Горящата стая

19

„Таймс“ се намираше срещу полицейското управление на Спринг Стрийт. Двете сгради бяха толкова близо, че навремето Хари имаше началник, който пускаше щорите на прозорците в кабинета си, защото беше сигурен, че репортерите отсреща го следят.

Бош паркира в подземния гараж на управлението, но не се качи в отдела. Вместо това реши да се пораздвижи и тръгна по Първа към Мариачи Плаза. Нямаше намерение да се занимава с разследване, но винаги се връщаше на местопрестъплението, докато работеше по някой случай. Наричаше го вслушване в мястото. Имаше нюанси и дребни подробности, които можеха да се засекат и години след престъплението. Освен това над местопрестъпленията витаеха призраци, имаше някакво присъствие на убитите жертви. Бош винаги го усещаше, независимо дали другите го долавяха, или не.

Центърът беше идеално топъл в сравнение с летището, което се намираше на брега на студения океан. Разходката по Първа и през Малко Токио беше приятна, слънцето топлеше раменете му. Когато пресече моста на Първа, Бош забеляза, че някой е вързал китка цветя на един уличен стълб в средата. Имаше и картонено сърце с надпис „Почивай в мир, Ванеса“. Незнайно защо Бош извади телефона си и снима тъжния малък мемориал на жената или по-скоро момичето, намерило смъртта си тук. Явно поставените по моста камери не спираха всички самоубийци.

Отиде до парапета и се наведе да погледне надолу. Запита се дали Ванеса е съжалявала за решението си през онези последни няколко секунди, докато е падала.

Погледна си часовника и продължи напред. След няколко преки стигна до Мариачи Плаза. Тъй като бе събота, малкият триъгълник беше пълен с музиканти, местни и продавачи на храна и цветя. Бош осъзна, че площадът е бил така оживен и в деня, в който е бил прострелян Орландо Мерсед. Стрелецът сигурно беше разчитал на това. Повече хора означаваха по-добро прикритие, повече паника, повече бягащи във всички посоки. Дали това е било част от плана му?

Пресече Първа и тръгна през тълпата. Поне две банди свиреха, но изпълненията им не приличаха на състезание. Бандите по-скоро загряваха за изпълненията, на които се надяваха за следобеда и вечерта.

Видя, че вратата на книжарницата е отворена и че вътре са се събрали доста хора. Прочете плаката до вратата.

Тръгна към станцията на метрото, защото разходката се бе оказала по-дълга от очакването и не искаше да закъснява за срещата със Скинър. Планът му беше да вземе влака обратно през моста. Щеше да слезе в Малко Токио и да извърви останалото разстояние. Така щеше да си спести петнайсет минути.

Но докато приближаваше ескалатора, отзад някой го повика. Той се обърна и видя Люси Сото.

— Какво правиш тук?

— Тъкмо щях да те питам същото — отвърна тя.

Бош сви рамене и скалъпи лъжа. Не искаше да й казва, че ще говори с репортер за Брусард. Още не.

— Просто исках да видя как изглежда това място в събота. Нали се сещаш, в деня на стрелбата. Исках да го почувствам. Да го чуя.

— Същата работа.

Бош кимна. В този момент разбра, че от нея ще излезе добър детектив.

— Към метрото ли отиваш? — попита тя.

— Да — отвърна той. — Паркирах при службата и дойдох пеша. С метрото ще си спестя половината път обратно.

— Само не ми казвай, че Хари Бош има карта за градския транспорт.

Проява на сарказъм от нейна страна. Намекваше, че е от старата школа с дълбоко вкоренени навици. Метрото беше новост в еволюцията на града и заклетите шофьори на Ел Ей трудно свикваха с него.

— Всъщност имам — каза той. — Човек никога не знае кога ще му е от полза.

— Какво ще кажеш просто да те закарам? Паркирала съм ей там.

И посочи към редицата микробуси на музикантите. На всеки беше изписано името на бандата и телефонен номер. Накрая бе спрян червен двуместен автомобил със свален гюрук.

— Ами добре.

Колата й беше малка и много ниска. Бош трябваше да се обърне и бавно да се отпусне на мястото си.

— Имам чувството, че се качвам в каяк или нещо такова.

— Спокойно — каза Сото. — Забавно е. Обзалагам се, че дъщеря ти би харесала такава кола.

— Не бих й позволил да се качи в подобно нещо. Трябва да му сложиш ролбар.

— Просто не мърдай и за пет минути сме там.

— Не виждам как може да се мърда в това чудо.

Тя потегли рязко и Бош се залепи за облегалката. Сото хвана светофара на Бойл и полетя по моста на Първа. На Бош му идеше да се усмихне, но успя да се сдържи.

— Така и не каза нищо за Бони Брай — извика тя.

Бош я погледна. Очите й бяха скрити зад слънчеви очила, които имаха отстрани предпазители за вятъра.

— Защото още не съм прегледал всичко — извика и той. — Започнах с изрезките в самолета, но имам още много за четене.

Тя кимна.

— Добре. Когато си готов.

Светофарът на Аламеда светеше червено и след като колата спря, Бош не трябваше да вика.

— Няма гаранция, че ще излезе нещо — каза той. — Споменах дали да не посетим някои от онези в затвора и да видим дали не са поомекнали. Но не ми се вярва да се получи. Те знаят, че дори да се намекне, че сътрудничат на властите, може да свършат мъртви на двора. Трудно може да се намери човек, който би се съгласил да поеме такъв риск.

— Знам — малко умърлушено каза тя.

— Ще видим — добави той.

Продължиха мълчаливо и след две минути тя зави наляво по Спринг и спря недалеч от сградата на полицията. Изобщо не подозираше, че го е докарала по-близо до крайната му цел — „Таймс“. Бош тромаво се надигна и слезе от колата.

— Благодаря, че ме хвърли. Сега прибираш ли се?

Тя кимна и се усмихна.

— Да, прибирам се.

— Е, значи до утре.

— До утре.

Тя потегли и Бош остана да я гледа, докато не зави няколко преки нататък. После пресече Спринг и стъпи на тротоара на „Таймс“.

На ъгъла на Спринг и Втора имаше вход. Бош влезе и видя чакалнята. Вирджиния Скинър стоеше там и пишеше на телефона си. Изглеждаше различна от последния път, когато я беше видял лично преди две години. Заради косата и очилата. И двете бяха различни, но й отиваха повече.

— Джини.

Тя вдигна очи и се усмихна.

— Хари.

— Извинявай, ако съм те накарал да чакаш.

— Не, ни най-малко. Идваш точно навреме. Така ме заинтригува по телефона, че дойдох по-рано да извадя някои неща и веднага щом свърших, слязох долу. Искаш ли да се качим?

— Естествено.

Но Бош беше малко нервен. През всичките му години вземане-даване с репортери от „Таймс“ никога не се беше качвал в редакция. Имаше уговорка, според която служителите от полицията можеха просто да покажат картата си на входа и да влязат в сградата на „Таймс“ до първокласното кафене на първия етаж. Бош често използваше тази екстра, тъй като в сградата на полицията имаше само машини за закуски, но редакцията беше нова и плашеща територия. Радваше се, че е събота и че и двете сгради са почти празни. Колкото по-малко хора го видеха, толкова по-добре.

Редакцията на третия етаж се оказа грамадна колкото помещението на отдела му от другата страна на улицата. И почти толкова празна. Скинър го отведе до клетката си, която много приличаше на неговата. Бош се огледа и видя същите украси по бюрата, изписани имена по облегалките на столовете и разхвърляни купчини листове и папки.

— Какво? — попита Скинър.

— Нищо — отвърна Бош. — Просто никога не съм се качвал тук.

— Просто редакция. И по-голямата част от нея пустее. Вземи стола от онова бюро. Там вече не работи никой.

Коментарите й говореха за състоянието на вестникарския бизнес като цяло и на „Таймс“ конкретно. Бош беше чувал, че напоследък почти половината от редакцията е опразнена и вестникът се опитва някак да се приспособи към падащия оборот и миграцията на читателите към интернет.

Дотика стола и седна до Скинър, която вече отваряше файлове на компютъра си.

— Каза, че се интересуваш от трите последни избора. Откъде искаш да започнем?

— Да кажем, от най-старите.

— Точно това си помислих и аз и резултатите са пред теб. Интересуваш се конкретно от Чарлз Брусард и тук можеш да видиш, че и лично, и корпоративно, и като бартери той си оставя отворена вратичка със залозите си.

— В какъв смисъл?

— Заложил е на двама кандидати — обясни Скинър. — На Зеяс, който накрая спечели, и на Робърт Инглин, който отпадна при тура за отстраняване.

Името Робърт Инглин му беше познато. Бивш градски съветник и вечен кандидат за местни служби. Беше от Удланд Хилс и се ползваше с огромна подкрепа от Долината, когато влезе в надпреварата.

— За какви бартери по-точно става дума? — попита Бош.

— За да стигнем дотам, трябва да изчакаме до понеделник — каза Скинър. — Но обикновено става дума за спонсориране на събития, при които се събират пари за кандидата.

— Например специална вечеря.

— Именно. Брусард осигурява мястото, персонала и храната, като всичко това се пише като дарение. Можеш да го видиш в числата. Брусард е направил такова дарение на Инглин на дванайсети януари две и четвърта. Погледни другите дарители и ще видиш куп дарения от по двеста и петдесет хиляди долара на същата дата. Очевидно става въпрос за вечеря в полза на Инглин и тя е струвала на всеки участник по четвърт милион.

Бош извади бележника си и си записа датата. Смяташе, че е същата, на която „Лос Рейес Халиско“ бяха свирили в дома на Брусард и на която Анхел Охеда е срещнал Мария Брусард. Ако можеше да го потвърди, щеше да подкрепи думите на Охеда. Това можеше да се окаже важно, ако Бош и Сото стигнат до момента да отидат в Окръжната прокуратура и да поискат повдигане на обвинение срещу някого.

— Добре — каза той. — А кога Брусард е дал пари на Зеяс?

Скинър превъртя списъка.

— Заложил е на Зеяс по-късно. Първото дарение е през май, точно преди решителния тур.

И посочи един ред на екрана. Бош се наведе да го прочете и си записа сумата и датата.

— Това ли е максимумът? — попита той.

— Дотогава да — отвърна Скинър. — Максималното, което е можел да направи.

Бош погледна бележките си. Брусард беше заложил първо на Инглин през януари, после на Зеяс през май, а Орландо Мерсед бе прострелян на единайсети април. Това будеше разни въпроси. Дали Брусард наистина си беше оставил отворена вратичка, като е подкрепял двамата кандидати поравно, или е преминал от страната на Инглин на страната на Зеяс? И ако да, защо?

— Нещо друго, Хари? — попита Скинър.

— Да видим какво е станало на следващите избори — отвърна той.

Скинър се залови за работа и зареди данните за изборите от 2008 г. Направи търсене за даренията на Брусард и се загледа в резултата, преди да заговори.

— Пак е подкрепил Зеяс — каза тя. — Максимално.

— А оставил ли си е вратичка? — попита Бош.

— Имаш предвид дали е правил дарения за други кандидати ли?

Бош кимна. Скинър се вгледа в резултатите.

— Дарявал е в много други надпревари. Понякога е давал пари на двама съперничещи си кандидати. Но когато става въпрос за Зеяс, никога не се е застраховал след първата му кандидатура за кмет. Винаги е подкрепял само него.

— Добре — каза Бош. — Сега Зеяс се кандидатира за губернатор. Започнал ли е да приема дарения? Можеш ли да видиш дали Брусард още го подкрепя?

— Това донякъде излиза от правилата, така че ще ни трябва малко повече време…

Извика нов списък с числа и се вгледа в него.

— Да — каза накрая. — Още е основен спонсор. Помогнал е за предварителната кампания на Зеяс за губернатор.

Бош кимна и си записа.

— Нещо друго? — попита Скинър.

— Мисля, че това е достатъчно — каза Бош. — Благодаря.

— Дължиш ми маргарита. Но съм готова да я пропусна, ако ми кажеш какво точно става.

Бош помълча за момент, докато обмисляше как да отговори. Трябваше да й даде нещо, защото ако не го направеше, тя можеше да започне да рови сама и да предизвика абсолютна катастрофа, ако Чарлз Брусард научи нещо.

— Да се разберем така — каза най-сетне той. — Дай ми един ден с тази информация и ще ти се обадя пак. Не искам да започнеш да действаш на своя глава. Може да се окаже опасно.

Скинър сдържа усмивката си.

— Вече наистина ме баламосваш. Трябва да ми кажеш нещо, Хари. Много ти се моля!

— Виж, наистина не мога. Страшно ми помогна и съм ти длъжник, но трябва първо да проверя някои неща. Какво ще правиш утре? Мога… ох, утре имаш рожден ден. Забравих.

— Утре няма да правя нищо. Да не мислиш, че искам хората да научават, че ставам на петдесет? В този бизнес това е покана за уволнение. Не биваше да казвам дори на теб.

Сега Бош сдържа усмивката си. Даде си сметка, че тя го привлича. Беше много делова. Това му харесваше.

— Добре тогава — каза той. — Хайде утре да вечеряме заедно и дори няма да споменаваме рождения ти ден. Мисля, че тогава ще мога да продължа този разговор. Стига да си остане извън протокола.

Тя го погледна подозрително.

— Вечерята, рожденият ден — всичко ли е извън протокола?

— Да, всичко. Но трябва да стане по-рано. Имам дъщеря, която работи до осем и половина. Предлагам да се видим в шест и половина или в седем. Става ли?

Тя изобщо не се поколеба.

— Става.