Големите малки лъжи

18.

В първия учебен ден на Клоуи Маделин бе връхлетяна от нетърпим пристъп на ПМС. Отблъскваше атаката с всички сили, но безуспешно. Аз избирам своето настроение, повтаряше си тя, докато стоеше в кухнята и гълташе капсули вечерна иглика като валиум. (Знаеше, че е безполезно, ако човек не ги пие редовно, но трябваше да пробва нещо, макар че тъпите капсули вероятно бяха просто прахосани на вятъра пари.) Кипеше от гняв, защото се случваше във възможно най-неподходящия момент. Искаше ѝ се да обвини някого, например бившия си съпруг, но просто не виждаше начин да хвърли вината за менструалния си цикъл върху Нейтън. Бони със сигурност танцуваше на лунна светлина, за да се справи с приливите и отливите на женската си природа.

Предменструалният синдром бе сравнително ново преживяване за Маделин. Още един весел момент от процеса на остаряване. Преди изобщо не вярваше в съществуването му. Но после, когато наближи края на трийсетте, тялото ѝ каза: Добре, значи, не вярваш в ПМС, така ли? Сега ще ти покажа какво е ПМС. Ето ти цял тон ПМС, кучко.

И сега, в продължение на един ден всеки месец, тя трябваше да симулира всичко: базова степен на човечност, любовта към децата си, любовта си към Ед. Преди време се ужасяваше да чуе твърденията на жени, че ПМС е оправдание за желанието да убиеш някого. Сега ги разбираше. В днешния ден с радост би убила някого! Дори смяташе, че трябваше да получи признание за забележителната проява на воля, която я спираше да го направи.

През целия път до училището правеше упражнения за дълбоко дишане в опит да се успокои. За неин късмет Клоуи и Фред не се караха на задната седалка. Ед си тананикаше нещо под носа, докато шофираше — непоносимо (тази негова ненужна, безмилостна бодрост), — но поне носеше чиста риза и не настоя да остане с твърде тясната тениска с петното от доматен сос, което той смяташе за невидимо. Предменструалният синдром днес нямаше да бъде победител. Предменструалният синдром нямаше да разруши това важно житейско събитие.

Веднага намериха позволено местенце за паркиране. Децата излязоха от колата веднага щом ги помолиха.

— Честита Нова година, госпожо Пондър! — извика тя, докато подминаваха бялата дъсчена къщичка до училището, където пухкавата белокоса госпожа Пондър седеше на сгъваемия си стол с чаша чай и вестник.

— Добро утро! — жизнерадостно отвърна госпожа Пондър.

— Продължавай да вървиш, просто продължавай — изписка Маделин на Ед, щом усети, че той забавя крачка. Обожаваше да си бъбри надълго и нашироко с госпожа Пондър (тя бе работила като медицинска сестра в Сингапур по време на войната), а и с всеки друг всъщност, особено ако бе по-възрастен от седемдесет.

— Първият учебен ден на Клоуи! — извика Ед. — Много важен ден!

— О, виж ти — отвърна госпожа Пондър.

Продължиха напред.

Маделин държеше настроението си под контрол — като бясно куче на къса каишка.

Училищният двор гъмжеше от хора. Родителите си бъбреха, децата крещяха. Родителите стърчаха неподвижно, докато децата тичаха безцелно между тях — като стрелкащи се топчета в машина за пинбол. Ето ги новите родители от детската градина с пресилено весели усмивки. Ето ги и майчетата на шестокласниците, в техните оживени, непробиваеми групички, уверени в позициите си на училищни кралици. Ето ги и Русите карета, приглаждащи прясно подстриганите си руси карета.

О, колко прекрасно. Морският бриз. Веселите детски личица и… о, мамка му, ето го и бившия ѝ съпруг.

Не че не очакваше да го види там, но се вбесяваше, че той се чувстваше толкова уютно в училищния двор на Маделин, толкова доволен от себе си, толкова обикновен и толкова убедителен в ролята си на татко. И за капак на всичко правеше снимка на Джейн и Зиги (те принадлежаха на Маделин!) заедно с приятна на вид семейна двойка, които не изглеждаха много по-възрастни от Маделин, но по всяка вероятност бяха родителите на Джейн. А той изобщо не умееше да снима. Не разчитайте на Нейтън да ви запечата спомен. Не разчитайте на Нейтън за нищичко.

— Ето го бащата на Абигейл — каза Фред. — Не видях колата му отпред. — Нейтън шофираше яркожълт „Лексус“. Горкичкият Фред сигурно би бил много доволен да има баща, който се интересува от коли. Ед не различаваше дори отделните марки автомобили.

— Това е моята полусестра! — Клоуи посочи към дъщерята на Нейтън и Бони. Училищната униформа на Скай изглеждаше огромна за нея, а с големите си тъжни очи и дългата си светла, чуплива и рядка коса тя приличаше на тъжно безпризорно хлапе от екранизация на „Клетниците“. Маделин вече виждаше какво щеше да се случи. Клоуи щеше да вземе под крилото си Скай. Скай бе точно от онзи тип свенливи момиченца, които Маделин вземаше под крилото си, когато самата тя ходеше на училище. Клоуи щеше да кани Скай на гости, за да може да си играе с косата ѝ.

Точно в този момент Скай започна да мига бързо, тъй като кичур коса падна върху очите ѝ, и Маделин пребледня. Детето мигаше по абсолютно същия начин като Абигейл, когато косата ѝ влезеше в очите. Това беше късче от детето на Маделин, от миналото на Маделин и от сърцето на Маделин. Трябваше да има закон, който да забранява на бившите съпрузи да създават потомство.

— За милионен път, Клоуи — изсъска тя, — Скай е полусестра на Абигейл, не твоя!

— Дишай дълбоко — каза Ед. — Дишай дълбоооко.

Нейтън върна фотоапарата на Джейн и се запъти към тях. Косата му изглеждаше по-дълга от обикновено — гъста и прошарена, спусната небрежно върху челото му, сякаш искаше да прилича на австралийски Хю Грант на средна възраст. Маделин подозираше, че нарочно не я подстригва, за да подчертае предимството си пред Ед, който бе почти напълно плешив.

— Мади — каза. Единственият човек на света, който я наричаше Мади. Някога това ѝ доставяше огромно удоволствие; сега я дразнеше неимоверно. — Ед, приятел! И малката… хммм… днес е първи учебен ден и за теб, нали?

Нейтън никога не си правеше труда да запомни имената на децата ѝ. Той вдигна длан за „дай пет“ с Фред. — Здрасти, шампионе. — Малкият предател Фред отвърна на поздрава.

Нейтън целуна Маделин по бузата и възторжено се здрависа с Ед. Доставяше му удоволствие да демонстрира публично цивилизованото си отношение към бившата си съпруга и семейството ѝ.

— Нейтън — напевно изрече Ед. Той произнасяше името на Нейтън по един особен начин, с по-плътен глас, провлачено, и с ударение на втората сричка. Нейтън винаги се мръщеше смутено, защото никога не знаеше дали е подигравка, или шега. Но днес това не беше достатъчно да оправи настроението на Маделин.

— Голям ден е днес, важен ден — каза Нейтън. — Вие двамата имате опит, но на нас ни е за пръв път! Не се срамувам да кажа, че леко се просълзих, когато видях Скай в училищната ѝ униформа.

Маделин не успя да задържи езика си зад зъбите.

— Скай не е първото ти дете, тръгнало на училище, Нейтън.

Нейтън се изчерви. Тя бе нарушила неписаното им правило да не ровят в миналото. Но… за бога! Само светец би подминал това с мълчание. Абигейл ходеше на училище от два месеца, преди Нейтън изобщо да забележи. Един път ѝ звънна посред бял ден да си побъбрят. „Тя е на училище“ — бе казала Маделин. „Училище? — изтърси той. — Не е ли още малка за училище?“

— Като споменахме Абигейл, Мади, имаш ли нещо против да разменим уикендите тази седмица? — попита Нейтън. — В събота ще пътуваме до Бауръл, на гости на майката на Бони, а Абигейл не обича да пропуска възможност да я види.

Бони изникна до него с блажена усмивка на уста. Тя винаги се усмихваше блажено. Маделин подозираше употреба на наркотици.

— Майка ми и Абигейл имат много специална връзка — каза ѝ тя, сякаш Маделин би се зарадвала на подобна новина.

Наистина коя жена би искала дъщеря ѝ да има „специална връзка“ с майката на съпругата на бившия ѝ мъж? Единствено Бони би могла да реши, че ще искаш да чуеш нещо такова, но същевременно не можеш да изразиш недоволство, нали? Не можеш дори да си помислиш: Млъкни, кучко, защото Бони не беше кучка. Така че Маделин не можеше да направи нищо друго, освен да стои безучастно и да кима примирено, докато настроението ѝ ръмжеше и се дърпаше, и се мъчеше да захапе каишката.

— Разбира се. Няма проблем.

— Тате! — Скай подръпна ризата на баща си и той я вдигна на хълбок, докато Бони нежно съзерцаваше и двамата.

„Много съжалявам, Мади, но аз просто не съм роден за това.“ Така бе казал Нейтън, когато Абигейл беше на три седмици, ревливо бебе, чийто най-дълъг сън след изписването от болницата бе трийсет и две минути. „И аз“ — отвърна тогава Маделин и се прозя. И през ум не ѝ мина, че той говори буквално. Час по-късно с дълбоко изумление наблюдаваше как той събира дрехите си в големия червен сак за крикет. После хвърли бегъл поглед към бебето, сякаш нямаше нищо общо с него, и си тръгна. Маделин никога нямаше да му прости или да забрави онзи бегъл поглед, който хвърли тогава на красивата си малка дъщеря. А сега тази дъщеря бе тийнейджърка, приготвяше сама обяда си, ходеше с автобус до училище без придружител и подвикваше през рамо на излизане: „Не забравяй, че довечера ще спя у татко!“.

— Здрасти, Маделин! — поздрави я Джейн.

Джейн отново носеше бяла тениска с остро деколте (нима не притежаваше друг тип горна дреха?), същата дънкова пола и същите джапанки. Косата ѝ бе опъната назад в болезнено стегнатата конска опашка и естествено, тайно дъвчеше дъвка, както само тя умееше. Нейната изчистена ненатрапчивост носеше облекчение на Маделин, сякаш Джейн бе точно онова, от което се нуждаеше, за да се почувства по-добре — по същия начин човек копнееше за обикновена препечена филийка след прекарана болест.

— Джейн — сърдечно отвърна тя. — Как си? Виждам, че вече си се запознала с моя възхитителен бивш съпруг и неговото семейство.

— Хо-хо-хо — обади се Нейтън с намерението да прозвучи като Дядо Коледа, защото просто не знаеше как иначе да реагира на хапливото „възхитителен бивш съпруг“.

Маделин усети дланта на Ед върху рамото си — предупреждение, че поведението ѝ е напът да прекрачи границата на доброто възпитание.

— Да — отвърна Джейн. — А това са родителите ми — Ди и Бил.

— Здравейте! Внукът ви е просто прекрасен. — Маделин се изплъзна от ръката на Ед и се здрависа с родителите на Джейн, които бяха чудесни, или поне така изглеждаха.

— Всъщност ние смятаме, че в Зиги се е преродил моят скъп баща — грейна майката на Джейн.

— Не, не смятаме така — намеси се бащата. Той погледна към Клоуи, която подръпваше роклята на майка си. — А това трябва да е вашето дребосъче, а?

Клоуи връчи на майка си бледорозов плик.

— Може ли да ми го пазиш, мамо? Това е покана за рождения ден на Амабела. Трябва да сме облечени като нещо, което започва с буквата А. Аз ще се облека като принцеса. — И избяга нанякъде.

— Очевидно горкичкият Зиги не е поканен на това парти — сниши глас майката на Джейн.

— Мамо — обади се Джейн. — Стига!

— Какво? Не е нормално да раздаваш покани в училищния двор, освен ако не каниш целия клас — възмути се Маделин.

Тя се огледа наоколо за Рената и видя Селест, която тъкмо пристигаше — със закъснение, както винаги, — уловила за ръце близнаците и възмутително красива. Сякаш в училището се бе появило същество от друг биологичен вид. Маделин видя как един от бащите на второкласниците направи комичен опит да я погледне повторно и едва не се препъна в една раница.

Отнякъде се появи Рената и хукна директно към Селест, за да ѝ връчи нейните два розови плика.

— Ще я убия — каза Маделин.

Госпожа Липман: Вижте, предпочитам да не говоря повече. Заслужаваме да бъдем оставени на спокойствие. Един родител е мъртъв. Цялата училищна общност скърби.

Габриел: Хммм, не бих казала, че цялата училищна общност скърби. Звучи ми малко преувеличено.

Селест видя как мъжът се препъна, докато я оглеждаше.

Може би трябваше да започне извънбрачна връзка. Това би могло да разклати нещата, да бутне брака ѝ от ръба на скалата, към който пълзеше неумолимо от толкова години.

Но мисълта да бъде с който и да било друг мъж освен Пери я изпълваше с дълбоко безразличие. Щеше да се отегчи ужасно. Тя не се интересуваше от други мъже. Пери я караше да се чувства жива. Ако го напуснеше, щеше завинаги да се обрече на самота, безбрачие и скука. Каква несправедливост. Той бе разрушил живота ѝ.

— Стискаш ръката ми много силно — каза Джош.

— Да, мамо — добави Макс.

Тя разхлаби пръсти.

— Съжалявам, момчета.

Сутринта не започна добре. Първо, случи се нещо катастрофално погрешно с един от чорапите на Джош, което не можеше да бъде поправено по абсолютно никакъв начин. После Макс не успя да открие едно точно определено човече от „Лего“ с една точно определена жълта шапка, а то спешно му трябваше точно в тази минута.

И двамата непрекъснато хленчеха за баща си. Изобщо не ги интересуваше, че той се намира в другия край на света. Искаха си го. Селест също го искаше. Пери щеше да оправи проблема с чорапа на Джош. Щеше да открие лего човечето на Макс. Винаги бе знаела, че ще се мъчи ужасно с рутината на ранното тръгване за училище. Тя и момчетата лягаха късно и сутрин трудно идваха на себе си, докато Пери се събуждаше щастлив и изпълнен с енергия. Ако той беше тук тази сутрин, щяха дори да подранят за първия учебен ден. В колата щеше да се лее смях, а не да тегне тишина, прекъсвана от жалните въздишки на момчетата.

Накрая се предаде и им връчи по една близалка. Те все още ги смучеха, когато ги изведе от колата, и точно тогава ги подмина една от майките, която разпозна от деня за ориентация. Жената се усмихна мило на момчетата, а на Селест хвърли укорителен поглед.

— Ето ги Клоуи и Зиги! — каза Джош.

— Хайде да ги убием! — предложи Макс.

— Момчета, не говорете така! — обади се Селест. Мили боже! Какво щяха да си помислят хората?

— Само наужким да ги убием, мамо — любезно отвърна Джош. — На Клоуи и Зиги им харесва!

— Селест! Не бъркам името, нали? — Пред нея се появи някаква жена, а момчетата мигновено изчезнаха. — Видяхме се до магазина за униформи преди няколко седмици. — Тя докосна с длан гърдите си. — Рената. Аз съм майката на Амабела.

— Разбира се! Здравей, Рената.

— Пери не успя ли да дойде днес? — Рената плъзна любопитен поглед наоколо.

— Той е във Виена — отвърна Селест. — Често пътува по работа.

— Така си и мислех — многозначително отбеляза Рената. — Онзи ден ми се стори познат, та го потърсих в Гугъл, когато се прибрах, и чак тогава се сетих! Самият Пери Уайт! Няколко пъти съм присъствала на негови лекции. Аз също се занимавам с управление на финанси!

Страхотно. Почитателка на Пери. Селест често се чудеше какво ли биха си помислили феновете на Пери, ако го видеха да върши нещата, които вършеше.

— Момчетата са поканени на празненството на Амабела по случай петия ѝ рожден ден. — Рената ѝ връчи два розови плика. — Естествено, ти и Пери също сте добре дошли. Чудесен начин за сближаване на всички родители!

— Прекрасно. — Селест взе пликовете и ги прибра в чантата си.

— Добро утро, дами! — поздрави Маделин, облечена в една от нейните великолепни рокли. Скулите ѝ пламтяха, а очите ѝ хвърляха гневни искри. — Благодаря ти за поканата за партито на Амабела.

— О, боже, нима Амабела вече ги раздава? — Рената се намръщи и потупа дамската си чанта. — Божичко! Явно ги е измъкнала от чантата ми. Възнамерявах да ги раздам дискретно на родителите.

— Да, защото излиза, че каниш целия клас, с изключение на едно момченце.

— Предполагам, че говориш за Зиги — детето, което остави синини по шията на дъщеря ми. Той не успя да попадне в списъка на поканените. Каква изненада.

— Хайде стига, Рената. Не може да постъпваш така.

— Дай ме под съд тогава. — Рената хвърли дяволит поглед към Селест, сякаш двете си имаха някаква обща шега.

Селест пое въздух. Не искаше да я забъркват в това.

— Аз май ще…

— Толкова съжалявам, Рената — прекъсна я Маделин с царствена любезност, — но Клоуи няма да успее да дойде па празненството.

— Колко жалко — отвърна Рената и силно опъна дръжката на дамската чанта, преметната по диагонал през гърдите ѝ, сякаш наместваше бойните си доспехи. — Знаеш ли какво? Мисля да прекратя този разговор, преди да съм казала нещо, за което ще съжалявам. — Тя кимна на Селест. — Радвам се, че се видяхме отново.

Маделин я проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Изглеждаше въодушевена.

— Това е война, Селест — радостно каза тя. — Война е, казвам ти!

— О, Маделин — въздъхна Селест.

Харпър: Наясно съм, че всички обичаме да издигаме Селест на пиедестал, но смятам, че тя невинаги подхожда отговорно към храненето на децата си. Видях близнаците да ядат близалки за закуска на първия им учебен ден!

Саманта: Родителите имат упоритата склонност да се съдят взаимно. Не знам защо. Може би защото никой от нас не е съвсем наясно какво точно прави? А това, предполагам, понякога води до конфликти. Просто не толкова сериозни.

Джаки: Аз например нямам време да съдя другите родители. Нито пък интерес. Децата ми са само една част от целия ми живот.

Детектив сержант Ейдриън Куинлан: Паралелно с разследването на убийството възнамеряваме да повдигнем обвинения за физическо насилие срещу някои от родителите. Ние сме дълбоко разочаровани и силно шокирани от факта, че група родители биха могли да се държат по този начин.