Горящата стая

3

Бош никога не беше харесвал кражбата на случаи. Когато работеше в отдел „Убийства“ в Холивуд, големите случаи често се отмъкваха от елитния отдел „Убийства и обири“. После започна работа в УО и се озова от другата страна на играта, като често отнемаше случаи от по-малките районни отдели. Подобни неща рядко се случваха в Неприключени следствия, защото случаите бяха стари и тънещи в прах. Но случаят Мерсед, макар и десетгодишен, не се съхраняваше в архивите на отдела, а все още принадлежеше на двамата първоначални следователи, които го бяха поели в деня на стрелбата. До този момент.

Бош и Сото влязоха в участъка през работната врата, както наричаха входа откъм паркинга за полицейски коли. Продължиха по един заден коридор до детективския отдел и Бош почука на отворената врата на кабинета на лейтенанта.

— Лейтенант Гарсия?

— Същият.

Бош влезе в мъничкото помещение, следван от Сото.

— Аз съм Бош, а това е Сото. Идваме от Неприключени следствия да вземем материалите за Мерсед. Търсим Родригес и Рохас.

Гарсия кимна. Изглеждаше като класически администратор от ЛАПУ — бяла риза, безлична вратовръзка, преметнато през облегалката на стола сако. Копчетата на ризата му бяха с формата на миниатюрни полицейски значки. Никое ченге не би тръгнало с такива копчета по улиците. Твърде крещящи и твърде лесни за губене при сбиване.

— Да, отгоре вече ни предупредиха. Всичко е готово. ППЛ е зад ъгъла, след доилнята.

— Благодаря, лейтенант.

Бош се обърна да излезе и едва не се блъсна в Сото, която не беше разбрала, че са приключили с лейтенанта. Тя неловко се дръпна и също се обърна.

— Ъ, детективи? — обади се Гарсия.

Бош спря и го погледна.

— Ще ви помоля за една услуга. Ако разрешите случая, не забравяйте моите момчета.

Имаше предвид признанието, което щеше да върви покрай решаването на знаков случай. Проблемът с отмъкването на случаи беше в това, че често районните детективи свършваха повечето черна работа, след което големите клечки от центъра идваха и слагаха ръка на всичко, включително на славата след ареста. Бош се беше озовавал и от двете страни, така че много добре разбираше какво иска Гарсия.

— Няма — обеща той. — Всъщност, ако можете да минете и без тях, бихме ги използвали, когато му дойде времето.

Имаше предвид ареста. Ако откриеха заподозрян и се стигнеше дотам Бош да осигурява разрешително за арест или екип, щеше да се върне за Родригес и Рохас.

— Сделката си я бива — каза Гарсия.

Излязоха от кабинета и намериха ППЛ в една ниша след стаята за майки с деца на участъка. Неотдавна градската управа беше решила, че всички обществени служби трябва да имат „семейна“ стая, където служителките или посетителките да могат да се уединят и да кърмят бебетата си. Никой от деветнайсетте участъка в града не беше замислен да включва такава стая, така че се пусна допълнително нареждане една от стаите за разпити към всяко детективско бюро да бъде пригодена да посрещне новите изисквания. Помещенията бяха пребоядисани в успокояващи пастелни тонове, добавиха и стикери с герои от рисувани филмчета. Там, където беше по-пренаселено, заподозрените биваха разпитвани в присъствието на Спондж Боб Квадратни гащи и жабока Кермит.

Отдел ППЛ на Холенбек се състоеше от пет бюра, сбутани по такъв начин, че две двойки детективи седяха обърнати един срещу друг, а бюрото на началника се намираше в другия край. Под табелата „Престъпления против личността“ в момента седяха само двама мъже и Бош предположи, че са Оскар Родригес и Бенито Рохас.

На бюрото пред единия имаше купчина сини папки. Бош видя името МЕРСЕД на гръбчетата на две от тях. Третата беше озаглавена просто СИГНАЛИ. Имаше и картонена кутия, запечатана с червена лепенка. На бюрото беше опрян и черен калъф, в който по всяка вероятност се намираше музикалният инструмент на Мерсед. Калъфът беше покрит с различни стикери, оповестяващи пътуванията му из много градове и райони на Югозапада и Мексико.

— Здрасти, момчета — каза Бош. — Ние сме от Неприключени следствия.

— Не се и съмнявам — отвърна единият от мъжете. — Големите клечки пристигнаха.

Бош кимна. Самият той се беше чувствал по същия начин навремето, когато му отмъкваха случай. Протегна ръка на вкиснатия детектив.

— Хари Бош. А това е Лусия Сото. Ти Оскар ли си, или Бенито?

Мъжът с неохота стисна ръката му.

— Бен.

— Радвам се да се запознаем. И съжалявам за ставащото. И двамата съжаляваме. Никой не обича тези неща, независимо от коя страна се намира. Кражба на случай. Знам, че сте свършили много работа и че изобщо не е честно. Но така стоят нещата. Всички правим това, което ни наредят гениите отгоре.

Речта като че ли умилостиви донякъде Рохас. Родригес обаче не изглеждаше впечатлен.

— Вземайте нещата — каза той. — Успех, пич.

— Всъщност не искам просто да взема нещата — рече Бош. — Трябва ни помощта ви. Бих искал да ви разпитам за случая. Сега и по-късно, когато работата напредне. Вие двамата сте мозъчният тръст. Още от първия ден. Ако не ви помоля за помощ, все едно да се прострелям в крака.

— Извадиха ли куршума? — попита Родригес.

— Да — отвърна Бош. — Тъкмо идваме от аутопсията.

Бръкна в джоба си и извади куршума. Подаде пликчето на Родригес и загледа реакцията му. Той се обърна и подаде пликчето на партньора си.

— Мътните да ме вземат — изсумтя Рохас. — Прилича ми на триста и осми калибър.

Бош кимна и си взе пликчето.

— И аз така мисля. Следващата ни спирка е лабораторията в Областното. Изобщо не сте помисляли, че е пушка, нали?

— Че защо да го помисляме? — отвърна Родригес. — За първи път виждаме проклетия куршум.

— Погледнахте ли рентгеновите снимки от болницата? — попита Сото.

Двамата детективи от Холенбек я изгледаха така, сякаш няма право да подлага работата им на съмнение. Бош можеше да го направи, защото имаше опит. Но не и тя.

— Да, погледнахме ги — раздразнено отвърна Родригес. — Ъгълът беше кофти. Различихме само гъбата. Нищо друго не можеше да се разбере.

Сото кимна. Бош се опита да измести фокуса от нея и каза:

— Вижте, ако не сте особено заети в момента, можем да пийнем по кафе и да поговорим за съдържанието на тези папки.

От изражението на Родригес му стана ясно, че е сгафил.

— Десет години работа по случай и накрая получаваме чашка кафе — каза Родригес. — Изобщо не ми е притрябвало кафето ви. — Кимна към Сото и добави: — Освен това си имаш heroina con la pistola в екипа, човече. Лъки Люси. Не ти трябваме.

Бош си даде сметка, че губенето на случая не е единственото, което гложди Родригес. Човекът беше бесен, че все още работи във второстепенен участък, докато Сото се е озовала в Неприключени следствия без капка опит. Хари разбираше, че в момента с нищо не може да разведри обстановката, и реши да се омете, преди нещата да са се размирисали още повече. Забеляза, че Рохас не се беше присъединил към партньора си с презрителни подмятания към Сото или за връщането в случая. Хари щеше да се обърне към него по-късно, когато са готови.

— Добре, тогава просто ще вземем нещата.

Пристъпи напред, сложи трите папки върху кутията, взе цялата купчина и каза:

— Лусия, вземи китарата.

— Това е вихуела, мой човек — каза Родригес. — Гледай да не го объркаш на пресконференцията.

— Ясно — рече Бош. — Благодаря.

Изправи се с товара си и погледна бюрата да види дали не е пропуснал нещо.

— Добре, момчета, благодаря за съдействието. Ще поддържаме връзка.

После тръгна към изхода, следван от Сото.

— Гледай да го направите — обади се Родригес зад тях. — И носете кафе.

Мълчаха, докато не излязоха на паркинга.

— Съжалявам, Хари — каза Сото. — Изобщо не трябваше да работя по този случай. Или в този отдел.

— Не им обръщай внимание, Лусия. Ще се справиш чудесно и адски ще си ми нужна по случая. Ще си изключително важна.

— Какво, като преводачка ли? Това не е детективска работа. Имам чувството, че са ми дали нещо, което не заслужавам. Чувствам се така, откакто ми предложиха да избирам къде да постъпя като детектив. Трябваше да избера отдел „Кражби с взлом“.

Бош остави кутията и папките на капака на колата, за да извади ключовете. Отвори капака, мина отзад и едва успя да намести материалите и калъфа в багажника. След като всичко беше на мястото си, щракна закопчалките и отвори калъфа. Погледна вихуелата, без да я вади. Полираната повърхност на инструмента беше продупчена от куршум. Бош затвори калъфа и го закопча. После се обърна и най-сетне отговори на партньорката си.

— Чуй ме, Лусия. Щеше само да си изгубиш времето в Кражби с взлом. Работя с теб само от няколко седмици, но знам, че си добро ченге и ще станеш много добър детектив. Престани да се подценяваш. Както видя току-що, винаги има хора, които да го правят вместо теб. Просто трябва да не им се връзваш. Те искат онова, което имаш, и нищо не можеш да направиш по въпроса.

Сото кимна.

— Благодаря. Наричай ме Люси, ако нямаш нищо против. Когато се обръщаш към мен с Лусия, имам чувството, че не сме истински партньори.

— Добре, Люси — значи Люси. Трябва обаче да запомниш нещо от всичко това. Случаи като този са кражба. Отмъкване. На никой не му харесва, когато от Убийства и обири се намесят и ти вземат случая. Хората мрънкат, но го преживяват. Колкото до тези двамата, преди всичко да е приключило, ще се скъсат да ни помагат. Само почакай и ще видиш.

Тя не изглеждаше особено убедена.

— Не съм сигурна за Родригес. Все едно са му бръкнали в задника.

— Но в крайна сметка е детектив и ще направи онова, което е правилно — каза Бош. — Да вървим.

— Добре.

Качиха се в колата и излязоха на Първа, минаха покрай китайското гробище и продължиха към магистрала 10. Оттам имаха две минути път до изхода за Кал Стейт, където се намираше Областната лаборатория по криминалистика.

Лабораторията представляваше пететажна сграда насред кампус. Беше построена в рамките на партньорска програма между ЛАПУ и Областното шерифско управление на Ел Ей — логично решение, тъй като двете служби поемаха над една трета от престъпленията в щата Калифорния и при много от тях юрисдикциите се припокриваха.

В самата лаборатория обаче управленията бяха стриктно разделени. Отделът за анализ на огнестрелни оръжия беше към ЛАПУ и включваше така наречената лаборатория за куршуми, където техници работеха в слабо осветено помещение и с помощта на лазери и компютри се опитваха да сравняват куршуми от различни случаи.

Именно тук беше надеждата за случая Мерсед. При разследването си преди десет години Родригес и Рохас така и не бяха намерили гилза от стрелбата, а куршумът беше останал в тялото на Мерсед до неотдавна. Шансовете не бяха особено големи, но ако изваденият от гръбнака на жертвата куршум имаше аналог с някой от друго престъпление, пред Бош и Сото щеше да се открие цял нов хоризонт за разследване.

Обичайният протокол в лабораторията беше да дадеш за анализ куршум или гилза и да чакаш, понякога седмици, преди да получиш доклад с резултатите. Но в срядата на отворените врати гилзите и куршумите можеха да се внасят направо и да се предават по принципа „пръв дошъл, пръв излязъл“.

Бош се отби при началника на лабораторията и беше упътен към техник с много уместното име Гън4 Чун. Хари беше работил с него и преди и знаеше, че името Гън фигурира в акта му за раждане и не е прякор.

— Как я караш, Гън?

— Чудесно, Хари. Какво си ми донесъл?

— Първо да ти представя новия ми партньор, Люси Сото. И второ, днес ти носим трудна задача.

Чун стисна ръката на Сото и Бош му даде найлоновото пликче с куршума. Чун сряза пликчето с ножица и извади парчето метал. Претегли го на ръка и го сложи под дебела лупа с дълго механично рамо.

— „Ремингтън“, калибър триста и осем. Мек връх, максимално сплескване. Подобни куршуми се използват предимно за стрелба от голямо разстояние.

— Имаш предвид като снайперска карабина ли?

— По-скоро ловна.

Бош кимна, после попита:

— Е, можеш ли да направиш нещо с това?

Питаше дали състоянието на куршума позволява сравнителен анализ. Беше пробил предния и задния панел на вихуелата на Орландо Мерсед и после бе минал през тялото му, преди да се забие в дванайсетия прешлен на гръбначния му стълб. По време на ударите се беше сплескал и само малка част от тялото му бе останала непокътната. А точно по тялото остават следи от нарезите на цевта, от която е бил изстрелян. Тези следи са уникални за всяко оръжие и позволяват куршумът да бъде сравнен с други в базата данни.

От този конкретен куршум бяха останали непокътнати не повече от шест милиметра. Чун се вгледа внимателно през лупата и явно не бързаше с решението дали парчето метал е потенциален кандидат за балистичен анализ. Бош направи всичко възможно да го придума да се заеме.

— Случай отпреди десет години — каза той. — Патологът току-що го извади от гръбнака на жертвата. Мисля, че това може да е единственият ни шанс за някакъв напредък.

— Това е двуетапен процес, Хари — каза Чун. — Първо трябва да видя дали има достатъчно материал за работа. И второ, дори да го прекараме през базата данни, няма гаранция, че ще открием съвпадение. Записите на куршуми от пушки са малко. Повечето престъпления се извършват с късоцевни оръжия.

— Ясно — каза Бош. — Е, какво мислиш? Има ли достатъчно?

Чун се дръпна от лупата и погледна Бош и Сото.

— Мисля, че можем да опитаме.

— Чудесно. — Бош се ободри. — Колко време ще отнеме?

— Днес нямам много работа. Ще го вкарам веднага и ще видим какво ще излезе.

— Благодаря, Гън. Да излезем ли, или да ти висим на главата?

— Както си решите. На първия етаж има кафене, ако искате да поседнете.

— Става.

След малко Бош и Сото седяха в кафенето, Бош с чисто кафе, а Сото с диетична кока-кола. Телефонът на Хари избръмча. Търсеше го Краудър от централата.

— Хари, къде си?

— В областната лаборатория с куршума.

— Някакви резултати?

— Още не. В момента го пускат през базата данни.

— Добре. Искам ви веднага тук.

— Защо, какво е станало?

— Семейство Мерсед и медиите са тук. Пресконференцията е след двайсет и пет минути.

— Каква пресконференция? Нямаме…

— Няма значение, Хари. Броят на репортерите достигна критичната маса и шефът свиква пресконференция. Патолозите вече обявиха, че става дума за убийство.

Бош едва не наруга Корасон на глас.

— Шефът иска двамата със Сото да се появите с него — каза Краудър. — Така че тръгвайте насам. Веднага.

Бош не отговори.

— Хари, чу ли ме? — попита Краудър.

— Чух те — отвърна Бош. — Тръгваме.