Големите малки лъжи

23.

— Не е ли ФАНТАСТИЧНО! — извика Маделин към Клоуи, докато заемаха местата си, които наистина бяха идеални, точно пред гигантската ледена сцена. — Усеща се студ от леда! Бррр! О! Чуваш ли музиката? Чудя се къде ли са принцесите…

Клоуи протегна ръка и деликатно притисна длан към устата на майка си.

— Шшшт.

Маделин бе наясно, че говореше твърде много, защото се чувстваше развълнувана и съвсем леко виновна. Днешното преживяване трябваше да е удивително, за да си струва конфликта, който бе създала между себе си и Рената. Осем деца от детската градина, които иначе щяха да присъстват на рождения ден на Амабела, щяха да гледат „Дисни върху лед“ благодарение на Маделин.

Тя хвърли поглед над Клоуи към Зиги, който гушкаше огромна плюшена играчка в скута си. Зиги бе причината да бъдат тук днес, припомни си. Горкичкият Зиги нямаше да отиде на партито. Миличкият малък Зиги, който си нямаше татко. Който може би беше дълбоко прикрит психопат насилник… и все пак!

— Ти ли се грижиш за Хари Хипопотама този уикенд, Зиги? — усмихнато го попита тя. Хари Хипопотама беше играчката на класа. Всеки уикенд се прибираше у дома с различно дете, заедно с албумче, което трябваше да бъде върнато в понеделник с кратка историйка за уикенда, придружена със снимки.

Зиги кимна безмълвно. Не беше от бъбривите.

Джейн се наведе напред, дъвчейки дъвката си дискретно, както винаги.

— Много е напрегнато с гост като Хари. Трябва да му осигурим забавления. Миналия уикенд е ходил в увеселителен парк… Ау! — Джейн подскочи на стола си, тъй като единият от близнаците, който седеше до нея и се биеше с брат си, я удари с лакът в тила.

— Джош! — скастри го Селест. — Макс! Престанете!

Маделин се запита дали Селест се чувстваше добре днес. Изглеждаше бледа и уморена, с възморави сенки под очите, макар че на лицето на Селест те изглеждаха като ефектен артистичен грим, който всеки трябваше да пробва.

Светлините в залата постепенно отслабнаха и накрая угаснаха напълно. Клоуи стисна ръката на Маделин. Музиката отекна толкова силно, че Маделин усети вибрациите с тялото си. Сцената се изпълни с колоритните герои на „Дисни“, които стремително се понесоха по леда. Маделин погледна редицата места, където седяха гостите ѝ, с озарени от ярките прожектори лица. Всяко дете гледаше право напред, изпънало гръбче, потънало в магията на спектакъла пред себе си, а всеки родител гледаше профила на детето си, възторгнат от неговия възторг.

С изключение на Селест, която седеше с наведена глава, притиснала ръка към челото си.

Трябва да го напусна. Понякога, когато мислеше за нещо друго, тази мисъл нахлуваше в главата ѝ внезапно и изненадващо като юмрук. Съпругът ми ме бие.

Мили боже, какво ѝ ставаше? Всички тези безумни оправдания. Дефект, за бога. Разбира се, че трябваше да го напусне. Днес! Незабавно! Веднага щом се приберяха у дома след представлението, щеше да си събере багажа.

Но момчетата щяха да бъдат толкова уморени и кисели.

— Беше фантастично — каза Джейн на майка си, когато тя ѝ се обади да попита как е минало представлението. — На Зиги много му хареса. Казва, че иска да се научи да се пързаля с кънки.

— Дядо ти обожаваше да се пързаля с кънки! — възторжено отбеляза майка ѝ.

— Ето на! — отвърна Джейн, без да си прави труда да обяснява на майка си, че след края на представлението абсолютно всички деца обявиха, че искат да се научат да карат кънки. Не само преродените дядовци.

— Никога няма да се сетиш с кого се сблъсках случайно днес, докато обикалях магазините. Рут Съливан!

— Така ли? — възкликна Джейн и се запита дали това не беше истинската причина за обаждането. Рут беше майката на бившия ѝ приятел. — Как е Зак? — послушно попита ги и разопакова нова дъвка.

— Добре е — отвърна майка ѝ. — Той… хм… ами… сгодил се е, скъпа.

— Така ли? — попита Джейн, пъхна дъвката в устата си и задъвка, опитвайки се да разбере как възприемаше новината, но нещо друго разсейваше мислите ѝ в момента, някаква миниатюрна вероятност за миниатюрна катастрофа. Започна да обикаля разхвърляния си апартамент и да прибира разпилените по пода възглавници и дрехи.

— Не бях сигурна дали трябва да ти кажа — продължи майка ѝ. — Знам, че мина много време оттогава, но той ти разби сърцето.

— Не ми е разбил сърцето — неуверено отвърна Джейн.

Той наистина разби сърцето ѝ, но го разби толкова нежно, толкова почтително и неохотно, така както разбиват сърца възпитаните деветнайсетгодишни младежи, които копнеят да отидат на екскурзия в Европа и да спят с много момичета.

Когато си мислеше за Зак сега, сякаш си спомняше за стар приятел от училище, когото би прегърнала топло и нежно до просълзяване, ако се видеха на среща на випуска, и с когото нямаше да се види повече чак до следващата такава среща.

Джейн коленичи на пода и погледна под дивана.

— Рут попита за Зиги — многозначително отбеляза майка ѝ.

— Така ли?

— Показах ѝ снимка на Зиги от първия му учебен ден и наблюдавах лицето ѝ, но тя не каза нищо, слава богу, обаче аз просто знаех какво си мисли, защото, трябва да го кажа, лицето на Зиги на тази снимка съвсем мъничко прилича на…

— Мамо! Зиги изобщо не прилича на Зак — отвърна Джейн и отново се изправи.

Ужасно се дразнеше, когато неволно се уловеше да разглобява красивото лице на Зиги в търсене на познати черти: устните, носа, очите. Понякога ѝ се струваше, че е видяла нещо, мигновен проблясък, и сякаш за секунди умираше, преди светкавично да сглоби Зиги отново в Зиги.

— О, да, знам! — каза майка ѝ. — Няма абсолютно нищо общо със Зак!

— И Зак не е баща на Зиги.

— О, знам това, скъпа. Божичко! Знам го. Ти щеше да ми кажеш.

— По-важното е, че щях да кажа на Зак.

Зак ѝ звънна след раждането на Зиги. „Има ли нещо, което би искала да ми кажеш, Джейн?“ — попита я направо с леко напрегнат глас. „Не“ — отвърна тя и чу тиха въздишка на облекчение.

— Да, и това знам — каза майка ѝ и бързо смени темата. — Кажи ми, направи ли някакви снимки с играчката на класа? Баща ти ще ти изпрати имейл адреса на едно прекрасно място, където могат да ги принтират за… Колко струваше, Бил? Колко? Не, снимките на Джейн! За онова нещо, което трябва да направят със Зиги!

— Мамо — прекъсна я Джейн, влезе в кухнята и вдигна раницата на Зиги от пода. Обърна я и я изтръска, но вътре нямаше нищо. — Всичко е наред, мамо. Знам къде да извадя снимките на хартия.

Майка ѝ сякаш не я чуваше.

— Бил! Чуй ме! Каза, че имало някакъв уебсайт… — Гласът ѝ затихна.

Джейн влезе в стаята на Зиги, вдигна завивките от леглото му и ги изтръска. Зиги седеше на пода и си играеше с конструктор „Лего“.

— Той ще ти изпрати имейл с подробностите.

— Чудесно — разсеяно отвърна Джейн. — Трябва да затварям, мамо. Ще ти звънна утре.

И затвори. Сърцето ѝ хлопаше. Тя притисна длан към челото си. Не. Категорично не. Не може да е била толкова глупава.

Зиги я погледна с любопитство.

— Мисля, че имаме проблем — каза Джейн.

Маделин вдигна слушалката, но отсреща мълчаха.

— Ало? — повтори тя. — Кой се обажда?

Някой хлипаше и говореше нещо неразбираемо.

— Джейн? — Маделин внезапно разпозна гласа. — Какво става? Какво се е случило?

— Нищо — отвърна Джейн, подсмърчайки. — Никой не е умрял. Всъщност е смешно. Ужасно смешно е, че плача за това.

— Какво се е случило?

— Ами… просто… Ох, сега пък какво ли ще си помислят за мен другите майки? — Гласът ѝ трепереше.

— На кого му пука какво си мислят! — отвърна Маделин.

— На мен!

— Джейн, просто ми кажи. Какво има? Какво се е случило?

— Загубихме го — изхълца Джейн.

— Кого? Зиги? — Маделин изпадна в паника. Страхуваше се до смърт да не загуби собствените си деца и светкавично потвърди настоящото им местонахождение: Клоуи — в леглото; Фред четеше с Ед; Абигейл беше с баща си (отново).

— Седеше си на седалката. Помня, че всъщност си помислих колко ужасно би било, ако го забравим там. Точно това си помислих, но после на Джош му потече кръв от носа и настана суматоха. Оставих съобщение на номера за изгубени вещи, но той нямаше етикет или нещо такова…

— Джейн. Нищо не разбирам…

— Хари Хипопотама! Изгубихме Хари Хипопотама!

Tea: Ето това е проблемът на децата от Поколение Y. Лекомислени са. Хари Хипопотама е бил в училището повече от десет години. Тази евтина синтетична играчка, с която тя го замени, мирише отвратително. Произведено в Китай. Дори физиономията му не беше приветлива.

Харпър: Вижте, проблемът не е толкова в това, че тя изгуби Хари Хипопотама, а че сложи в албумчето снимки на онази подбрана групичка, която ходи на „Дисни върху лед“. Така всички деца ги видяха и горките дребосъчета си мислеха: А аз защо не бях поканен? Както казах и на Рената, тази постъпка бе необмислена.

Саманта: Да, а знаете ли кое е наистина шокиращо? Това бяха последните снимки, правени някога на Хари Хипопотама. Хари Националното богатство. Хари… Съжалявам, не е смешно. Изобщо не е смешно.

Габриел: Боже мой, каква суетня настъпи, когато горкичката Джейн загуби играчката на класа, и всички се преструват, че не е голяма драма, а то си е голяма драма, и аз си мисля: „Ама вие нямате ли си друга работа?“. Ей, не изглеждам ли по-слаба от предишния път? Свалих три килограма.