Големите малки лъжи

39.

— Зиги — каза Джейн.

Бяха на плажа и правеха пясъчен замък от студен пясък. В късния следобед небето висеше ниско и тежко, а вятърът свиреше. Беше средата на есента, така че утре спокойно би могло да бъде отново топло и слънчево, но днес по плажа нямаше жива душа. В далечината някой разхождаше куче, а самотен сърфист в неопренов костюм вървеше към водата, стиснал сърфа си под мишница. Гневният океан бълваше с мощен рев вълна след вълна върху плажа. Бялата вода кипеше и се пенеше като завряла, а във въздуха изригваха високи фонтани от пръски.

Зиги си тананикаше, докато работеше по пясъчния замък, потупвайки го с лопатка, купена специално за него от майката на Джейн.

— Вчера се видях с госпожа Липман — каза тя. — И с майката на Амабела.

Зиги вдигна поглед към нея. Носеше сива плетена шапка, която покриваше косата и ушите му. Бузките му червенееха от студа.

— Амабела твърди, че някой от класа ѝ тайно я наранява, когато учителката не гледа — каза Джейн. — Щипе я. И даже… даже я хапе.

Божичко! Това звучеше ужасно. Нищо чудно, че Рената бе жадна за мъст.

Зиги не каза нищо. Остави лопатката и взе пластмасово гребло.

— Майката на Амабела смята, че си ти — каза Джейн. Едва не каза: „Не си ти, нали?“, но успя да се спре навреме. Вместо това попита: — Ти ли си, Зиги?

Той не ѝ обърна внимание. Не откъсваше очи от пясъка и старателно чертаеше прави линии с греблото.

— Зиги — повтори Джейн.

Той остави греблото и я погледна. Гладкото му лице изглеждаше отчуждено. Погледът му се рееше някъде зад главата ѝ.

— Не искам да говоря за това — отвърна.