Горящата стая

34

Вече бяха набрали твърде много инерция, за да спират. Същата вечер изминаха триста и двайсет километра, след като напълниха резервоара и си взеха храна за из път. Пътят им минаваше покрай Борего Спрингс и продължи покрай Салтън Сий. Районът бе пустинен, с очертанията на Чоколет Маунтън далеч на изток.

— Бил ли си някога по тези места? — попита Сото.

— Преди много време — отвърна Бош.

— По работа върху случай ли?

Бош точно си мислеше за посещението си тук, когато тя зададе въпроса си.

— Нещо такова — отвърна той. — Търсех партньора си.

— Партньорът ти? Какво се е случило?

— Дълга история. Сигурно достатъчна за цяла книга. Той излезе от резервата и… ами, така и не се върна.

— Искаш да кажеш, че е изчезнал ли?

— Не. Убиха го.

Бош я погледна.

— Знаела си за мен, преди да ни зачислят един към друг, нали?

— Не — отвърна тя. — Просто ми казаха, че ще работя с теб.

— Е, да знаеш, че изгубих двама партньори. Единият беше прострелян, но оцеля. После имах друг, който се самоуби, но това стана много след като бяхме престанали да сме партньори.

В продължение на няколко километра в колата цареше мълчание. Накрая Сото предпочете да забие поглед в таблета, отколкото да се наслаждава на розовите оттенъци на пустинята.

— Странно място е тук — рече Бош след известно време. — Тези градчета от двете страни на границата. Калексико от нашата страна, Мексикали от тяхната. Трудно е да разбереш какво става. Помня, когато дойдох за пръв път — беше преди случая с партньора ми. Обадих се в управлението, както е по правилата, но не получих никаква помощ от местните. А после пресякох границата и попаднах на един тип… следовател… който сякаш беше единственият, който не беше корумпиран и искаше да направи нещо… нещо от двете страни на границата.

Сото мълчеше и Бош реши, че сигурно още пресмята всички негови партньори, които не са между живите.

— Както и да е, странно място — каза той. — Да се пазиш.

— Разбрано — каза тя след малко. — Ще се обадим ли на местните?

Бош поклати глава.

— Не виждам защо е нужно.

— Нищо против — рече тя.

— Какво откри с това чудо?

— Не много. Тук не хващам никакъв сигнал, нито безжичен интернет, нито клетъчен. Но когато още бяхме близо до града, започнах да търся информация за Сестрите на Светото обещание и свалих някои неща. Имат манастири в Калифорния, Аризона и Тексас. Пет на границата и още два в Мексико. В Оаксака и Гуереро.

— И какво? Катехизис и тъй нататък? Кръщаване?

— Има ги всички тези неща, но в малко по-строг вариант. Дават обети. Всички. Бедност, целомъдрие, послушание и всичко останало. Светото обещание е вечен живот на небето в замяна на цялото страдание и жертви на земята. Ходят на мисии, носят Словото Божие в някои доста гадни места. Имам предвид картелните райони, маковите плантации в района Монтана в Гуереро. Някои от тях не се връщат, Хари. Всеки манастир има мемориална стена, на която са изписани онези, които са изгубили. Като нашите мемориали в участъците.

— Би трябвало да оставят поне монахините на мира.

— Явно не. Там долу никой не е в безопасност.

Бош се замисли. Собственият му спомен, свързан с монахиня, бе за онази, която му каза, че майка му е мъртва. Тогава беше на единайсет и тя бе доброволна майка в окръжния дом за деца, където го бяха въдворили, след като щатът го взе от майка му под своя опека. Престоят му трябваше да е временен, но през онзи ден животът му се промени коренно. През всички години след това винаги свързваше монахините със смъртта.

— Какво ще кажем на Ана? — попита Сото. — Искам да кажа, ако още е там след толкова време.

— Няма значение, че е монахиня или дори игуменка — каза Бош. — Тя е заподозряна и трябва да се отнасяме с нея като със заподозряна. Не забравяй, че има двама души, които са пряко отговорни за пускането на запалителната бомба в шахтата. Ако ще единият от тях да е самият папа, пак ще го спипаме. Ана Асеведо е нашата връзка към онези двамата. Може и да не е знаела какво ще направят. Лично аз предполагам, че е точно така. Може би затова е отишла в манастир.

— Разбирам.

Продължиха да пътуват в мълчание и Бош все си мислеше за монахинята и закрития басейн, който имаха в Макларън Хол. След като научи новината, той се откъсна от монахинята и се гмурна до дъното на басейна. Крещя с пълна сила, но на повърхността не излезе нито звук.

Пристигнаха в Калексико малко след девет. Сото беше вкарала адреса в джипиеса на телефона си и упътваше Бош към западната част на града. Манастирът се намираше на Носотрос Стрийт в предимно жилищен район. Бош паркира до тротоара отпред и каза:

— Вземи снимката на Ана. За всеки случай.

— У мен е — отвърна Сото.

Нощният мрак се пронизваше от пронизителната песен на цикада, скрита някъде в дърветата покрай предната морава на манастира.

— Мразя ги тези насекоми — каза Сото.

— Защо? — попита Бош.

— Не знам. В Библията и във филмите винаги означават лоши новини.

— Имаш предвид щурците. Това е цикада.

— Все тая. Пак означава лоши новини. Ще видиш.

Портата на манастира не беше заключена. Влязоха и спряха пред вратата. Ако се съдеше по прозорчето до нея, вътре цареше пълен мрак. До вратата имаше светещ звънец и Бош го натисна.

— Ами ако е дала обет за мълчание и не може да отговори на въпросите ни? — попита, докато чакаха.

— В онова, което прочетох, никъде не се споменава обет за мълчание — отвърна Сото.

— Майтапя се. Някой идва.

Различи през стъклото сянка, която приближаваше. Вратата се открехна и видяха лицето на изненадващо млада жена в монашески одежди. Беше красива, с тъмни очи.

— Сестро, съжаляваме, че ви безпокоим в такъв късен час — започна Бош. — Ние сме от Лос Анджелис. От полицията.

И й показа значката си. Сото направи същото.

— Търсим една жена, която може би е дошла в манастира ви — продължи Бош. — Трябва да поговорим с нея.

Жената като че ли се обърка.

— Искате да кажете сега ли? Никой не е идвал…

— Всъщност е дошла преди двайсет години — каза Бош.

Монахинята го изгледа втрещено. Бош предположи, че е била около тригодишна, когато Ана Асеведо е дошла в манастира — ако изобщо бе дошла тук.

— Не разбирам — каза монахинята.

Бош се опита да й се усмихне успокояващо и каза:

— Малко е сложно. Трябва да поговорим с една жена за нещо, случило се в Лос Анджелис преди много време. Работим по стар случай. Ние сме детективи и последният й известен адрес, с който разполагаме, е този манастир. Препратила е пощата си тук през деветдесет и четвърта. Казва се Ана Мария Асеведо. Говори ли ви нещо това име? Тя тук ли е?

От реакцията на монахинята ясно личеше, че името не й говори абсолютно нищо.

— Знам, че е било много преди вие да дойдете тук, но може би има някой, който…

— Това е Ана — каза Сото и показа снимката от последната шофьорска книжка на Ана Асеведо.

Монахинята се наведе напред да я разгледа на слабата светлина на крушката над вратата и каза:

— Прилича на сестра Еси. Но тя не е тук.

Бош и Сото се спогледаха. Ана Асеведо бе приела името на обичаната жена, която бе умряла в опит да спаси децата от пожара в Бони Брай.

— Сигурна ли сте? — попита Бош.

— Ами, не съвсем, но прилича на нея — каза монахинята.

— Това ли е името й? — попита Сото. — Сестра Еси?

— Не, името й е Естир — каза монахинята. — Сестра Естир Гонзалес, но я наричаме Еси.

— А вие как се казвате? — попита Бош.

— Аз съм сестра Тереза.

Бош я помоли да погледне отново снимката и да потвърди разпознаването. Тя го направи и кимна.

— Разбира се, сега е по-стара — каза сестра Тереза. — Сестра Джералдин е от най-дълго време в манастира. Тя със сигурност ще знае.

— Можем ли да говорим със сестра Джералдин? Може да се окаже много важно.

— Бихте ли изчакали тук? Ще видя дали още е будна.

— Разбира се. Но преди да отидете, можете ли да ми кажете къде е отишла сестра Естир? Казахте, че не е тук.

— Нека видя дали сестра Джералдин е будна. Не би трябвало аз да говоря от името на манастира. Мога ли да взема снимката?

Сото й даде снимката и сестра Тереза затвори вратата. Бош и Сото отново се спогледаха. Нещата се нареждаха.

— Приела е името на Еси — каза Сото. — Ако това не е гузна съвест, не знам какво може да е.

Бош само кимна и се опита да потисне възбудата си. Сестра Естир не беше в манастира. Дори да беше Ана Мария Асеведо, тепърва трябваше да я открият и да се надяват, че ще успее да ги отведе до мъжете, предизвикали пожара.

След пет-шест минути вратата се отвори отново, този път широко. Младата монахиня върна снимката на Сото и каза, че сестра Джералдин ги чака.

Влязоха и тръгнаха по коридор. От едната страна имаше мемориал на изгубените монахини. На него имаше девет имена и снимки. Всички монахини на тях изглеждаха някак еднакви.

В оскъдно обзаведена всекидневна със стар телевизор в ъгъла ги чакаше друга монахиня. Беше прехвърлила шейсетте и носеше очила без рамки. Имаше остри очи, вероятно виждали неща, съперничещи дори на онова, което бе виждал Бош в работата си.

— Моля, седнете — каза тя. — Аз съм сестра Джералдин Търнър, но обикновено ме наричат сестра Джи. Мисля, че жената от снимката, която сте дали на сестра Тереза, е нашата сестра Естир. Тя добре ли е? За какво става дума?

Бош седна на тапицираната пейка от другата страна на ниската маса. Сото се настани до него.

— Сестро Джи, нямаме новини за сестра Естир — каза Бош. — Търсим я, защото се нуждаем от помощ за един случай, по който работим.

Сестра Джи постави ръце на гърдите си, сякаш за да успокои сърцето си.

— Слава богу. Помислих си, че се е случило най-лошото.

— Къде всъщност е сестра Естир? — попита Бош.

— На мисия в Естадо де Гуереро, Мексико. Замина за село Аютла, а чухме, че там има сблъсъци между местната милиция и наркобосовете. Нямаме вести от нея вече повече от седмица.

— Защо е отишла там?

— Всички ходим на мисии, детектив. Даряваме книги и медикаменти и носим Словото Божие на децата. Това е призванието ни.

— Кога трябваше да се обади или да се върне сестра Естир? Закъснява ли?

— Не, не закъснява. Всъщност би трябвало да се върне след две седмици. Но всички ние се свързваме всяка седмица с базата, ако можем. Тук е базата, детектив. Минаха десет дни, откакто за последно получихме вест от нея.

Бош кимна. Сестра Джи се прекръсти и каза тихо бърза молитва за сестра Естир.

— Бяхте ли тук, когато сестра Естир е дошла в манастира преди двайсет години? — попита Сото.

— Да — отвърна сестра Джи. — Мисля, че съм единствената, която беше тук по онова време. Много от нас отидоха при Господ.

— Помните ли обстоятелствата около идването й? — попита Сото.

— Беше преди много време — отвърна монахинята. — Помня, че беше от Лос Анджелис. Помня го, защото сякаш при нас дойде ангел от Града на ангелите.

— В какъв смисъл? — попита Бош.

— Ами, точно тогава положението беше много тежко — каза сестра Джи. — Имахме ипотечен кредит и не можехме да го обслужваме. Бяхме изправени пред заплахата да изгубим това чудесно място, нашата основна база. И тогава тя пристигна. Плати цялата ипотека. И каза, че иска да стане една от нас. Взехме я под крилото си и тя даде обетите си.

Бош кимна.

— Желаете ли да видите работата на сестра Естир? — попита сестра Джи.

— Какво искате да кажете? — попита Бош.

Монахинята посочи стария телевизор и каза:

— Правим видеозаписи на мисиите си. Помагат за набирането на средства. Мисля, че имаме диск от последната мисия на сестра Естир. В едно училище в Чиапас. Чували ли сте за cinturones de miseria?

Бош погледна към Сото за превод.

— Гето — обясни тя. — Бедняшки квартал.

— Чиапас е най-бедният район в цяло Мексико — каза сестра Джи.

Взе дистанционното от масата и включи телевизора и плейъра. На екрана се появи сцена в училище: две монахини в бели одежди раздаваха храна на деца в гола класна стая. Децата бяха с мръсни дрехи и много бяха с подути кореми. На Бош не му се наложи да пита коя от двете жени е сестра Естир. Позна я от снимките на Ана Асеведо.

Сестра Джи превъртя записа и спря на сцена, на която сестрите провеждаха урок. Сестра Естир четеше библия с кожени корици и златна украса. Децата, на възраст от шест до дванайсет-тринайсет години, слушаха захласнато.

Сестра Джи отново превъртя записа и спря на момент, в който двете монахини напускаха селото, което нямаше павирани пътища и електрически стълбове. Канеха се да се качат на пъстроцветен, но стар автобус. На табелата над предното стъкло пишеше закъде е — Кристобал де лас Казас. Бош никога не бе чувал за такова място.

Едно момченце на седем-осем годинки не искаше сестра Естир да си тръгва. Беше се вкопчило в нея и плачеше. Тя нежно го галеше по тила и се опитваше да го утеши.

Сестра Джи изключи телевизора и каза:

— Това е сестра Естир.

— Благодаря, че ни показахте — отвърна Бош.

Запита се дали сестра Джи не е доловила защо всъщност са дошли да търсят сестра Естир и не им показва видеото, за да спечели симпатиите им към нея. Сото се канеше да каже или да попита нещо, но Бош сложи ръка върху нейната, за да я спре. Разполагаха с онова, което им трябваше засега. Тревожеше се, че прекалено многото въпроси ще породят подозрения (ако вече не бяха) и че сестра Естир може да научи за интереса им към нея. Не искаше да я подплаши преди да има възможност лично да говори с нея.

— Е, сестро — рече той, — ако нямате нищо против, ще се обадим отново по-късно, след като сестра Естир се прибере жива и здрава. Тогава ще се върнем, за да поговорим с нея. Извинете за натрапването и благодарим, че ни отделихте от времето си.

Понечи да стане.

— Можете ли да ми кажете защо е всичко това? — попита сестра Джи.

— Разбира се — любезно отвърна Бош. — Не знам дали сестра Тереза го е споменала, но ние сме от отдел Неприключени следствия и се опитваме да решим стари случаи и престъпления. Сестра Естир, когато е била Ана Асеведо, е станала свидетел на престъпление, по което работим. Бихме искали да говорим с нея и да видим дали си спомня нещо, което може да е пропуснала да спомене пред полицията навремето. Ще останете изненадана колко много неща се запечатват в паметта и се появяват едва след години.

Сестрата го погледна с подозрение.

— Сигурна съм, че ще се изненадам. Ако оставите визитка, ще кажа на сестра Естир да ви се обади веднага щом се върне, ако е рекъл Господ.

— Не е нужно да ви създаваме грижи, сестро — отвърна Бош. — Сигурен съм, че ще поддържаме връзка.

Бош се прибра в два след полунощ. Къщата беше тъмна и всичко бе тихо. Вратата на спалнята на Мади бе затворена. Дъщеря му отдавна спеше. Беше разговарял с нея, докато се връщаха от Калексико.

Бош беше възбуден въпреки дългия ден, по-голямата част от който бе прекарал в колата. Излезе на задната тераса, опря ръце на парапета, загледа се към града и се замисли за големите крачки, които бяха направили по случая Бони Брай. На сутринта щеше да запознае капитан Краудър с резултатите и после трябваше да решат дали да идат в Мексико и да се опитат да открият Ана Асеведо, известна като сестра Естир Гонзалес, в контролираните от наркокартелите планини на Гуереро, или да изчакат завръщането й в Америка. И двата избора имаха своите рискове и Бош смяташе да остави капитана да решава.

Отбеляза си на сутринта да се опита да разбере дали Ана Асеведо е сменила законно името си на Естир Гонзалес и ако да, защо Сото не го е открила в издирването си. Предположи, че е заминала за Мексико с редовен паспорт. Смяната на името трябваше да е отбелязана някъде.

Мислите му за усилията на Сото сякаш я призоваха. Телефонът на Бош избръмча и той го извади от джоба си. Името й беше изписано на екрана.

— Люси?

— Хари, спиш ли вече?

— Още не. Къде си?

Бош я беше оставил при колата й в подземния гараж на Дирекцията на полицията.

— В отдела. Бях оставила ключовете си горе.

Бош не беше сигурен, че му казва истината.

— И?

— И просто проверявах някои неща, преди да се прибера. Отворих статията за случая Мерсед в „La Opinion“, за да видя как се е получила, нали разбираш?

— И?

— Всичко със статията е наред. Добро описание и без сгрешени цитати. Съобщава се, че сме открили оръжието на убийството. После прегледах коментарите. Знаеш ли какво си мисля?

— Честно казано, не. Не чета вестници нито онлайн, нито на хартия. Слушам те.

— Онлайн читателите могат да оставят коментари за всяка статия на сайта. Под тази също има няколко и сред тях един, за който съм сигурна, че е от нашия анонимен информатор. Жената. Няма намерение да се откаже и си мисля, че трябва да говорим с нея.

— Какво е написала?

— На испански е, но в най-общи линии се твърди, че полицията лъже. Че знаем кой е извършителят, защото ни е било казано, но потулваме всичко, за да защитим кмета и човека, който в действителност командва зад кулисите.

Бош се замисли.

— Още смятаме, че става въпрос за Зеяс, нали?

— Да.

— Кой би могъл да командва зад кулисите? Брусард?

— Предполагам.

— И тя не е оставила името си, нали?

— Не. Можеш да напишеш каквото си поискаш име или дума. Тя е написала je sais — знам.

— Това чудо може ли да се проследи?

— Може би със съдебно нареждане. Съмнявам се, че вестникът би ни помогнал без съгласието на съда. Смятам да продължа да й звъня, докато не ми отговори. После ще си уговорим среща.

— Не, по-добре да не й звъним. Ще я уплашим и ще изхвърли телефона. Сто на сто има причина да иска да остане анонимна.

— Тогава какво?

— Ще я засечем.

— Добре.

— Прибирай се, Люси. И си лягай. Утре ще уредим нещата. Познавам един съдия, който ще подпише заповедта.

— Добре, Хари.

— И браво на теб. Добра работа. Вече започва да ми става трудно да не изоставам.

— Благодаря, Хари.

Бош затвори. Не беше сигурен, че го бе казал като комплимент.