Горящата стая

21

В неделя сутринта Бош влезе в отдела в осем и завари Сото, която вече седеше на бюрото си. Преди да успее да й разкаже теорията, която се бе появила снощи около случая Бони Брай, тя завъртя стола си и възбудено заговори за собствените си открития по случая Мерсед.

— Вчера след посещението на площада отидох в Долината да се видя с Алберто Кабрал. Той ми позволи да погледна графика на бандата за две и четвърта и открих ангажимента на Брусард. Събирал е средства…

— … за Робърт Инглин.

Сото се втрещи.

— Знаеш?

— Да, знам.

Бош не знаеше дали да й се ядоса, че е говорила с потенциален свидетел в негово отсъствие, или да се възхищава на всеотдайността й по случая — до такава степен, че да жертва от личното си време.

— Трябваше да ми кажеш, Люси. При подобни разговори със свидетели могат да се объркат много неща. Понякога свидетелите се превръщат в заподозрени, а понякога са приятели на заподозрените и им снасят всичко, което си им казала. Трябва да внимаваш и трябваше поне да ми кажеш къде отиваш, за да реша дали да дойда с теб, или не.

— Беше по-добре да ида само аз. Той се поотпусна в твое отсъствие. И говореше на испански.

— Не е там работата. Искам да кажа, че трябваше да знам какво правиш и къде отиваш. Следващия път просто ми прати есемес, лесно е.

Сото кимна и сведе поглед.

— Разбрано. — След кратка пауза попита: — А ти откъде знаеш за Инглин?

Бош остави купчината папки на бюрото си, издърпа стола и го завъртя така, че да е с лице към нея. Седна.

— Е, не съм говорил с потенциален свидетел. Научих го от финансовите записи на кампанията.

— В събота?

— Имам познат с достъп.

Тя го изгледа подозрително, но после отстъпи.

— Откри ли нещо друго?

— Да. При същите избори Брусард е подкрепял изцяло Инглин през януари, а през май вече подкрепя изцяло Зеяс. И продължил да подкрепя Зеяс на следващите избори, а сега е основен спонсор на така наречената му предварителна кампания за губернатор.

— Какво го е накарало да направи подобен завой? Мерсед е бил прострелян точно между януари и май.

Бош я посочи с пръст.

— Въпросът за милиони.

Сото рязко се изправи в стола си.

— Боже мой, сетих се нещо! Едно от обажданията, които Сара прие по телефона.

Завъртя се към бюрото си и грабна купчината справки за обажданията, донесена от Холкомб. Започна да преглежда страниците, докато не намери онази, която й трябваше.

— Ето го — каза тя. — Обаждането е от петък, в дванайсет часа и девет минути. „Женски глас каза, че кметът знае кой е прострелял Орландо Мерсед“. Това е. Обаждането е било анонимно, но системата е записала телефонния номер. Искаш ли да се обадим и да видим кой ще вдигне?

— Наистина ли си мислиш, че Зеяс е поръчал един Мариачи?

Въпросът накара Сото да спре. Изречен на глас, той наистина звучеше смахнато.

— Исках просто да звънна и да видя какво има да каже жената — каза тя най-сетне.

— Давай. Но тогава тя става твоята побъркана. Не искам да имам нищо общо с нея.

— Добре.

Сото извади мобилния си.

— Блокирала ли си номера си? — побърза да попита Бош.

— Да, блокирах го.

Сото въведе номера и натисна бутона за свързване. Бош я наблюдаваше, докато тя чакаше.

— Никой не вдига. Ще оставя съобщение.

— Остави номера за дежурния телефон. Не й казвай своя.

Сото кимна.

— Здравейте, обажда се детектив Сото от Полицейското управление на Лос Анджелис. Съобщението е за жената, която се обади във връзка с прострелването на Орландо Мерсед. Бихте ли ни се обадили отново? Искаме да направим някои уточнения.

Даде номера на телефона, благодари на анонимната информаторка и затвори.

— Не разчитай да звънне — каза й Бош. — Случаите се разрешават с търпение и на малки стъпки, Люси. Няма мълниеносни удари.

— Знам.

— Хайде да сменим задачата за малко. Искам да ти покажа нещо.

Обърна се към бюрото си, извади вестникарска изрезка от най-горната папка по делото Бони Брай и й я подаде.

— Това е профилът на госпожа Гонзалес от „Таймс“. Помниш я, нали?

— Разбира се, че я помня.

Бош видя как погледът й се задържа върху снимката на Естир Гонзалес.

— Скачай нататък — каза той.

Тя го погледна объркано.

— На страницата с продължението. Обърни.

Сото се подчини. Бош плъзна стола си към нея и потупа с пръст материала за обира на ЕЗБанк.

— Прочети това.

Даде й време и когато тя вдигна очи към него, започна:

— Снощи разговарях с Гъс Брейли и изкопчих всичко, което си спомня за случая. Той…

— Можем да вземем досието. Но какво всъщност търсим?

— Няма да има никакво досие. Със сигурност е било унищожено при прочистването покрай дигитализацията. Поради правилника за ограничения на документацията. Така и не са посочили заподозрени. Но старите журнали от Тежки престъпления сега са в кабинета на капитана на Специални обири. Ще погледнем там. Обикновено имената на пострадалите са в регистъра. Трябва да започнем с него.

— Какво да започнем?

— Брейли каза, че по онова време са си мислели, че става въпрос за вътрешна работа, но така и не могли да го докажат. Това означава, че една от жертвите, записани в журнала, може да е бил вътрешен човек. Ще го открием и ще поговорим с него за Бони Брай. За убийствата правилникът за ограничения не действа.

— Чакай малко. Бони Брай ли? Как… нищо не разбирам.

Бош кимна. Даде си сметка, че избързва с информация, с която Сото не разполага.

— Обирът е станал петнайсет минути след сигнала за пожар — каза той. — На три и половина пресечки от жилищната сграда. Бил е внимателно планиран и е включвал проникване зад бронираната преграда и принуждаване на служителите да отворят сейф и три каси. Това е отнело време. И си мисля, че обирджиите може да са си осигурили времето с нещо, което да отвлече вниманието на полицията.

— С пожара.

— Именно. Само че нямам никакви основания за това предположение. Брейли каза, че са обмисляли тази идея, но после са я зарязали. Но това е било когато още се смятало, че пожарът е станал случайно, а после го приписали на банди и афери с наркотици. А извършилите обира са били бели и следователите не видели връзка с пожара в Пико-Юнион, където живеят само испаноезични. Зарязали идеята, но мисля, че не е зле отново да се захванем с нея.

Сото седеше мълчаливо и кимаше, докато прехвърляше сценария в ума си. Разбра какво има предвид Бош и го погледна.

— И какво ще правим?

Бош стана.

— Ами, първо трябва да погледнем журналите в Обири.

Пресякоха помещението и влязоха в съседния отдел „Специални обири“. Той беше пуст и кабинетът на капитана бе заключен. Бош надникна в тъмното помещение през стъкления панел до вратата. Виждаше наредените по рафтовете журнали и напуканите им и изтъркани кожени подвързии.

— Да се обадим на поддръжката и да поискаме да отворят? — предложи Сото.

— Няма да го направят — отвърна Бош.

Погледна дръжката на вратата. Знаеше, че лесно може да се справи с ключалката. Вътре в полицейските централи не се наблягаше особено на сигурността.

— Иди в коридора — каза той. — Ако някой слезе от асансьора, дай ми знак.

— Какво си намислил?

— Върви.

Докато Сото вървеше към вратата на коридора, Бош тръгна между клетките на детективите, като оглеждаше бюрата. Видя едно с магнит, на който бяха залепени кламери. Взе два и се върна при кабинета на капитана, изправи единия кламер и леко огъна края на другия. Не носеше шперцовете си, защото бяха в сакото му, а той беше облечен неофициално — очакваше, че ще прекара неделната сутрин в прелистване на папки.

Клекна пред ключалката и почна работа. Трябваше му само минута да отвори вратата. Влезе, пусна кламерите в кошчето до бюрото и пристъпи към рафтовете с журналите. На подвързиите бяха отбелязани годините на случаите — от последните четирийсет години, като за всяка имаше отделна книга. Бош бързо намери журнала за 1993 г. и го взе. Излезе в основното помещение и отиде в нишата с копирната машина. Отвори журнала на датата на обира на ЕЗБанк и намери записа — само една трета от страницата.

След като преснима страницата, се върна, постави журнала на мястото му и заключи вратата на излизане. Прочете записа, докато вървеше към вратата на коридора. Информацията беше минимална, но съдържаше имената и рождените дати на тримата пострадали, сред които и охранител на име Родни Бъроуз.

Това беше всичко, което му трябваше.

Сото стоеше до стъклената стена, гледаща към административния център на града. В неделя сутрин той беше тих. Градският съвет се очертаваше като силует от лъчите на изгряващото зад него слънце. Монолитната сграда бе сред най-знаковите за града — и сигурно пазеше най-много тайни.

— Готово — каза Бош.

Подаде й фотокопието, докато минаваше покрай нея обратно към Неприключени следствия. Тя го последва, като четеше в движение краткия запис.

Когато се върнаха в клетката си, Сото вече имаше идея, но неправилна.

— Ще пусна имената през компютъра и можем да започнем с посещенията — каза тя. — С кого предлагаш да започнем, с охранителя ли? Пише, че се казва Родни Бъроуз.

Бош поклати глава и седна.

— Няма да посещаваме никого, докато не научим повече за това и за тях — каза той. — Бъроуз не е казал нищо, когато са го натиснали през деветдесет и трета, така че няма причина да смятаме, че ще го направи сега. Трябва да намерим нещо, с което момчетата от Обири не са разполагали миналия път. Нещо, което да ни даде известно предимство. Дотогава никакви контакти с никой от тях.

— Добре — каза Сото. — Ще започна да им съставям профили. Друго?

— Бъроуз може би е бил изхвърлен от академията преди да започне работа като охранител. Там може все още да пазят досието му, ако сме късметлии.

— Добре, ще проверя.

Бош погледна папките на бюрото си, взе една и я подаде на Сото.

— И още нещо. Тук има списък на обитателите на Бони Брай. Разговаряно е с всички до един. Вземаш списъка и работиш по имената. После вземаш тримата служители от ЕЗБанк, които са били там по време на обира, и намираш връзка с Бони Брай.

Сото сбърчи объркано вежди.

— Ако пожарът е бил предизвикан като отвличане на вниманието, сградата не е била избрана случайно — обясни Бош. — Знаели са, че достъпът до нея е лесен, знаели са и за шахтата за боклук. Знаели са, че могат да пуснат запалителната бомба в нея, да предизвикат пожара и да отклонят вниманието. Не мисля, че става въпрос за случайност. Знаели са. Един от тях е знаел. Един е бил там. Връзка има и трябва да я намериш. В противен случай няма да разполагаме с нищо, с което да отидем при тях.

Тя кимна.

— Ясно. Мислиш ли, че са знаели и за детската градина?

— Нямам представа, но ще разберем.

Бош понечи да се обърне към бюрото си, но се сети за още нещо.

— Била си малка, но помниш ли престрелката в Северен Холивуд от деветдесет и седма?

— Нямам спомени от малка, но я изучавахме в академията — отвърна тя. — Всички знаят за нея. Защо?

— Гъс Брейли каза, че в един момент са проверявали дали онези типове не са същите, които са ограбили ЕЗБанк, но не могли да направят връзка.

— Еха!

— Именно.

Бош видя как на лицето на Сото за момент се изписа разочарование. Банковите обирджии от Северен Холивуд бяха мъртви и сега тя трябваше да приеме, че издирването на подпалвачите от Бони Брай може да доведе до заключението, че няма да има съдебен процес или възмездие, а само ще знае, че виновниците са вече мъртви и недосегаеми за закона.

— Мислиш ли, че ще се справиш, ако се стигне дотам? — попита той.

— Нямам особен избор, нали? — отвърна тя.

Бош кимна и Сото като че ли се отърси от разочарованието си.

— Ти там ли беше в онзи ден? На престрелката? Чух, че почти всички са били там.

Бош кимна.

— Отидох от участъка в Холивуд. Но пристигнах точно когато стрелбата приключваше. Често казвам, че стигнах точно навреме да бъда съден.

— Какво означава това?

— Семейството на един от онези типове осъди управлението и мнозина от нас, защото сме го оставили да му изтече кръвта на улицата. Обвинението твърдеше, че в продължение на повече от час детективите не позволили на парамедиците да му окажат помощ и че той умрял от раните си заради това забавяне.

— И спечелиха ли?

— Не. Бяха установени процедурни нарушения, делото бе върнато за доразглеждане и те се отказаха. Така и нямаше второ дело.

— И?

— Какво и?

— Наистина ли са задържали парамедиците? Тази подробност я нямаше в академията.

— Обстановката още беше объркана и враждебна. Не знаехме дали няма други стрелци. Задържахме парамедиците, докато не се убедим, че е безопасно за тях. Междувременно някои от нас може да са споменали на простреляния, че сигурно ще е най-добре за всички, ако просто му изтече кръвта. Така де, имаше сума ти простреляни ченгета. Едва ли някой е проявил съчувствие точно към него. Трябваше да се погрижат първо всяко ченге да получи помощ.

Сото сви устни и кимна. Разбираше го.

— Никой от нашите не умря, но четирима от простреляните ченгета така и не се върнаха на работа — каза Бош. — Бяха го отнесли доста зле, било то физически или психически.

— Знам. Казаха ни го в академията.

Тя, изглежда, се умисли за нещо и Бош предположи, че се връща към престрелката, довела до смъртта на партньора й. Даде си сметка, че сравнението е неизбежно. Тя също беше попадала под обстрел. Нямаше как да не направи връзка с престрелката в Северен Холивуд, макар тя да беше станала отдавна.

— Както и да е — каза той. — Предлагам да се захванеш с обира, а аз ще се заема с Мерсед. Ще работим едновременно. Така капитанът няма да започне да нервничи и никой нищо няма да научи.

— Благодаря, Хари.

— Още е рано да ми благодариш. Изгледите не са особено обещаващи и по двата случая.

— И въпреки това не си длъжен да го правиш.

— Но ти си. А аз много добре знам какво е.

— Някой ден ще трябва да ми разкажеш.

— Ще ти разкажа.

Двамата се обърнаха към бюрата си и се захванаха за работа.