Големите малки лъжи

24.

ДВА МЕСЕЦА ПРЕДИ ВИКТОРИНАТА

— ДАВАЙТЕ, ЗЕЛЕЕЕЕНИИИИ! — извика Маделин, докато впръскваше зелен спрей в косата на Клоуи за спортния празник.

Клоуи и Фред бяха „Делфини“, а цветът на отбора им беше зелен — за щастие, защото Маделин изглеждаше добре в зелено. В началното училище на Абигейл цветът на нейния отбор бе неугледно жълто.

— Това нещо е много вредно за озоновия слой — каза Абигейл.

— Така ли? — Ръката на Маделин застина във въздуха, стиснала флакона. — Това не го ли оправихме?

— Мамо, не можеш да оправиш дупка в озоновия слой!

Абигейл презрително завъртя очи и продължи да яде домашно приготвеното си, без консерванти, с ленено семе-и-всичките-му-останали-глупости мюсли. В последно време, когато се прибираше от дома на баща си, слизаше от колата му, натоварена с храна, сякаш се готвеше за пътешествие в дивата пустош.

— Нямах предвид озоновия слой, а онова нещо с аерозолните флакони. Онова… ммм.., как-му-беше-името. — Маделин вдигна флакона пред лицето си и присви очи, опитвайки се да разчете страничния надпис, но шрифтът беше твърде дребен. Някога Маделин имаше приятел, който я смяташе за сладка и глупава, и точно такава си беше — сладка и глупава, през цялото време, докато излизаше с него. Да живееш с дъщеря тийнейджър бе абсолютно същото.

— Хлорфлуоркарбонови съединения — намеси се Ед. — Хлорфлуоркарбоновите емисии вече са елиминирани от аерозолните флакони.

— Все тая — промърмори Абигейл.

— Близнаците смятат, че майка им ще спечели днешното надбягване за майки — заяви Клоуи, когато Маделин започна да сплита зелената ѝ коса на френска плитка. — Но аз им казах, че ти си трилион пъти по-бърза.

Маделин се засмя. Не можеше да си представи Селест да участва в надбягване. Сигурно щеше да хукне в обратната посока или пък изобщо нямаше да забележи, или изобщо нямаше да чуе изстрела на сигналния пистолет. Винаги беше толкова разсеяна.

— Вероятно ще спечели Бони — каза Абигейл. — Тя тича много бързо.

— Бони? — попита Маделин.

— Хм — предупреди я Ед.

— Какво? — сопна се Абигейл. — Защо да не спечели?

— Просто мислех, че се занимава предимно с йога и такива неща, не с кардио — уточни Маделин и отново се залови с косата на Клоуи.

— Бърза е. Виждала съм я да се надбягва с татко по плажа, а и Бони е много по-млада от теб, мамо.

Ед се изкиска.

— Ти си смело момиче, Абигейл.

Маделин се засмя.

— Един ден, Абигейл, когато станеш на трийсет, ще ти повторя някои от нещата, които си ми казвала през последните няколко месеца…

Абигейл хвърли лъжицата си на масата.

— Просто казвам да не се разстройваш, ако не спечелиш!

— Да, да, добре, благодаря ти — кротко отвърна Маделин. Двамата с Ед се бяха разсмели на казаното от дъщеря ѝ, а тя не се шегуваше и не можеше да разбере защо им е толкова смешно, и затова сега се чувстваше засрамена, и следователно разгневена.

— Искам да кажа, че не знам защо непрекъснато се състезаваш с нея. Ти вече не искаш да си омъжена за татко, нали така, тогава какъв ти е проблемът?

— Абигейл, не ми харесва тонът ти. Бъди по-мила, когато говориш с майка си.

Маделин леко поклати глава към Ед.

— Господи! — Абигейл бутна настрана купичката със закуската си и стана от масата.

О, горко ми, помисли си Маделин. Денят ми е провален. Клоуи обърна глава, за да може да вижда сестра си.

— Вече не мога дори да говоря! — Абигейл се тресеше от гняв. — Не мога да бъда себе си в собствения си дом! Не мога да се отпусна!

Маделин си припомни първия гневен изблик на Абигейл, когато беше почти тригодишна. Майката смяташе, че дъщеря ѝ никога няма да изпадне в нервна криза благодарение на собствените ѝ усилия като родител. И затова се шокира толкова, когато видя мъничкото ѝ телце да се тресе от силни емоции. (Абигейл искаше да продължи да яде шоколадовата жаба, която бе изпуснала на пода в супермаркета. Маделин просто трябваше да остави горкото дете да си я изяде.)

— Абигейл, няма нужда да драматизираш толкова. Просто се успокой — каза Ед.

Благодаря ти, скъпи — помисли си Маделин, — защото това винаги работи безотказно, нали… да кажеш на жена „успокой се“.

— Мамооо! Не мога да намеря другата си обувка! — извика Фред от коридора.

— Секунда, Фред! — извика в отговор Маделин.

Абигейл бавно поклати глава, сякаш бе изумена от възмутителното отношение, което беше принудена да понася.

— Знаеш ли какво, мамо? — каза тя, без да поглежда към Маделин. — Смятах да ти го кажа по-късно, но ще го направя сега.

— МАМООО! — извика Фред.

— Мама е заета! — кресна Клоуи.

— Погледни под леглото си! — изрева Ед.

Ушите на Маделин пищяха.

— Какво има, Абигейл?

— Реших, че искам да живея с татко и Бони.

— Какво каза? — попита Маделин, макар че я чу отлично.

Страхуваше се от това толкова отдавна, а всички непрекъснато повтаряха: Не, не, това никога няма да се случи. Абигейл никога няма да го направи. Тя има нужда от майка си. Но Маделин го предчувстваше от месеци. Знаеше, че ще се случи. Искаше ѝ се да изкрещи на Ед: Защо ѝ каза да се успокои?

— Просто чувствам, че така ще е по-добре за мен. В духовно отношение. — Вече не трепереше; спокойно взе купичката си от масата и я отнесе до мивката. Напоследък беше започнала да върви по същия начин, по който вървеше Бони — с изпънат като на балерина гръб и поглед, вперен в някаква духовна точка на хоризонта.

Лицето на Клоуи помръкна.

— Не искам Абигейл да живее с баща си! — Сълзите ѝ шурнаха като из ведро. Зелените светкавици, изрисувани върху бузите ѝ, потекоха надолу.

— МАМООО! — писна отново Фред. Съседите щяха да си помислят, че го убиват.

Ед подпря челото си с длан.

— Ако наистина го искаш — каза Маделин. Абигейл се обърна с гръб към мивката, погледна я право в очите и за един кратък миг бяха само те двете, като през всички онези години. Маделин и Абигейл. Момичетата Макензи. Когато животът им беше спокоен и простичък. Закусваха заедно в леглото преди училище, една до друга, облегнати на възглавниците, с книги на коленете. Маделин смело посрещна погледа ѝ. Помниш ли, Абигейл? Помниш ли? Аз и ти?

Абигейл отмести поглед.

— Наистина го искам.

Стю: Присъствах на спортния празник. Надбягването на майките беше абсолютен цирк. Извинете ме за израза. Но някои от тези жени… ще рече човек, че сме на Олимпийските игри. Сериозно.

Саманта: О, глупости! Не обръщайте внимание на съпруга ми. Никой не е приемал състезанието на сериозно. Аз се смях толкова много, че ме заболя коремът.

Нейтън присъстваше на празника. Маделин не повярва на очите си, когато се сблъска с него пред сергията за печени наденички, стиснал Скай за ръката. Точно тази сутрин от всички възможни сутрини.

Бащите рядко идваха на празника, основно татковци в отпуск по майчинство или татковци на деца с изявени спортни умения, но ето го бившия съпруг на Маделин, взел почивен ден от работа, за да присъства, облечен в тениска на райета и шорти, с бейзболна шапка и слънчеви очила, типичната униформа на отбор „Добър татко“.

— Е… първият ти спортен празник! — каза Маделин и забеляза свирката, която висеше на врата му. Той присъстваше като доброволец, за бога. Той участваше. Ед бе от онзи тип бащи, които участваха като доброволци в училищни събития, но днес имаше спешна работа. Нейтън се преструваше на Ед. Преструваше се на добър човек и всички се хващаха на въдицата му.

— Да, така е! — изчурулика Нейтън, а после широката му усмивка помръкна, когато осъзна, че първородната му дъщеря сигурно също е участвала в спортни празници в началното училище. Естествено, напоследък той присъстваше на всичките ѝ важни събития. Абигейл не беше от изявените спортисти, но свиреше на цигулка, а Нейтън и Бони посещаваха абсолютно всичките ѝ концерти и ръкопляскаха с грейнали лица, сякаш винаги са били до нея, сякаш те са я водили на уроците по цигулка в Питършам, където никога нямаше места за паркиране, сякаш те са помагали за плащането на всички тези уроци, които Маделин не можеше да си позволи като самотна майка с бивш съпруг, който буквално не даваше пукнат цент за детето си.

А сега тя избираше него.

— Абигейл говори ли с теб относно… — Нейтън леко смръщи чело, сякаш ставаше въпрос за деликатен здравословен проблем.

— Относно това да живее с теб? — довърши Маделин вместо него. — Да, каза ми. Каза ми го тази сутрин всъщност.

Заболя я. Физически. Като начален стадий на тежък грип. Като предателство.

Той я погледна.

— И ти…

— И аз нямам нищо против — отвърна Маделин. Нямаше намерение да му доставя удоволствие.

— Ще трябва да решим въпроса с парите.

Сега, когато вече беше добър човек, той плащаше издръжка за Абигейл. Плащаше я навреме. Без оплаквания. И никой от двамата не споменаваше и дума за първите десет години от живота на Абигейл, когато храната и дрехите ѝ очевидно са били безплатни.

— Искаш да кажеш, че сега аз трябва да ти плащам издръжка?

Нейтън изглеждаше шокиран.

— О, не, нямах предвид това…

— Но ти си прав. Би било справедливо, щом ще живее при теб.

— Естествено, че никога не бих приел пари от теб, Мади — прекъсна я той. — Не и когато… когато не… когато не бях в състояние да… през всички онези години… — Той се намръщи. — Виж, наясно съм, че не бях най-добрият баща, когато Абигейл беше малка. Изобщо не трябваше да споменавам парите. Просто в момента имаме известни финансови затруднения.

— Може би трябва да продадеш лъскавата си спортна кола.

— Да — отвърна Нейтън. Изглеждаше унизен. — Трябва. Права си. Макар че тя всъщност не струва толкова, колкото… Както и да е.

Скай погледна тревожно към баща си и отново направи онова бързо примигване с очите, точно като Абигейл навремето. Маделин видя как Нейтън се насили да се усмихне и стисна ръката на момиченцето. Беше го засрамила. Беше го засрамила, докато стоеше ръка за ръка с момиченцето, което изглеждаше като недохранено.

Бившите съпрузи трябва да живеят в различни предградия. Трябва да изпращат децата си в различни училища. Трябва да има закон, който да предотвратява подобни сблъсъци. Хората не бива да разнищват сложни чувства като предателство, болка и вина по време на училищни спортни празници. Подобни чувства не бива да се показват на публични места.

— Защо трябваше да се местиш тук, Нейтън? — въздъхна тя.

— Какво? — попита той.

— Маделин! Време е за надбягването на майчетата от детската градина! Ще участваш ли? — извика учителката, госпожица Барнс. Косата ѝ бе прибрана високо на главата в конска опашка, а кожата ѝ блестеше като на американска мажоретка. Изглеждаше свежа и плодовита. Като вкусен, добре узрял плод. По-сочен дори от Бони. Клепачите ѝ не висяха. Нищо не ѝ висеше. Всичко в бляскавия ѝ млад живот беше ясно, просто и дръзко. Нейтън свали слънчевите си очила, за да я огледа по-добре, видимо ободрен само от вида ѝ. Ед би реагирал по същия начин.

— И още как, госпожице Барнс — отвърна Маделин.

Детектив сержант Ейдриън Куинлан: Проучваме взаимоотношенията на жертвата с всеки родител, присъствал на викторината.

Харпър: Да, аз всъщност наистина имам конкретни теории. 

Стю: Теории? Аз нямам нищо. Нищичко, освен махмурлук.