Големите малки лъжи

71.

Пери не обели и дума по време на краткото им пътуване до училището. И все пак излязоха. Селест още не можеше да повярва, че изобщо излязоха, но пък, от друга страна — разбира се, че щяха да излязат. Те никога не отменяха ангажимент. Понякога се налагаше да облече нещо различно от планираното, понякога се налагаше да подготви извинение, което да използва при нужда, но шоуто трябваше да продължи.

Пери вече бе публикувал във Фейсбук тяхна снимка в костюмите за викторината. Благодарение на нея щяха да изглеждат като добродушни, весели, забавни хора, които не се вземаха твърде на сериозно и милееха за училището и местната общност. Снимката отлично допълваше другите още по-възхитителни публикации относно екскурзии в чужбина и скъпи културни събития. Една училищна викторина прилягаше идеално на имиджа им.

Селест не откъсваше очи от ритмичните бързи движения на чистачките. Те олицетворяваха безконечните цикли на съзнанието ѝ. Объркване. Избистряне. Объркване. Избистряне. Объркване. Избистряне.

После премести поглед към ръцете му върху волана. Способни ръце. Нежни ръце. Той бе просто един мъж в костюм на Елвис, който я придружаваше на училищно събитие. Мъж, който току-що бе разбрал, че съпругата му планира да го напусне. Наранен мъж. Измамен мъж. Гневен мъж. Но просто мъж.

Объркване. Избистряне. Объркване. Избистряне.

Когато Гуен пристигна, за да остане с момчетата, Пери пусна чара си в действие, сякаш нещо жизненоважно зависеше от това. Отначало Гуен се държа резервирано, но после се оказа, че има слабост към Елвис. Впусна се да разказва някаква история за това как била едно от „златните момичета“, когато златният кадилак на Елвис обикалял Австралия, та се наложи Пери да я прекъсне елегантно, като джентълмен, който отнема дама по време на танц.

На влизане в улицата към училището дъждът намаля. Наоколо гъмжеше от коли, но едно местенце чакаше Пери близо до входа на училището, сякаш го бе запазил предварително. Той винаги намираше място за паркиране. Светофарите светваха в зелено за него. Доларът послушно се качваше или падаше за него. Може би затова се гневеше толкова, когато нещата не се случваха според очакванията му.

Той угаси двигателя.

И двамата седяха и мълчаха. Една от предучилищните майки подмина колата им в дълга рокля, която я принуждаваше да прави бързи ситни стъпки. Носеше детски чадър на точки. Габриел, помисли си Селест. Онази, която непрестанно говореше за диетите си.

Селест обърна глава към Пери.

— Макс упражнява насилие над Амабела. Момиченцето на Рената.

Пери гледаше втренчено пред себе си.

— Откъде знаеш?

— Джош ми каза — отвърна Селест. — Точно преди да излезем. Зиги пое вината за това. — Зиги. Детето на братовчед ти. — Родителите направиха петиция за изключването му. — Сети се как Пери удари главата ѝ в стената и притвори очи, за да пропъди тази мисъл. — Петицията трябва да събира подписи за изключването на Макс. Не на Зиги.

Пери се обърна към нея. Изглеждаше като чужд човек с тази перука. Черният цвят контрастираше с очите му и им придаваше поразително син оттенък.

— Ще говорим с учителите — каза той.

— Аз ще говоря с учителката му — уточни Селест. — Ти няма да си тук, забрави ли?

— Добре — каза Пери. — Тогава ще поговоря с Макс утре, преди да тръгна за летището.

— Какво ще му кажеш? — попита Селест.

— Не знам.

Селест усети силна болка под гърдите, която ѝ тежеше като камък. Какво беше това? Инфаркт? Гняв? Разбито сърце? Тежестта на нейната отговорност?

— Ще му кажеш ли, че не е редно да се държи така с жена? — каза тя и се почувства така, сякаш бе скочила от висока скала. Не изричай и дума на глас. Не и така. Бе нарушила желязно правило. Дали защото Пери приличаше на Елвис Пресли и всичко това не се случваше наистина, или защото той вече знаеше за апартамента и всичко бе по-истинско от когато и да било досега?

Лицето на Пери внезапно се промени, сякаш се пропука.

— Момчетата никога…

— Напротив! — извика Селест. Преструваше се толкова усилено от толкова дълго време, но сега бяха само двамата. — Вечерта преди празненството миналата година Макс стана от леглото си, стоеше на прага точно когато…

— Да, добре — прекъсна я Пери.

— И онзи път в кухнята, когато ти… когато аз…

Той протегна ръка.

— Добре, добре.

Тя замълча.

— Значи, си наела апартамент? — попита той след кратко мълчание.

— Да — отвърна Селест.

— Кога се изнасяш?

— Другата седмица — каза тя. — Така мисля.

— С момчетата?

Сега е моментът, в който трябва да изпиташ страх, помисли си тя. Това не е безопасният начин, препоръчан от Сузи. Сценарии. Планове. Маршрути за бягство. Селест не стъпваше внимателно, но тя от години се опитваше да ходи на пръсти около Пери и знаеше от опит, че това не променяше нищичко.

— С момчетата, разбира се.

Той рязко пое въздух, сякаш го връхлетя внезапна болка. Зарови лице в шепите си, наведе се напред, така че челото му опря в горната част на волана, и тялото му се затресе в конвулсии.

Селест го гледаше изумена, известно време не можеше да проумее какво точно правеше. Зле ли се чувстваше? Смееше ли се? Стомахът ѝ се сви и тя протегна ръка към дръжката на вратата, но точно тогава той вдигна глава и се обърна към нея.

По лицето му се стичаха сълзи. Перуката му бе килната на една страна. Изглеждаше безумно.

— Ще потърся помощ. Обещавам ти, ще потърся помощ.

— Няма да го направиш — тихо каза тя. Дъждът утихваше. По улицата прииждаха други Одрита и Елвиси, сгушени под чадърите си. Чуваха се подвиквания и изблици на смях.

— Ще го направя. — Очите му засияха. — Миналата година взех направление за психиатър от доктор Хънтър — добави той с триумфална нотка в гласа.

— Казал си на доктор Хънтър за… нас? — Семейният им лекар бе мил и приветлив възрастен мъж.

— Казах му, че ме мъчи тревожност — отвърна Пери, но забеляза изражението на лицето ѝ. — Все пак доктор Хънтър ни познава! — заоправдава се той. — Щях да отида при психиатър. Исках да му разкажа всичко. Просто не ми остана време, а после… все си мислех, че ще успея да се справя и сам.

Селест не можеше да го упрекне за това. Познаваше тази способност на съзнанието да цикли в безполезен кръг, отново и отново, до безкрайност.

— Мисля, че направлението вече е изтекло. Но ще взема ново. Просто… ставам толкова… Когато се ядосам… не знам какво се случва с мен. Като лудост е. Като някакво неудържимо… и… никога, абсолютно никога всъщност не възнамерявам да… то просто се случва и всеки път аз просто не мога да повярвам… и си мисля, че никога, никога няма да позволя то да се случи отново, а ето че вчера… Селест, гади ми се заради вчера.

Прозорците на колата започваха да се запотяват. Селест прокара длан по страничното стъкло, за да може да вижда навън. Пери говореше така, сякаш искрено вярваше, че за пръв път споделя тези неща, че това е нова-новеничка информация.

— Не можем да отглеждаме момчетата така.

Тя се загледа в дъждовната тъмна улица, която всяка делнична утрин гъмжеше от кресливи, засмени дечица със сини шапки.

Даде си сметка, леко шокирана, че ако Джош не беше направил признанието си тази вечер, тя може би пак нямаше да напусне Пери. Щеше да убеди себе си, че драматизира нещата, че вчера не е било чак толкова зле, че всеки мъж би се ядосал, ако го унижат така, както тя бе унижила Пери пред Маделин и Ед.

До този момент момчетата винаги бяха главната ѝ причина да остане, но сега за пръв път усещаше, че те са главната ѝ причина да си тръгне. Бе позволила насилието да стане нормална част от живота им. През последните пет години самата Селест беше развила някакъв вид устойчивост и примирение към насилието, което ѝ позволяваше да отвръща на удара, а понякога дори да удари първа. Дереше, риташе, удряше шамари. Сякаш това бе нормално. Не искаше да го прави, ненавиждаше го, но го правеше. Ако останеше, така щеше да възпита момчетата си.

Тя извърна глава от прозореца и погледна към Пери.

— Това е краят — каза. — Трябва да знаеш, че това е краят.

Той потръпна. Селест усети, че Пери се готви да се бори, да планира, да спечели. Той никога не губеше.

— Ще отменя това пътуване — каза. — Ще напусна работа. През следващите шест месеца няма да правя нищо друго, освен да работя над нас — не над нас, над себе си. През следващите… Божичко, мамка му!

Той отскочи назад и вторачи поглед в нещо над рамото на Селест. Тя се обърна и ахна. През прозореца надничаше лице, долепено като гаргойл на стъклото.

Пери натисна бутона и прозорецът на Селест се плъзна надолу. Беше Рената — провря глава в колата, усмихната до ушите и наметната с ефирен шал, който придържаше с ръка. Съпругът ѝ стоеше до нея и я пазеше от дъжда с огромен черен чадър.

— Съжалявам! Не исках да ви стряскам! Искате ли да споделите чадъра ни? И двамата изглеждате фантастично!