Големите малки лъжи

48.

Маделин стоеше насред всекидневната и се чудеше какво да прави.

Ед и децата спяха, а благодарение на Селест цялото чистене след срещата на клуба отпадаше. Трябваше да си легне, но не се чувстваше достатъчно уморена. Утре бе петък, а петъчните сутрини бяха напрегнати, тъй като преди училище трябваше да заведе Абигейл при частния ѝ учител по математика, Фред ходеше в шах клуба, а Клоуи…

Тя се замисли.

Нямаше да води Абигейл при учителя по математика в седем и половина. Това вече не бе нейно задължение. Нейтън или Бони трябваше да я заведат. Тя непрекъснато забравяше, че от услугите ѝ като майка на Абигейл вече никой не се нуждаеше. На теория животът ѝ бе по-лесен с грижата само за две деца, които трябваше да извежда от къщата ежедневно, но всеки път, когато си припомнеше свързана с Абигейл задача, която вече не бе нейна, изпитваше болезнено усещане за загуба.

Цялото ѝ тяло се разтърсваше от гняв, който не можеше да освободи.

Тя вдигна от пода лазерния меч на Фред, оставен там, за да се спъне някой в него сутринта. Натисна копчето, острието се нажежи в червено и зелено и тя замахна с него във въздуха като Дарт Вейдър, за да унищожи един след друг всичките си врагове.

Дяволите да те вземат, че ми открадна детето, Нейтън!

Дяволите да те вземат, че му помогна, Бони!

Дяволите да те вземат, Рената, за гнусната ти петиция!

Дяволите да те вземат, госпожице Барнс, че изобщо допусна горкичката Амабела да стане жертва на таен тормоз.

Почувства се виновна, че прати по дяволите милата госпожица Барнс с нейните трапчинки на бузите, затова побърза да продължи със списъка си.

Дяволите да те вземат, Саксън Банкс, за онова, което си причинил на Джейн, ти, гадна гадино, гадняр такъв! Замахна толкова енергично с меча, че улучи лампата, която висеше над главата ѝ, и тя се заклати напред-назад.

Маделин захвърли меча на дивана и се протегна, за да спре люлеенето на лампата.

Така. Никакви игри с меч повече. Просто си представи лицето на Ед, ако бе успяла да счупи лампа, защото си е играла на Дарт Вейдър.

Запъти се към кухнята и взе айпада от плота, където го бе оставила, след като показа на Селест снимката на Саксън Банкс. Щеше да се успокои с една игра на „Растения срещу зомбита“. Трябваше да поддържа нивото си. Обичаше да чува как Фред казва: „Мамо, това е яко!“, когато надничаше над рамото ѝ и виждаше, че е преминала на следващото ниво и е получила ново модерно оръжие за атаки над зомбитата.

Но първо щеше да прегледа набързо профилите на Абигейл в Инстаграм и Фейсбук. Когато Абигейл живееше с тях, Маделин периодично проверяваше онлайн присъствието на дъщеря си като всяка добра, отговорна съвременна майка. Но сега го правеше с настървение. Дебнеше собствената си дъщеря и отчаяно търсеше късчета информация за живота ѝ.

Абигейл бе сменила профилната си снимка — в цял ръст, с лице към обектива, в йогистка поза, със събрани за молитва ръце, единият кльощав крак подпрян на другото коляно, косата разпусната върху едното рамо. Изглеждаше красива. Щастлива. Сияйна дори.

Само завършена егоистка би изпитала ненавист към Бони за това, че е запознала дъщеря ѝ с нещо, което я правеше толкова очевидно щастлива.

Маделин явно бе завършена егоистка.

Може би трябваше да тръгне на йога, така че двете с Абигейл да имат някакъв общ интерес? Но всеки път, когато пробваше йога, неволно се хващаше, че повтаря наум своя собствена мантра: Скууукааа, скууукааа.

Тя плъзна надолу към коментарите на приятелите ѝ. Всички я подкрепяха, но после се появи един от приятелката ѝ Фрея, която Маделин никога не бе харесвала особено. Една от онези токсични приятелки. Фрея пишеше: Тази снимка ли ще използваш за „проекта“ си? Или не е достатъчно секси/мръснишка?

„Секси/мръснишка“? Ноздрите на Маделин потръпнаха. Какви ги дрънкаше малката вещица Фрея? Какъв бе този проект, за който Абигейл трябваше да изглежда секси/мръснишки? Звучеше като проект, който трябва да бъде прекратен.

Ето какво се случваше в мрачния свят на интернет. Плуваш си през мъгливото киберпространство, разглеждаш безгрижно това-онова и в следващия момент — хоп! — се натъкваш на нещо грозно и отвратително. Сети се как лицето на Саксън Банкс се появи за пръв път на екрана ѝ. Ето това се случва, когато човек шпионира.

Абигейл бе отговорила на Фрея: Шшшшт!!! Това е строго секретно!!!!

Отговорът бе изпратен преди пет минути. Маделин погледна часовника. Беше почти полунощ! Тя винаги настояваше дъщеря ѝ да си ляга рано преди урок по математика, защото сутрин едва я събуждаше и парите за урока щяха да бъдат прахосани на вятъра, ако Абигейл бе твърде уморена да се концентрира.

Изпрати ѝ лично съобщение: Хей! Защо си будна толкова късно? Утре имаш урок! Лягай си! Мама ххх.

Забеляза, че сърцето ѝ се разхлопа още щом го изпрати. Сякаш бе нарушила правило. Но тя беше майката на Абигейл! Тя все още имаше правото да я накара да си легне.

Абигейл отговори веднага: Татко прекрати уроците. Той ще ми преподава. Лягай си и ти! х

— Той какво? — каза Маделин на екрана. — Той… дявол да го вземе… какво?

Нейтън бе прекратил уроците по математика. Той бе взел еднолично решение относно обучението на Абигейл. Същият Нейтън, който пропусна училищните пиеси и родителските срещи, и спортните празници, и подготовката на разтреперено петгодишно момиченце за „посочи и назови“ всеки понеделник сутрин, и проектите на големи листове картон, и проектите, които трябваше за пръв път да бъдат предадени онлайн с неразбираеми инструкции за регистрация, и забравените до последния момент домашни, и подвързването на учебници със самозалепваща хартия, и тревогите преди изпит, и срещата с онази прекрасна учителка с шантави бижута, която бе казала преди толкова много години, че Абигейл вероятно винаги ще се мъчи с математиката, така че не я лишавайте от подкрепа.

Как СМЕЕШЕ?

Тя набра номера му без колебание, докато се тресеше от гняв. Това просто не можеше да чака до сутринта. Трябваше да му се разкрещи веднага, още сега, преди главата ѝ да е гръмнала.

Нейтън вдигна, сънлив и изненадан:

— Ало?

— Прекратил си уроците по математика на Абигейл? Просто си ги спрял, без дори да ме уведомиш предварително?

Последва мълчание.

— Нейтън? — рязко попита Маделин.

Отсреща се чу прокашляне.

— Мади. — Вече звучеше напълно буден. — Сериозно ли ми звъниш в полунощ, за да говорим за уроците по математика на Абигейл?

Тонът му бе съвършено различен от обичайния. Години наред в контактите си с нея Нейтън ѝ напомняше на угодлив, лицемерен търговец, чиито доходи зависеха от продажбите му. Сега, когато Абигейл живееше при него, той се смяташе за равноправен родител. Вече нямаше нужда от любезности и извинения. Можеше да бъде сприхав. Можеше да се държи като истински бивш съпруг.

— Всички спим — продължи той. — Наистина ли не можеше да почака до утре сутринта? Скай и Бони спят много леко…

— Не всички спите! — каза Маделин. — Четиринайсетгодишната ти дъщеря е будна и е в интернет! Имаш ли някаква представа какво прави тя точно в този момент?

Някъде отстрани се чу тихият, мелодичен глас на Бони, която казваше нещо мило и успокояващо.

— Ще отида да проверя — каза Нейтън. Вече звучеше по-смирено. — Мислех, че спи. А с този учител по математика няма никакъв напредък. Той е просто хлапе. Аз мога да свърша по-добра работа от него. Но ти си права, разбира се, че трябваше да го обсъдя с теб. Имах намерение да го обсъдим. Просто забравих.

— Този учител се справяше много добре.

Двете с Абигейл бяха пробвали двама други учители, преди да попаднат на Себастиан. Хлапето се справяше толкова добре, че имаше списък от чакащи ученици. Маделин го бе умолявала да вмъкне Абигейл в графика си.

— Не, не се справяше — възпротиви се Нейтън. — Но нека поговорим за това, когато съм буден.

— Страхотно. Чакам с нетърпение. Би ли ме уведомил дали има някакви други промени, които си направил в графика на Абигейл? Просто съм любопитна.

— Затварям — каза Нейтън.

И затвори.

Маделин запокити телефона си в стената с такава сила, че той отхвръкна обратно и се приземи на килима с екрана нагоре, точно в краката ѝ, за да успее да види строшения дисплей и да се почувства като дете, смъмрено от строг родител.

Стю: Вижте, аз не съм смятал горкия стар Нейтън за лош човек. От време на време го виждах в училището. Това място гъмжи от жени, които говорят почти непрекъснато, и човек трудно може да се вреди да каже и дума. Така че винаги се стараех да разговарям с останалите бащи. Спомням си как една сутрин с Нейтън си бъбрим за нещо и към нас наперено се задава Маделин на високите си обувки… мили боже… ако погледът можеше да убива!

Габриел: Не бих могла да живея в едно и също предградие с бившия си съпруг. Ако децата ни посещаваха едно и също училище, вероятно рано или късно щях да го убия. Не знам как са си въобразили, че при тях може да се получи. Това е лудост.

Бони: Не беше лудост. Искахме да бъдем възможно най-близо до Абигейл, а после случайно открихме идеалната къща в района. Това лудост ли е?