Горящата стая

23

В понеделник сутринта Бош влезе в отдела в седем и завари Сото на бюрото й. Забеляза, че е със същите дрехи като предишния ден.

— Цяла нощ ли си стояла?

— Търсех връзката и изгубих представа за времето. Подремнах няколко часа долу. Нямаше смисъл да се прибирам и пак да идвам.

Бош кимна. На нивото на гаража имаше стая с походни легла. Беше и за мъже, и за жени, но май не беше чувал да е ползвана от жена. Сото продължаваше да го изумява с всеотдайността си към случаите и работата.

— Каква връзка? — попита той.

— Между обира и Бони Брай.

— И намери ли нещо?

— Още не. Но успях да прегледам само половината от обитателите. Надявам се, че ще успея да приключа днес.

Бош остави папките си на бюрото и седна тежко в стола си. Сото го погледна и попита:

— Какво е станало?

Бош поклати глава и извади сгънат лист от една папка. Подаде й го. Беше разпечатка на статия в „Ривърсайд Прес-Ентърпрайз“ от 23 март 2005 г. Материалът бе кратък и Сото го прочете бързо.

— Какво означава това?

— Според мен означава, че Брусард е прикрил следите си — каза Бош. — Няма да успеем да го пипнем.

— Не разбирам. Не са споменати никакви имена. Нещастен случай ли е било?

— Според статията. Днес ще взема досието от шерифа на Ривърсайд.

— Откъде попадна на това?

— Вчера бях в стрелбището, което преди е принадлежало на Брусард. Постреляхме с дъщеря ми. Човекът, който го върти, спомена, че го бил купил от Брусард след инцидента.

Бош кимна към разпечатката.

— Дъщеря ми намери това в цифровия архив на вестника. Няма имена, но човекът, който е управлявал стрелбището от името на Брусард, е бил убит при ловен инцидент. Заглавието гласи „Ловец неволно убива най-добрия си приятел“. Да се обзаложим ли, че когато получа досието, ще се окаже, че ловецът е Брусард?

— Няма ли други статии освен тази?

— Абсолютно никакви. Нито един материал, освен това кратко съобщение. Ако питаш мен, някой с доста влияние е потулил всичко.

Сото кимна, продължаваше да мисли.

— Тогава защо си толкова сигурен, че няма да стигнем до Брусард?

Бош разпери ръце.

— Ако приемем, че стрелецът от Мариачи Плаза е от стрелбището в Ривърсайд, то стрелбата най-вероятно или е била организирана от човека, който е управлявал стрелбището, или е стрелял самият той. Така или иначе, имало е връзка с Брусард, а сега вече я няма. Човекът е мъртъв от девет години.

И посочи отново разпечатката, сякаш тя доказваше думите му.

— Трябва да има… — започна Сото. — Все още разполагаме с Охеда.

— Не е достатъчно — каза Бош. — Никой прокурор няма да поиска да се заеме със случая с това, с което разполагаме. В Съдебната палата ще ни се присмеят. Нямаме никакви доказателства. Няма оръжие, няма очевидци, няма…

Млъкна и се замисли за нещо.

— Какво? — попита Сото.

— Шансът е малък — каза Бош. — Но когато науча името на човека, който е управлявал стрелбището и когото сегашният управител нарече Дейв, ще пусна името му през компютъра на Агенцията за контрол на алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Може пък да извадим късмет и да се окаже, че е притежавал „Кимбър Монтана“. Няма да е достатъчно, за да почукаме на вратата на прокурора, но все пак ще е нещо.

Взе листа от Сото и се обърна към бюрото си. Замисли се за първите си ходове. Запитването до друга агенция беше деликатна работа, особено когато тя е толкова близо до Ел Ей. Между двете имаше неизбежни връзки и отношения — размяна на личен състав, което можеше да предизвика трудности. Винаги беше по-добре да предпочетеш косвения подход пред директния.

Бош можеше да избира между няколко контакта. През последните няколко години, откакто бе в Неприключени следствия, беше работил по доста случаи, свързани с окръг Ривърсайд, и реши да пробва със Стив Бенет, който се занимаваше с издирване на изчезнали. Нямаше да пита за изчезнало лице, но знаеше, че Бенет е дългогодишен служител в управлението, беше работил като следовател в няколко различни отдела и щеше да знае къде и как да потърси онова, което му трябваше.

След размяна на обичайните поздрави и любезности Бош попита Бенет дали може да намери нещо за фаталния инцидент отпреди девет години в „Уайт Тейл Хънтинг Ранч“. След като получи точната дата, Бенет каза, че едва ли ще му е нужно много време да извади досието и да го прегледа. Каза на Бош, че ще му се обади, когато намери нещо. Бош на свой ред го помоли да го направи тихомълком. Не беше необходимо някой друг да научава.

Затвори телефона и каза на Сото, че ще отскочи до „Старбъкс“ на Първа улица. Беше понеделник и смяташе да започне седмицата с нещо различно от нещата, които излизаха от машината на партера на Дирекцията на полицията.

— Хари, много добре знаеш, че всичко излиза от машина — каза Сото. — Просто някои заведения са по-шарени от други.

— Така е — отвърна Бош. — Но от време на време обичам и човешкото докосване, та дори да е кафе, което не е от машина.

Всъщност цитираше дъщеря си. Сото не реагира.

— Искаш ли да ти взема нещо? — попита Бош.

— Не, благодаря. Преди час и аз отскочих за човешко докосване.

— Ясно.

Бош излезе от сградата. На половината път до кафенето телефонът му избръмча. Беше Бенет.

— Хари, не намерих много — каза той. — Закрили са случая доста бързо. Истинска трагедия, доколкото мога да преценя. Някакъв тип убил най-добрия си приятел. Взел го за елен, диво прасе или нещо такова в храсталаците.

Бош отиде до пейката под навеса на една спирка и седна, за да може да си води бележки.

— Добре — каза. — Имаш ли имената на стрелеца и жертвата?

— Стрелецът е Чарлз Андрю Брусард.

— А жертвата?

— Дейвид Александър Уилман. На четирийсет и две. Бил е управител на ранчото, а Брусард е бил собственикът. Тук се казва, че били първи приятели още от гимназията, израснали заедно в Хемет. Излезли на лов и се разделили в нещо, наречено „улея на прасетата“, нещо като тясно дере или каньон в ранчото. Изведнъж Уилман се озовал на място, на което Брусард изобщо не го очаквал. Помислил го за прасето, което преследвали, и го улучил от трийсет метра. Проходна рана във врата. Уилман умрял на място. Изтекла му кръвта.

Бош си записа няколко думи, които да го подсетят, после попита:

— С какво е стрелял Брусард?

— Ъ-ъ-ъ, да видим… с „Енкор Про Хънтър“. Триста и осми калибър.

— А Уилман? Пише ли с какво е бил въоръжен той?

— Момент… не, Хари, няма нищо.

— Добре, някакъв инвентар към доклада?

— Само пушката на Брусард.

Надеждата, че пушката на Уилман ще бъде посочена или дори запазена като веществено доказателство, от самото начало бе съвсем малка.

— Кой е разследвал случая? — попита Бош.

— Бил Темпълтън — отвърна Бенет. — Още е в управлението. Сега е капитан.

— Познаваш ли го?

— Познавам го, но всъщност не го познавам. Нали ме разбираш?

— Да.

Бош се замисли как точно да формулира следващия си въпрос. Дойде автобус и се наложи да стане и да излезе от навеса, за да се спаси от шума.

— Навън ли си, Хари? — попита Бенет.

— Да, отивам за кафе — отвърна Бош. — Виж, Стив, познаваше ли Темпълтън като следовател? Питам се дали е човек, който би закрил някой случай набързо, защото не му се е работело по него, или пък е можел да бъде убеден да го направи.

Последва дълга пауза, преди Бенет да отговори.

— Трудно е да се каже от този доклад, но никога не съм работил директно с него. Чувал съм обаче, че играе голф и че преди всеки удар хвърля във въздуха трева, за да види накъде духа вятърът.

Бош го разбра. Темпълтън може и да не се беше опънал на съветите да закрие бързо случая, особено ако са дошли отгоре.

— Хари, искаш ли номера на доклада от анализа на място? — попита Бенет. — Самият доклад не е тук, но явно съществува. Отбелязан е номерът му.

Бош се върна на пейката, за да си запише номера. Освен това попита за рождената дата и домашния адрес на Уилман, както и за данните за жена му Одри. Накрая благодари на Бенет за бързата помощ.

— И онова с голфа да си остане между нас, нали? — каза Бенет. — Не искам Темпълтън да ме вземе на мушка.

— Разбира се — отвърна Бош. — Длъжник съм ти.

След като приключи разговора, Бош тръгна обратно към дирекцията, без да завърши набега за кафе. Вече не се нуждаеше от доза кофеин.

Седна зад компютъра си и пусна Дейвид Александър Уилман през криминалните бази данни, но търсенето му не даде резултат. Доколкото можеше да се прецени, досието му бе чисто.

След това отвори страницата за регистрация на оръжия на Агенцията за контрол на алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и въведе в полето за търсене името на Уилман. Макар да беше покойник, базата данни щеше да отрази всички негови законно притежавани оръжия. Този път получи резултати. Уилман беше регистриран като търговец на оръжие, чийто федерален лиценз бе изтекъл преди шест години и не бил подновен — по разбираеми причини.

Бош предположи, че търговията с оръжие върви ръка за ръка с управлението на ловно ранчо и стрелбище. Търсенето показа и множество трансакции през осемте години преди смъртта на Уилман. Оказваше се, че е купувал и продавал десетки оръжия. Бош прегледа списъка и откри покупката на две „Кимбър М84“. Бяха купени през 2000 и 2002 г., много преди Орландо Мерсед да бъде прострелян с такова оръжие.

След това Хари прегледа записите за продажбите и откри, че само една от пушките е препродадена. Това означаваше, че по времето на смъртта си Уилман е притежавал „Кимбър Монтана“. Не беше задължително оръжието да е било негова собственост, но бе регистрирано на негово име.

Въпреки всичко Бош беше окуражен. Помисли си, че може да е попаднал на оръжието, с което е било извършено убийството. От смъртта на Уилман бяха минали девет години. Пушката можеше отдавна да е изчезнала. Ако Уилман не я е изхвърлил веднага след прострелването на Мерсед, Брусард вероятно се е отървал от нея, след като е убил управителя на ранчото. Бош знаеше, че всичко това са само догадки, но трябваше да признае, че е напълно възможно Уилман да е бил умен и да е запазил пушката, за да има някакво влияние върху приятеля си Брусард. Може да е казал, че се е отървал от нея, а всъщност да я е скрил някъде в случай, че нещата тръгнат в нежелана посока.

Бош си записа серийния номер на пушката и пусна ново търсене, този път в имотния регистър на окръг Ривърсайд. Когато откри онова, което търсеше, се обърна към Сото и каза:

— Отивам в Ривърсайд.

Тя се откъсна от компютъра и го погледна.

— Какво има там?

— Обадиха ми се. Брусард е бил стрелецът през онзи ден. Убил приятеля си Дейвид Уилман и случаят бил писан като инцидент. Уилман обаче бил търговец на оръжие и е купил една „Кимбър Монтана“, която така и не е продал. Може да е някъде там.

— Къде?

— Не знам още. Имам адреса, на който е живял Уилман, но жена му продала жилището две години след смъртта му и се преместила. Сега е в Ранчо Мираж. Смятам да започна там. Може да извадя късмет и пушката още да е у нея.

— Идвам с теб.

— Ами връзката?

— Може да почака. Няма да позволя да тръгнеш да търсиш оръжие без партньор.

Бош кимна и попита:

— Обичаш ли ориз с чили? Знам едно чудно местенце по пътя натам.