Големите малки лъжи

35.

Госпожица Барнс: След драмата в деня за ориентация започнах да се настройвам за тежка година, но нещата всъщност тръгнаха в добра посока. Децата бяха страхотни, а родителите — поносимо досадни. И после, някъде по средата на първия срок, всичко се срина.

ДВЕ СЕДМИЦИ ПРЕДИ ВИКТОРИНАТА

— Кафе лате и мъфин.

Джейн отмести поглед от лаптопа към чинията пред себе си. До мъфина се кипреше артистична украса от бита сметана.

— О, благодаря, Том, но аз не съм поръчвала…

— Знам. Мъфинът е за сметка на заведението — отвърна Том. — Чувам от Маделин, че печеш сладкиши. Та исках да получа експертното ти мнение за новата рецепта, която изпробвам. Праскова, макадамови ядки и лайм. Луда комбинация. Имам предвид лайма.

— Аз само пека мъфините — отвърна Джейн. — Никога не ги ям.

— Сериозно? — Лицето на Том посърна.

— Но днес ще направя изключение — побърза да добави тя.

Тази седмица бе захладняло — времето се упражняваше за зимата, и в апартамента на Джейн бе ужасно студено. Сивият отломък от океана, който виждаше през прозореца си, засилваше усещането за студ. Чувстваше се така, сякаш спомените ѝ за лятото бяха завинаги изгубени, сякаш живееше в сив, мрачен, постапокалиптичен свят. „Божичко, Джейн, колко драматично! Защо не вземеш лаптопа си и не се разположиш на някоя маса в „Блу Блус“?“ — бе предложила Маделин. И така Джейн започна да идва всеки ден с лаптопа и папките си.

В кафенето имаше изобилие от слънчева светлина, а Том палеше печка на дърва. Джейн въздъхваше от удоволствие всеки път, когато прекрачеше прага. Все едно се качваше в самолет и летеше до някоя далечна страна, където сезонът бе коренно различен в сравнение с нейния мизерен, влажен апартамент. Ходеше там само в периода между сутрешната и следобедната навалица, за да не заема доходоносна маса, и естествено, поръчваше кафета и лек обяд.

Вече приемаше бариста Том като свой колега, който заемаше съседната кабинка в офиса. Том бе добър събеседник. Харесваха едни и същи телевизионни предавания и имаха сходен вкус за музика. (Музика! Тя бе забравила за съществуването на музиката, така както бе забравила и за книгите.)

Том се ухили.

— Превръщам се в баба ми, нали? Насилвам хората да ядат. Опитай само една хапчица. Не е нужно да изяждаш всичко от учтивост.

Джейн се загледа след него, докато се отдалечаваше, но бързо отклони поглед, когато осъзна, че се наслаждава на широките му рамене в обичайната му черна тениска. От Маделин знаеше, че Том е гей и в момента се възстановява от разбито сърце. Макар и клише, това често пъти се оказваше вярно: мъжете, които харесваха мъже, имаха изваяни тела.

Нещо се случваше с нея през последните две седмици, от онзи момент в банята, когато прочете еротичната сцена в книгата. Сякаш тялото ѝ, ръждясалото ѝ, изоставено тяло, се събуждаше за нов живот по своя собствена инициатива. Улавяше се да заглежда — разсеяно, случайно — мъже, жени също, но главно мъже, не похотливо, а по един чувствен, одобрителен, естетичен начин.

И не красивите като Селест привличаха погледа на Джейн, а обикновените хора и красивата обикновеност на телата им. Загоряла ръка с татуирано слънце, протегната през гишето в бензиностанцията. Тилът на възрастен мъж на опашката в супермаркета. Прасци и ключици. Странна работа. Това я подсещаше за баща ѝ, който след операция на синусите преди години бе възвърнал обонянието си, което дори не знаеше, че е загубил. И най-простите миризми го потапяха в рапсодия от наслада. Непрекъснато душеше шията на майка ѝ и замечтано въздишаше: „Забравил съм аромата на майка ти! Не знаех, че съм го забравил!“.

Не беше само заради книгата.

Причината бе в това, че каза на Маделин за Саксън Банкс. Че изрече на глас онези негови думички. За да запазят силата си, те трябваше да се пазят в тайна. Сега спихваха и се сбръчкваха, така както провисваше надуваем замък, докато въздухът му излизаше със съскане.

Саксън Банкс беше зъл човек. Светът беше пълен със зли хора. Всяко дете знаеше това. Родителите ти те учат да стоиш настрана от тях. Да ги игнорираш. Да им обръщаш гръб. Да кажеш: „Не. Това не ми харесва“. Да го кажеш на висок глас, твърдо, а ако продължат да го правят, да уведомиш някой учител.

Дори обидите на Саксън бяха детински. Миришеш. Грозна си.

Тя винаги бе знаела, че реакцията ѝ към онази нощ е била твърде силна, или може би твърде слаба. Дори не се разплака. Не каза на никого. Преглътна случката наведнъж и се престори, че не означаваше нищо, а така тя доби цялото значение на света.

Сега вече изпитваше желание да продължи да говори за това. Преди няколко дни, по време на сутрешната си разходка със Селест, Джейн ѝ разказа съкратена версия на онова, което бе споделила с Маделин. Селест не каза почти нищо, освен че съжалява и че Маделин е абсолютно права да смята, че Зиги не е като баща си. На следващия ден Селест подари на Джейн колие в червена кадифена торбичка. Син скъпоценен камък на тънка сребърна верижка. „Този камък се нарича лапис — стеснително уточни Селест, типично за нея. — Казват, че лекувал емоционални рани. Аз не вярвам особено в тези неща, но… както и да е, колието е много красиво.“

Джейн притисна длан към камъчето на шията си.

Нови приятели? Затова ли се чувстваше така? И заради морския въздух?

Може би редовните разходки също помагаха. И двете със Селест започваха да влизат във форма. Бяха толкова щастливи, когато забелязаха, че не се налага да спират да си поемат въздух, когато изкатереха стълбите близо до гробището.

Да, може би се дължеше на физическото натоварване.

Явно през цялото това време бе имала нужда от енергична разходка на чист въздух и целебен камък.

Тя бодна мъфина с вилицата и го поднесе към устата си. Разходките със Селест възвръщаха и апетита ѝ. Ако не внимаваше, отново щеше да напълнее. Гърлото ѝ се сви тъкмо навреме и тя остави вилицата обратно. Е, не беше съвсем излекувана. Все още изпитваше странно усещане към храната.

Но не биваше да обижда прекрасния Том. Взе вилицата и гризна миниатюрна хапчица. Мъфинът беше лек и пухкав, добре се усещаха и всички вкусове, споменати от Том: макадамия, праскова, лайм. Тя затвори очи и почувства всичко: топлината на кафенето, вкуса на сладкиша и вече познатия аромат на кафе и стари книги. Набоде още едно парче, по-голямо, и гребна малко от крема.

— Бива ли го? — Том се наведе над една от съседните маси и започна да я забърсва с кърпа, която извади от задния си джоб.

Джейн вдигна ръка в знак, че устата ѝ е пълна. Том взе книгата, оставена на масата от клиент, и я върна обратно на един от по-високите рафтове. Черната му тениска се измъкна от джинсите и Джейн зърна малка част от гърба му. Просто един съвършено нормален гръб. Нищо забележително. През зимата кожата му бе добила цвят на слабо кафе лате. През лятото ставаше като горещ шоколад.

— Прекрасен е — отвърна тя.

— Ммм? — Том се обърна. В момента бяха съвсем сами в кафенето.

Джейн посочи мъфина с вилицата.

— Просто великолепен. Трябва да го продаваш на по-висока цена. — Мобилният ѝ телефон иззвъня. — Извини ме.

На екрана пишеше „Училище“. Досега от училището я бяха търсили само веднъж заради възпаленото гърло на Зиги.

— Госпожо Чапман? Обажда се Патриша Липман.

Директорката на училището. Стомахът на Джейн се сви.

— Госпожо Липман? Всичко наред ли е? — Ненавиждаше малодушната нотка в гласа си. Маделин разговаряше с госпожа Липман с жизнерадостна, снизходителна фамилиарност, сякаш жената бе изкуфял семеен иконом на преклонна възраст.

— Да, всичко е наред, но бих искала да си уговорим среща възможно най-скоро. Най-добре днес. Около два следобед удобно ли ви е — точно преди да приключат занятията?

— Разбира се. Но…

— Чудесно. Ще ви чакам с нетърпение.

Джейн затвори и остави телефона на масата.

— Госпожа Липман иска да се срещнем.

Том познаваше повечето от децата, родителите и преподавателите в училището. Самият той бе израснал в този район и бе посещавал училището още когато госпожа Липман е била скромна учителка на третокласници.

— Сигурен съм, че няма причина да се тревожиш — каза той. — Зиги е добро дете. Може би иска да го включи в група за надарени деца или нещо такова.

— Ммм… — Джейн разсеяно лапна още едно парченце от мъфина. Зиги не беше „надарен и талантлив“. А и от тона на госпожа Липман вече знаеше, че не ставаше въпрос за добра новина.

Саманта: Рената обезумя, когато започна тормозът. Част от проблема беше, че бавачката си е мълчала и това е продължавало известно време, без Рената да подозира. Разбира се, сега вече знаем, че Жулиет си е имала и други грижи освен работата.

Госпожица Барнс: Това, което родителите не разбират, е, че в един момент детето може да бъде насилник, а в следващия — жертва. С такава готовност лепят етикети! Аз, естествено, съм наясно, че този случай е различен. Този случай е… много по-тежък.

Стю: Баща ми ме е учил: Ударят ли те — удряш. Просто и ясно. Напоследък навсякъде е едно и също. Трофей за всяко дете от футболната среща. Наградка за всеки шибан слой хартия в „Предай пакета“. Отглеждаме поколение слабаци.

Tea: Рената със сигурност се е обвинявала. С това натоварено работно време почти не вижда децата си! Но на мен ми се къса сърцето за онези клети дребосъчета. Очевидно им е много тежко в момента. Много тежко. Животът им никога няма да бъде същият, нали?

Джаки: Никой и думичка не обелва за натовареното работно време на Джеф. Никой не пита дали Джеф е знаел какво се случва с Амабела. Доколкото разбирам, Рената е имала по-високоплатена и по-натоварена работа от Джеф, но никой не е обвинил Джеф, че гради кариера, никой не каза: „О, Джеф почти не припарва в училището, нали?“. Не! Но ако неработещите майчета видят баща да прибира детето си от училище, те смятат, че човекът заслужава златен медал. Ето, вземете съпруга ми например. Той си има свой личен антураж.

Джонатан: Приятели сме, не са ми антураж. Моля ви да извините съпругата ми. Тя е в процес на враждебно корпоративно поглъщане. Може би затова изглежда враждебно настроена. Мисля, че училището трябва да поеме отговорност. Къде са били учителите по време на този тормоз?