Големите малки лъжи

4.

Джейн си носеше книга, която да чете в колата, докато Зиги е в детската градина, но вместо това придружи Маделин Марта Макензи (звучеше като име на опърничаво момиченце от детска книжка) до едно плажно кафене на име „Блу Блус“.

Кафенето представляваше странна безформена постройка, почти като пещера, точно на дъсчената пешеходна пътека край плажа Пириуи. Маделин куцукаше на бос крак, облегната тежко на рамото на Джейн, все едно бяха стари приятелки. Джейн усещаше парфюма на Маделин, нещо с възхитителни цитрусови нотки. През последните пет години не се бе впечатлявала особено от други възрастни.

Веднага щом отвориха вратата на кафенето, иззад бара се появи младолик мъж с протегнати ръце. Бе облечен изцяло в черно, имаше къдрава руса коса като на сърфист с обица с винтче от едната страна на носа.

— Маделин! Какво се е случило с теб?

— Тежко ранена съм, Том — каза Маделин. — А днес имам рожден ден.

— О, горко ми! — възкликна Том и намигна на Джейн.

Докато Том настани Маделин в ъглово сепаре, с повдигнат на стол крак с възглавничка отдолу и лед в кухненска кърпа върху отока, Джейн огледа кафенето. Беше „абсолютно очарователно“, както би казала майка ѝ. Върху яркосините неравни стени бяха монтирани паянтови лавици, отрупани с антикварни книги. Дървеното дюшеме блестеше в златисто на утринната светлина и Джейн с удоволствие вдишваше упойващите аромати на кафе, прясно изпечени сладки, море и стари книги. Фасадната стена на кафенето бе цялата от стъкло, — а всички места за сядане бяха обърнати към плажа, сякаш посетителите очакваха морето да им изнесе представление. Докато се озърташе наоколо, Джейн усети познатото смущение, което често изпитваше, когато се намираше на някое ново и прекрасно място. Не можеше да го формулира ясно, освен може би с думите: Ех, ако можех да съм там. Това мъничко плажно кафене бе толкова прелестно и тя копнееше да бъде там — въпреки че в действителност беше там, разбира се, така че логиката се губеше напълно.

— Джейн? Какво да ти поръчам? — попита Маделин. — Ще ти взема кафе и сладки, за да ти благодаря за всичко! — Тя се обърна към суетящия се бариста: — Том! Това е Джейн! Тя е моят рицар в блестящи доспехи. Моята рицарка.

Джейн бе откарала Маделин и дъщеря ѝ до училището, като преди това притеснено паркира гигантската кола на Маделин в една страничка уличка. Беше взела оттам детското столче на Клоуи и го сложи на задната седалка в собствената си малка хонда, до столчето на Зиги.

Това бе проект, работа, изпитание. Успешно преодоляна миниатюрна криза.

Едно тъжно обвинение към рутинния живот на Джейн, събитие, което ѝ се стори почти вълнуващо.

Зиги също бе изненадан и смутен от необичайната случка — да седи на задната седалка до друго дете, при това толкова енергично и чаровно като Клоуи. Малкото момиченце бърбори безспирно през целия път и обясни на Зиги всичко, което трябваше да знае за училището: кои ще са учителите им, как трябва да мият ръцете си, преди да влязат в класната стая, и да ги избърсват с не повече от една хартиена салфетка, къде трябва да седнат, за да изядат обяда си, и че фъстъченото масло е забранено, защото някои хора са алергични към него и могат да умрат, и че тя вече има кутия за обяд с картинка на Дора Изследователката, а каква картинка има кутията за обяд на Зиги?

— Баз Светлинна година — отговори Зиги чинно, любезно и съвършено невярно, тъй като Джейн все още не беше купила кутия за обяд и дори не бяха обсъждали нуждата от кутия за обяд. Засега той все още ходеше на детска забавачница с осигурен обяд три дни седмично. Опаковането на обяд в кутия щеше да бъде ново преживяване за Джейн.

Когато стигнаха до училището, Маделин остана в колата, а Джейн отведе децата вътре. Всъщност Клоуи ги отведе с маршова стъпка и огряна от слънцето диадема. В един момент Зиги и Джейн си размениха погледи, които сякаш безмълвно казваха: „Кои са тези невероятни хора?“.

Джейн се чувстваше леко притеснена относно опознавателната сутрин на Зиги и ясно съзнаваше, че трябва да прикрива смущението си от него, защото самият той имаше склонност към тревожност. Чувстваше се така, сякаш започваше нова работа — работата ѝ като майка на ученик.

Щеше да има правила и писмени домашни, и нови процедури за научаване.

Ала пристигането в училище с Клоуи бе като влизане със златен билет. Другите майки незабавно се втурнаха към тях.

— Клоуи! Къде е мама?

После се представиха на Джейн, а тя им разказа историята за глезена на Маделин, след това госпожица Барнс, учителката, също пожела да чуе историята и Джейн се озова в центъра на вниманието, което, честно казано, бе много приятно.

Самото училище беше красиво, кацнало високо в самия край на носа, така че синевата на далечния океан непрекъснато блещукаше в периферното зрение на Джейн. Класните стаи се намираха в дълги ниски сгради, облицовани с пясъчник, а потъналият в зеленина двор сякаш предлагаше изобилие от пленителни тайни местенца, които насърчаваха въображението: зелени бърлоги между дърветата, закътани пътечки и дори миниатюрен лабиринт.

Когато Джейн си тръгна, Зиги влезе в класната стая ръка за ръка с Клоуи, щастлив и с поруменяло личице, а тя — също щастлива и с поруменяло лице — се запъти към колата си, където я чакаше Маделин и усмихната, ѝ махаше с ръка, сякаш Джейн беше най-добрата ѝ приятелка — и Джейн се почувства някак олекнала.

Сега седеше до Маделин в „Блу Блус“, чакаше да ѝ сервират кафето, съзерцаваше водата и усещаше милувката на слънцето по лицето си.

Може би преместването тук щеше да бъде начало на нещо… или край, а това би било още по-хубаво.

— Приятелката ми Селест ще пристигне всеки момент — каза Маделин. — Може и да си я видяла в училище да оставя момчетата си. Двама малки руси хулигани. Тя е висока, руса, красива и тревожна.

— Едва ли — отвърна Джейн. — За какво толкова има да се тревожи, щом е висока, руса и красива?

— Именно — отвърна Маделин, сякаш това отговаряше на въпроса. — Тя има съпруг, който е богат и също толкова прекрасен. Двамата все още се държат за ръце. Той е и добър, освен всичко останало. И купува подаръци за мен. Честно казано, нямам никаква представа защо продължавам да съм ѝ приятелка. — Погледна часовника си. — О, тя е безнадежден случай. Винаги закъснява! Както и да е, ще те разпитам, докато чакаме. — Тя се наведе напред и посвети цялото си внимание на Джейн. — Нова ли си на полуострова? Лицето ти изобщо не ми е познато. С деца на еднаква възраст би трябвало да сме се засичали я в „Джим-баРУ“, я в часа за четене на приказки, я някъде другаде.

— Местим се тук през декември — отвърна Джейн. — В момента живеем в Нютаун, но реших, че би било хубаво известно време да поживеем близо до плажа. Импулсивно решение, предполагам.

Думата „импулсивно“ ѝ хрумна съвсем внезапно и я зарадва и смути едновременно.

Опита се да направи историята си импулсивна, все едно тя наистина бе импулсивно момиче. Каза на Маделин, че един ден преди няколко месеца завела Зиги на екскурзия до плажа, видяла табела за апартаменти под наем в една жилищна кооперация и си помислила: „Защо да не поживеем близо до плажа?“.

Не беше лъжа в крайна сметка. Не съвсем.

Един ден на плажа, повтаряше си непрекъснато, докато шофираше по стръмните баири на онзи дълъг път, сякаш някой подслушваше мислите ѝ и оспорваше мотивите ѝ.

Пириуи Бийч бе в първата десетка на най-красивите плажове в целия свят! Беше го прочела някъде. Синът ѝ заслужаваше да види един от десетте най-красиви плажа в света. Нейният прекрасен, удивителен син. Честичко го поглеждаше в огледалото за обратно виждане със свито от болка сърце.

Не каза на Маделин, че докато вървяха ръка за ръка обратно към колата, потни, с полепнал по кожата пясък, безмълвно крещеше думата „помощ“, сякаш се молеше за нещо: решение, лек, отмора. Отмора от какво? Лек за какво? Решение на какво? Дишането ѝ се учести. Усети капчици пот по челото си.

После видя табелата. Договорът за наем на апартамента им в Нютаун бе изтекъл. Тук предлагаха двустайна квартира в грозен, бездушен жилищен блок с фасада от червени тухли, но само на пет минути пеша от плажа. „Ами ако се преместим именно тук?“, бе казала тя на Зиги. Очите му грейнаха от радост и на нея внезапно ѝ хрумна, че точно този апартамент е решението на всичките ѝ проблеми. Хората го наричаха рязка промяна. Защо тя и Зиги да не направят рязка промяна в посока към морето?

Не каза на Маделин, че подписваше шестмесечни договори за наем на апартаменти из цял Сидни още от раждането на Зиги, опитвайки се да намери своя начин на живот.

Не ѝ каза, че може би през цялото време бе гравитирала все по-близо и по-близо до Пириуи Бийч.

Не каза на Маделин и това, че когато излезе от агенцията за недвижими имоти след подписването на договора, за пръв път забеляза какви хора живееха на полуострова — онзи тип със златист загар и изсветлели от слънцето коси, които караха сърф преди закуска и се гордееха с телата си и се замисли за бледата кожа на собствените си крака, скрити под дънките, а после се сети колко напрегнати щяха да са родителите ѝ, докато пътуват по онзи път с много завои и стръмни баири, баща ѝ — вкопчен във волана с побелели кокалчета, но въпреки това щяха да го правят, без да роптаят, и тогава Джейн внезапно осъзна, че току-що е направила непростима грешка. Но беше твърде късно.

— И ето ме тук — смутено завърши тя.

— Ще се влюбиш в това място — възторжено изчурулика Маделин. Намести леда върху глезена си и потръпна от болка. — Ау… Караш ли сърф? Ами съпругът ти? Или може би трябва да кажа… партньор. Или интимен приятел? Приятелка? Приемам всички възможни опции.

— Няма съпруг — отвърна Джейн. — Няма партньор. Сама съм. Аз съм самотна майка.

— Наистина ли? — възкликна Маделин, сякаш Джейн току-що бе съобщила нещо дръзко и вълнуващо.

— Да. — Джейн се усмихна глуповато.

— Е, хората предпочитат да забравят такива неща, но и аз бях самотна майка — каза Маделин. Тя навири брадичка, сякаш щеше да изнася реч пред тълпа хора, несъгласни с мнението ѝ. — Бившият ми съпруг ме напусна, когато Абигейл, по-голямата ми дъщеря, беше бебе. Сега е на четиринайсет. И аз бях много млада, също като теб. Едва на двайсет и шест. Макар да смятах, че най-хубавите ми години са отминали. Трудно беше. Да си самотна майка, е трудно.

— Е, аз мога да разчитам на помощ от майка си…

— О, разбира се, разбира се. Не казвам, че никой не ми е помагал. Но, мили боже, имаше нощи, когато Абигейл беше болна или аз бях болна, или — още по-зле — и двете бяхме болни, и тогава… Както и да е… — Маделин замълча и сви рамене. — Бившият ми съпруг се ожени повторно. Имат малко момиченце на приблизително същата възраст като Клоуи, а Нейтън стана баща на годината. С мъжете често се случва така, когато получат втори шанс. Абигейл смята, че баща ѝ е прекрасен. Аз съм единствената, която все още таи гняв у себе си. Казват, че е хубаво да освободиш гнева си, но… не знам, аз съм доста привързана към своя гняв. Отглеждам си го като домашен любимец.

— И аз не си падам много по прошката — каза Джейн.

Маделин се ухили и насочи към нея кафената си лъжичка.

— Браво на теб! Никога не прощавай. Никога не забравяй. Това е моето мото.

Джейн нямаше представа дали това бе шега.

— Ами бащата на Зиги? — продължи Маделин. — Той изобщо присъства ли в картинката?

Джейн не трепна. От пет години се усъвършенстваше в това. Усети как цялото ѝ същество застина.

— Не. Всъщност ние никога не сме били заедно. — Произнесе репликата си идеално. — Аз дори не знаех името му. Това беше… — Стоп. Пауза. Погледът се плъзва встрани, неспособен да осъществи визуален контакт. — Един вид… единичен случай.

— Имаш предвид секс за една нощ? — незабавно попита Маделин със съчувствие и Джейн едва не се изсмя с глас от изненада. Повечето хора, особено онези на възрастта на Маделин, реагираха с деликатно, леко отвратено изражение, което казваше: Разбирам го, приемам го, но за мен ти вече си човек от друга категория. Джейн никога не се обиждаше от отвращението им. Тя също го намираше за отвратително. Просто искаше тази конкретна тема за разговор да бъде затворена завинаги и през по-голямата част от времето се случваше точно това. Зиги си беше Зиги. Баща нямаше. Да продължим нататък.

„Защо просто не казваш, че си се разделила с бащата?“ беше попитала майка ѝ още в началото.

„Лъжите неусетно се заплитат, мамо — каза ѝ Джейн тогава. Майка ѝ нямаше никакъв опит в лъжите. — А така просто затваряме темата.“

— Секс за една нощ, това го помня — замечтано отбеляза Маделин. — Какви неща съм вършила през деветдесетте, мили боже. Надявам се Клоуи никога да не разбере. О, горко ми! Твоят забавен ли беше?

На Джейн ѝ отне секунда да проумее въпроса. Маделин питаше дали нейният секс за една нощ е бил забавен.

За момент тя отново се върна в онзи асансьор, който като стъклен балон се плъзгаше безшумно нагоре в центъра на хотела. Едната му ръка стискаше гърлото на бутилка шампанско. Другата притискаше долната част на гърба ѝ и я теглеше напред. И двамата се заливаха от смях. Дълбоки бръчки около очите му. Тя бе омекнала от смях и желание. Ухание на скъп парфюм.

Джейн се прокашля.

— Предполагам, че беше забавно — отвърна тя.

— Съжалявам — каза Маделин. — Държах се лекомислено. Вероятно защото си мислех за собствената си лекомислена младост. Или може би защото ти си толкова млада, а аз съм толкова стара и се опитвам да съм готина. На колко години си? Имаш ли нещо против да те попитам?

— Двайсет и четири — отвърна Джейн.

— Двайсет и четири — тихо повтори Маделин. — Аз днес ставам на четиресет. Това вече ти го казах, нали? Ти сигурно си мислиш, че никога няма да станеш на четиресет, не е ли така?

— Е, надявам се да стана на четиресет — каза Джейн. И друг път бе забелязвала колко обсебени бяха жените на средна възраст от темата за годините; винаги се шегуваха или се вайкаха по въпроса, непрекъснато, сякаш процесът на остаряване бе сложна главоблъсканица, която се опитваха да разгадаят. Защо ги вълнуваше толкова? Приятелките на майка ѝ буквално нямаха друга тема за разговор или поне така изглеждаше, когато говореха с Джейн. „О, ти си толкова млада и красива, Джейн.“ (А то очевидно не беше така; те сякаш смятаха, че едното вървеше в комплект с другото: щом си млад, задължително си и красив!) „О, ти си толкова млада, Джейн, ще успееш да ми оправиш телефона/компютъра/фотоапарата.“ (А всъщност много от приятелките на майка ѝ бяха по-грамотни от Джейн в технологично отношение.) „О, ти си толкова млада, Джейн, кипиш от енергия.“ (А тя се чувстваше толкова уморена, направо изцедена от умора.)

— А как се издържаш? — тревожно попита Маделин и изпъна гръб, сякаш това бе проблем, който трябваше да бъде решен в следващата минута. — Работиш ли?

Джейн кимна.

— Работя за себе си, като счетоводител на свободна практика. Вече имам стабилна клиентска база, много фирми от малкия бизнес. Бърза съм, така че успявам да се справя с цялата работа. И да си плащам наема.

— Умно момиче — одобрително кимна Маделин. — Аз също се издържах сама, когато Абигейл беше малка. Е, от време на време Нейтън си правеше труда да изпрати чек. Трудно беше, но същевременно някак удовлетворяващо, един вид „майната ти“. Знаеш какво имам предвид.

— Аха — каза Джейн. Животът ѝ като самотна майка нямаше за цел да праща когото и да било на „майната му“. Или поне не по начина, който имаше предвид Маделин.

— Ти определено ще си една от по-младите майки в предучилищната група — отбеляза Маделин. После отпи от кафето си и се ухили лукаво. — По-млада си дори от възхитителната нова съпруга на бившия ми. Обещай ми, че няма да се сприятеляваш с нея! Аз първа те намерих.

— Сигурна съм, че няма дори да се видим — смутено отвърна Джейн.

— О, ще се видите — намръщи се Маделин. — Дъщеря ѝ тръгва на детска градина по едно и също време с Клоуи. Можеш ли да си представиш?

Джейн не можеше да си представи.

— Всички мамчета от детската градина ще пият кафе, а съпругата на бившия ми ще седи в единия край на масата и ще посръбва от билковия си чай. Не се притеснявай, няма да има юмручен бой. За съжаление, всичко е много отегчително и приятелско, и ужасно зряло. Бони дори ме целува за поздрав. Тя си пада по йога и чакри и всички онези глупости. Знаеш за прословутата омраза към злата мащеха, Нали? Е, дъщеря ми я обожава. Бони е толкова „спокойна“, нали разбираш. Пълна моя противоположност. Говори с онзи ми ти нежен… тих… мелодичен глас, от който ти се приисква да забиеш юмрук в стената.

Джейн се засмя на последната реплика, изречена с тих, мелодичен глас.

— Ти вероятно ще се сприятелиш с Бони — каза Маделин. — Невъзможно е да я намрази човек. Аз съм много добра в мразенето на хора, но дори на мен ми е трудно. Налага ми се да вложа цялото си сърце и душа, за да го постигна.

Тя отново намести леда върху глезена си.

— Когато Бони чуе, че съм си навехнала глезена, ще ми донесе храна. Тя просто обожава да си намира извинения да ми носи домашно сготвена храна. Вероятно защото Нейтън ѝ е казал, че готвя ужасно, и тя иска да ми натрие носа. Макар че най-лошото при Бони е това, че тя едва ли иска да ми натрие носа. Просто е ужасно мила. С удоволствие бих запратила храната ѝ право в коша за боклук, но проклетите ѝ манджи са толкова вкусни. Съпругът ми и децата ще ме убият.

Лицето на Маделин внезапно грейна и тя помаха с ръка.

— О! Тя е тук! Най-после! Селест! Насам! Ела да видиш какво направих!

Джейн вдигна поглед и сърцето ѝ се сви.

Не би трябвало да има значение. Тя знаеше, че това не беше толкова важно. Но някои хора бяха толкова недопустимо красиви, болезнено красиви, че караха околните да изпитват срам от себе си. Да се чувстват така, сякаш цялата им посредственост е изложена на витрина пред очите на целия свят. Ето как трябваше да изглежда една жена. Точно по този начин. Тя беше еталонът, а Джейн беше грешката.

Ти си едно много дебело, грозно момиченце, обади се в ухото ѝ настойчиво гласче с горещ, зловонен дъх.

Тя потръпна от ужас и се опита да се усмихне на ослепително красивата жена, която вървеше към тях.

Tea: Вече сте чули, предполагам, че Бони е омъжена за бившия съпруг на Маделин — Нейтън. Там нещата са сложни. Може би няма да е зле да се поразровите в това. Не ви казвам как да си вършите работата, разбира се.

Бони: Това няма абсолютно нищо общо с каквото и да било. Нашите отношения са напълно приятелски. Тази сутрин например оставих на прага им вегетарианска лазаня за горкичкия ѝ съпруг.

Габриел: Аз бях нова в училището. Не познавах жива душа. „О, ние сме толкова грижовно училище“, каза ми директорката. Дрън-дрън. Нека ви кажа, първото нещо, което си помислих още щом влязох в онзи двор в деня за опознаване в детската градина, беше тесен кръг. Тесен, тесен, тесен. Не се изненадвам, че се стигна до смъртен случай. Е, добре де, преувеличавам. Бях малко изненадана.