Горящата стая

31

Бош не искаше да се качва в отдела и да се натресе на Краудър или Самюълс, така че прати на Сото есемес и я зачака на същото място, на което я беше оставил преди час. Трябваха й по-малко от десет минути да излезе и да пресече площада. Носеше айпада си.

Сото се качи в колата, но Бош не потегли. Трябваше да съставят план за остатъка от деня и освен това той искаше да разбере какво е казала на Краудър относно двата им случая.

— Добре, какво е положението?

— Интервюто мина лесно — каза тя. — Репортерът не попита нищо неудобно и единственото, което му казах, беше за оръжието. Остана наистина доволен от новината. Капитанът и лейтенантът също са щастливи и ни дадоха зелена светлина за Бони Брай.

— Какво каза на Краудър за Бони Брай?

— Че го смятаме за отклоняване на вниманието от обира на ЕЗБанк и че това е версия, по която първоначалните следователи не са работили. Казах му, че разполагаме с твърда връзка между двете места и трябва да действаме още днес, за да го потвърдим.

— Идеално. И така, Бъроуз и Бойко са ни в кърпа вързани. Още нямаме адреса на Ана Асеведо, нали?

Сото поклати разочаровано глава.

— Не мога да я намеря. Опитах всички бази данни, всякакви доставчици на услуги, регистрации на гласоподаватели, коли на изплащане, каквото се сетиш.

— Мъртва ли е според теб?

— Дори да е мъртва, не е отбелязано никъде.

— Може просто да си е сменила името.

Каза го с надежда, макар че все повече започваше да се убеждава, че Ана Асеведо е била убита и заровена на място, където никога няма да бъде намерена. Ако бе използвана от Бъроуз и другите двама, се бе превърнала в потенциална заплаха веднага след обира. А след смъртните случаи в Бони Брай заплахата бе станала още по-голяма.

— Нищо не изникна на обичайните места — каза Сото. — Брачни свидетелства, молби за смяна на имена. Ако е сменила името си, не го е направила законно или е отишла някъде другаде, за да го направи.

— Може би в Мексико.

— Ако е отишла там, не се е върнала и не си е извадила шофьорска книжка, не си е открила банкова сметка и няма кабелна телевизия. Просто е изчезнала и доколкото мога да кажа, никой не я е обявил за изчезнала. Поне в този щат.

Като се имаше предвид работата на Сото през последната седмица, Бош нямаше причини да се съмнява, че си е свършила работата добросъвестно.

— Добре тогава — рече той. — Може пък да използваме това в наша полза. Отиваме при Бъроуз и Бойко и им казваме, че търсим нея. Това ще е подходът ни към тях.

— Хитро — каза Сото. — С кого ще започнем?

— Предпочитам с Бъроуз — каза Бош. — Покрай онова, което научих на закуската, той е човекът. Обирът може да е целял финансиране на расистка групировка, в която той е участвал навремето.

— Ама че тип. С нетърпение очаквам да чуя историята.

— И аз. Образцов гражданин е той.

Бош пое към Лос Анджелис Стрийт, за да излезе на магистралата. Аделанто се намираше на поне два часа път в Мохаве. Имаше предостатъчно време да сподели със Сото всичко, което Уолинг му беше разказала за Родни Бъроуз.

Аделанто беше на почти половината път до Лас Вегас. Бош караше мълчаливо и замислено, а Сото се беше навела над таблета си — продължаваше издирването на Ана Асеведо.

Изминалото десетилетие бе станало свидетел на бум на електронни търсачки, които можеха да се използват за откриването на хора. Макар че почти всички използваха основни данни като име, дата на раждане и номер на социалната осигуровка, имаше най-различни начини за прилагане на тези идентификатори. Някои сайтове бяха свързани предимно с недвижима собственост, докато други разчитаха повече на банкова или административна информация. Трети пък бяха специализирани в закупуването на автомобили и финансови данни. С две думи, добрият следовател не разчиташе само на една или две търсачки, за да стигне до някакъв резултат. Винаги имаше още една база данни, която можеше да се провери.

Докато Сото от време на време проклинаше или мърмореше неща като „Не е тя!“ и „Я стига глупости!“, Бош постепенно започна да осъзнава сериозността на ситуацията. Преди тази сутрин случаят Бони Брай му се струваше нещо абстрактно и отдалечено; като окуражаваше Сото и й помагаше, той укрепваше връзката им като партньори. А сега благодарение на добрата й работа щяха да се изправят срещу човека, който спокойно можеше да се окаже виновен за смъртта на девет души, сред които приятелите на Сото от детството й. Осъзна, че в никакъв случай не бива да й позволява да приближава този човек, но пък събитията се бяха развили така, че срещата бе неизбежна. Трябваше да внимава със Сото толкова, колкото и с Бъроуз — ако двамата се озоват лице в лице.

— Как си, Люси?

Сото се беше вторачила в екрана на таблета. Изгледа го сърдито и той отново се съсредоточи върху пътя.

— Почти цялата сутрин бяхме заедно — каза тя. — Защо питаш?

— Ами, нали разбираш… Бъроуз може да е човекът. Ще запазиш самообладание, нали?

— Ще запазя, Хари. Не се безпокой.

Бош отново откъсна поглед от пътя и този път я изгледа по-продължително.

— Какво? — попита тя.

— Просто искам да съм сигурен, че не ми се налага да се безпокоя за теб.

— Хари, аз съм ченге и ще се държа като ченге. Напълно професионално. Няма да го хвана за гушата, ясно? Става дума за справедливост, а не за отмъщение.

— Границата между двете е доста тънка. Просто казвам, че ако понечиш да вадиш нещо, ще ти скоча на мига. Разбра ли ме?

— Да, разбрах те. А сега мога ли да си продължа работата?

И вдигна таблета, за да подчертае въпроса си.

— Разбира се. Но искам да ме следваш, ако говорим с него. Искам да му пусна версията за изчезналата Ана, да видя дали няма да ни каже нещо за нея. Това ще е началната ни точка.

— Звучи добре.

— Е, разбрахме се.

Родни Бъроуз живееше в район с малки къщи, построени в тесни, но дълбоки парцели. Никъде не се виждаха дървета, храсти и дори поляни. Всичко беше изгорено и тънеше в прах под лъчите на пустинното слънце.

Имението на Бъроуз беше оградено с телена мрежа с бодлива тел отгоре и сигурно не се различаваше много от оградата около затвора, в който беше лежал. Бош се запита дали Бъроуз е забелязал сходството.

Самият Бош не пропусна иронията, докато оглеждаше оградения имот. Подобно на много други с неговите схващания и начин на живот, Бъроуз най-вероятно не се беше преместил на сто и трийсет километра от града в пустинното градче, защото е искал да се махне от всичко, което е смятал за сгрешено в обществото и големите му населени центрове. Според него проблемите се свеждаха до неща като имиграцията и растящия брой на малцинствата, които сриваха инфраструктурата и живееха на социални помощи. Затова си бе вдигнал чукалата в търсене на открити пространства и бели лица. Открил Аделанто и се установил тук, но само за да открие, че малкото градче не се различава особено от големия град. Беше се озовал в микрокосмос, в черпак, потопен в топилнята и изваден пълен със същите съставки. Аделанто беше градче с малцинства в мнозинството и Бош изобщо не се учуди, че Бъроуз се е оградил с двуметрова телена мрежа като последен опит да държи света на разстояние. Иронията се допълваше и от факта, че на испански „аделанто“ означаваше „напредък“.

Оградата на Бъроуз образуваше тесен коридор, в който Бош вкара колата, за да стигне до домофона на входа. Устройството имаше клавиатура, камера и бутон за повикване. Беше закрепено на стълб под табела с надпис „Пази се от кучето“ и друга, на която имаше черен силует на пистолет над думите „Тук не звъним на 911“.

Всичко това изобщо не се хареса на Бош, защото позволяваше на Бъроуз да контролира ситуацията при първоначалния контакт. Сото също беше обезпокоена.

— Какво правим? — попита тя.

— Нямаме кой знае какъв избор — отвърна Бош. — Ще се опитаме да го накараме да отвори.

Пресегна се през прозореца и натисна бутона за повикване. Наложи се да го натисне втори път, преди да получи отговор. Гласът от кутията беше мъжки и груб.

— Какво има?

Бош вдигна значката си към камерата, като нарочно я държеше така, че един от пръстите му да скрива гравирания надпис „Лос Анджелис“.

— Полиция, сър. Излезте при портала, моля.

— Защо?

— Водим разследване и се нуждаем от помощта ви.

— Какво разследване?

— Сър, бихте ли излезли, моля?

— Не и докато не разбера какво става.

— Случай с изчезнал човек, сър. Ще отнеме само няколко минути.

— Кой е изчезнал? Не познавам никого от този квартал. Ако питате мен, всички могат да изчезнат.

Явно не това беше начинът. Бош реши да действа твърдо.

— Сър, трябва да излезете при портала. Ако откажете, ще си имаме проблем.

Последва дълга пауза, след което гласът от кутията каза:

— Задръжте топката. Ще ми трябват няколко минути.

— Благодаря, сър.

Бош се дръпна от кутията, колкото да отвори вратата, за да слезе. Остави колата на ръчна спирачка и погледна Сото. Не беше сигурен как ще реагира тя, когато види човека, който можеше да се окаже виновник за трагедията на детството й, а може би и на живота й.

— Ще сляза, ще се държа непринудено и ще го изчакам — каза той. — Ти остани вътре. Ще ти дам знак, ако ми потрябваш.

— Добре — каза Сото. — Какво ще правиш?

— Още не съм сигурен. Ще импровизирам в зависимост от това как се развият нещата.

— Добре.

Бош разкопча колана си и слезе от колата. Отиде отпред и се опря на радиатора в небрежна поза, опрял ръце на капака.

Къщата се намираше на петдесетина метра навътре в имота. След малко вратата на гаража се отвори и отвътре се появи пикап, който бавно пое надолу по алеята. Когато приближи, автоматичната порта започна да се плъзга настрани. Бош различи зад волана мъж и на седалката до него куче. После видя на стойката зад главата на шофьора пушка. Напрегна се, но се опита да не го показва. Пикапът спря на пет-шест метра от портала и мъжът слезе, като го остави с работещ двигател. Бош го чу да казва на кучето да кротува.

Първото, което Бош видя, когато мъжът затвори вратата на пикапа, бе кобурът, препасан в каубойски стил на дясното му бедро. В него имаше пистолет. Това бързо ескалира нещата и Бош заряза небрежната поза и се изправи пред колата. Посочи мъжа и каза високо:

— Стойте на място, сър!

Мъжът се закова на място и се огледа, сякаш объркан от обстановката. Беше по-дребен, отколкото Бош очакваше. Поради някаква причина противниците му винаги се извисяваха над него във въображението му, а най-често се оказваше, че изобщо не отговарят на очакванията му. Бъроуз обаче беше мускулест, с рунтава рижа брада. Носеше карирана риза, джинси и стара шапка на „Джон Диър“.

— Какво има? — попита той.

— Сър, защо носите оръжие? — попита в отговор Бош.

— Защото винаги нося оръжие и защото имам право да нося оръжие в проклетия си имот.

— Как се казвате, сър?

— Родни Бъроуз. И ще престанете ли да ми викате непрекъснато „сър“?

— Добре, господин Бъроуз, искам да посегнете с лявата си ръка, да извадите пистолета от кобура и да го сложите на капака на автомобила си.

Може би усетило нещо в тона на Бош, кучето се разлая и се премести на мястото на шофьора, за да е по-близо до господаря си.

— Защо да го правя? — попита Бъроуз. — Аз съм на моя собственост.

— Заради моята безопасност, сър… господин Бъроуз — отвърна Бош. — Искам да видя пистолета на капака на автомобила.

Кучето отново се разлая, замята се неспокойно в кабината, заскача от една седалка на друга. Бош чу вратата на форда зад него да се отваря. Сото слизаше от колата, но Бош не искаше да откъсва поглед от въоръжения мъж пред себе си.

Когато видя, че Бъроуз започва да вдига ръце с дланите напред, Бош разбра, че Сото е извадила оръжието си.

— Сър! — с писклив и напрегнат глас извика тя. — Оставете оръжието на капака!

— Сото, остави на мен — каза Бош. — Дръпни се назад.

— Сър! — извика отново тя, без да обръща внимание на Бош. — Оръжието!

— Добре, добре — каза Бъроуз. — Оставям го.

Дясната му ръка посегна към кобура.

— Лявата! — извика Бош. — Лявата ръка!

— Извинете — небрежно каза Бъроуз. — Лявата ръка. Господи!

Извади пистолета от кобура с лявата си ръка и небрежно го метна на капака на пикапа. Той издрънча силно върху метала, от което лаят и възбудата на кучето се засилиха още повече.

— Лола, млъквай! — извика Бъроуз.

Кучето не се подчини. След като пистолетът беше на капака, Бош се почувства достатъчно в безопасност, за да хвърли поглед към Сото. Тя стоеше зад отворената врата на колата в бойна стойка, с опрени на рамката ръце и насочила оръжието си право в слънчевия сплит на Бъроуз.

— Сото, успокой се — каза Бош. — Остави на мен.

— Прикривам те, партньоре — отвърна тя.

— Назад — хладно каза Бош. — Прибери оръжието.

Изчака я да се подчини, после се обърна към Бъроуз, пристъпи напред и застана между него и Сото.

Отведе Бъроуз до форда, накара го да се наведе над капака и започна да го претърсва за друго оръжие. Междувременно изгледа сурово Сото.

— Един съвет от мен — каза на Бъроуз. — Когато на вратата ти потропат ченгета, не излизай с пистолет на кръста и пушка в колата.

— Какво става бе? — запротестира Бъроуз. — Намирам се на моя собствена територия. Имам пълното право да…

— Ти си осъден престъпник, притежаващ огнестрелно оръжие — каза Бош. — Това бие всичките ти глупости.

— Не признавам закона ви.

— Ами браво на теб. Законът пък признава теб. Имаш ли други оръжия?

— Нож — отвърна Бъроуз. — В задния джоб. Ама че дивотии! Това е тормоз от страна на правителството. И шибаният ти капак е горещ!

Бош не отговори. Не му пукаше колко горещ е капакът. Извади ножа. Автоматичен. Натисна копчето на пружината и десетсантиметровото острие изскочи. Вдигна го високо, за да може Сото да го види и да може да отрече евентуалните твърдения, че Бош го е пъхнал в джоба на Бъроуз. После затвори ножа и го остави на капака, като го плъзна достатъчно далеч от ръцете на Бъроуз.

Натисна с цялата си тежест Бъроуз, така че гърдите му да опрат в капака, и също усети горещината му. С опитно движение го стисна за лявата ръка, свали белезниците от колана си и закопча китката му.

— Какво правите? — възкликна Бъроуз.

Бош изви лявата му ръка зад гърба му и завърши закопчаването. После изправи Бъроуз и го завъртя с лице към себе си.

— Нямате право — каза Бъроуз. — Не можете да ме арестувате в моя имот.

— Грешка — рече Бош. — Сега ми принадлежиш, Бъроуз. Има ли някой друг в къщата?

— Какво? Не, няма никой.

— Други кучета освен това в пикапа?

— Не. Какво означава това? Какво искате?

— Казах ти. Искаме да поговорим за изчезнал човек.

— Кой е той?

— Ана Асеведо.

Изчака реакцията му — искаше да види колко време ще му е нужно да си спомни името. Отне му няколко секунди, след което се сети.

— Не съм я виждал от… години.

— Добре. Ще си поговорим за това. Сега трябва да вземеш много важно решение, Родни. Искаш ли да влезем вътре и да продължим там? Или предпочиташ да те вземем с нас в Ел Ей и да говорим в участъка?

— От Ел Ей ли сте?

— Точно така. Май забравих да го спомена. Тук ли ще отговориш на въпросите ми, или там?

— А какво ще кажете да извикам адвоката си и да не ми задавате никакви шибани въпроси?

— Това също е възможност. Закарваме те в Ел Ей и ти осигуряваме телефон веднага щом стигнем там. Обещавам ти.

— Не, още сега. Тук. Адвокатът ми е тук. Ел Ей е гадна дупка. Не искам никога повече да стъпвам там.

— Тогава избирай. Отговори на въпросите ни тук или се обади на адвоката си от Ел Ей. Сигурен съм, че ще успее да те извади от ареста утре сутринта — след една нощ в зоопарка.

Бъроуз поклати глава и не отговори. Бош си даваше сметка, че се плъзгат по самия ръб на интерпретацията дали той току-що не е поискал адвокат.

— Добре — каза Бош.

Дръпна Бъроуз от капака и го поведе към задната врата на колата.

— Ще извикаме службата за контрол на животните да се погрижат за кучето.

Бъроуз моментално се напрегна и се помъчи да спре.

— Добре, добре… Можем да влезем вътре, но не знам нищо за Ана Асеведо.

— Ще видим — отвърна Бош.

— Ами кучето ми? И пикапът?

Бош погледна назад към пикапа. Двигателят му още работеше. Кучето беше качило предните си лапи на таблото и гледаше напрегнато Бош.

— Нищо им няма — каза той.

Обърна Бъроуз към къщата, като го държеше над лакътя. С другата си ръка даде знак на Сото да вземе пистолета и ножа.

— Трябва да затворите портала — запротестира Бъроуз. — Иначе ще влязат.

— Кои? — поинтересува се Бош.

— Онези отвън. Хлапетата от улицата.

— Как да го затворим?

— Има копче в пикапа.

— Няма да отваряме пикапа.

— Кучето е безобидно. Просто обича да лае.

— Добре, ще отворя. Но да знаеш, ако кучето ми се нахвърли, ще го застрелям.

— Няма да го направи.

Бош даде знак на Сото да приближи и да поеме Бъроуз, а самият той отиде до пикапа. Извади оръжието си и го задържа до бедрото си. Отвори вратата и беше посрещнат от оглушителен лай. Кучето обаче се дръпна назад до отсрещната врата. Бош се пресегна и натисна копчето на дистанционното, закрепено с щипка за сенника. Порталът на имота на Бъроуз започна да се затваря.

— Лола, долу — извика Бъроуз.

Кучето изскочи от пикапа и профуча покрай Бош като сиво петно. Преди Бош да успее да вдигне пистолета си, кучето вече беше до Бъроуз.

— Добро куче — похвали го господарят му. — Ще изключите ли двигателя? Бензинът тук е скъпичък.

— Никъде не е евтин — отвърна Бош.

Пресегна се, изключи двигателя и взе пушката от стойката й.