пътеката.

— Не. Казвал съм ти, нали помниш? Трябва да летя много ниско, за да избегна радарите — отвърна Пери.

— О, да. — Джош отново обърна лице към прозореца.

— Защо трябва да избягваш радарите? — попита Селест.

Пери поклати глава — Жени! — и се усмихна заговорнически на Макс, който седеше от другата страна на Селест, наведен към нея, за да чува разговора им.

— Макс, ясно е като бял ден, нали?

— Строго секретно е, мамо — любезно ѝ отговори Макс.

— Никой не знае, че татко може да лети.

— О, разбира се — отвърна Селест. — Съжалявам. Глупав въпрос.

— Виж сега, ако ме заловят, вероятно ще искат да ми направят пълен комплект изследвания — обясни Пери, — за да разберат как точно съм развил тези свръхмощни умения, а после ще искат да ме вербуват за военната авиация и ще трябва да ходя на тайни мисии.

— Да, а ние не искаме това — съгласи се Селест. — Татко и сега пътува предостатъчно.

Пери се протегна през пътеката и сложи ръка върху нейната в безмълвен знак на извинение.

— Ти не можеш да летиш наистина — каза Макс.

Пери вдигна вежди, ококори очи и леко сви рамене.

— Не мога ли?

— Не мисля, че можеш — неуверено каза Макс.

Пери намигна на Селест над главата на Макс. От години разправяше на близнаците, че притежава тайната дарба да лети, навлизайки в безумни подробности как открил тази своя тайна суперсила, когато бил на петнайсет — възрастта, на която те може би също ще могат да летят, при условие че са наследили умението му и ядат достатъчно броколи. Момчетата никога не можеха да разберат дали той говореше сериозно, или се шегуваше.

— Вчера летях, когато се спуснах със ските от онзи хълм — каза Макс и демонстрира траекторията си с ръка.

— Да, летя, и татко ти едва не получи инфаркт заради теб — отвърна Пери.

Макс се изкиска.

Пери сключи ръце пред гърдите си и изпъна гръб.

— Ау, още съм схванат от опитите да ви настигна, момчета. Много сте бързи.

Селест се вгледа в него. Изглеждаше добре: със слънчев загар, отпочинал след петте дни забавления със ски и шейни. Това бе проблемът. Тя все още се чувстваше отчайващо и безпомощно привлечена от него.

— Какво? — Пери премести поглед към нея.

— Нищо.

— Хубава ваканция, а?

— Страхотна ваканция — възторжено отвърна Селест. — Вълшебна.

— Мисля, че ни чака една добра година. Нали? Момчетата започват училище, ти ще имаш малко повече време за себе си, а аз… — Той замълча и прокара палец по страничната облегалка, сякаш провеждаше някакъв тест за качеството на продукта. После вдигна поглед към нея и смутено се усмихна. — Аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да направя годината добра за нас.

Така правеше понякога. Казваше или вършеше нещо, което я караше да се чувства точно толкова влюбена в него, колкото и в първата година след запознанството им на онзи скучен служебен обяд, където тя за пръв път осъзна истинския смисъл на думите „подкосиха ми се краката“.

Селест изпита усещане за пълно спокойствие. Една от стюардесите вървеше към тях по пътеката и предлагаше бисквити с шоколадови парченца, изпечени на борда на самолета. Ухаеха възхитително. Може би наистина им предстоеше една добра година.

Може би наистина би могла да остане. Винаги изпитваше огромно облекчение, когато си позволеше да вярва, че би могла да остане.

— Хайде да отидем на плажа, когато се приберем у дома — каза Пери. — Ще си направим пясъчен замък. Вчера снежен човек, днес — пясъчен замък. Господи, хлапета, добре си живеете вие.

— Да — прозя се Джош и доволно се протегна на луксозната си седалка в салон „бизнес класа“. — Доста добре.

Мелиса: Помня, че видях Селест, Пери и близнаците на плажа по време на училищната ваканция. Тогава казах на съпруга си: „Мисля, че това е една от новите майки в детската градина“. Направо щяха да му изхвърчат очите. Селест и Пери изглеждаха като толкова любящи родители, смееха се и помагаха на децата си да строят един наистина сложен и натруфен пясъчен замък. Сякаш дори пясъчните им замъци са по-добри от нашите.