Горящата стая

30

След като Сото се качи в колата, Бош потегли обратно към Дирекцията на полицията. Сото обобщи интервюто със Стефани Перес, а той й предаде разговора си с Краудър и каза, че капитанът отначало се подразнил, че разследването на Мерсед е поставено временно на изчакване, но омекнал, когато научил, че двамата са на път да открият нещо ново по много по-големия случай Бони Брай — пробив, който се дължеше на анонимно обаждане във връзка с Мерсед.

— Като стана въпрос за Краудър — каза той, — трябва да те оставя в службата и да ида на закуска. Краудър каза, че от медийния отдел одобрили интервю с теб за „La Opinion“. От смъртта на Мерсед мина повече от седмица и искат да разберат докъде е стигнало разследването. Казах му да уреди интервюто сега, за да разполагаме с остатъка от деня. Ти го поеми, а аз ще се срещна с моя човек от федералните.

— Добре — каза Сото. — Колко да кажа на репортера?

Бош излезе на надлеза над 101 и погледна надолу, докато обмисляше въпроса й. Движението и в десетте ленти беше замръзнало.

— Ами… няма да споменаваш Брусард по име.

— Ясно. Ами пушката?

Бош не беше сигурен.

— Питай Краудър — каза той. — Нека той решава. Ако я извадим на показ, може да пораздвижим нещата. Да понатиснем малко Брусард.

— Добре, ще го питам. Краудър знае ли за Брусард?

— Спестих му го засега.

— Той знае ли, че търсим конкретен човек?

— Спестих и това.

— Ясно.

— Добре. Междувременно, ако приключиш и не съм се върнал, опитай да откриеш местоположението на Ана Асеведо. Бъроуз може да е най-интересен за нас, но трябва да говорим и с нея, за да получим цялата картина. Както и с Бойко.

— Добре.

— Между другото, пита ли Перес дали си е помисляла, че Ана може да е причинила пожара?

— Попитах я и тя каза не. Ана не била идеалната съквартирантка, но иначе била свястна. Никога не би направила нещо такова.

Бош се замисли над отговора. Работеха върху възможността Ана Асеведо, независимо дали е свястна, или не, да е имала пряка връзка с пожара или поне с хората, които са го причинили — както и със свързания с пожара обир.

— Хари — каза Сото. — Искаш ли да преместя часа си при психотерапевта?

Думите й изтръгнаха Бош от мислите му и той я погледна. Беше забравил. В сряда Сото имаше редовен следобеден сеанс с доктор Инойос от Поведенчески науки.

— Да — каза той. — Виж дали няма да се съгласи да пропуснеш тази седмица. Нещата станаха динамични. Не бива да пропускаме момента.

— Ще й се обадя.

— А аз ще се върна след час. Може би дотогава ще знаем повече за Бъроуз.

— Кой е агентът, с когото ще се срещаш?

— Работи в разузнавателен отдел. Хвърлят мрежата, нали разбираш. После анализират.

— Жена е, нали? Гласът ти напълно се промени, докато говореше по телефона. Все едно говореше с дъщеря си. Ставаш много приятен.

Бош й хвърли кос поглед. Не знаеше дали да й направи комплимент за наблюдателността, или да я посъветва да си гледа работата.

— Ами, да. Стари познати сме.

— И тя иска да се види с теб насаме.

— Просто си е такава. Ще каже повече, ако съм само аз.

— Важното е да има резултат, Хари.

Бош кимна. Нямаше нищо против да прекрати разговора за Рейчъл Уолинг.

— Добре, да се върнем за малко на Стефани Перес, преди да слезеш. Чрез нея и тримата от ЕЗБанк са свързани с Бони Брай.

— Това е абсолютно твърдо. Разпозна ги на снимките и потвърди расистките нагласи на Бъроуз.

— Добре, ами Ана? Как са се запознали с Перес? Колко време са били съквартирантки, преди Перес да я накара да се махне?

— Стефани каза, че са живели заедно около година и че Ана се е обадила по обява на таблото в пералнята на комплекса.

— Значи Ана вече е живяла там?

— Не, но е живяла като малка. Дошла на гости на приятели, видяла обявата и се свързала с Перес. Казала, че иска да живее там, защото познавала мястото и можела да стига пеша до работата. Нямала кола.

Бош кимна. Всичко това беше добре дошло. В обобщението на разговора си с Перес Сото беше казала също, че Бъроуз преспивал с Асеведо поне два пъти седмично в продължение на три месеца, което довело дотам Асеведо да бъде помолена да напусне. Бойко я посещавал по-рядко, но също се случвало да преспи. Но когато Перес започнала да се оплаква от ситуацията, в отговор Асеведо накарала и двамата мъже да се включат в поддръжката на апартамента. Това включвало изпълняването на различни задачи като изхвърляне на боклука.

Всичко това се основаваше на спомените на Стефани Перес отпреди двайсет и една години, но беше положително от гледна точка на разследването на случая. Сега на Бош и Сото им трябваше допълнително потвърждение от страна на Асеведо, Бъроуз и Бойко.

— Наистина трябва да открием Ана Асеведо — каза Бош.

— Казах ти — отвърна Сото. — Заемам се с въпроса.

Спряха на светофара на Първа и Хил, на няколко преки от Дирекцията на полицията.

— Гъс Брейли каза, че на видеото се вижда как тя натиска алармата преди обирджиите да влязат — каза той. — Въз основа на това следователите решили, че не е замесена в обира.

— Ти друго ли смяташ?

— Още не. Но сега гледам видеото от другата страна на нещата.

— Какво ще рече това?

— Ще рече, че ако знаеш, че те снима камера, вероятно знаеш, че ако не включиш алармата, гарантирано ще те заподозрат.

Сото се позамисли, кимна и каза:

— Схващам.

— Затова трябва да я намерим и да поговорим с нея — продължи Бош. — Казваш, че е изчезнала. Няма шофьорска книжка, няма досие, адресът й е неизвестен. Това не ми харесва.

— На мен също. Възможно ли е да е мъртва? Може да са я използвали и после да са я заровили в пустинята.

Бош кимна. Изглеждаше вероятно.

— Другият проблем е, че нямаме никаква идея за двамата нападатели — каза той. — И тримата, за които говорим, са били вътре в ЕЗБанк. Те не са извършители на самия обир.

— Нито пък са предизвикали пожара.

— Ако един от тримата е вътрешен човек, той ще ни насочи към другите двама.

Светофарът се смени и Бош потегли и каза:

— Имаме двамата в колата. Първо са спрели при Бони Брай. Единият влиза вътре и хвърля коктейла „Молотов“ в шахтата за боклук.

— Предизвикват пожара, после тръгват за парите — каза Сото.

— Именно. Имали са скенер в колата, приближили са целта си и са зачакали реакцията на пожара. Когато „всички екипи“ са били мобилизирани, двамата са се насочили към парите. Или пък са го направили без техника. Просто са спрели и са изчакали сирените. Когато всички се втурнали да гасят пожара, двамата са ударили целта си и са имали време да се измъкнат преди полицията да реагира.

Спря на двора пред Дирекцията на полицията. Сото скочи от колата, погледна го и каза:

— Мисля, че се връзва.

Бош кимна и отвърна:

— Ще се видим след час.

Рейчъл Уолинг го чакаше в едно сепаре в задния салон на ресторанта на Шеста улица. Салонът беше запазен за важни клечки и редовни клиенти. Имаше три кръгли маси за големи празненства и три сепарета за по-малки. Салонът беше пълен и Бош разпозна половината лица от Градския съвет. Не беше сигурен кои са, но явно заемаха поне някакви средни по важност постове, иначе нямаше да закусват в девет сутринта в работен ден.

Рейчъл Уолинг си беше все същата като в деня, когато я бе видял за последен път. Рязко очертана линия на челюстта, стегната шия, кафява коса с намек за черно. Очите й винаги въздействаха на Бош най-силно. Тъмни, пронизващи, неразгадаеми. Докато приближаваше, през тялото му мина тръпка, напомняне за онова, което можеше да се случи. Навремето бе имал тази жена и после нещата се провалиха. Когато ставаше дума за жените в живота му, той имаше само няколко повода за съжаление. И Рейчъл Уолинг винаги щеше да е един от тях.

Рейчъл се усмихна и остави вестника, който четеше.

— Здравей, Хари.

— Извинявай, че закъснях.

— Не си закъснял чак толкова. Някакви събития ли се развиват?

— Започват.

Уолинг посочи вестника.

— Миналата седмица се появи във вестника във връзка със смъртта на онзи Мариачи музикант. Мога ли да попитам дали питането ти за Родни Бъроуз е свързано с това?

— Не. Имам и други случаи. Знаеш как е.

— Разбира се. Просто ми беше любопитно как се връзват нещата.

— Както ти казах по телефона, интересувам се от пожара, убил онези деца. Успя ли да ми намериш нещо? Виждам вестника, но не и папка или нещо такова.

Тя се усмихна, сякаш парираше нападката.

— Знаеш, че не изнасяме папки. И че не сме от най-споделящите.

Появи се сервитьор с кана кафе и Бош му даде знак да му налее. Сервитьорът попита дали знаят какво ще поръчат, или ще им трябва меню. Бош не беше имал нужда от меню в това заведение от двайсет и пет години. Погледна Рейчъл и я попита:

— Ще хапнеш ли, или срещата ще е кратка и сладка?

— Ще ядем — заяви тя. — Нали ти казах, че съм гладна.

Поръчаха си без менюто и сервитьорът ги остави.

Бош отпи глътка горещо кафе и фиксира Уолинг с поглед, който казваше, че е време да заговори.

— И тъй — рече той. — Родни Бъроуз…

— Добре, ето как стоят нещата — каза тя. — Правилно си се прицелил в Родни Бъроуз и сме го наблюдавали доста време, но после влязъл на топло заради данъците и оттогава кротува. Поне ние така смятаме. Затова трябва да знам дали Бюрото няма да се изложи заради нещо, с което се занимаваш.

Бош поклати съчувствено глава.

— Не и ако не е направило някакъв гаф през деветдесет и трета. Това си е чиста проба разследване на стар случай. Сега Бъроуз живее в Аделанто и е тих като мишка, доколкото знам.

— Добре, ще ти се доверя за това.

— Е, кажи ми с какво разполагаш. Кога е влязъл в полезрението на ФБР?

— Към средата на деветдесетте започнахме да наблюдаваме много подобни типове. Нали се сещаш, граждански милиции, Поссе Комитатус, Християнска идентичност и всякакви други антиправителствени групи, които мразят да им се бъркат. В рамките на две години имахме Уейко и Руби Ридж, да не забравяме и бунтовете в Ел Ей от деветдесет и втора. От всички тези събития можеш да придобиеш доста добра представа за въпросните типове, живеещи на ръба. Според някои от тях, подобно на твоя човек, бунтовете представлявали първите предупреждения за надигаща се расова война. Добави стандартните антиправителствени възгледи, натрупването на оръжия за отстояване на личните права и много от онези „-ист“ окончания, които спомена по телефона, и получаваш някакво аморфно движение. Засякохме това да се случва на много места в страната. Естествено, мнозина не обърнаха внимание на предупрежденията ни — атентатът в Оклахома Сити стана през деветдесет и пета.

— И какво за Бъроуз?

— Той и малоумници като него формирали група на име Белите гласове, която станала част от онази национална асоциация, която искаше да затвори границите и да се готви да защитава бяла Америка, когато започне расовата война.

— Чарли Менсън не проповядваше ли същото навремето?

— Да. Но точно както някой е трябвало да наблюдава Менсън навремето, ние започнахме да наблюдаваме Бъроуз и приятелите му.

— Кога?

— Попаднахме на тях през деветдесет и четвърта, когато започнаха да оставят листовки под чистачките на колите от Ел Ей до Сан Диего — между другото, наричаха го Вън Диего.

— Готино. Моят случай е от година по-рано.

— Знам. Тук не мога да ти помогна пряко. Попита ме с какво разполагаме за Бъроуз и открих, че всичко е от деветдесет и четвърта насам.

— С какво са се занимавали освен с печатането на листовки?

— В общи линии с нищо. Имали си база недалеч от Кастаик, където стреляли, обучавали съмишленици и слушали много спийд метъл. Типична група на омразата, много риторика и почти нищо друго. Най-дръзката им проява била отпечатването на расистки манифест и пускане на листовки, канещи хора в тренировъчния им лагер. Следяхме ги отгоре-отгоре, подслушвахме ги и решението беше, че само лаят, но не хапят. Нямаше да започнат войната, а просто щяха да са в ролята на мажоретки, когато тя избухне.

— Подслушвали сте ги? С бръмбари ли?

— Не, имахме си вътрешен човек. Един от членовете им загазил с нещо друго и се съгласил да доносничи.

— Откъде са идвали парите им за въпросната база? Имали ли са работа? И каква?

— Резюметата, които прочетох преди да дойда тук, ги описват като много добре финансирани, но източникът им на средства така и не бил установен. Повечето били охранители и тираджии. А това не обяснява парите.

— При обира, за който говоря, са били отмъкнати двеста и шейсет хиляди. Имало и друг подобен няколко месеца по-рано. Между двата може да има връзка.

— Е, това може да обясни нещата, но в резюметата не видях нищо подобно.

— Бъроуз ли е командвал парада?

— Не, той е бил само пчеличка. Групата е била основана от някакъв тип на име Гарет Хални, тираджия. Той пръв започнал да набира хора.

Бош извади бележника си да си запише името.

— Няма да можеш да говориш с него — каза Уолинг. — Умрял преди дванайсет години. Самоубил се, след като бил хванат в укриване на данъци. Знаел е, че ще бъде прибран на топло. Така пипваме повечето от тези типове — те спират да плащат данъци.

— Тогава кой друг? — попита Бош. — Кои са били близки с Бъроуз? Моят случай включва него и двама въоръжени нападатели.

Уолинг се пресегна и разгъна вестника. Едва сега Бош видя, че си е водила записки в полетата. Тя ги прочете, после отново сгъна вестника.

— Според резюметата имало двама братя, които били гъсти с Бъроуз. Мат и Майк Полард. Освен това, ако търсиш шофьор на колата, в групата имало един спортен автомобилист на име Стенли Нане. Наричали го Наскар Нане. Може той да е карал.

На Бош всичко това му хареса. На пръв поглед се връзваше. Уолинг долови възбудата му.

— И преди да си заподскачал от радост — направих бърза проверка на тези типове. Онова, което открих, няма да ти хареса.

— Защо? — попита Бош.

— Наскар Нане в момента дава газ в небето. Умрял през деветдесет и шеста — блъснал се в подпора на мост със сто и петдесет километра в час. А двамата Полард влезли в затвора за укриване на данъци, но само единият излязъл жив. Майк Полард бил пратен в Колман във Флорида, където бил наръган в затворническата библиотека през две и шеста. Случаят така и не бил решен и се подозира, че е на расова основа.

— А другият?

— Мат Полард излежал присъдата си в Луисбърг и бил пуснат на изпитателен срок през две и девета. Имал си опашка пет години и се отчитал редовно на наблюдаващия офицер във Филаделфия. Изпитателният срок обаче изтекъл преди два месеца и в момента местонахождението му е неизвестно. Подобни типове обичат да стоят под радара. Избягват да си вадят шофьорски книжки и номера на социални осигуровки, не плащат данъци и така нататък.

Бош се намръщи и си спомни, че Ана Асеведо също беше изчезнала от радара. Но после си помисли за нещо относно групата, което му изглеждаше като несъответствие.

— Бъроуз влязъл в затвора през две и шеста — каза той. — И излязъл след двайсет и два месеца.

— Какво мога да кажа? Процесът е бавен — отвърна Уолинг. — Не знам подробностите на всеки случай, но се заемали с тези типове един по един. Може пък Бъроуз да е бил последен.

Това не му прозвуча особено убедително.

— Добре, но Бъроуз е лежал в Ломпок, което си е направо кънтри клуб. Как той се е озовал там, а Полард са влезли в Луисбърг и Колман? И двете места са гадни. Оставам с впечатление, че Бъроуз е извадил, късмет.

Уолинг кимна.

— Трябва да вземеш и трите случая и да видиш как е станало така. Не поиска от мен да го направя. Попита ме за Бъроуз. Кой знае, може престъпленията му да не са били толкова тежки. Освен това е постигнал споразумение и при това положение са го отнесли другите двама. Много неща могат да обяснят несъответствието.

— Знам, знам. Просто се чудя дали това не е било отплата, задето е бил доверен информатор през всичките тези години.

Уолинг поклати глава.

— В досието му няма нищо, което да намеква, че обвиняемият е оказвал значителна помощ на властите.

— Това не означава, че не се е случило — посочи Бош.

— Така или иначе, сега искаш неща, които са отвъд възможностите ми. Нямам достъп до списъците с информатори. Държат ги под ключ поради очевидни причини.

— Записа ли номерата на досиетата? Мога да говоря с прокурора.

— Записах ги.

— Ами агентът, който е разработвал групата? Кой е бил?

— Ник Ярдли. Още е в тукашния филиал.

— Мислиш ли, че ще се съгласи да говори с мен?

— Би могъл, но не забравяй, че Бъроуз е влязъл на топло заради укриване на данъци. Технически погледнато, ние само сме помагали. Ник може да подхвърли нещо на данъчните, а ако стане това, забрави. Техните агенти не говорят с местните.

— Знам.

— Така че ако говориш с Ник, не му казвай, че си разговарял с мен. Кажи му, че информацията ти е от съдебното дело.

— Разбира се.

Сервитьорът донесе поръчките им. Бош искаше да си тръгне и да продължи да работи по делото, но знаеше, че ако постъпи грубо с Рейчъл, тя може и да не му помогне никога повече. Не искаше да поема подобен риск.

Започнаха да се хранят и Бош се помъчи да завърже неангажиращ разговор.

— Как е Джак напоследък?

Джак беше Джак Макавой, бивш репортер от „Таймс“, с когото Рейчъл ходеше през последните няколко години. Бош го познаваше.

— Добре е — отвърна тя. — Щастлив е. И късметлия, като се има предвид състоянието на вестникарската журналистика.

— Още ли работи за онзи разследващ уебсайт?

— Неотдавна се премести на друг, „Феър Уорнинг“. Посветен предимно на защита на потребителите. Не е зле да го провериш. Вече никой не го е грижа за обикновения гражданин — нито властите, нито вестниците. На сайта има доста интересни неща. И Джак отново обича работата си.

— Това е чудесно. Ще го погледна. Феър Уорнинг дот ком, нали?

— Дот орг. С нестопанска цел.

— Ясно, ще го погледна.

Бош се зачуди дали да не я попита дали си няма неприятности в Бюрото, задето има връзка с репортер, но преди да отвори уста, телефонът избръмча в джоба му. Той остави вилицата си и го погледна. Съобщение от Сото.

Не особено нежно напомняне, че ги чака работа. Погледна Уолинг, която спокойно размазваше крема върху кравайче.

— Трябва да вървиш, нали? — каза тя, без да вдига очи.

— Да — отвърна Бош.

— Не се безпокой за мен. Върви.

— Благодаря, Рейчъл. За всичко. Ще оправя сметката на излизане.

— Благодаря, Хари.

Бош взе мъфина си от чинията и тръгна да се измъква от сепарето.

— Не забравяй това — каза Рейчъл.

И му подаде вестника. Бош го взе и се изправи.

— И да кажеш на Джак, че е голям щастливец.

— Какво? Работата ли имаш предвид?

— Не, Рейчъл. Имам предвид теб.