Големите малки лъжи

29.

ЕДИН МЕСЕЦ ПРЕДИ ВИКТОРИНАТА

— Утре трябва да предам родословното си дърво — каза Зиги.

— Не, това е за другата седмица — отвърна Джейн.

Седеше на пода в банята, облегната на стената, докато Зиги се къпеше. Във въздуха се стелеше пара и аромат на ягоди от пяната за вана. Той обожаваше да се кисне в дълбока, много гореща вана с много пяна.

„Още по-горещо, мамо, още по-горещо! — повтаряше непрекъснато, докато кожата му ставаше толкова червена, че Джейн се страхуваше да не го попари. — Още пяна!“

После играеше дълги, сложни игри през мехурчетата, оформяше изригващи вулкани и рицари джедаи, нинджи и мърморещи майки.

— Трябва ни специален картон за родословното дърво.

— Да, ще купим картон през уикенда — отвърна Джейн, погледна го и се ухили. Беше оформил пяната на главата си като гребен. — Изглеждаш смешно.

— Не, изглеждам суперготин — каза Зиги и отново потъна в играта си. — Бам! Бам! Ау! Спри веднага! Внимавай, Йода! Къде ти е светлинният меч? Кажи „моля“, Йода! Ето го!

Наоколо хвърчаха пръски вода и мехурчета пяна.

Джейн отново разтвори книгата, която Маделин бе избрала за първата сбирка на читателския им клуб. „Избрах нещо с много секс, наркотици и убийство — бе казала Маделин, — така че да се получи оживена дискусия. В най-добрия случай трябва да стигнем и до спор.“

Действието се развиваше през 20-те години на XX век. Книгата си я биваше. Джейн неусетно бе загубила навика да чете за удоволствие. Четенето на роман бе като завръщане на любимо място за почивка.

Точно в момента бе във вихъра на сексуална сцена. Тя отгърна на следващата страница.

— Ще те цапардосам по лицето, Дарт Вейдър! — извика Зиги.

— Не казвай „цапардосам по лицето“ — каза Джейн, без да вдига поглед от книгата. — Не е хубаво да се говори така. — И продължи да чете. Облаче пяна с аромат на ягоди кацна върху страницата и тя го изтръска с пръст. Усещаше нещо: миниатюрен зачатък на емоция. Размърда се леко върху плочките. Не. Не, разбира се. От книга? От два добре написани абзаца? Но… да. Наистина. Изпитваше едва доловима възбуда.

Това означаваше, че след цялото това време тя все още можеше да изпитва нещо толкова първично, толкова биологично, толкова приятно.

За момент се почувства така, сякаш втренченото око я наблюдаваше от тавана, и гърлото ѝ се стегна, но после ноздрите ѝ трепнаха от внезапен прилив на гняв. Отхвърлям те — каза тя на спомена. — Отхвърлям те днес, защото, представи си, аз имам други спомени за секс. Имам много спомени за нормален приятел и нормално легло, където чаршафите не бяха чак толкова безупречни и нямаше втренчени от тавана очи, нямаше я онази глуха, наслоена тишина, имаше музика и нормалност, и естествена светлина, и той ме намираше за красива, и аз бях красива, а ти… как смееш, как смееш, как смееш?

— Мамо? — обади се Зиги.

— Да? — отвърна тя. Изпитваше някакво диво, страховито щастие, сякаш някой я предизвикваше да не бъде щастлива.

— Трябва ми онази лъжица, която има ей такава форма. — Той изрисува полукръг във въздуха. Искаше резачката за яйца.

— Ох, Зиги, достатъчно кухненска посуда имаш във ваната — каза тя, но затвори книгата и се изправи, за да му я донесе.

— Благодаря, мамо — каза Зиги с ангелско гласче и тя сведе поглед към големите му зелени очи и малките капчици вода, нанизани по миглите му.

— Много те обичам, Зиги.

— Тази лъжица ми трябва спешничко.

— Добре — отвърна тя.

— Мислиш ли, че госпожица Барнс ще се ядоса, задето не съм ѝ предал родословното си дърво?

— Миличък, това е за другата седмица.

Тя влезе в кухнята и започна да чете на глас бележката, закрепена с магнит на хладилника: „Всяко дете ще има възможността да говори за своето родословно дърво, когато донесе готовия си проект в петък, двайсет и четвърти март…“ О, горко ми.

Зиги беше прав. Родословното дърво трябваше да се предаде утре. Беше запомнила, че трябва да е готово в петъка, когато е вечерята по случай рождения ден на баща ѝ, но после вечерята се премести седмица по-късно, защото брат ѝ заминаваше с новата си приятелка. За всичко беше виновен Дейн.

Не. Вината бе нейна. Тя имаше само едно дете. Имаше и тефтер с календар. Не би трябвало да е нещо сложно. Налагаше се да го направят сега. Веднага. Не можеше да го изпрати на училище без проект. Щеше да привлече внимание към себе си, а той ненавиждаше това. На Клоуи не би ѝ пукало. Тя щеше да се изкиска, да свие рамене и да изглежда сладка. Клоуи обичаше да е център на внимание, но горкичкият Зиги искаше единствено да се слее с тълпата — точно като Джейн, ала по някаква причина непрекъснато се случваше точно обратното.

— Махни тапата на ваната, Зиги! — извика тя. — Налага се да направим проекта веднага!

— Трябва ми специалната лъжица! — извика в отговор детето.

— Нямаме никакво време! — изписка Джейн. — Пусни водата да се източва. Веднага!

Картон. Трябваше им голям лист картон. Откъде щяха да намерят картон толкова късно? Минаваше седем. Всички магазини бяха затворени.

Маделин. Тя може би имаше в повече. Биха могли да прескочат дотам; Зиги щеше да чака в колата по пижама, а Джейн щеше да изтича да го вземе.

Тя взе телефона си и написа съобщение до Маделин: Проблем! Забравих за проекта с родословното дърво!!!!!!!!!! (Идиотка!) Имаш ли излишен лист картон?! Ако имаш, може ли да дойда да го взема?

Джейн свали бележката с инструкциите от вратата на хладилника.

Семейното родословно дърво имаше за цел да даде на детето „усещане за личното му наследство и наследството на околните, докато размишлява за хората, които са важни на този етап от живота му и в миналото“. Детето трябваше да нарисува дърво и да сложи своя снимка в средата, а после да добави снимки и имена на членове от семейството — по възможност поне две поколения назад, — в това число братя и сестри, лели и чичовци, баби и дядовци, и „ако е възможно, прабаби и прадядовци или дори прапрабаби и прапрадядовци“.

Най-отдолу имаше параграф, подчертан и написан с главни букви.

УТОЧНЕНИЕ ЗА РОДИТЕЛИТЕ:

ЯСНО Е, ЧЕ ДЕЦАТА ЩЕ ИМАТ НУЖДА ОТ ВАШАТА ПОМОЩ, НО МОЛЯ ВИ,

НЕКА И ТЕ ДАДАТ СВОЯ ПРИНОС КЪМ ТОЗИ ПРОЕКТ!

ИСКАМ ДА ВИДЯ ТЯХНАТА РАБОТА, НЕ ВАШАТА! :)

Госпожица (Ребека) Барнс

Не би трябвало да отнеме много време. Тя вече бе подготвила всички снимки. Толкова се гордееше с факта, че не е оставила всичко за последния момент. Майка ѝ пое грижата да копира снимки от семейните албуми. Имаше дори една на прапрадядото на Зиги от страна на баща ѝ, направена през 1915-а, минути преди да загине на бойното поле във Франция. Единственото, което Джейн трябваше да направи, бе да накара Зиги да нарисува дървото и да напише поне някои от имената.

Само дето вече трябваше да си е легнал. Остави го твърде дълго в банята. Беше готов за приказка и сън. Щеше да мрънка и да се прозява, и да се изхлузва от стола си, а тя щеше да го моли и да го подкупва, и да го придумва, и целият този процес щеше да е дълъг и мъчителен.

Глупава идея. Просто трябваше да го сложи в леглото. Нелепо беше да принуждава петгодишно дете да стои будно до късно, за да прави училищен проект.

Дали не би могла просто да му даде почивен ден утре? Отсъствие по здравословни причини? Но той обожаваше петъците. Суперпетъци. Така ги наричаше госпожица Барнс. Освен това Джейн наистина предпочиташе да го изпрати на училище утре, защото трябваше да работи. Имаше три крайни срока за спазване.

Да го направят сутринта преди училище? Ха! Да бе. Сутрин едва успяваше да го накара да обуе обувките си. Сутрин и двамата бяха пълна скръб.

Дишай дълбоко. Дишай дълбоко.

Откъде да знае човек, че детската градина може да е толкова стресираща? Ох, това беше смешно! Това беше толкова смешно. Тя просто не можеше да намери сили да се засмее.

Мобилният ѝ телефон мълчеше. Тя го взе и погледна екрана. Нищо. Маделин обикновено отговаряше веднага на есемеси. Сигурно ѝ беше писнало от вечните проблеми на Джейн.

— Мамо! Трябва ми лъжицата! — извика Зиги.

Телефонът звънна. Тя го сграбчи на секундата.

— Маделин?

— Не, рожбо, Пийт е. — Беше Пийт водопроводчикът. Сърцето ѝ се сви. — Виж…

— Да, знам! Съжалявам! Още не съм направила плащането. Тази вечер ще е готово.

Как бе могла да забрави? Винаги подготвяше платежните ведомости за Пийт в четвъртък до обяд, за да може той да плати на „момчетата“ си в петък.

— Няма проблем — каза Пийт. — До скоро, рожбо.

И затвори. Не си падаше по празните приказки.

— Мамо!

— Зиги! — Джейн нахълта в банята. — Време е да източиш водата! Трябва да направим проекта с родословното дърво!

Зиги лежеше проснат по гръб, безгрижно кръстосал ръце на тила си като на плаж от мехурчета.

— Ти каза, че не е за утре.

— За утре е! Аз бях права, не ти! Така де… ти беше прав, не аз! Трябва да го направим веднага! Бързо! Хайде да облечем пижамката ти!

Тя бръкна в топлата вода и издърпа тапата, макар да знаеше, че прави грешка.

— Не! — гневно извика Зиги. Той обичаше сам да вади тапата. — Аз ще я извадя!

— Дадох ти достатъчно възможности за това — каза Джейн с възможно най-строгия си глас. — Време е да излизаш. Без разправии.

Зиги кипна. Водата също.

— Лоша мама! Аз правя това! Дай на мен! Не, не.

Той се хвърли напред, за да докопа тапата и да я сложи обратно, а после отново да я извади. Джейн я вдигна високо във въздуха.

— Нямаме време за това!

Зиги се изправи на крака; по слабичкото му хлъзгаво телце се стичаше пяна, а лицето му бе разкривено от дива ярост. Той подскочи да вземе тапата и се подхлъзна, а Джейн ловко го улови за ръката, за да не падне и — най-вероятно — да си удари лошо главата.

— ЗАБОЛЯ ме! — изпищя Зиги.

Подхлъзването му бе разхлопало сърцето ѝ от притеснение, а сега му беше бясна.

— СПРИ ДА КРЕЩИШ! — изкрещя тя.

После издърпа хавлиена кърпа от релсата, обви я около тялото му и го вдигна във въздуха, без да обръща внимание на ритането и писъците му. Отнесе го в стаята му и го положи върху леглото изключително внимателно, защото се ужасяваше, че би могла да го запокити в стената.

Той пищеше и се мяташе върху леглото. По устните му изби слюнка.

— МРАЗЯ ТЕ! — пищеше.

Съседите сигурно обмисляха дали да не звъннат на полицията.

— Престани — каза тя с разумния тон на възрастен. — Държиш се като бебе.

— Искам друга мама! — крещеше Зиги. Ходилото му се заби в корема ѝ и едва не я събори.

Самообладанието ѝ се изпари без остатък.

— ПРЕСТАНИ! ПРЕСТАНИ! ПРЕСТАНИ! — крещеше като подивяла. Почувства се добре, сякаш точно в този момент заслужаваше да се чувства добре.

Зиги веднага спря. Оттегли се назад към таблата на леглото и я погледна ужасен. После се сви на мъничко кълбо, голичък, и жално заплака.

— Зиги — каза тя и положи длан върху изпъкналия му гръбначен стълб, но той отблъсна ръката ѝ. На Джейн ѝ се гадеше от чувство за вина. — Съжалявам, че се развиках така. — Наметна голото му телце с хавлията. Съжалявам, че изпитах желание да те запокитя в стената.

Той рязко се обърна, хвърли се към нея и увисна като мече коала — с ръце около врата ѝ, с крака около кръста ѝ, заровил мокрото си, сополиво лице в ямката на шията ѝ.

— Всичко е наред — каза тя. — Всичко е наред. — Взе хавлията от леглото и отново го наметна. — Бързо. Хайде да облечем пижамката, преди да си замръзнал.

— Някой звъни — обади се Зиги.

— Какво?

Той вдигна глава от рамото ѝ и се ослуша.

— Чуваш ли?

Някой звънеше от домофона на входа.

Джейн отнесе детето до всекидневната.

— Кой е? — попита Зиги. Тръпнеше от вълнение и любопитство. По бузите му все още имаше сълзи, но очите му бяха бистри и ясни. Все едно цялата тази ужасна драма никога не се бе случвала.

— Не знам — отвърна Джейн. Може би някой от съседите идваше да се оплаче от шума? Полицията? От Службата за закрила на детето идваха да отведат Зиги?

Тя вдигна слушалката на домофона.

— Ало?

— Аз съм! Пусни ме да вляза! Студено е!

— Маделин? — Натисна копчето за отключване на входната врата, остави Зиги в коридора и отиде да отвори вратата на апартамента.

— И Клоуи ли е тук? — Зиги развълнувано заподскача наоколо и хавлията се изхлузи от раменете му.

— Клоуи сигурно е в леглото си, където трябва да си и ти.

Джейн погледна надолу към стълбището.

— Добър вечер! — Маделин я дари със сияйна усмивка, докато потракваше нагоре по стълбите в жилетка с цвят диня, джинси и островърхи ботуши на високи токчета.

— Здравей? — изненадано поздрави Джейн.

— Нося ти картон. — Маделин вдигна като жезъл грижливо навит на руло жълт картон.

Джейн избухна в сълзи.