Големите малки лъжи

32.

— О , Джейн!

Маделин изпита желание да я придърпа в скута си и да я залюлее в прегръдката си, както би направила с Клоуи. Искаше да открие този мъж и да го удря, да го рита, да крещи обиди в лицето му.

— Може би трябваше да взема противозачатъчно за след секс — каза Джейн. — Но изобщо не се сетих. Когато бях по-млада, имах тежка форма на ендометриоза и един лекар ми каза, че много трудно ще забременея. Понякога нямам менструация месеци наред. Когато най-после разбрах, че съм бременна, вече беше…

Разказваше историята си съвсем тихо и Маделин трябваше да се напряга, за да я чува, но сега тя сниши гласа си още повече, почти до шепот, без да откъсва поглед от коридора, който водеше към стаята на Зиги.

— Вече беше твърде късно за аборт. А после почина дядо ми и това бе голям шок за всички ни. След това изпаднах в някакво особено състояние. Депресия, предполагам. Не знам. Напуснах университета, върнах се у дома и само спях. Часове наред. Като упоена или изтощена след дълъг полет. Просто не можех да понасям да съм будна.

— Вероятно все още си била в шок. О, Джейн! Толкова съжалявам, че е трябвало да преживееш това.

Джейн поклати глава, сякаш ѝ даваха нещо, което не заслужаваше.

— Е… все пак не съм била изнасилена в някоя алея. Трябва да поема отговорност. Не е голяма драма.

— Това е физическо насилие! Той…

Джейн вдигна ръка.

— Много жени имат лоши сексуални преживявания. Това беше моето. Урокът е: Не тръгвай с непознати мъже, които срещаш в баровете.

— Искам да те уверя, че аз съм си тръгвала с мъже, които съм срещала в баровете — каза Маделин. Беше го правила един-два пъти. Но никога по този начин. Би му избола очите. — Дори за секунда не си помисляй, че ти имаш някаква вина, Джейн.

Джейн поклати глава.

— Знам. Но се старая да не му придавам твърде голямо значение. Има хора, които наистина си падат по тази еротична асфиксия. — Тя несъзнателно сложи ръка на шията си. — И ти би могла да си от тях.

— Двамата с Ед намираме за еротични редките моменти, когато се озоваваме в леглото без шаващи помежду ни дечурлига — каза Маделин. — Джейн, скъпо мое момиче, това не е било сексуално експериментиране. Това, което ти е причинил този мъж, не е било…

— Е, все пак не забравяй, че чуваш историята от моята гледна точка — прекъсна я Джейн. — Той може да си я спомня различно. — Сви рамене. — Ако изобщо я помни.

— А другото е словесно насилие. Нещата, които ти е наговорил. — Маделин усети как гневът ѝ отново кипна. По какъв начин би могла да смачка този мръсник? Как би могла да го накара да си плати? — Тези отвратителни неща.

Когато Джейн ѝ разказваше историята си, тя изобщо не се замисли в опит да се сети за точните думи. Изрецитира обидите му с равен, монотонен глас, като стихотворение или молитва.

— Да — каза Джейн. — Дебело, грозно момиченце.

Маделин потръпна.

— Не си.

— Бях с наднормено тегло — каза Джейн. — Някои хора сигурно биха казали, че съм била дебела. Обичах да ям.

— Гастроном — уточни Маделин.

— Не, това е твърде изискано. Аз просто обичах всякаква храна, а най-вече обичах храна, от която се пълнее. Торти. Шоколад. Масло. Умирах за масло.

На лицето ѝ се изписа леко изумление, сякаш не можеше да повярва, че говори за себе си.

— Ще ти покажа снимка — каза тя на Маделин и започна да рови в телефона си. — Приятелката ми Ем тъкмо публикува това във Фейсбук като спомен от миналото. Това съм аз на нейния деветнайсети рожден ден. Само няколко месеца преди… преди да забременея.

Тя обърна екрана към Маделин, за да ѝ покаже. На снимката Джейн носеше червена тясна рокля с ниско деколте. Стоеше между две други момичета на същата възраст, и трите ухилени към фотоапарата. Джейн изглеждаше като коренно различен човек: по-нежна, без комплекси и много по-млада.

— Била си сочна — каза Маделин и ѝ върна телефона. — Не дебела. Изглеждаш прекрасно на тази снимка.

— Интересно е, като се замисля — каза Джейн, поглеждайки снимката за последно, преди да я затвори. — Защо съм се чувствала толкова тежко наранена от тези две думи? От всичко, което направи с мен, най-много ме заболя от тези две думи. Дебела. Грозна.

Тя гневно изплю двете думи една след друга. На Маделин ѝ се искаше Джейн да спре да ги повтаря.

— Искам да кажа, че един дебел, грозен мъж все пак може да бъде и забавен, и симпатичен, и преуспял — продължи Джейн. — Но ако си жена, сякаш няма по-срамно нещо от това.

— Но ти не си била и не си такава… — започна Маделин.

— Да, добре, но и да съм била, какво от това! — прекъсна я Джейн. — Какво значение има, ако съм била такава! Това искам да кажа. Какво толкова, ако съм била с наднормено тегло и неособено красива? Защо това е толкова ужасно? Толкова отблъскващо? Защо се приема като края на света?

Маделин остана безмълвна. Да бъде дебела и грозна, за нея действително би било краят на света.

— Така е, защото цялостната самооценка на една жена се крепи на външния ѝ вид — каза Джейн. — Ето защо е така. Защото живеем в обсебено от красотата общество, където най-важното за една жена е да се поддържа в привлекателен за мъжете вид.

Маделин за пръв път чуваше Джейн да говори по този начин, така агресивно и красноречиво. Обикновено бе толкова стеснителна, толкова комплексирана, с такава готовност предоставяше на другите възможността да изразяват мнение вместо нея.

— Така ли е наистина? — попита Маделин. По някаква причина ѝ се искаше да възрази. — Защото често ми се случва да се чувствам по-нисша от жени като Рената и онази шибана важна клечка, съпругата на Джонатан. Ето ги тях, от една страна, печелят луди пари и ходят на директорски заседания или където там ходят, а ето ме и мен, с моята симпатична и маловажна почасова работа в рекламен отдел.

— Да, но дълбоко в себе си ти знаеш, че си победителка, защото си по-красива от тях.

— Ами… знам ли и аз. — Тя неволно приглади косата си и смутено свали ръка.

— Ето защо, ако си в леглото с мъж и си гола и уязвима, и приемаш, че той те намира поне малко привлекателна, а после казва нещо такова… ами… това е просто… — Изглеждаше дълбоко огорчена. — Това е просто съкрушително. — Замълча. — И… Маделин, изпитвам гняв от факта, че ми подейства толкова съкрушително. Вбесява ме това, че той имаше силата да ми въздейства така. Всеки ден поглеждам в огледалото и си мисля: „Вече не съм дебела“, но той е прав, все още съм грозна. Съзнавам, че не съм грозна, напълно приемлива съм. Но се чувствам грозна, защото един мъж каза, че е така, и думите му се превърнаха в истина. Това е покъртително.

— Той е бил задник — безпомощно каза Маделин. — Той просто е бил един тъп задник. — Внезапно ѝ хрумна, че колкото повече говореше Джейн за грозотата, толкова по-красива изглеждаше, с разхлабената си опашка, порозовелите бузи и блесналите си очи. — А ти си красива.

— Не! — гневно отвърна Джейн. — Не съм! И в това няма нищо лошо. Не всички сме красиви, така както не всички сме музикални, и това е съвсем нормално. И не ми пробутвай онези глупости за вътрешната красота, която блести и през грозната опаковка.

Маделин, която тъкмо щеше да ѝ пробута глупостта за вътрешната красота, си прехапа езика.

— Нямах намерение да отслабвам чак толкова много — каза Джейн. — Яд ме е, че отслабнах, защото излиза, че съм го направила заради него, но след това просто промених отношението си към храната. Всеки път, когато започнех да се храня, сякаш виждах себе си отстрани. Виждах се така, както ме бе видял той: дебела повлекана, която яде. И гърлото ми просто… — Потупа шията си с ръка и преглътна. — Както и да е! Беше доста ефикасно! Като стомашен байпас. Трябва да започна да го продавам. Диетата „Саксън Банкс“. Един бърз, леко болезнен сеанс в хотелска стая — и готово: доживотно хранително разстройство. Изгодно!

— О, Джейн!

Замисли се за майката на Джейн и за репликата ѝ на плажа: „Едва ли някой би искал да види това в бански от две части“. Майката вероятно имаше пръст в полагането на основата за смесените чувства на Джейн относно храната. Медиите бяха изиграли своята роля, жените като цяло също — с тяхната склонност към ниска самооценка, а накрая Саксън Банкс бе свършил останалото.

— Както и да е — каза Джейн. — Съжалявам за тази тирада.

— Не съжалявай.

— Освен това нямам лош дъх. Ходих на зъболекар. Много пъти. Но преди това бяхме яли пица. Усетил е дъх на чесън.

Значи, това бе причината за манията ѝ да дъвче дъвка.

— Дъхът ти ухае прекрасно. Аз имам отлично обоняние.

— Мисля, че шокът изигра най-голяма роля. Начинът, по който той се промени. Изглеждаше толкова мил, а аз винаги съм смятала, че имам много добра преценка за хората. След това не можех истински да се доверя дори на собствените си инстинкти.

— Не се изненадвам — каза Маделин. Дали тя би го избрала? Дали би се хванала в капана на песента му от Мери Попинз?

— В крайна сметка не съжалявам. Получих Зиги. Моето бебе чудо. Когато той се роди, сякаш се събудих. Все едно той нямаше нищо общо с онази нощ. Това красиво мъничко бебе. И едва когато започна да се превръща в малък човек със свой собствен характер, ми хрумна, че той би могъл… че би могъл да е… наследил нещо от… от баща си.

За пръв път гласът ѝ затрепери.

— Всеки път, когато Зиги се държи нетипично за него, започвам да се тревожа. Като онзи случай в деня за ориентация, когато Амабела каза, че е искал да я удуши. От всички възможни неща… да я удуши. Не можех да повярвам. А понякога имам чувството, че виждам в очите му нещо, което ми напомня за… за него… и си мисля: „Ами ако моят прекрасен Зиги има скрита склонност към жестокост? Ами ако синът ми някой ден причини това на момиче?“.

— Зиги няма склонност към жестокост — каза Маделин. Отчаяната ѝ нужда да успокои Джейн циментира вярата ѝ в добротата на Зиги. — Той е едно прекрасно, мило момченце. Сигурна съм, че майка ти е права: дядо ти действително се е преродил в него.

Джейн се засмя и взе телефона си, за да погледне часа на екрана.

— Толкова е късно! Трябва да се прибираш у дома при семейството си. Изгубих ти времето с моите глупости.

— Не са глупости.

Джейн се изправи и протегна ръце високо над главата си, така че тениската ѝ се вдигна и Маделин видя тънката ѝ талия, бяла и уязвима.

— Толкова съм ти благодарна, че ми помогна да направим този проклет проект.

— Удоволствието е мое. — Маделин също се изправи и погледна към мястото, където Зиги бе написал „Таткото на Зиги“. — Ще му кажеш ли някога името му?

— О, божичко, не знам — отвърна Джейн. — Може би, когато стане на двайсет и една, когато е достатъчно голям да му кажа цялата истина и нищо друго освен истината.

— Той може да е мъртъв дотогава — усмихна се Маделин. — Кармата може да го е застигнала. Някога търсила ли си го в Гугъл?

— He — отвърна Джейн и я погледна с особено изражение. Маделин не успя да прецени дали това означаваше, не лъже, или че дори мисълта да го потърси в Гугъл бе твърде болезнена.

— Аз ще проверя в Гугъл тази ужасна гадина — каза тя. — Как се казваше? Саксън Банкс, нали? Ще го открия и ще му изпратя наемен убиец. В днешно време би трябвало да има някаква онлайн агенция за убиване на гадове.

Джейн не се засмя.

— Моля те, не го търси в Гугъл, Маделин. Моля те, недей! Не знам защо, но ненавиждам мисълта да го издирваш, просто така се чувствам.

— Разбира се, че няма да го търся, ако ти не искаш, само си говорех. Глупаво от моя страна. Не биваше да се отнасям лековато. Не ми обръщай внимание.

Тя протегна ръце и прегърна Джейн.

За нейна изненада, Джейн, която винаги хладно подаваше бузата си за целувка, сега пристъпи напред и силно я прегърна.

— Благодаря ти, че ми донесе картон.

Маделин погали косата ѝ, която ухаеше на чисто. Без малко да каже: За нищо, красиво мое момиче, както правеше с Клоуи, но точно в момента думата „красиво“ изглеждаше толкова сложна и натежала от смисъл. Вместо това каза:

— За нищо, прекрасно мое момиче.