Горящата стая

29

Сото отново беше дошла в отдела по-рано. Бош започваше да си мисли, че го предизвиква — кой е по-отдаден на работата, кой може да дойде пръв и да си тръгне последен. Никой от партньорите му досега не бе правил такива неща. Беше наистина впечатлен.

Тя го забеляза едва след като той остави куфарчето си на бюрото. Обърна се в стола си и го погледна с широко отворени очи и още по-широка усмивка.

— Хари! Открих връзката!

— По Бони Брай ли?

— Да, Бони Брай. Дойдох по-рано и отново се върнах на списъка с обитателите. Прав беше. Има връзка между Бони Брай и ЕЗБанк. И то голяма.

Бош обърна стола си и седна срещу нея.

— Добре, разкажи ми.

Тя посочи отворената папка на бюрото си.

— Преглеждах списъка на наемателите от деветдесет и трета. Започнах с първия етаж и на третия попаднах на нещо. Апартамент 3-Г. С две спални, обитаван от жена на име Стефани Перес.

— Помниш ли я от онова време? Познаваше ли я?

— Не, сградата беше много голяма, а аз бях още дете. Не познавах големите освен родителите си и жените в детската градина като госпожица Еси.

Бош кимна.

— Добре, извинявай за прекъсването. Продължавай.

— Значи Стефани Перес била разпитана. Всички били разпитани от пожарната и криминалистите и обобщенията са в папката. Разпитващите са оценявали от едно до пет всеки като свидетел и ценността на показанията му, като пет е най-високата оценка. Стефани Перес получила единици. Затова бързо я забравили, защото не знаела нищо. По онова време била на двайсет и четири, неомъжена и работела като касиерка в супермаркет „Ралфс“. Не била замесена с банди и по време на пожара била на работа.

— Добре. И какво?

— Само че живеела сама в апартамент с две спални и когато я попитали за празната стая, отговорила, че съквартирантката й се изнесла предишния месец и в момента се опитвала да си намери нова.

Бош моментално направи предположението.

— Някой от хората от ЕЗБанк си е търсел квартира.

— Не, но аз също си помислих, че е възможно. Затова издирих Стефани Перес, за да видя дали помни нещо. Има протокол за разпитите на всички обитатели и в него са записани номера на шофьорски книжки и дати на раждане. Откриването й беше лесно.

— Сега къде е?

— Още е в квартала, но живее в друга сграда на Уилшир. Продължава да работи в същия супермаркет, но вече е помощник-мениджър, омъжена, разведена и с две деца.

— И кога й се обади?

— Преди половин час. Изчаках до седем.

Бош я погледна. Толкова ранните обаждания бяха рисковани. Можеш да ядосаш човек, ако го събудиш и започнеш да го разпитваш за неща, случили се преди повече от двайсет години. Сото разбра загрижеността му и каза:

— Не, прие го напълно нормално. Вече беше будна и се готвеше за работа.

— Извадила си късмет — каза Бош. — И какво ти каза?

— Преместила се веднага след пожара, така че не дала под наем втората стая. А преди пожара не разговаряла с никой потенциален съквартирант. Просто пуснала обява в „La Opinion“.

— Значи връзката е съквартирантката й?

— Именно. Бившата й съквартирантка Ана Асеведо е работила в ЕЗБанк. Същата, която е отворила вратата.

Бош кимна. Много добра следа и връзка. Веднага разбра, че инерцията се е прехвърлила от случая Мерсед към Бони Брай. Трябваше да я използват, а това означаваше да финтират капитан Краудър, което нямаше да е лесно.

— Има ли друго? — попита той. — Какво още ти каза тя?

— Става още по-хубаво, Хари — рече Сото. — Защото се потвърждават неща, които вече знаем. Официалният наемател на апартамента била Стефани Перес. Каза, че помолила Ана да се махне, защото въртяла двама любовници, единият от които бил бял, гаден и често подхвърлял расистки забележки, макар че излизал с Ана. Стефани не искала да се замесва в това, особено ако белият научи за другия й приятел, защото й приличал на човек, който може да прибегне до насилие. Предупредила Ана на няколко пъти, но тя не направила нищо. Затова накрая й казала, че трябва да се изнесе — месец преди пожара.

Бош си спомни името, което беше прочел от журнала, отмъкнат от кабинета на капитана от отдел „Обири“.

— Родни Бъроуз?

— Така предполагам. Стефани не помнеше имената, но когато казах Родни, отвърна, че единият се казвал Родни. Попитах я дали не е Родни Бъроуз, но тя не можеше да си спомни фамилията. Каза, че по-скоро би го разпознала по снимки, ако ги занеса в магазина.

— Добре, ами другият приятел?

— Същата работа. Попитах дали не е Максим Бойко и тя си спомни Макс, но не и фамилията. И него щяла да разпознае по снимки.

— Спомена ли колко време са се появявали тези типове в апартамента? Преспивали ли са, изхвърляли ли са боклука, такива неща?

— Не задълбах в подробности, макар че въпросът за боклука си го бива. Останах обаче с впечатлението, че са преспивали и че точно това е плашело Стефани. Страхувала се, че някой може да дойде и да изненада Ана, когато тя е с другия.

— Ясно.

Бош се замисли върху сценария. Не му приличаше на връзката, която търсеше.

— Мисля, че сме в бизнеса, Хари — каза Сото.

Бош кимна. Но умът му още прехвърляше други възможности.

— Замисляла ли се е изобщо, че Ана може да е причинила пожара? Нали се сещаш, един вид отмъщение, задето я е изритала от апартамента?

— Не я попитах. Трябва да го направим.

Хари отново кимна и каза:

— Добре. Да намерим снимки на тримата и да започнем със Стефани Перес в „Ралфс“. Да действаме бързо и да се разкараме оттук, преди капитанът да дойде и да поиска новини за Мерсед.

— Дадено.

— Между другото, провери ли дали някои от ЕЗБанк имат досиета?

Сото кимна.

— Започнах да издирвам адреси и записи в неделя, след като взехме имената от журнала. Асеведо и Бойко са чисти. Бъроуз обаче е влязъл в затвора през две и шеста за укриване на данъци.

— Укриване на данъци ли?

— Да. Не подавал данъчни декларации шест години през деветдесетте и федералните го спипали. Сключил споразумение, за да намали присъдата си, и го затворили в Ломпок. Лежал двайсет и два месеца.

— Чудно. Нещо друго?

— Само това намерих.

— Къде живее той сега?

— О, той е един вид пустинен плъх или нещо такова. Живее на място на име Аделанто. Разгледах къщата му на Стрийт Вю. Прилича на отходна яма с огради насред нищото.

Бош кимна. Затънтен провинциален адрес, укриване на данъци, изхвърляне от полицейската академия поради расизъм — Бош започваше да си съставя картина за Родни Бъроуз.

— Поиска ли досието по обвинението за данъците?

— Не, нямах време. Нали вчера работихме на пълни обороти върху Мерсед.

— Знам, знам — каза Бош. — Просто питам. Ами снимка от федералните?

— Снимките са качени онлайн. Трябва само да ги разпечатам.

— Добре, за Асеведо и Бойко ще трябва да използваш снимките от шофьорските книжки, тъй като досиетата им са чисти.

— Добре, но снимките няма ли да са нови? Ами ако не успее да ги разпознае след двайсет и една години? Каза, че не ги е виждала оттогава.

Бош се замисли за момент, преценяваше риска. Всичко, което опитаха и което се окажеше погрешно или не дадеше резултат, можеше да им навреди в съда.

— Въпреки това искам Перес да погледне снимките. Приготви ги, а аз ще се обадя на някой познат във федералната сграда и ще се опитам да ни осигуря достъп до досието или предварителния доклад за Бъроуз. Искам да започнем да му съставяме профил.

— Разбрано.

— Капитанът ще се появи към осем. Да действаме.

— Започвам.

— И още нещо, Люси. Свършила си наистина чудесна работа.

— Благодаря.

Бош я погледна в очите.

— Знаеш ли, трябва да си призная, че те подцених. Преди две седмици не бях сигурен, че мястото ти изобщо е в отдела. Сега нямам съмнения.

Тя премълча. Той кимна и обърна стола си към бюрото си.

Отвори указателя на телефона си и набра мобилния телефон на Рейчъл Уолинг от Бюрото. Бяха минали две години, откакто беше звънял на този номер и бе разговарял с нея. Надяваше се номерът да е същият и че тя ще вдигне. Надяваше се също още да е във филиала в Лос Анджелис. При ФБР човек никога не можеше да е сигурен. Днес е тук, утре е в Маями, Далас или Филаделфия. Помнеше, че преди Ел Ей Уолинг работеше в Майнът, Северна Дакота.

Уолинг вдигна.

— Виж ти, виж ти. Хари Бош. Човекът, който звъни само когато му трябва нещо.

Бош се усмихна. Заслужаваше си упрека.

— Рейчъл, как си?

— Бива. Ти?

— Не мога да се оплача, само дето в скоро време ще ми издърпат чергата изпод краката. По програмата за отложено пенсиониране съм.

— Поне можеш да останеш, докато не навършиш… колко, шейсет и пет ли?

— Стига де! Не съм толкова дърт!

— Знам, но искам да кажа, че нас ни изритват на петдесет и седем. Тук няма такива неща като програми за отложено пенсиониране.

— Не е честно. Но пък на теб няма да ти се налага да се тревожиш за такива неща още двайсетина години, нали?

Почти я чу как се усмихва.

— Бива си те, Хари. Явно много, ама много искаш нещо от мен.

— Ами, обаждах се просто да те чуя как си, но ако наистина искаш да те помоля за нещо, то ще те попитам дали имаш някой познат от данъчните, който ще се съгласи да погледне един стар случай, от който се интересувам.

Последва пауза, но тя не се проточи много.

— Знаеш, че данъчните не говорят с никого, дори с нас. За какъв случай става дума?

— Укриване на данъци от две и шеста. Един тип се покрил за няколко години. В момента живее в пустинята и ми се струва, че е от онези, дето завършват на „ист“, нали се сещаш? Екстремист, сепаратист, расист, което си избереш. Кой знае, може дори да е онанист. Не е плащал данъци шест години. Това не е просто забравяне, нали така? А избор.

— Е, ако е така, най-вероятно сме участвали в случая. А твоят интерес какъв е? Още работиш по стари случаи, нали?

— Да. И си мисля, че този тип е влизал в тричленен екип, направил удар за четвърт милион долара в бюро за осребряване на чекове през деветдесет и трета. Подозирам, че е бил вътрешен човек. Искам да науча повече за него, но бих искал да науча и с кои е бил гъст по онова време.

— Кой е умрял?

— Никой при обира, но работя върху един пожар, предизвикан на няколко преки от мястото за отвличане на вниманието. Пожарът убил девет души, повечето деца. Мисля, че е било преди да дойдеш в Ел Ей, Рейчъл. По онова време още си патрулирала Северна Дакота.

— Не ми напомняй. Кажи ми с какво разполагаш и ще видя какво мога да направя.

Бош се поколеба, но само за кратко. Това беше моментът, в който бе уязвим. Току-що й беше изложил в най-общи линии разследването си. Ако сега й дадеше името и подробностите, нищо не можеше да й попречи да грабне случая и може би да го отмъкне от ЛАПУ. Но все пак ставаше дума за Рейчъл Уолинг. Познаваха се отдавна. И Бош се чувстваше в безопасност.

— Родни Бъроуз — каза той.

— Имаш ли номер на делото, дата на раждане или нещо такова?

— Задръж малко.

Бош се завъртя в стола си, сложи ръка на слушалката и поиска от Сото информация за Бъроуз. Тя му подаде бележник със записаните данни и Бош ги продиктува на Уолинг.

— И нямаш известни негови познати?

— Не. Точно това се надявам да получа от теб.

Бош се обърна към бюрото си и погледна стенния часовник. Знаеше, че трябва да се разкарат от отдела, ако не искат Краудър да ги притисне за случая Мерсед. Стана и каза:

— Е? Имаш ли нужда от нещо друго?

— Да — каза Уолинг. — Не съм закусвала, а ти си ми длъжник. Какво ще кажеш да се срещнем в девет в „Дайнинг Кар“?

Бош си помисли за плановете им да се видят със Стефани Перес в „Ралфс“. Магазинът не беше далеч от „Пасифик Дайнинг Кар“. Освен това беше пропуснал закуската заради неуспешния си опит да изпревари Сото и да пристигне пръв в отдела.

— Да го направим в десет?

— Късно ми е. Девет и половина.

— Мисля, че става. Нещо против да дове…

— Ела сам, Бош. Не искам да се срещам с друго ченге.

— Ъ-ъ-ъ, добре. Разбира се.

Даде си сметка, че тя вече е затворила.

Както обикновено, Бош караше на отиване към супермаркета „Ралфс“. Беше се умълчал и мислеше какви стъпки трябва да предприемат по отново съживеното разследване. Беше убеден, че ще имат само една възможност и че трябва да я използват добре. Вървяха към ситуация, в която щеше да им се наложи да приберат Родни Бъроуз и да го пречупят. За момента почти нямаше с какво да го направят. Нямаше свидетели, нямаше веществени доказателства. Разполагаха единствено с близостта във времето и пространството на двете престъпления. И с интуиция.

— Да направим преглед на положението, преди да влезем да говорим с нея — каза той.

— Добре — съгласи се Сото.

— Знаем, че Ана Асеведо, служителка в ЕЗБанк, е живяла в Бони Брай около месец преди пожара.

— Точно така.

— И е въртяла любов с Максим Бойко и Родни Бъроуз, които също са работили в ЕЗБанк.

— Да.

— Това е първата ни задача с Перес. Трябва да потвърдим, че става въпрос точно за тези хора и че Ана е приютявала редовно приятелите си в апартамента. Трябва да сложим въпросния Родни Бъроуз в Бони Брай.

— Вече го имаме. Нали затова тя е изритала Ана. Каза, че нещата вървели към лош край и не искала да се случи в апартамента.

— Ще трябва да го потвърдим отново. И недвусмислено. Искаме той да е изхвърлял боклука. Трябва да докажем, че е познавал жилищния комплекс.

— Ясно.

— Трябва също да научим повече за Ана и да изясним вероятността тя да е причинила пожара.

— Като отмъщение. Ясно.

— И искам ти да проведеш разговора. Вече си говорила с нея и сте установили някакво разбирателство. Освен това и двете сте живели там и можеш да използваш този факт при нужда.

— Добре.

— И още две неща. Трябва да разберем откъде познава Ана Асеведо. Как така са станали съквартирантки? Трябва да разберем и дали е продължила да поддържа връзка с някой от тези хора през последните двайсет години.

— Тя вече каза, че не поддържа, но ще я питам пак.

Бош хвърли поглед към Сото и видя, че тя си записва въпросите в бележник като неговия. Това беше новост. Досега не я беше забелязвал да използва бележник.

След пет минути спряха на паркинга на „Ралфс“. Магазинът се намираше на Трета улица при Върмонт. Паркингът беше изненадващо пълен за този час. Бош предположи, че много работещи нощна смяна пазаруват на път към домовете си.

В офиса на магазина попитаха за Стефани Перес и ги насочиха към производствената секция, която беше под нейна опека. Перес се оказа много дребна кръгла жена с прекалено голяма бяла престилка. Макар вече да бе разговаряла със Сото, изглеждаше неспокойна, че на работното й място се появяват детективи. Сото попита дали могат да поговорят някъде на спокойствие и тя ги поведе към стаята за почивка в задната част на магазина. Беше твърде рано някой да почива, така че помещението бе тяхно.

Перес попита дали е възможно да проведат разговора на испански и Бош кимна на Сото. Правило номер едно изискваше да приемат всичко, което ще накара свидетеля да се почувства по-удобно. На свой ред Сото попита дали могат да записват разговора и Перес се съгласи. Сото сложи телефона си на масата и го включи на запис. Бош мислено си отбеляза след разговора да й каже, че не е нужно да иска разрешение за запис.

След това жената започна да говори и Бош се опита да следи думите й. Разбираше испански много по-добре, отколкото го говореше, но бързо изгуби нишката, разпознаваше само по няколко думи, а после се разсея, понеже телефонът му започна да вибрира. Извади го от джоба си и погледна екрана. Търсеше го капитан Краудър. Остави го на гласова поща и пак се съсредоточи върху разговора, който не разбираше.

След двайсет минути Сото се обърна към Бош и каза:

— Иска да види снимките.

Бош за момент се замисли. Това беше големият риск. Ако Перес не можеше да идентифицира служителите от ЕЗБанк, това можеше да се окаже проблем по-късно. Време беше да се вземе решение и Сото го оставяше на него.

— Добре — най-сетне каза той. — Да го направим.

Сото носеше папки. Във всяка имаше по шест снимки, наредени една до друга. На всеки ред имаше снимка на един от служителите на ЕЗБанк наред с пет случайно избрани снимки на други хора от същата раса и възраст. Снимките бяха сложени в рамки от изрязан картон. Започнаха с лесния избор. Ана Асеведо. Сото не беше успяла да намери нейна актуална шофьорска книжка от Калифорния или някой от съседните щати. Макар че този факт сам по себе си беше тревожен, тъй като сегашното местоположение на Асеведо оставаше неизвестно, това означаваше също, че Сото трябваше да използва снимка от шофьорската й книжка по време на обира. Най-вероятно Перес нямаше да има никакъв проблем с разпознаването й.

Сото отвори папката със снимките на шест латиноамериканки. Две секунди по-късно Перес постави пръст върху фотографията на Асеведо и каза:

— Това е Ана.

— Добре — каза Сото.

Извади снимката от картонената й рамка и помоли Перес да напише на гърба й потвърждение на избора си. След това я прибра в папката и я остави настрани. Отвори следващата папка със снимки на шестима мъже от източноевропейски произход. Перес се наведе и разучи внимателно и шестте фотографии, след което потупа снимката на Максим Бойко.

— Този е Макс.

Сото повтори упражнението с писменото потвърждаване на избора.

Дойде решаващият момент. Сото отвори папката с последните шест снимки и я сложи пред Перес. Не каза нито дума. Знаеше, че е важно да не говори и да не подсказва по никакъв друг начин на свидетеля. В противен случай съдията и заседателите можеха да приемат, че идентифицирането е направено под въздействие.

Перес отново се наведе и започна да разглежда снимките — този път на шестима бели в средата на четирийсетте. Все американци. Бош знаеше, че има какви ли не теории за идентификацията на хора от други етноси и че процесът, с който се занимават, е пълен с проблеми около точността. Най-добрият подход бе да покажат снимките, да не казват нищо, което би могло да насочи разпознаването в една или друга посока, и просто да чакат. Ако тя посочеше някого, адвокатите можеха да спорят за това по-късно.

Перес изучава снимките близо минута и накрая бавно постави пръст под една.

— Този — каза тя. — Това е Родни.

Бош и Сото се спогледаха, след което Сото помоли Перес да подпише избраната снимка. Снимката на Родни Бъроуз.

— Трябва да се обадя на капитана — каза Бош на Сото. — Ти приключи, ще те чакам в колата.

Благодари на Перес за отделеното време и съдействието й, излезе и отиде при колата. По пътя изслуша съобщението на Краудър.

— Хари, обажда се капитан Краудър. Искам си новините и изобщо не се шегувам. Обади ми се. Веднага.

Бош седна зад волана и запали двигателя. Утрото бе хладно и искаше да се стопли. Обади се на пряката линия на капитана.

— Къде си, Хари? — попита Краудър вместо поздрав.

— На терен — отвърна Бош. — Изникна нещо.

— Не искам да чувам такива неща. Искам да чуя новините за Мерсед. Какво имаш да ми казваш? И гледай да е добро.