Големите малки лъжи

27.

Саманта: Вижте, трябва да сте наясно с демографията на този район. Така, на първо място са сините якички — или занаятчиите, както ги наричаме. В Пириуи имаме много занаятчии. Като моя Стю. Солта на земята. Или солта на морето, защото всички те карат сърф, разбира се. Повечето от занаятчиите са израснали на това място и тук са си останали. После се нареждат алтернативните типове. Смахнати хипита. А през последните десетина години — всички онези богати кретени, управленски кадри и банкери, които се заселиха тук и построиха гигантски помпозни къщи горе по скалите. Обаче! Има само едно начално училище за всичките ни деца! Така че на училищни събития редовно можеш да видиш водопроводчик, банкер и природолечител, които стърчат един до друг и се опитват да поддържат разговор. Ужасно смешно. Нищо чудно, че се стигна до размирици.

След спортния празник Селест се прибра вкъщи и видя колата на фирмата за почистване, паркирана отпред. Когато отключи входната врата, от горния етаж се разнесе ревът на прахосмукачката.

Тя влезе в кухнята да си направи чаша чай. Домашните помощници идваха веднъж седмично, в петък сутрин. Услугата струваше двеста долара и след тях къщата блестеше от чистота.

Майката на Селест ахна от изумление, когато чу колко харчи дъщеря ѝ за почистване. „Скъпа, аз ще идвам и ще ти помагам веднъж седмично. Можеш да си спестиш тези пари за нещо друго.“

Майка ѝ не можеше да побере в съзнанието си мащаба на богатството на Пери. Когато за пръв път дойде в огромната им къща с панорамни гледки към морето, тя се разходи наоколо с любезното, напрегнато изражение на турист, случайно попаднал на музейно изложение. Накрая най-сетне обобщи, че е много „просторно“. За нея двеста долара бе скандално голяма сума за нещо, което можеш — трябва — да вършиш сам. Тя би се ужасила, ако можеше да види Селест точно в този момент, седнала, докато чужди хора чистеха къщата ѝ. Майка ѝ никога не сядаше. Прибираше се у дома от нощна смяна в болницата, влизаше директно в кухнята и правеше топла закуска за семейството, докато бащата на Селест четеше вестника, а тя и брат ѝ се караха.

Мили боже, какви разправии бе имала Селест с брат си. Той я удряше. Тя никога не му оставаше длъжна.

Може би, ако не беше расла с по-голям брат, ако не беше расла с онзи жилав австралийски манталитет на мъжкарана: ако момче те удари, веднага го удряш и ти! Вероятно, ако се бе разплакала тихо и жално още първия път, когато Пери я удари, той може би нямаше да ѝ посегне отново.

Прахосмукачката спря и отгоре се чу мъжки глас, последван от бурен смях. Домашните ѝ помощници бяха млада корейска семейна двойка. Обикновено работеха в пълно мълчание, когато Селест беше в къщата; очевидно не бяха чули, че се е прибрала. Пред нея винаги показваха само професионалните си лица. Заболя я, макар и неоснователно, сякаш ѝ се искаше да бъде тяхна приятелка. Хайде заедно да си бъбрим и да се смеем, докато вие чистите къщата ми!

Над главата ѝ се разнесе тропот от забързани стъпки, после отекна момичешки смях.

Престанете да се забавлявате в къщата ми. Чистете.

Селест допи чая си. Чашата болезнено докосваше възпалената ѝ устна.

Изпита завист към чистачите.

Седеше си тук, в голямата си къща, и се цупеше.

Остави чашата на масата, извади от портфейла си кредитната карта АмЕкс и включи лаптопа си. Въведе данните си за достъп до уебсайта на „Уърлд Вижън“ и започна да оглежда свободните за спонсорство деца: стоки на витрина за богати бели жени като нея. Тя вече подпомагаше финансово три деца и се опитваше да събуди интерес към това у близнаците. „Вижте! Ето я малката Блесинг от Зимбабве. Тя трябва да изминава километрични разстояния пеша, за да си налее прясна вода. Вие просто трябва да отидете до мивката.“ „А защо просто не изтегли малко пари от банкомат?“ — попита Джош. Отговаряше им Пери, търпеливо им обясняваше и им говореше за това как човек трябва да е признателен и да помага на онези, които не са имали техния късмет.

Селест избра още четири деца за спонсорство.

Писането на писма и картички за рождените дни на всички тези деца щеше да отнеме часове.

Неблагодарна кучка.

Заслужаваше да я удрят. Заслужаваше си го.

Тя започна да щипе силно плътта по бедрата си, докато очите ѝ се насълзиха. Утре щеше да има нови синини. Синини, които сама си бе направила. Обичаше да ги гледа как се променят, как се уголемяват и потъмняват, а после бавно избледняват. Това бе нейно хоби. Увлечение. Харесваше ѝ да има увлечение.

Губеше разсъдъка си.

Започна да отваря един след друг благотворителни уебсайтове, събрали всичката болка и страдание на света: рак, редки генетични заболявания, бедност, нарушение на човешките права, природни бедствия. Даряваше и даряваше, и даряваше. В рамките на двайсет минути дари двайсет хиляди долара от парите на Пери. В замяна не получи никакво удовлетворение, никакво удоволствие или гордост. Гадеше ѝ се. Докато тя даряваше пари за благотворителни каузи, едно младо момиче лазеше на четири крака в банята и търкаше мръсните ъгли на душ кабината ѝ.

Ами тогава почиствай сама собствената си къща! Уволни чистачите. Но това няма да помогне и на тях, нали? Дай още пари за благотворителност! Дарявай до болка!

Тя похарчи още пет хиляди долара.

Щеше ли това да навреди на семейния им бюджет? Селест нямаше представа. Пери се грижеше за парите. Това му беше работата в крайна сметка. Не ги криеше от нея. Селест знаеше, че той с радост би обсъдил с нея всичките им банкови сметки и инвестиционни портфейли, ако тя имаше подобно желание, но мисълта да узнае точните цифри ѝ докарваше световъртеж.

„Днес отворих сметката за електричество и направо ми се доплака“ — бе казала Маделин онзи ден и Селест изпита желание да я плати вместо нея, но Маделин, естествено, нямаше нужда от нейната благотворителност. Двамата с Ед си живееха охолно. Само дето имаше толкова много различни нива на „охолно“, а на нивото на Селест никоя сметка за електричество не можеше да я разплаче. Така или иначе, човек не можеше просто ей така да подава пари на приятелите си. Можеше да плати обяд или кафе от време на време, но дори и тогава трябваше да внимава да не обиди човека отсреща, да не го прави твърде често, та да изглежда като фукане, сякаш парите бяха част от нея, а всъщност те бяха на Пери и тя нямаше никакъв принос, просто случаен късмет, точно като външния ѝ вид. Не беше нейно решение.

Веднъж, докато учеше в университета, нахълта на една от лекциите в отлично настроение и седна до момиче на име Линда.

„Добро утро!“ — поздрави я.

Линда я погледна с почти комично изумление.

„Ох, Селест! — изстена тя. — Точно днес просто нямам сили за теб. Не и когато се чувствам толкова смачкана, а ти влизаш с танцова стъпка и изглеждаш като… знаеш как… така.“ Тя махна с ръка към лицето на Селест, сякаш бе нещо отблъскващо.

Момичетата около тях избухнаха в смях, като че ли най-после някой се бе осмелил да изрече на глас нещо ужасно смешно и бунтарско. Смееха се и не спираха, а Селест се усмихваше сковано, идиотски, защото как иначе би могъл човек да реагира на това? Почувства го като шамар, но трябваше да го приеме като комплимент. Да изрази признателност. Никога повече не си позволявай да изглеждаш твърде щастлива, каза си. Това дразни околните.

Признателност, признателност, признателност.

На горния етаж отново включиха прахосмукачката.

През всичките им години заедно Пери никога не бе казал и думичка по повод онова, което тя купуваше с техните (неговите) пари, дори периодично ѝ напомняше — кротко, с чувство за хумор, — че може да харчи и повече, ако искаше. „Знаеш, че можем да си позволим да ти купим нова“ — бе казал веднъж, когато случайно я видя в пералното помещение да търка усърдно едно петно върху яката на копринена риза.

„Тази ми харесва“ — бе отвърнала тя.

(Петното беше от кръв.)

Веднага щом спря да работи, отношението ѝ към парите се промени. Използваше ги по същия начин, по който ползваше чужда тоалетна: внимателно и предпазливо. Знаеше, че в очите на закона и обществото (по общо мнение) тя внасяше своя принос в живота им, като се грижеше за къщата и отглеждаше момчетата, но въпреки това никога не харчеше парите на Пери по същия начин, по който някога бе харчила своите.

Със сигурност никога досега не бе харчила двайсет и пет хиляди долара за един следобед. Дали той щеше да каже нещо? Щеше ли да се ядоса? Дали затова го бе направила? Понякога, в дните, когато усещаше как гневът му къкри, преди да избухне, когато знаеше, че бе само въпрос на време, когато подушваше напрежението във въздуха, съзнателно го провокираше. Нарочно, за да се случи и да приключи.

Дали наистина даренията ѝ за благотворителност бяха поредната стъпка в извратения танц на брака им?

Не че бе нещо нечувано. Двамата ходеха на благотворителни балове и Пери наддаваше с кимане, без да се усмихва — двайсет, трийсет, четиресет хиляди долара. Но той го правеше не толкова заради дарението, а заради победата. „Винаги наддавам до последно“ — бе казал веднъж.

Той наистина беше щедър с парите си. Ако някога разбереше, че приятел или член от семейството е в нужда, дискретно пишеше чек или превеждаше пари по сметка, като отхвърляше благодарностите с махване на ръка и сменяше темата, видимо смутен от лекотата, с която можеше да реши нечия финансова криза.

На входната врата се звънна и тя стана да отвори.

— Госпожа Уайт? — Нисък, набит мъж с брада ѝ подаде гигантски букет цветя.

— Благодаря — каза Селест.

— Вие сте истинска късметлийка! — възкликна мъжът, сякаш никога досега не беше виждал толкова впечатляващ букет.

— Така е!

Тежкият сладък аромат погъделичка носа ѝ. Някога обичаше да получава цветя. Сега се чувстваше така, сякаш ѝ връчваха списък със задачи: Намери вазата. Подрежи стъблата. Аранжирай ги подобаващо.

Неблагодарна кучка.

Тя погледна картичката.

Обичам те. Съжалявам. Пери

Написана с почерка на цветаря. Винаги ѝ се струваше странно да види думите на Пери, изписани от чужда ръка. Дали цветарят се е запитал какво е направил Пери? Какво съпружеско провинение е извършил снощи? Прибрал се е късно?

Селест затвори вратата и се запъти към кухнята. Букетът трепереше, забеляза, тресеше се, сякаш зъзнеше. Тя обви здраво пръсти около стъблата. Можеше да го запокити в стената, но това нямаше да ѝ донесе никакво облекчение. Цветята просто щяха да паднат печално на пода. По килима щяха да се разпръснат мокри листа и цветчета. Щеше да се наложи да коленичи и бързо да ги събере, преди чистачите да са слезли долу.

За бога, Селест! Знаеш какво трябва да направиш.

Спомняше си годината, в която навърши двайсет и пет: годината, в която за пръв път се появи в съда, годината, в която купи първата си кола и направи първата си борсова инвестиция, годината, в която всяка събота играеше скуош. Имаше страхотни трицепси и гръмогласен смях.

Годината, в която се запозна с Пери.

Бракът и майчинството я превърнаха в мека като гъба, безлична версия на момичето, което беше.

Тя внимателно остави цветята върху масата в трапезарията и отново седна пред лаптопа си.

Отвори Гугъл и написа фразата „брачен консултант“.

И спря. Изтрий, изтрий, изтрий. Не, стига толкова. Тук не ставаше въпрос за домакинска работа и наранени чувства. Тя имаше нужда да поговори с човек, който познаваше този проблем; някой, който щеше да ѝ зададе правилните въпроси.

Усещаше как бузите ѝ пламтят, докато пишеше двете позорни думи.

Домашно. Насилие.