Горящата стая

12

Когато Бош се върна в отдела, Сото беше готова и чакаше. Двамата членове на „Лос Рейес Халиско“, които беше открила, живееха в Северен Холивуд, само на няколко преки един от друг, което означаваше, че най-вероятно още поддържат връзка като музиканти и приятели. Трябваше да разговарят с тях, за да се види дали нямат някакви нови мисли или спомени по случая. С малко късмет можеха да ги упътят и към Анхел Охеда, чието местонахождение си оставаше неизвестно.

— Мислех, че ще оставим разрешителното в Историческото дружество и после ще продължим към Долината — каза тя. — Преди трафикът да е станал ужасен.

— Трафикът винаги е ужасен — отвърна Бош.

Първият, с когото разговаряха, беше Естебан Ернандес, китаристът на бандата. Живееше в голям жилищен комплекс на Северна Ланкършим с вътрешен двор и запълнен басейн, при който се събираха обитателите през деня. Докато Бош и Сото вървяха по открития коридор към апартамент 3-К, мъжете, събрали се на групичка на бетонната повърхност на някогашния басейн, погледнаха нагоре и заговориха. Бош долови думите policia, heroina и la tiradora6 и разбра, че са познали Сото.

Когато стигнаха до апартамента, Бош почука енергично и зачакаха.

— Онези долу те познаха — каза Бош. — Чух ги.

— От телевизията — отвърна Сото.

— Това тормози ли те? От Тринайсета улица не обявиха ли награда за главата ти?

— Уж да. Но си получиха предупреждението.

— Какво предупреждение?

Преди тя да успее да отговори, им отвори набит мъж — Бош го позна от записа на камерата на музикалния магазин. Широки рамене, тесни бедра, голям корем и мустак като четка.

— Господин Ернандес? — каза Бош. — Полиция.

Размаха значката си пред носа му и представи Сото. Тя заговори на Ернандес на испански и той ги покани да влязат в малкия му спретнат апартамент. Седна на походно легло, направено да прилича на канапе с няколко възглавници, опрени на стената зад него. Бош остана прав до вратата и остави Сото да мине в средата на стаята, тъй като разговорът беше неин. Тя също остана права, точно срещу Ернандес.

Бош успя да разбере по-голямата част от разговора от страна на Сото. Тя започна с обяснението, че прострелването на Мерсед вече се разглежда като убийство и че двамата с Бош разследват случая. Зададе няколко общи въпроса дали Ернандес не си спомня нещо ново за стрелбата или дали не му е хрумнало нещо ново през изминалите години.

Ернандес беше по-труден за разбиране. Гласът му бе дрезгав и сигурно беше пил, преди да дойдат. Като че ли заваляше някои думи и измънкваше други. Стана обаче ясно, че няма какво да добави към онова, което вече беше в показанията му и в досието.

Сото го попита дали знае къде могат да бъдат открити другите двама членове на групата, Анхел Охеда и Алберто Кабрал. На Бош му хареса, че попита за Кабрал, макар да разполагаха с адреса му. Подобен ход беше характерен за по-опитен детектив, за да провери достоверността на свидетеля. Радваше се, че не му се е наложило да казва на Сото да подходи по този начин.

Ернандес поклати глава за Охеда, но посочи с палец през рамото си и каза адреса на Кабрал. Сото му зададе още няколко общи въпроса и после, когато разговорът уж отиваше към края си, го попита защо според него Охеда е побягнал онзи ден. Ернандес се престори на объркан.

— Que?

Тя го попита отново и добави, че има запис на станалото и че Охеда се е втурнал да бяга в мига, когато Мерсед е бил улучен, сякаш е знаел какво става.

Ернандес отговори, че не е забелязал реакцията на Охеда, тъй като е бил прекалено зает да търси прикритие след като е разбрал, че Мерсед е прострелян. Сото уж прие думите му, но после насочи разговора към Охеда — дали е имал врагове и дали не се е забърквал в някакви неприятности по времето около стрелбата.

Ернандес не им помогна особено. Или не знаеше много за Охеда, или се преструваше. Каза, че Охеда влязъл в групата само девет месеца преди стрелбата и се махнал веднага след нея. Ернандес и Кабрал се събрали с други двама музиканти и продължили да свирят като „Лос Рейес Халиско“.

Сото попита откъде е дошъл Охеда, за да влезе в групата, и Ернандес сви рамене. Знаеше, че е родом от Чиуауа, но не си спомняше точните обстоятелства около влизането му в бандата. Каза, че Кабрал май се запознал с него на Мариачи Плаза и го довел в групата, защото решил, че един тромпетист ще им помогне да си намират повече и по-добра работа. Докато говореше, Ернандес сякаш започна да си спомня още неща. Добави, че Охеда бил много красив и че това също било довод да го включат в бандата. Имал малка група почитатели в Мариачи кръговете и смятали, че външният му вид ще им помогне да си намерят работа на площада, където всяко предимство пред конкуренцията е добре дошло.

Сото благодари на Ернандес, излязоха и отидоха до Ланкършим.

Жилищната сграда на Кабрал беше почти същата като тази на Ернандес. Кабрал обаче го нямаше в апартамента и на двора, където група мъже седяха около грил и си приготвяха угощение. Когато Сото ги попита дали знаят къде може да е Кабрал, мъжете поклатиха глави. Не можеха да им помогнат.

Бош и Сото бяха толкова далеч на север от центъра и сградата на полицията, че решиха да поседят известно време, за да видят дали Кабрал няма да се появи. Бош премести колата до отбелязания като забранен за паркиране бордюр до входа на комплекса, за да са сигурни, че няма да пропуснат музиканта, ако се появи.

— Е, какво мислиш? — попита Сото, след като паркираха.

— Мисля, че проведе разговора много добре — отвърна Бош.

— Благодаря.

— И си мисля онова, което си мислех и преди. Трябва да намерим Охеда. Надявам се да не се е върнал в Чиуауа, защото тогава ще има да търсим игла в купа сено.

— Не знам. Зелената му карта е изтекла. Това ме кара да си мисля, че се е върнал.

— Въпросът е защо.

Сото кимна и попита:

— Според теб Ернандес истината ли каза, че не знае къде е?

Бош се замисли за момент и кимна.

— Предполагам, че да. Музикантите са непостоянна порода. Все идват и си отиват, непрекъснато са в движение.

Сото също кимна и за известно време в колата се възцари тишина. После Бош си спомни недовършената история на Сото.

— Когато говореше за наградата и Тринайсета улица, не довърши. Спомена, че „получили предупреждението“?

Тя кимна.

— Да, момчета от Организирана престъпност отишли при някои от тарторите и им казали, че ако ми се случи нещо, ще си навлекат война с ЛАПУ и че с Тринайсета улица ще бъде свършено. С всички ще бъде свършено.

— И какво? Обещали, че нищо няма да ти се случи ли?

— Така казали.

Бош кимна и продължи да си мисли за Сото и начинанието й. Следващите му въпроси отново се върнаха към случая Бони Брай.

— Какво си спомняш от онзи ден? — попита той. — За пожара. На колко си била, на шест-седем?

Сото помисли малко, преди да отговори.

— Бях на седем и си спомням най-вече пушека, който излизаше изпод вратата. Опитахме да избягаме, но не можехме, защото пожарът бушуваше на стълбището и другият край на коридора беше блокиран. Така че се върнахме и затворихме вратата. Нямаше друг изход.

— С вас имаше ли учителка?

— Да, госпожа Гонзалес… тя умря. Бяхме вътре, никой не идваше да ни помогне и скоро пушекът започна да влиза в стаята. Бяхме с онези престилки, с които рисувахме, и госпожа Гонзалес и помощницата й Адел ги нарязаха, за да ги намокрим в аквариума и да ги увием около устите и носовете си.

— Умно.

— Но пушекът продължаваше да влиза и всички кашляхме и се задушавахме. Отидохме в килера и затворихме вратата, но нямаше място за госпожа Гонзалес и тя остана навън и продължи да вика за помощ. Да крещи за помощ.

— И никой не дойде?

— Дълго време не се появи никой. А после престанахме да я чуваме, а пушекът започна да влиза в килера.

Бош си представи колко уплашени са били. Всички тези малки хлапета и само един възрастен.

— После пушекът стана много гъст и всички заспахме. И някои не се събудиха. Един пожарникар ме спаси. Направи ми дишане уста в уста и после ми сложиха кислородна маска. Помня, че бях в линейката и ги гледах как съживяват най-добрата ми приятелка, Елза. Не успяха да я спасят. Спасиха мен, но не и нея. Не го разбрах.

Бош не знаеше какво да каже, затова дълго мълча. Когато най-сетне заговори, посочи един от положителните моменти в историята.

— Научи ли кой е бил пожарникарят?

— Не, така и не разбрах. Мислех си, че името му може би ще фигурира в някой от докладите, но досега не съм го открила.

Бош кимна, но вниманието му бе привлечено от страничното огледало. Една кола бавно приближаваше покрай паркираните до тротоара автомобили. Стара таратайка със свалени прозорци, абсолютна бракма.

Бош извади пистолета и го сложи в скута си, с дулото към вратата.

— Какво има? — попита Сото.

— Да се надяваме, че нищо.

Сото се премести, опря гръб във вратата, също извади оръжието си и го хвана с две ръце в скута си.

— Само да не ме застреляш — каза Бош.

Гласът му бе напрегнат. Адреналинът се покачваше. Колата беше приближила достатъчно и Бош видя в нея поне трима души. Двама отпред и един на задната седалка, по средата.

Таратайката бавно мина покрай тях и Бош срещна погледа на пътника отпред, а после и на мъжа на задната седалка. Вратовете и на двамата бяха целите в татуировки. Те отвърнаха на погледа на Бош, но не направиха никакви подозрителни движения и колата продължи напред. След като отмина, Бош отпусна пръстите си около дръжката на пистолета и погледна номера на колата.

Микрофонът на полицейското радио беше с толкова стар шнур, че вече не беше на спирала и го увиваха около огледалото за обратно виждане. Бош го грабна и се обади в централата да съобщи номера и да нареди проверка на собственика.

— Разпозна ли ги? — попита той Сото, докато чакаше. — От Тринайсета ли са?

— Не. Приличат ми на биячи, но кой знае. Какво ще търсят Тринайсета чак тук?

— Теб. Онези мъже в двора на Ернандес те разпознаха като стрелеца от Пико-Юнион. Ако някой от тях има връзки с Тринайсета… може да си мислят, че ако не си на тяхна територия, няма да има проблем.

Сото премълча. Бош продължи:

— А момчетата в таратайката бяха млади петлета. Такива невинаги слушат тартора, който сключва сделки с ченгета. Опитват се да си спечелят име.

Диспечерът се обади да докладва за номера. Колата беше регистрирана на човек с адрес в Сан Фернандо, малкото градче в средата на Долината, заобиколено от всички страни от Лос Анджелис.

— Не е територия на Тринайсета улица — каза Сото, докато той окачваше микрофона на огледалото.

— По-добре да не рискуваме.

Таратайката беше завила надясно на следващата пресечка. Това означаваше, че могат да минат за втори оглед или нещо по-лошо.

Бош запали и потегли. Продължи по улицата и зави там, където беше завила другата кола. Направи пълна обиколка, но така и не видя таратайката. Накрая спря на същото място.

— Може пък да не е нищо — каза Сото.

В гласа й се долавяше фалшива надежда.

— Може — отвърна Бош.

Изчакаха още половин час, но от Кабрал нямаше и следа. Бош предложи да му дадат още десет минути и пет минути по-късно един градски автобус спря на ъгъла и от него слязоха няколко души, сред които мъж, за когото Бош бе почти сигурен, че е акордеонистът от видеозаписа.

— Според теб той ли е?

Сото се загледа и кимна.

— Така мисля.

Слязоха едновременно от колата. Бош беше от страната на улицата и се огледа, все още на тръни за таратайката и биячите, които ги бяха огледали. Не се виждаха никакви и той отиде при партньорката си на тротоара.

Мъжът, когото смятаха за Алберто Кабрал, носеше две платнени пазарски торби, пълни с покупки — като че ли предимно консерви и други кутии. Бош и Сото препречиха пътя му, Сото му показа значката си и потвърди самоличността му. Говореше на английски.

— Трябва да поговорим за прострелването на Орландо Мерсед — каза му.

Кабрал се опита да свие рамене, но тежките торби в двете му ръце му попречиха.

— Не знам нищо — каза със силен акцент.

— Знаете ли, че господин Мерсед почина? — попита Сото.

— Да, чух — отвърна Кабрал.

— Знаете ли къде е Анхел Охеда? — попита Бош.

— Анхел? Да, знам го.

— Знаете ли къде се намира? Трябва да говорим с него.

Сото повтори въпроса на испански и Кабрал отговори на английски.

— Да, отиде в Тълса.

— Тълса, Оклахома ли? — попита Сото.

Кабрал кимна. Остави торбите на тротоара, за да даде почивка на ръцете си. Бош си даде сметка, че мястото не е подходящо за разпит, особено ако той щеше да ги насочи към Охеда. Наведе се и взе торбата, която бе по-близо до него.

— Нека ви помогнем. По-добре да поговорим вътре.

След пет минути се намираха в овехтелия апартамент на Кабрал, където той живееше сам и оскъдно, също като Ернандес. Работа по цяла нощ, при това непостоянна, гарантираше самотен живот. Нямаше никакъв намек за съпруга или деца. Никакви снимки в рамки или училищни рисунки на хладилника. Бош си помисли за един стикер за кола, който беше видял веднъж: „Акордеонът е затвор“. В много отношения изглеждаше, че животът на Кабрал като музикант Мариачи си беше един вид лишаване от свобода.

— Знаете ли къде в Тълса е Анхел Охеда? — попита Сото.

Без тежестта на торбите Кабрал вече можеше да свие рамене и го направи.

— Не — отвърна той. — Когато напусна групата, каза, че заминава в Оклахома да върти бара на чичо си.

— Преди десет години, нали? — попита тя. — Веднага след като Орландо беше прострелян?

Кабрал кимна.

— Да, почти веднага след това.

Стоеше в малката кухня и прибираше покупките, а Бош и Сото бяха от другата страна на плота. Домакинът отвори хладилника да прибере малка картонена кутия мляко. В помещението лъхна противна воня на престояла храна, която се беше развалила въпреки ниската температура.

— Оттогава чували ли сте нещо за него?

— Не.

— Но сте сигурен, че е казал Тълса, така ли? — попита Бош.

— Да, Тълса — потвърди Кабрал. — Знам, защото трябваше да му пратя запис с последните пари, които изкара с нас.

Бош пристъпи в кухненския бокс и застана плътно до Кабрал. Следващите няколко въпроса бяха важни.

— Помните ли къде пратихте чека?

— Нали ви казах, в Тълса.

— Адресът. Къде в Тълса?

— Не помня. В бара, където работеше.

— Помните ли името на бара?

— Да, защото се казваше „Ел Чиуауа“.

— Това да е име на бар в Тълса? „Ел Чиуауа“?

— Да, помня го. Защото и той беше оттам. Имам предвид Чиуауа, не кучето.

Бош кимна. Името на бара беше ценна информация. Реши да смени подхода и попита:

— Защо го взехте в бандата? Не е бил от Халиско.

В отговор Кабрал отново сви рамене.

— Трябваше ни тромпетист, а той винаги беше на площада, на разположение. Свиреше добре. Помислих си — защо не?

— Да е имал неприятности с някого?

— Не знам. Не е споменавал такива неща.

— Говорил ли е с някой от вас за стрелбата? Имам предвид след това. Преди да замине за Тълса.

Този път Кабрал не сви рамене, а се намръщи и поклати глава.

— Не. Каза само, че е извадил късмет, за разлика от Орландо.

— Никога ли не е казвал, че знае какво е станало? Че знае кой е стрелял и защо?

Кабрал се изненада от въпроса и го изгледа остро. Бош прецени реакцията му като искрена.

— Не, никога — каза Кабрал.

Бош му повярва. Огледа апартамента, като си мислеше какво друго да попита. Видя в ъгъла малко бюро, на което имаше счетоводни книги и ролодекс.

— Значи сте мениджърът на групата, така ли?

— Да — отвърна Кабрал.

— Вие ли приемате поръчките?

— Да. Когато има поръчки. Вече няма толкова работа за Мариачи. Традициите вече не означават много.

Бош отново кимна. Беше напълно съгласен с това.

Получи се добър разговор. Даде му насоки, по които да работи. Но вместо да приключи, Бош реши да пусне страничен пас на Кабрал. Понякога така успяваше да свари разпитвания неподготвен.

— Ами дрогата?

Кабрал присви очи.

— Каква дрога?

— Разбрахме, че Охеда е взимал дрога.

Кабрал поклати глава.

— Не съм го виждал. Имахме си правило. Никаква дрога.

— Ясно — рече Бош. — Никаква дрога.

Е, опитът си заслужаваше.

След като приключиха разговора, Бош и Сото се върнаха при колата и докато заобикаляше отзад, Бош забеляза бандитската кола: беше паркирана от другата страна на четирилентовата улица на четирийсетина метра от тях. Един небрежен поглед му показа, че тримата души още са вътре.

Отключи форда, но отвори задната врата. Свали сакото си, за да изложи на показ пистолета и значката. Без да бърза, сгъна сакото и се наведе, за да го остави на задната седалка. Сото вече се беше качила на предната дясна седалка и Бош й заговори спокойно:

— Твоите приятели се върнаха.

— Какви приятели?

— От Сан Фернандо.

— Къде?

— От другата страна на улицата.

Тя видя колата и на лицето й се изписа тревога.

— Какво предлагаш да правим?

— Обади се за подкрепление и стой нащрек. Ще им направя посещение.

— Хари, по-добре е да изчакаш…

Той затвори вратата и отиде при задницата на форда. Отвори багажника, наведе се и освободи закопчалките на стойката за пушката. Надникна зад капака и изчака движението да намалее. Чуваше как Сото се обажда по радиото, че полицай има нужда от съдействие — искане за подкрепление в ситуация, която не е спешна. Щом улицата се опразни, Бош се дръпна от багажника с „Ремингтън 870“ в ръце и тръгна по диагонал през улицата към таратайката. Почти веднага чу как моторът й запали.

Дръпна рязко затвора на помпата и вкара патрон в цевта. Успя да стигне до средната линия, когато колата от другата страна потегли с писък на гуми, направи обратен завой и шофьорът настъпи газта още по-здраво.

— Хей, къде тръгнахте? — извика той след отдалечаващата се кола.

Сото дойде тичешком с пистолет в ръка и извика:

— Хари, какво правиш, по дяволите?

Отначало Бош не отговори. Продължи да гледа колата, докато тя зави надясно на следващата пряка и изчезна.

— Пращам предупреждение — каза най-сетне.

— Какво предупреждение? — отвърна тя. — Дори не знаем дали са от Тринайсета.

— Няма значение кои са. Нашата банда е по-голяма от тяхната. Това е предупреждението.

Зад тях спря патрулна кола с включени светлини, но без сирена. Бош се наведе с пушката в ръце да говори с шофьора.