Горящата стая

17

В събота сутринта Бош и Сото хванаха първия полет до Далас, където авиокомпанията ги беше сложила в списъка чакащи за следващите три полета до Ел Ей. Бяха прекарали в Тълса малко повече от дванайсет часа и бяха изхарчили по-малко от хиляда долара градски пари. Предвид наученото от Охеда Бош смяташе, че сделката си я бива.

В Далас извадиха късмет и се вредиха за първия полет. Късметът им се удвои, когато капитанът на самолета, който бе рутинно информиран, че на борда ще има двама въоръжени служители на закона, премести имената им в началото на списъка и получиха места в първа класа, макар и на различни редове. Бош се чувстваше неудобно, че внася сандвича си в такава луксозна обстановка, още повече че стюардесата му съобщи, че ще бъде поднесен обяд за сметка на компанията. Когато видя един войник в камуфлажна униформа да върви по пътеката към задната част на самолета, Бош му даде торбичката и му каза, че това е най-добрият сандвич с кълцани гърди, който е ял някога. Войникът взе торбичката и каза:

— Ще видим, сър. Аз съм от Мемфис.

Бош кимна. Веднъж беше прекарал цяла седмица в Мемфис, докато работеше по случай, и местният детектив всеки ден го водеше на различно барбекю.

— Сочно или сухо? — попита той войника.

— Сухо, сър.

— „Рандеву“?

— Точно така, сър.

Бош кимна и войникът продължи нататък. Жената зад Бош го попита дали не раздава още нещо и той се изчерви.

Бош беше на третия ред от пилотската кабина, а Сото на първия. Пилотът се беше погрижил местата им да са до пътеката, за да могат да действат бързо, ако изникне проблем. На Бош не му беше за първи път да получава такова отношение. Повечето екипажи нямаха нищо против въоръжено присъствие до кабината.

Докато изчакваха краткото забавяне преди излитането, Бош си сложи слушалките и се заслуша в музиката, която беше свалил от един филм за саксофониста Франк Морган. Беше документален и имаше посветен на него концерт в Сан Куентин, където Морган бе затворен години наред, преди да се върне отново в света на джаза. Бандата се състоеше от музиканти, свирили с Морган, или негови почитатели, и се беше получило силно изпълнение. Пусна си два пъти поред „Шампионът“ на Дизи Гилеспи, а любимата му част беше, когато Делфейо Марсалис и Марк Грос — Проповедника, се надсвирваха на тромбон и сакс.

Когато самолетът най-сетне излетя, Бош спря музиката и се захвана за работа. Със Сото си бяха разделили досието, а папките от разследването на пожара в Бони Брай още бяха у него. Седеше до жена, която приличаше на млад изпълнителен директор от Холивуд, и се тревожеше, че може да отвори папките и да попадне на снимки на жертвите от самия пожар или след аутопсията. Затова измъкна най-дебелия плик от едната папка и започна да чете вестникарските материали за смъртоносния пожар.

Пликът бе пълен със сгънати пожълтели изрезки, трошливи като диаграмата с организацията на бандата, която беше отворил предишния ден. Ръбовете се разпадаха въпреки усилията му да ги отвори внимателно. Това се случваше често, когато преглеждаше стари досиета, и той обикновено залепяше парчетата на амбалажна хартия (имаха руло в отдела), за да намали пораженията.

Както можеше да се очаква, пожарът в Бони Брай беше получил широко отразяване в „Лос Анджелис Таймс“. Съдържанието на плика като цяло беше разделено на две, като първата половина съдържаше материали за самия пожар и последствията от него, а вторият се състоеше от съобщения за разследването, които излизаха горе-долу периодично — шест месеца, година, пет и десет години по-късно. Явно редакторите или бяха пропуснали възможността да пишат за история отпреди две години, или я бяха определили като негодна за публикуване. Последният материал беше по случай десетата годишнина от пожара.

След като видя с какво разполага, Бош започна от самото начало. На първия ден почти целият „Таймс“ беше посветен на пожара. Бош разгъна първата страница, на която имаше три снимки и началото на три материала. Фотографските карета съдържаха две по-малки снимки, показващи бягащите от димящата сграда обитатели и две жени, които се прегръщаха на улицата, с покрити със сажди лица, плачеха. По-голямата основна снимка отдясно от двете и в центъра на страницата показваше пожарникар, който излиза от сградата с малко момиче в ръце — крайниците на детето висяха безжизнено. Още преди да излезе от сградата, пожарникарят беше започнал да му дава първа помощ. Правеше й дишане уста в уста, докато излизаше. Бош прочете текста към снимката, но в него не се посочваха имената на огнебореца и момичето, нито дали детето е оцеляло. Отново се вгледа внимателно и после погледна два реда напред към темето на Сото, което се виждаше над облегалката. Запита се дали тя не е момичето от снимката.

Беше забелязал, че откакто бе започнал да работи с нея, късметът беше започнал мъничко да му се усмихва. През последните четирийсет и осем часа това бе станало на няколко пъти, от попадането при благоразположения съдия Шърма Бартлет за разрешителното до Рики Чайлдърс, който се оказа в управлението в Тълса, когато пристигнаха. А сега и пътуването в първа класа. В много отношения имаше чувството, че му е потръгнало, а това нарушаваше закона за осредняването, според който печелиш нещо, но и губиш нещо. Това го накара да се замисли върху идеята за късмета и дали той е нещо случайно, или може би следва някои хора през целия им живот, като дори им помага да оцелеят в пожар и престрелка пред магазин за алкохол. Може би Лъки Люси не беше просто прякор. И може би късметът й беше заразен.

— Еха, на това му се казва стара новина.

Бош се обърна. Жената до него гледаше пожълтялата напукана страница. Той й се усмихна и кимна неловко.

— Да, може да се каже.

— Какво правите? — попита тя.

Бош я погледна.

— Извинете — каза тя. — Просто съм любопитна. Изглежда интересно.

— Просто проверявам нещо, което се е случило преди много време.

— Пожарът.

Тя посочи снимките на страницата.

— Да — каза Бош. — Но не мога да говоря по темата. Личен въпрос.

— А можете ли да ми кажете едно? — настоя жената. — Момичето оживяло ли е?

Бош погледна за момент снимката, преди да отговори.

— Да, оживяла е. Късметлийка.

— И още как.

Бош кимна и жената продължи да чете някакъв сценарий. Бош се съсредоточи върху материалите от първата страница. В горния десен ъгъл беше поместена основната статия, която разказваше най-общо какво се е случило — или поне онова, което е било известно в деня на пожара. Под нея имаше колонка със заглавие:

Бош предположи, че целта на статията е да покаже причинно-следствена връзка между пожара и смъртните случаи в мазето на сградата. Лицензирано заведение би трябвало да има поне два изхода в случай на пожар и децата са щели да се спасят, но тонът на статията сякаш намекваше, че децата едва ли не са си навлекли сами смъртта, като са посещавали незаконна детска градина.

Третата статия беше разследване на сигурността на състоящата се от 210 апартамента жилищна сграда. През изминалото десетилетие там имало регистрирани множество случаи на нарушение на правилата за безопасност. В материала се обръщаше внимание и на собственика на сградата — компания за недвижими имоти, която притежаваше още няколко жилищни блока в района, също с ниски наеми и множество нарушения на правилата за безопасност. Написана преди да стане ясно, че пожарът е резултат на палеж, статията сякаш целеше да подготви читателя за заключение, че трагедията се е случила поради нарушаване или незачитане на някакъв правилник.

Статиите продължаваха на следващите страници, където Бош намери още странични колони и две страници със снимки от местопроизшествието. Имаше и каре в черна рамка, в което се изброяваха репортерите, работили по отразяването на пожара. Бош преброи двайсет и две имена и това събуди носталгията му по „Лос Анджелис Таймс“. През 1993 г. той бе голям и авторитетен, изданията му бяха пълни с материали и статии, написани от някои от най-добрите и умни журналисти в професията. Сега вестникът приличаше на човек, минал през химиотерапия — слаб, несигурен и осъзнаващ, че неизбежното може само да се отложи за известно време.

Отне му почти час да прочете материалите и да разучи снимките от първия раздел. Нищо от прочетеното не му даде идеи за различен подход към случая. Единственото нещо, с което „Таймс“ се доближаваше до онова, което по-късно щеше да стане основен фокус на първоначалното разследване, беше статия във вътрешните страници, която описваше района и споменаваше Пико-Юнион Ла Раца като доминираща банда по тези места. Статията цитираше анонимен полицейски източник, наричащ улица Бони Брай пазар за дрога, където можеш да намериш в изобилие кокаин и хероин от Мексико.

Бош забеляза, че Сото става от мястото си с отворен компютър, и бързо сгъна вестника и го пъхна под другите изрезки — може би снимките не бяха нещо, което тя би искала да види.

Сото дойде при него с лаптопа, видя купчината пожълтели изрезки и попита:

— Всичко това ли четеш?

— Да — отвърна той. — Кой знае, понякога могат да ти подхвърлят идея. Виждаш цитат от някого или нещо такова. Записах имената на някои хора, които са били там онзи ден — репортери и обитатели. Може пък да им се обадим, да видим дали няма да си спомнят нещо.

— Добре.

Бош кимна към компютъра й.

— Какво има?

Тя постави лаптопа върху изрезките, за да може Бош да вижда екрана.

— Има интернет връзка и си мисля, че открих Брусард.

Бош се обърна на мястото си, за да скрие екрана от любопитния поглед на съседката си. Осъзна, че гледа електронна версия на „Лос Анджелис Таймс“. Материал отпреди девет години, в който се говореше за назначаването на Чарлз — Брус — Брусард в Комисията по парковете и местата за отдих от новоизбрания кмет Армандо Зеяс. Съобщението беше късо, защото комисията, която се грижеше за парковете, не беше източник на големи новини. Брусард се описваше като местен бизнесмен, от години играещ важна роля в набирането на средства за кампаниите на местни политици. Снимката беше направена в нощта след кметските избори и на нея новоизбраният Зеяс беше прегърнал Брусард през раменете. Стоящата до тях усмихната жена беше посочена като Мария Брусард. Изглеждаше много по-млада от съпруга си.

— Добра работа — каза Бош, без да поглежда Сото.

Избута екрана назад, за да разгледа снимката по-добре. Вгледа се внимателно в Брусард — набит мъж със скъп костюм. Може би на четирийсет по онова време. Имаше гъста брада, прошарена тук-там, сякаш от ъгълчетата на устата му е потекла белина, оставяща следа по челюстта.

Сото се наведе, за да не й се налага да говори високо.

— Но Охеда каза, че кампанията за набиране на средства, на която се е запознал с Мария, не е била за Зеяс.

Бош кимна. Това беше несъответствието в историята.

— Или Охеда ни е излъгал, или Брусард е минал на другата страна — каза той. — Трябва да разберем кое от двете.