Големите малки лъжи

61.

Джейн откара Зиги обратно в училище след закуската им в „Блу Блус“.

— Ще кажеш ли на Макс да спре да наранява Амабела? — попита той, докато тя паркираше колата.

— Някой възрастен ще поговори с него — отвърна Джейн и угаси двигателя. — Може би не аз. Госпожица Барнс, предполагам.

Опитваше се да намери най-добрия начин, по който да се справи с това. Трябваше ли да нахълта още сега в кабинета на директора? Предпочиташе да разговаря с госпожица Барнс, която би била по-склонна да повярва, че Зиги не се опитваше да избяга от вината си, сочейки с пръст другиго. Освен това госпожица Барнс знаеше, че Джейн и Селест са приятелки. Тя би разбрала, че ситуацията е потенциално неловка.

Но точно в момента госпожица Барнс преподаваше. Джейн не можеше да прекъсне урока и да я измъкне от класната стая. Налагаше се да ѝ напише имейл и да я помоли да ѝ се обади.

Но ѝ се искаше да каже на някого веднага.

Може би трябваше да отиде направо при госпожа Липман?

Не че Амабела се намираше в смъртна опасност. Помощните учители не я изпускаха от поглед. Нетърпението на Джейн просто отразяваше собственото ѝ желание да поклюкарства. Не беше моят син! Нейният син е виновен!

Ами горката Селест? Не трябваше ли да се обади първо на нея и да я предупреди? Така ли би постъпил един добър приятел? Може би да. Имаше нещо ужасно и подмолно в това да действа зад гърба ѝ. Не би го понесла, ако се отразеше зле на приятелството им.

— Хайде, мамо — припряно каза Зиги. — Защо само седиш и гледаш напред?

Джейн разкопча предпазния си колан и се обърна към Зиги:

— Постъпи правилно, като ми каза за Макс, Зиги.

— Не съм ти казвал! — Зиги, който тъкмо се канеше да отвори вратата, готов да изхвърчи навън, рязко се извърна с лице към нея. Изглеждаше ужасен и много ядосан.

— Съжалявам, съжалявам! — каза Джейн. — Не, не си ми казвал, разбира се. Категорично не.

— Защото обещах на Амабела, че никога няма да кажа на никого, ама никога. — Зиги скочи между двете седалки и тревожното му личице се озова точно до нейното. Джейн забеляза на горната му устна размазан лепкав сос от палачинките на Том.

— Точно така. Ти спази обещанието си. — Тя наплюнчи пръст и посегна да почисти лицето му.

— Спазих обещанието си. — Зиги ловко се измъкна от пръста ѝ. — Добър съм в спазването на обещания.

— Нали помниш деня за ориентация? — Джейн се отказа от намерението си да му чисти лицето. — Когато Амабела каза, че ти си я наранил? Защо Амабела избра точно теб?

— Макс я предупреди, че ако го издаде, той пак ще го направи, когато наоколо няма възрастни. Затова Амабела посочи мен. — Той сви рамене, сякаш започваше да се отегчава от цялата тази работа. — Тя каза „съжалявам за това“. Аз казах „няма нищо“.

— Ти си много добро момче, Зиги — каза Джейн. И не си психопат! (Макс е психопат.)

— Аха.

— И те обичам.

— Може ли вече да влизаме в училището? — Зиги отново посегна към дръжката на вратата.

— Разбира се.

Докато вървяха по алеята към училището, Зиги хукна напред с подскачаща на гърба му раница, сякаш нищичко не го тревожеше.

Сърцето ѝ се изпълни с радост, докато го гледаше, и тя побърза да го настигне. Значи, е бил тревожен не защото е жертва, а защото е пазел тайна — храбро и безразсъдно. Дори когато госпожа Липман го обвини в насилие, нейният смел малък войник не се пречупи, а остана верен на обещанието си към Амабела. Зиги не беше насилник. Той бе герой.

Освен това беше толкова глупавичък — защото не бе издал Макс веднага и защото искрено вярваше, че написването на име не се броеше за казване, — но той бе само на пет, едно дете, което отчаяно търсеше сламка, за която да се хване.

Зиги взе пръчката, която лежеше на алеята, и я размаха над главата си.

— Остави пръчката, Зиги! — извика тя.

Послуша я — захвърли пръчката и направи рязък завой надясно по затревената пътека, която минаваше покрай къщата на госпожа Пондър и водеше към училището.

Джейн изрита пръчката встрани от алеята и го последва. Какво ли бе казал Макс, за да накара умно момиченце като Амабела да си мисли, че трябва да търпи отношението му и да го пази в тайна? Дали наистина ѝ беше казал, че ще я „пречука“? И Амабела наистина ли вярваше, че такава възможност съществува?

Тя прехвърли наум нещата, които знаеше за Макс. Различаваше момчетата на Селест единствено по родилното петно на Макс. И по характер изглеждаха еднакви. За нея Макс и Джош бяха като сладки, палави кученца. С нескончаемата си енергия и големите си дяволити усмивки те винаги създаваха впечатление за толкова открити деца, за разлика от Зиги, който често имаше непроницаем и мрачен вид. Близнаците изглеждаха като онзи тип деца, които трябваше само да храниш, да къпеш и да тичаш подире им: физически изтощителни, но не и умствено изцеждащи, каквото често биваше едно потайно момченце като Зиги.

Как би реагирала Селест, когато разбереше какво бе направил Макс? Джейн не можеше да си го представи. Знаеше как точно би реагирала Маделин (диво, гръмогласно), но никога не бе виждала Селест истински разгневена на момчетата си; случваше се да се разстрои или подразни, разбира се, но никога не крещеше. Селест толкова често изглеждаше неспокойна и замислена, че се сепваше от съществуването на децата си, ако ненадейно връхлетяха отгоре ѝ.

— Добро утро! Успахте ли се тази сутрин? — извика госпожа Пондър от двора си, където поливаше градинката.

— Имахме малко работа — обясни Джейн.

— Я ми кажи, скъпа, утре вечер как ще се облечеш, като Одри или като Елвис? — закачливо се усмихна госпожа Пондър.

За един кратък момент Джейн изобщо не проумя въпроса ѝ.

— Одри или Елвис? О! Викторината. — Съвсем бе забравила за нея. Маделин запази маса преди цяла вечност, но това бе преди всички последни събития: петицията, инцидента в пясъчника. — Не съм сигурна дали…

— О, шегувах се, скъпа! Разбира се, че ще се облечеш като Одри. Имаш идеалната фигура за това. Даже смятам, че би изглеждала чудесно с една от онези момчешки прически, късо подстригани. Как им казваха? Пикси!

— О… — каза Джейн и подръпна конската си опашка. — Благодаря.

— Като се заговорихме за коса, скъпа… — Госпожа Пондър се наведе напред и поверително прошепна: — Зиги здравата се чеше по главата.

От устата на госпожа Пондър името Зиги прозвуча като ужасно смешен прякор.

Джейн погледна към Зиги, който яростно чешеше главата си с една ръка, приклекнал на пътеката, за да огледа добре някакво важно откритие в тревата.

— Да — любезно отвърна тя. И какво от това?

— Провери ли? — попита госпожа Пондър.

— Какво да проверя? — Джейн се зачуди дали точно пък днес не беше особено тъпа.

— Гниди — отвърна госпожа Пондър. — Нали се сещаш, яйцата на въшките.

— О! — Джейн покри устата си с длан. — Не! Мислиш ли… О! Ама аз не… Аз не мога… Олеле!

Госпожа Пондър се изкиска.

— Не си ли имала въшки като малка? Виреят от хилядолетия, пущините.

— Не! Помня, че веднъж бяха плъзнали в училището ми, но явно са ме пропуснали. Мразя всякакви пълзящи твари. — Тя потръпна. — О, боже!

— Е, аз имам голям опит с тези гадинки. Всички медицински сестри редовно се пощехме по време на войната. И няма абсолютно нищо общо с чистота или хигиена, ако това си мислиш. Просто са крайно досадни, това е всичко. Ела тук, Зиги!

Зиги неохотно се приближи. Госпожа Пондър отчупи малка клонка от розовия храст и разровичка с нея косата на момчето.

— Гниди! — доволно обяви тя на висок глас ясно и отчетливо точно в момента, когато Tea мина покрай тях с кутия за обяд в ръка. — Гъмжи от гниди!

Tea: Хариет беше забравила кутията си за обяд и докато тичах към училището да ѝ я оставя — имах милион задачи онзи ден, — какво чуха ушите ми? Зиги е пълен с гниди! Да, тя си прибра детето вкъщи, но ако не беше госпожа Пондър, щеше да го заведе на училище! И защо изобщо моли възрастна жена да проверява собственото ѝ дете за въшки?