Горящата стая

35

В четвъртък сутринта Бош най-сетне успя да изпревари Сото на работното място — пристигна още преди зазоряване с кафе от денонощния „Старбъкс“. Намери списъка с обажданията на бюрото й и незабавно се зае да състави искане за разрешително за издирване, с което да открият мобилния телефон на анонимната жена, която многократно заявяваше, че около прострелването на Орландо Мерсед има потулване.

Появата на клетъчните телефони беше довела до огромни промени в работата на правоприлагащите органи през последните две десетилетия. Законът за комуникационно сътрудничество с органите от 1994 г. се осъвременяваше и разширяваше почти ежегодно, за да отговаря на бързо променящия се електронен ландшафт и многото начини, по който го използваха престъпниците. Производителите и доставчиците на услуги бяха длъжни да включват проследяващи функции във всичките си системи и продукти. Именно тук беше ролята на засичането. Нерегистрираният телефон еднодневка можеше да изглежда идеално средство за анонимни комуникации, били те законни или не, но устройството можеше да се проследи и локализира чрез постоянната му връзка с клетките на доставчиците. При наличието на съдебно разрешение техническият отдел на ЛАПУ можеше да изпрати електронен импулс до телефона (така наречения „пинг“) и да определи местоположението му с точност петдесет метра. В отдела се работеше бързо. След получаването на разрешението процесът щеше да започне в рамките на два часа.

Именно затова Бош беше дошъл рано. Планът бе да сложи разрешението на бюрото на съдия Шърма Бартлет преди да е започнала съдебните дела за деня.

Бош не беше новак в засичането на мобилни телефони. То се бе превърнало в полезно средство за откриване на заподозрени при разследването на стари убийства. Често откриването им беше по-трудно от идентифицирането им след изминалите години. Процесът започваше с база данни на телефонни номера и доставчиците на услуги. Законът задължаваше в нея да се записват дори номерата на телефоните еднодневки. На Бош му бяха нужни по-малко от пет минути да открие доставчика на номера на анонимната жена. След това използва шаблона и започна да пише разрешителното на компютъра си.

Разпечата крайния резултат и беше готов за действие. Първо се обади на техническия отдел да предупреди сержанта, че по-късно сутринта ще дойде с приоритетна заповед за засичане. Разследванията на убийства винаги пререждаха другите заповеди, които бяха свързани най-вече с търговията с наркотици. Телефоните еднодневки бяха любимо средство на дилърите по цял свят.

Планът беше да се отбие до „Старбъкс“ за кафе и сладкиш, които да занесе на съдията заедно със заповедта. Написа бележка на Сото и я остави на бюрото й, но едва не се сблъска с нея на излизане от отдела.

— Хари, подранил си.

— Да, исках да задвижа нещата покрай засичането. Оставих ти бележка. Отивам при съдията и се надявам, че ще имаме резултат преди обедната почивка.

— Страхотно.

— Трябва да помислим какво ще кажем на капитана за Асеведо и Бони Брай. Мисля, че ще можем да говорим с него, докато техниците работят по това.

— Супер — каза тя някак уморено.

— Добре ли си, Люси?

Изглеждаше изтощена и разсеяна, сякаш дългите часове работа през последната седмица и половина най-сетне си бяха казали своето.

— Да, добре съм. Просто имам нужда от кафе.

— Отивам до „Старбъкс“, за да подкупя съдията. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не, всичко е наред. Само ще си оставя нещата и ще сляза долу.

— До машината? Сигурна ли си?

— Да, ти върви. Уреди разрешението.

— Добре, скоро се връщам.

Бош носеше лате и чисто кафе в картонен поднос, който закрепваше чашите на място и не позволяваше да се разлеят в пълния асансьор на съда. Не беше сигурен какво кафе пие съдията. Освен това беше взел и резен бананов кейк и боровинков мъфин. Нека тя да избира.

Съдия Бартлет беше в Департамент 111 — съдът се придържаше към старата традиция да нарича съдебните зали департаменти. Помещението бе празно с изключение на секретарката, която седеше от дясната страна на съдебната маса. Беше навела глава, погълната от работа върху сутрешния график, и не забеляза приближаващия Бош.

— Мем? — каза той.

Тя едва не подскочи.

— Извинявай — побърза да каже Бош. — Не исках да те стряскам. Питам се дали не мога да отскоча за секунда при съдията. Донесох й кафе или лате.

— Ъ-ъ-ъ, тя пие чай и си го приготвя сама — каза Мем.

— О!

— Но аз не бих отказала едно лате.

— Разбира се.

Бош извади чашата, сложи я на бюрото й и попита:

— А какво ще предпочете, мъфин или бананов кейк?

— Тя е на диета — каза Мем.

Бош безмълвно остави торбичката на бюрото.

— Ще я питам дали може да ви приеме.

— Благодаря — каза Бош.

Служителят, натоварен с изпълняването на заповедта, се казваше Маршъл Флауърс. Работата му беше да се свърже с оператора на телефона и да започне засичането. Управлението плащаше за тази услуга и техническият отдел имаше определен бюджет. Затова засичането ставаше на интервали, обикновено два пъти за един час, докато не се определи дали телефонът се движи и се налага да бъде следен по-често.

Флауърс каза на Бош, че резултатите ще започнат да се появяват след около два часа и че той трябва да се върне в отдела си и да чака. Координатите на телефона щяха да му бъдат изпратени по имейла с връзка към Гугъл Мапс. Бош даде на Флауърс имейла на Сото, тъй като тя се оправяше с Гугъл по-добре от него. Освен това смяташе да поеме ролята на шофьор, когато започнат да проследяват телефона.

Върна се в отдела и завари Сото на бюрото й. Тя му каза, че Краудър иска да ги види веднага щом се върне. Когато влязоха в кабинета, лейтенант Самюълс ги чакаше заедно с капитана.

— Добре, слушаме ви — каза Самюълс. — През последните два дни обиколихте целия щат. С какво можете да се похвалите от тези обиколки?

Самюълс беше кучето на Краудър и явно го бяха отвързали от каиша. Фактът, че той откри срещата, ясно показваше, че Краудър е прехвърлил надзора над екипа Бош/Сото на кучето си, защото му е писнало да чака резултати.

На път към кабинета Бош и Сото си бяха разделили отговорността за доклада. Сото щеше да поеме Бони Брай, а Бош щеше да говори за Мерсед.

Капитан Краудър каза, че иска да започнат с Бони Брай — в края на краищата случаят беше по-големият от двата.

— Аз ще говоря — каза Сото. — Смятаме, че вчера идентифицирахме лице, което е било съучастник в обира на ЕЗБанк, извършен почти по време на избухването на пожара. Както знаете от предишния ни доклад, работим по хипотезата, че пожарът е бил предизвикан от обирджиите за отвличане на вниманието. Сега трябва само да я намерим.

— Това ли сте правили вчера? — попита Самюълс. — Търсили сте я чак в ада и обратно?

— Само през част от деня, лейтенант. Установихме, че тя е извън страната, и я чакаме да се върне.

Самюълс и Краудър не отговориха и Бош побърза да се намеси.

— Освен ако не искате да разрешите командировка до Акапулко, капитане. Мислим, че тя се намира някъде в щата Гуереро. В планините. Можем да отлетим до Акапулко и да наемем водач и джип.

По изражението на капитана си личеше, че не проявява интерес към командироване на екип детективи в Акапулко дори ако крайната им цел е коварният планински район на Гуереро. Само от мисълта, че ще трябва да отрази разходите в отчета, който ще бъде прегледан на десетия етаж, на челото му изби пот.

— Скоро ли трябва да се върне? — попита Самюълс.

— След две седмици — каза Сото.

— В такъв случай мисля, че можем да почакаме — каза Краудър. — Междувременно си имате предостатъчно работа. Всъщност да се прехвърлим върху случая Мерсед. Докъде стигнахме?

Бош взе думата нататък.

— Днес започнахме работа в една посока — каза той. — Една жена се е обадила неведнъж анонимно, или поне така си мисли, и е оставила коментар към материала във вчерашния брой на „La Opinion“. Преди час получихме разрешение за засичане на телефона и се надяваме да я открием днес и да говорим с нея лице в лице.

— Какво знае тя според вас? — попита Краудър.

— Ами тя си мисли, че бившият кмет знае кой стои зад стрелбата и че нещата се потулват — каза Бош.

— За Армандо Зеяс ли става дума? — попита Краудър. — Тази жена ми се струва не наред. Само не ми казвайте, че ще тръгнете да гоните побъркани.

— Тя е категорична — каза Бош. — Твърди много неща, заради които заслужава да я открием и да разговаряме с нея. Може би е несигурна догадка, но понякога несигурните догадки се отплащат.

— Може би? — повтори Самюълс. — Нима ни казваш, че след повече от седмица работа по случая разполагате единствено с несигурна догадка? Някаква луда, която вероятно просто си измисля, за да се опита да прибере парите от наградата? Кого си мислиш, че поднасяш, Бош?

— Имаме други следи и приближаваме до заподозрения — спокойно отвърна Бош. — Но разследването изисква да идентифицираме тази жена и да разговаряме с нея. Точно това правим…

— Пилеете ресурси, това правите — прекъсна го Самюълс. — Кой е този заподозрян, за когото едва сега споменаваш?

— Уилман. Човекът, притежавал оръжието на убийството — каза Бош. — Пише го в докладите.

— В доклада ти се посочва, че е мъртъв — каза Самюълс.

— Да, но въпреки това смятаме, че той е стрелецът — отвърна Бош.

— И защо е стрелял? По чия поръчка?

— Работим по въпроса — каза Бош. — Другите огнестрелни оръжия, които открихме в къщата му, се оказаха свързани с други убийства в Сан Диего и Лас Вегас. Изглежда, че въпросният тип е бил наемен убиец.

— И кой го е наел да стреля на Мариачи Плаза? — попита Краудър.

— Точно по този въпрос работим — каза Бош. — Опитваме се да изчистим някои неясноти и анонимната жена е една от тях.

Самюълс не беше умилостивен. Поклати глава с отвращение.

— Имате срок до края на смяната в петък — каза той. — Или ще ми покажете нещо, или ще дам случая на екип, който постига резултати.

— Хубаво — сви рамене Бош. — Ти решаваш.

— Точно така, аз решавам — каза Самюълс. — Свободни сте.

Бош и Сото мълчаливо се върнаха в клетката си. Бош осъзна, че е стиснал зъби толкова силно, че челюстта започва да го боли. Опита се да се отпусне, но не успя. Искаше да се обърне, да се върне в кабинета на капитана и да изхвърли Самюълс през стъклото до вратата. Този тип не беше детектив. Никога не беше разследвал случаи. Беше администратор, който смяташе, че най-добрият начин да мотивира хората е да омаловажава усилията им и да демонстрира нулева търпимост при трудните случаи. Беше точно от онези бюрократи, които изобщо нямаше да липсват на Бош, след като напусне работа.

Бош седна, сложи ръце на бюрото и забарабани по плота с надеждата, че това някак ще разсее натрупалата се в него лоша енергия.

— Мислех, че засега не искаш да им казваш за оръжията — каза Сото зад гърба му.

— Трябваше да им дам нещо — отвърна Бош, без да се обръща към нея. — Само за да се махнем оттам.

Погледна към кабинета на капитана. Самюълс още беше вътре и говореше на Краудър, като размахваше ръце.

— Хари! — каза Сото. — Получихме първия сигнал от техническия отдел.

Бош се завъртя и избута стола си до бюрото й. Сото беше щракнала върху връзката в имейла от Маршъл Флауърс. Отвори се страница на Гугъл Мапс и Бош видя, че адресът е на Мълхоланд Драйв между булевард Лоръл Каниън и прохода Кауенга.

— Мини на Стрийт Вю.

Сото щракна с безжичната мишка на съответната връзка и след малко на екрана се появи снимка на адреса откъм улицата. Виждаше се улица с мантинела, отвъд която се разкриваше широкоъгълен изглед към огромния град долу.

— Тук няма нищо — каза Сото.

Канеше се да завърти образа с мишката, когато Бош сложи ръка върху нейната.

— Чакай. Това е къщата на Брусард.

— Какво? Няма никаква къща. Откъде знаеш?

— Бил съм там. Минах покрай адреса. Това е къщата му. Продължаваш по алея от Мълхоланд. Къщата е по-надолу по склона и не се вижда от улицата.

— Ох, Господи! Това означава, че телефонът е в къщата. Анонимните обаждания са от… жена му! Опитвала се е да го издаде от самото начало.