Горящата стая

24

Пътуването продължи много повече, отколкото в неделя, когато Бош бе излязъл с дъщеря си. Магистралите бяха по-натоварени, а Ранчо Мираж се намираше на още един час път на изток, в долината Коачела. Двамата със Сото обсъдиха случаите, по които работеха, и стъпките, които смятаха да предприемат. Идеята на Бош, че пушката, с която е бил прострелян Орландо Мерсед, може все още да е у семейството на Дейвид Уилман, беше логична нишка за разследване, но не даваше никакви основания за получаване на разрешение за обиск на дома му. Налагаше се да потропат на вратата и да се надяват на съдействие или нещо, което да се използва като основание за обиск.

Спряха в Уест Ковина за ранен обяд с ориз с чили и когато продължиха, разговорът замря. Мислите на Бош се насочиха от случая към срещата му с Вирджиния Скинър предната вечер. Разговорът беше добър и интересен. Дори се открехна вратичка за романтика — поне според Бош — и беше вълнуващо да си помисли накъде ли ще тръгнат нещата. Не беше само перспективата отново да бъде с някого — трябваше да признае, че шансовете му за една може би последна връзка в живота му се стопяват с времето. Надеждите му, че Ана Стоун може да бъде тази последна връзка, бяха разбити миналата година. Синът й беше в затвора за изнасилване и когато Бош отказа да се застъпи за него на насроченото изслушване за предсрочно освобождаване, Ана рязко сложи край, като остави Бош да се пита дали мотивите й от самото начало не са били свързани със сина й.

Докато си мислеше за Вирджиния Скинър, осъзна, че в евентуалната им връзка има тайна тръпка, породена от положението й в медиите. Връзка с репортер би била толкова пълна с усложнения, че определено не изглеждаше разумна, а рискът означаваше тръпка. Каквото и да правеха, трябваше да остане тайна. В управлението щяха да решат, че спи с врага. Дирекцията на полицията и сградата на „Лос Анджелис Таймс“ се деляха само от четирите ленти на Спринг Стрийт, но между двете институции съществуваше невидима стена, два пъти по-висока от сградата на Градския съвет. Трябваше да е много внимателен, ако се решеше на подобна стъпка. Същото се отнасяше и за Вирджиния Скинър.

— Ти ли научи дъщеря си да стреля?

Въпросът на Сото изтръгна Бош от мислите му. Сото явно размишляваше върху разказа му за неделния следобед.

— А? Да, аз я научих.

— Изглежда малко необичайно, не мислиш ли?

— Ами, нали разбираш, оръжия вкъщи и така нататък. Исках да се запознае с тях от съображения за безопасност. Заведох я няколко пъти на стрелба и тя се оказа доста добра. Роден стрелец. В стаята си има куп награди и няколко трофея. А сега казва, че иска да става ченге, сериозно.

Сото кимна. Бош се запита дали не прави някакви връзки между заниманията на дъщеря му със стрелба и собствения си опит от престрелката, отнела живота на партньора й.

— Бих искала да се запозная с нея — каза Сото.

— И аз бих искал тя да се запознае с теб.

— Къде е майка й?

— Почина преди няколко години — отвърна Бош. — Тогава тя дойде да живее при мен.

— И започна да се занимава със стрелба.

— Да.

Това беше всичко, което си казаха, докато не стигнаха Ранчо Мираж.

Къщата, в която се беше преместила Одри Уилман, се намираше в селището с контролиран достъп Дезърт Вю Истейтс. Бош размаха значката си пред охранителя на портала и след две минути откри дома. Беше на три етажа и се издигаше на половин акър земя, заобиколен от други къщи и парцели с подобни размери. В центъра имаше обръщало и каменна градина около дърво на Джошуа. Бош и Сото отидоха при вратата, натиснаха звънеца и зачакаха.

— Знаеш ли защо се наричат дървета на Джошуа? — попита Сото.

Бош погледна дървото в средата на градината, — клоните му приличаха на свещници — и каза:

— Честно казано, не.

— Мормоните са го кръстили така — каза тя. — Напомняло им сцената от Библията, в която Иисус Навин вдига ръцете си към небето, за да се моли.

Бош кимна замислено. В този момент голямата дъбова врата зад него се отвори и се появи униформена прислужница, която ги остави да чакат отвън, докато попита дали госпожа Уилман желае да говори с тях. Това подразни Бош, тъй като той знаеше, че охранителят със сигурност се е обадил да предупреди за идващите детективи. Госпожа Уилман вече би трябвало да е готова да ги приеме.

Поне бяха на сянка. Сухата жега на пустинята беше неприятна и Бош усещаше как устните му изсъхват и започват да се напукват. Огледа изработката на вратата, после погледът му проследи дърворезбата по широката стряха. Гледката отново му напомни за голямото несъответствие в качеството между дома на Дейвид Уилман преди смъртта му и къщата, в която сега живееше вдовицата му.

— Едно ще ти кажа — рече той. — Уилман или си е направил невероятна застраховка, или е имало някаква парична компенсация. Ловен водач трудно би си позволил подобно жилище.

— Може да е съдила Брусард — каза Сото. — Заради причиняване на смърт по непредпазливост или нещо такова.

Бош кимна. В същия момент вратата най-сетне се отвори пак, но този път я отвори жена на около петдесет, която се представи като Одри Уилман. Беше висока и слаба, цялата в златни накити.

— Какво има? — попита тя.

Бош реши да действа направо.

— Разследваме убийство в Лос Анджелис, което може да е свързано със смъртта на съпруга ви. Може ли да влезем?

— Той е мъртъв от почти десет години. Какво общо би могла да има смъртта му с убийство в Ел Ей?

— Можем да ви обясним, ако ни пуснете да влезем.

Тя ги пусна и ги отведе в една дневна. Бош и Сото седнаха на канапето, а Одри Уилман се настани на стар кожен фотьойл срещу тях и каза:

— Е, обяснете.

— По времето на смъртта си съпругът ви е притежавал няколко огнестрелни оръжия — започна Бош.

— Разбира се, че притежаваше — отвърна Уилман. — Беше лицензиран търговец. Купуваше и продаваше оръжие.

— Наясно сме с това. Опитваме се да определим местонахождението на едно от оръжията, което е притежавал тогава.

Одри Уилман леко се наведе напред и го изгледа подозрително.

— Майтапите се, нали?

— Не, госпожо — отвърна Бош с абсолютно сериозен тон. — Не се майтапим. Трябва да разберем. Какво стана с оръжията на съпруга ви след смъртта му?

Тя разпери ръце с дланите нагоре, сякаш за да покаже, че отговорът е очевиден и не си заслужава два и половина часа път от Ел Ей.

— Продадох ги. Продадох всичко, напълно законно. Мислите ли, че бих държала оръжия около себе си след онова, което се случи?

Това беше вратичката, която очакваше Бош.

— Какво точно се случи? — попита той. — Имам само кратко описание от шерифството на Ривърсайд. Как стана така, че съпругът ви бил убит от най-добрия си приятел?

Уилман махна пренебрежително с ръка.

— Шерифството на Ривърсайд е последното място, към което бих се обърнала, за да разбера какво се е случило.

Бош изчака, но тя не каза нищо повече.

— Добре, ще споделите ли вашата версия? — попита той накрая.

— Много бих искала, но не мога — отвърна Уилман. — Имаше съдебен спор. Съдих го, но не мога да говоря за това.

И посочи към тавана и пищната обстановка. Жестът й бе ясен. Прибрала е значителна сума, но част от сделката е било мълчанието й.

— Искате да кажете, че в споразумението ви има клауза за конфиденциалност?

— Точно така.

— Добре, разбирам. Можете ли да ми кажете какво сте заявили в съда преди сключването на споразумението?

Уилман поклати глава.

— Не мога да кажа нито дума за нищо.

И махна отсечено с ръка, давайки да се разбере, че слага край на темата.

Бош кимна. Явно нямаше начин да я накара да говори за делото, така че се върна на оръжията.

— Добре, разбрахме. Да се върнем на оръжията, които сте продали. Едно от тях не е регистрирано като продадено. Още се води на името на съпруга ви в компютрите на Агенцията за контрол на алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия.

— Не може да бъде. Продадох всичко напълно законно. Тед Сампсън го направи. Той купи ранчото и използва собствения си лиценз на търговец, за да продаде оръжията.

Бош прие, че Тед Сампсън е мъжът, с когото бе разговарял предишния ден в офиса на „Уайт Тейл“.

— Е, конкретно за това оръжие няма запис да е продадено. Става въпрос за ловджийска карабина „Кимбър“, модел „Монтана“. Това да ви звучи познато?

— Оръжията изобщо не ми звучат познато. Мразя ги. Нямам оръжие в тази къща. Когато се преместих тук, оставих всичко зад себе си. Направих обаче подробен инвентарен опис, защото преди всичко това…

И махна отново с ръка, сякаш да покаже нещата, придобити след съдебното споразумение.

— … мислех си, че парите от оръжията ще са всичко, което ми остава. Плюс двайсет и петте хиляди долара от застраховката.

— Добре — каза Бош. — Щом Тед не е продал въпросното оръжие, къде би могло да е то?

Тя поклати глава, сякаш беше озадачена.

— Нямам представа! Гаражът в старата къща беше оръжейната на мъжа ми, но го опразнихме. Сигурна съм. Когато Тед приключи, не остана нищо, а аз описах всяко оръжие, което той взе.

— Пазите ли още описа?

Тя се замисли за момент.

— Всъщност май да.

— Можем ли да го видим, госпожо Уилман? Може да се окаже важно.

— Изчакайте тук. В папките за данъците е. Сигурна съм.

Тя стана и излезе през двойна врата със завеси, която се отваряше към кабинет. Бош зърна писалище, библиотечни рафтове и велоергометър, поставен пред плоскоекранен телевизор. Уилман затвори вратата след себе си.

Нямаше я пет минути. Бош и Сото се споглеждаха, но не размениха нито дума. Знаеха, че инвентарният опис, ако наистина още съществува, може да се окаже солидно доказателство, ако разследването стигне до съд при липсата на оръжието, с което е било извършено убийството.

Уилман влезе. Носеше жълт бележник с няколко отметнати страници, прихванат с ластик.

— Намерих го.

Докато приближаваше, дръпна ластика, но той бе станал трошлив от времето и се скъса. Тя седна и започна да обръща страниците, като ги преглеждаше. На четвъртата спря.

— Тук са оръжията.

Подаде бележника на Бош. Той извади собствения си бележник, в който бе записал серийния номер на пушката, притежавана от Дейвид Уилман според базата данни на Агенцията за контрол на алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Списъкът включваше осемнайсет карабини и пистолети, както и сумата, получена от продажбата им. Нито едно оръжие не беше отбелязано като „Кимбър“ и нито един сериен номер не отговаряше на номера в бележника на Бош. Пушката на Уилман не беше продавана. Бош забеляза, че списъкът включва и два патрондаша, но те не вървяха към никое от оръжията.

— Можем ли да вземем това, госпожо Уилман? — попита Бош.

— Предпочитам да не го правите — отвърна тя. — Мога да ви направя фотокопие. Имам копирна машина.

— По-добре е да разполагаме с оригиналния документ. Ще ви дадем разписка и ще ви го върнем, след като престане да ни е нужен.

— Не разбирам. Защо ви е притрябвал?

— Защото може да се окаже важна част от разследването. Ако оръжието е било използвано при убийството, по което работим, трябва да документираме произхода му. Инвентарният списък ни помага да докажем, че пушката е изчезнала най-малко преди девет години, когато сте описали оръжията, принадлежали на съпруга ви по време на смъртта му.

— Добре — с неохота отстъпи тя. — Можете да го вземете, но първо ще си направя копие и искам да ми върнете оригинала.

— Ще ви го върнем — рече Бош. — Обещавам ви.

— Ще напиша разписката — каза Сото.

Докато Сото пишеше разписката, Бош зададе на Уилман въпроса, който беше запазил за края на разговора.

— Какво оръжие носеше съпругът ви в деня на инцидента?

Уилман ахна. Реакцията й като че ли не беше насочена към Бош, а по-скоро предаваше емоция, свързана със съдържанието на въпроса. Това бе известно потвърждение на подозрението на Бош, че съдебният иск и последвалото го споразумение с клаузата за конфиденциалност не е било за причиняване на смърт по непредпазливост. Вероятно Одри Уилман бе заявила пред съда, че смъртта на Дейвид Уилман е била всичко друго, но не и нещастен случай.

— Носеше пушката си двайсети калибър, както винаги — каза тя.

— На лов за диво прасе с гладкоцевна пушка? Това нормално ли е?

— Той не беше тръгнал на лов за диво прасе. Другият беше ловецът. Дейв му беше водач. Другият го помоли да води. Затова Дейв взе пушката, за да има с какво да се предпази, ако глиганът случайно изскочи от храстите и ги нападне.

Не каза името на Брусард. Бош се запита дали това не е част от съдебното споразумение, или тя просто не може да изрече името на човека, убил съпруга й. Опита се още веднъж да надникне над бариерата на легалното разследване.

— Ако знаете нещо за съпруга ви и Чарлз Брусард, което не фигурира в съдебното споразумение, ще се радваме да го чуем.

Одри Уилман го изгледа дълго и накрая поклати глава.

— Не мога да го обсъждам при никакви обстоятелства — каза тя. — Не мога дори да споменавам името му. А сега ще ви помоля да ми дадете разписката и да си вървите. Имам работа.

„Почти“ — помисли си Бош. Тя почти се беше открила.