Големите малки лъжи

22.

ТРИ МЕСЕЦА ПРЕДИ ВИКТОРИНАТА

Селест и Пери седяха на дивана, пиеха червено вино, ядяха шоколадови бонбони „Линд“ и гледаха трети пореден епизод от „Живите мъртви“. Момчетата спяха дълбоко. Къщата тънеше в тишина — е изключение на хрущенето от стъпки, което се носеше от телевизора. Главният герой се промъкваше през гората с нож в ръка. Иззад едно дърво се появи зомби с черно прогнило лице и започна да трака със зъби, издавайки онзи гърлен звук, който явно издават зомбитата. Селест и Пери едновременно подскочиха и изпискаха. Пери разля малко от виното си и се опита да избърше петното от тениската си.

— Изкара ми акъла.

Мъжът от екрана заби ножа си в черепа на зомбито.

— Пипна те! — каза Селест.

— Спри го на пауза, за да допълня чашите ни — предложи Пери.

Селест взе дистанционното и спря DVD плейъра на пауза.

— Този сезон е още по-хубав от предишния.

— Така е — съгласи се Пери. — Но подозирам, че ще сънувам кошмари.

Той извади бутилката вино от бюфета.

— Утре ще ходим ли на някакъв детски рожден ден? — попита той, докато доливаше вино в чашата ѝ. — Днес в Каталина случайно срещнах Марк Уитакър и той очевидно смяташе, че ще ходим. Майката споменала, че сме поканени. Рената някоя си. Аз всъщност не се ли запознах с Рената онзи ден, когато идвах с теб до училището?

— Запозна се — отвърна Селест. — Бяхме поканени на партито на Амабела. Но няма да ходим.

Не внимаваше. Това беше проблемът. Нямаше време да се подготви. Наслаждаваше се на виното, шоколада и зомбитата. Пери се бе прибрал преди по-малко от седмица. Винаги бе толкова нежен и весел след пътуване, особено след далечно пътуване в чужбина. Това някак си го пречистваше. Лицето му винаги изглеждаше по-гладко, а очите му грееха. Слоевете напрежение и раздразнение тепърва щяха да се трупат в продължение на седмици. Тази вечер децата отново бяха в дивашко настроение. „Днес мама ще си почива“ — каза той на момчетата и изпълни целия ритуал с къпането, миенето на зъби и приказка преди лягане съвсем сам, докато тя си седеше на дивана, четеше книгата си и пиеше „Изненадата на Пери“. Това бе коктейл, измислен от него преди години. Имаше вкус на шоколад и сметана, и ягоди, и канела, и всяка жена, за която някога го бе приготвял, изпадаше в див възторг. „Ще ти дам децата си в замяна на тази рецепта“ — бе казала Маделин на Пери.

Пери напълни и своята чаша.

— Защо няма да ходим?

— Ще водя момчетата на „Дисни върху лед“. Маделин е получила безплатни билети и ще ходим заедно, цяла трупа. — Селест си взе още един бонбон. Беше изпратила есемес с извинение до Рената, но така и не получи отговор.

Не беше я срещала от първия учебен ден, тъй като с воденето на децата ѝ до училище и прибирането им се занимаваше основно бавачката. Знаеше, че с отказа си заставаше на страната на Маделин и Джейн, но… е, тя наистина бе на страната на Маделин и Джейн. Освен това ставаше въпрос за парти по случай пети рожден ден. Не беше въпрос на живот и смърт.

— Значи, аз не съм добре дошъл на това… „Дисни“ събитие? — попита Пери и отпи глътка от виното си. И тогава тя го усети. В стомаха си. Леко присвиване. Но тонът му бе съвсем нормален. Шеговит. Ако Селест стъпваше внимателно, би могла да спаси вечерта.

Тя остави бонбона.

— Съжалявам. Мислех, че ще ти е приятно да останеш сам за известно време. Можеш да отидеш на фитнес.

Пери се изправи над нея, все още с бутилката вино в ръка. Усмихваше се.

— Нямаше ме три седмици. Заминавам отново другия петък. Защо бих искал да оставам сам?

Не звучеше и не изглеждаше ядосан, но Селест усещаше нещо във въздуха, нещо като електрически заряд преди буря. Косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха.

— Съжалявам — отвърна. — Не помислих.

— Гади ли ти се вече от мен? — Изглеждаше обиден. Наистина беше обиден. Селест бе постъпила неразумно. Трябваше да се сети. Пери винаги търсеше доказателства, че тя всъщност не го обича. Сякаш го очакваше, а после се ядосваше, когато повярваше, че се е оказал прав.

Тя понечи да стане от дивана, но това щеше да доведе до конфликт. Понякога, ако се държеше нормално, успяваше да потуши проблема още в зародиш. Вместо това обаче го погледна право в очите.

— Момчетата дори не познават това момиченце. А и толкова рядко ги водя на спектакли на живо. Просто реших, че това е по-добрата опция.

— А защо не ги водиш на спектакли? — попита Пери. — Ние нямаме нужда от безплатни билети! Защо не каза на Маделин да даде билетите на хора, които наистина ще ги оценят?

— Не знам. Не беше заради парите. Наистина.

Това изобщо не ѝ бе хрумнало. Така лишаваше някоя друга майка от безплатен билет. Трябваше да се сети, че по това време Пери ще си е у дома и ще иска да прекара свободното си време с момчетата, но той отсъстваше много често и тя бе свикнала да съобразява социалните им ангажименти главно със себе си.

— Съжалявам — спокойно добави тя. Наистина съжаляваше, но нямаше смисъл, защото той никога нямаше да ѝ повярва. — Може би трябваше да избера рождения ден. — Изправи се. — Ще си махна контактните лещи. Сърбят ме очите.

Той стисна ръката ѝ над лакътя. Пръстите му се забиха и плътта ѝ.

— Ей! Боли.

Това бе част от играта — първоначалната ѝ реакция винаги да е гняв и изненада, сякаш това се случваше за пръв път и той може би не осъзнаваше какво точно прави.

Пери стисна още по-силно.

— Недей — каза тя. — Пери, просто недей. — Болката възпламени гнева ѝ. Гневът бе винаги там: резервоар от запалимо гориво. Чу как собственият ѝ глас става писклив и истеричен, като на креслива и свадлива жена. — Пери, това е просто дреболия. Няма нужда да го превръщаш в голям проблем.

Но вече не ставаше въпрос за рождения ден. Сега ставаше въпрос за всички предишни пъти. Ръката му стисна още по-здраво. Изглеждаше така, сякаш се опитваше да вземе решение: колко точно да я нарани.

Болеше, но не чак толкова.

Той я блъсна достатъчно силно, за да я накара да се олюлее непохватно. После отстъпи крачка назад и вдигна брадичка. Дишаше тежко през ноздри, а ръцете му висяха отпуснати до тялото. Чакаше нейната следваща стъпка.

Имаше толкова много варианти.

Понякога тя се опитваше да реагира като възрастен. „Това е недопустимо.“

Понякога крещеше.

Понякога му обръщаше гръб и излизаше.

Понякога се отбраняваше. Удряше и риташе точно както някога бе удряла и ритала по-големия си брат. В продължение на няколко секунди той ѝ го позволяваше, сякаш точно това искаше, сякаш точно от това имаше нужда, а после я хващаше за китките. Тя не беше единствената, която на другия ден се събуждаше със синини. Виждаше ги по тялото на Пери. Тя беше също толкова лоша, колкото и той. Също толкова болна, колкото и той. „Не ме интересува кой е започнал пръв!“ — повтаряше на децата всеки път.

Никой от вариантите не даваше резултат.

„Ако някога го направиш отново, ще те напусна“ — каза му след първия път и беше дяволски сериозна, господи, изобщо не се шегуваше. Отлично знаеше как би трябвало да постъпи в подобна ситуация. Момчетата бяха само на осем месеца. Пери плака. Тя плака. Той обеща. Закле се в живота на децата си. Бе съкрушен. Купи ѝ първото бижу, което тя никога нямаше да сложи.

Една седмица след втория рожден ден на близнаците се случи отново. По-зле от първия път. Тя бе съсипана. С брака им беше свършено. Тя щеше да го напусне. В това нямаше никакво съмнение. Но същата нощ и двете момчета се събудиха с ужасна кашлица. Оказа се круп. На следващия ден състоянието на Джош се влоши до такава степен, че личният лекар извика линейка. Джош прекара три дни в интензивното отделение. Бледолилавите синини по левия хълбок на Селест изглеждаха смехотворно маловажни, когато един от лекарите застана пред нея и деликатно каза: „Смятаме, че трябва да го интубираме“.

Единственото ѝ желание бе Джош да се оправи. И той наистина се оправи. Седна в леглото си и започна да настоява за „Уигълс“[5] и за брат си с все още дрезгав глас заради онази ужасна тръба. Двамата с Пери бяха в еуфория от облекчение. Няколко дни по-късно прибраха Джош от болницата у дома, Пери замина за Хонконг и моментът за драматични действия просто отмина.

А неопровержимият факт, който лежеше в основата на нейната нерешителност, бе следният: тя обичаше Пери. Все още бе влюбена в него. Все още си падаше по него. Той я правеше щастлива и я разсмиваше. Тя все още обичаше да си говори с него, да гледа телевизия с него, да лежи в леглото с него в студени дъждовни сутрини. Тя все още го желаеше.

Но всеки път, когато не си тръгваше, тя му даваше безмълвно разрешение да го направи отново. Знаеше го. Тя бе образована жена с възможности за избор, имаше къде да отиде, имаше семейство и приятели, които да я подкрепят, адвокати, които да я представляват. Можеше да се върне на работа и да се издържа сама. Не се страхуваше, че той ще я убие, ако се опиташе да го напусне. Не се страхуваше, че той може да ѝ отнеме децата.

Една от училищните майки — Габриел, често си бъбреше със Селест на детската площадка, докато синът ѝ си играеше на нинджи с близнаците. „Утре започвам нова диета бе казала тя на Селест предишния ден. — Вероятно няма да успея да я спазя, а после ще се ненавиждам.“ Огледа Селест от глава до пети и каза: „Ти нямаш представа за какво говоря, нали, кльощавелке?“. Всъщност имам представа, помисли си Селест. Отлично знам за какво говориш.

Тя притисна с длан болезненото място над лакътя си и с мъка преглътна желанието да се разплаче. Утре нямаше да може да облече онази рокля без ръкави.

— Не знам защо… — Тя замълча. Не знам защо не те напускам. Не знам с какво съм заслужила това. Не знам защо го правиш, защо го правим, защо това продължава да се случва.

— Селест — дрезгаво каза той и тя видя как гневът и жестокостта му се уталожиха. DVD плейърът продължаваше да работи. Пери взе дистанционното и изключи телевизора. — О, боже! Толкова съжалявам. — Лицето му излъчваше дълбоко разкаяние.

Всичко приключи. Нямаше да има други наказания относно партито. Всъщност точно обратното. Той щеше да бъде нежен и грижовен. През следващите няколко дни до заминаването му Селест щеше да бъде най-обичаната жена на света. Част от нея щеше да се наслаждава на онова трепетно, сълзливо, удовлетворяващо усещане за справедливост след нанесена обида.

Тя отпусна ръцете си до тялото.

Можеше да бъде и много по-зле. Той рядко удряше лицето ѝ. Никога не се бе стигало до счупени крайници или шевове. Синините ѝ винаги можеха да бъдат прикрити с поло яка или дълги ръкави, или панталон. Той не би посегнал и с пръст на децата. Всичко се случваше далеч от очите на момчетата. Можеше да е по-зле. О, можеше да е много по-зле. Беше чела статии за жертви на истинско домашно насилие. Онова бе ужасно. И истинско. Това, което правеше Пери, не се броеше. Дреболия. И именно затова всичко изглеждаше още по-унизително, защото бе толкова… глупаво. Толкова детинско и банално.

Той не ѝ изневеряваше. Не играеше комар. Не пиеше прекалено. Не я пренебрегваше — така както баща ѝ бе пренебрегвал майка ѝ. Това би било най-лошото. Да си пренебрегван. Да се чувстваш невидим.

Гневът на Пери беше болест. Психична болест. Тя виждаше как яростта го обземаше внезапно и как той се съпротивляваше с всички сили. В разгара на пристъпа очите му ставаха червени и изцъклени, сякаш бе дрогиран. Нещата, които говореше, звучаха безсмислено. Това не беше той. Гневът му не бе част от него. Щеше ли да го напусне, ако имаше мозъчен тумор, който засегне неговата индивидуалност? Не, разбира се.

Това бе просто дефект в една иначе идеална връзка. Всяка връзка си имаше дефекти. Възходи и падения. Като майчинството. Всяка сутрин момчетата се покатерваха в леглото ѝ, за да я гушнат — божествено усещане в началото, но след десетина минути започваха да се бият и ставаше ужасно. Момчетата ѝ бяха прекрасни слънчица и същевременно диви зверчета.

Не би могла да напусне Пери — точно както не би могла да напусне момчетата.

Пери протегна ръце.

— Селест?

Тя извърна глава и отстъпи крачка встрани, но наоколо нямаше никой друг, който да я утеши. Беше само той. Истинският Пери. Тя пристъпи към него и отпусна глава на гърдите му.

Саманта: Никога няма да забравя мига, когато Пери и Селест се появиха на викторината. Влизането им предизвика вълнение в залата. Всички просто застинаха с вперени погледи.